Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Есесовец с кафява риза изскочи от една тясна пресечка и здравата ме стресна. Зад гърба му видях една съученичка от гимназията, но тя бързо се скри в сенките. Замалко да падна по очи върху количката, така ми бяха омекнали краката. – Прибирам се у дома – отвърнах на немски. Слава богу, знаех немски, а всички разговори на полски бяха забранени. – Аха, германка, значи? Той надигна одеялото с палката си. – Не, полякиня съм. Войникът изобщо не ми обърна внимание и се зае да провери по-обстойно количката. – Какво е това? Умряло куче ли возиш? Почти не го чувах, сърцето ми биеше ужасно силно в ушите ми. – Не, само е болна. Надявам се да не е заразно. Войникът пусна одеялото. – Продължавай! Прибирай това болно куче у дома си. Той се шмугна отново в уличката. Докато стигна до щабквартирата на улица „Липова“, вече бях плувнала в пот. Улицата беше оживена. Скрих указателя под мишница, оставих покритата с одеялото Фелка в количката и се качих по стълбите, а краката ми трепереха като желето в специалното рибно ястие на майка. Най-сетне съвсем официално бях шпионка. Само на шестнайсет, а вече враг на нацистите. Каква сила се криеше в тази дума! Поизпъчих се и натиснах копчето на звънеца. Какво беше кодовото име на човека, който трябваше да приеме пратката? Виола. – Кой е? – чу се глас отвътре. – Ивона – отвърнах. Хвърлих един поглед назад по улицата: коли и каруци, теглени от коне, отиваха нанякъде, хора крачеха по тротоара. Побързай, Виола! Всеки миг някой есесовец можеше да ме спипа с телефонния указател пред очите на целия град. Чу се бръмчене, аз влязох и затворих вратата след себе си. Познах момичето с кодово име Виола – Янина Грабовска от бившия ми девически херцерски отряд. Беше разперила пръстите на ръцете си, а ноктите ѝ бяха прясно лакирани с яркочервен лак. – Извинявай, че не отворих вратата веднага. Извадих указателя. – Виола, това е за Конрад Жегота. Янина беше добро момиче, с боядисана в яркочервено коса и телосложение на селска мома, но във всеки случай едва ли бих избрала точно нея, когато рискувам живота си. Не беше спечелила нито една сериозна херцерска нашивка – нито за първа помощ, нито за ориентиране, имаше отличие за изкуство, но всички знаеха, че го е получила за гримиране. Янина стисна книгата между дланите си. – Благодаря, Ивона. Щабквартирата се помещаваше в преправено жилище с високи прозорци към улицата, покрити само с прозрачни бели пердета. Нямаше много мебели, само едно метално бюро, две кресла и прашна маса с разпръснати по нея стари полски модни списания. Някой беше оставил на масата аквариум с една златна рибка. Рибката застина 5. Каша 55 на място, само перките ѝ се мятаха, и ме загледа със зинала уста – едно голямо изненадано „О“. Дори и тя знаеше, че това не е никаква щабквартира. Янина пусна указателя отвисоко и той се стовари върху бюрото. На лицето ѝ се прокрадна усмивка, докато накрая се разсмя с глас. – Нали не очакваш физиономията ми да е като от камък, Каша, така де, Ивона. Толкова е смешно. Името, което ѝ беше дал Петрик, беше Виола, като цветето виолетка. Изобщо не ѝ подхождаше, защото тя беше доста едра, а китките ѝ бяха дебели като крака на маса. – Говори тихо, не се знае кой е наоколо и ни наблюдава. Лампите на тавана бяха твърде ярки. Дали бяхме осветени като с прожектор, та всеки нацист да може да ни види? – Единствените нацисти, които са се навъртали наоколо, бяха онези, които следваха Ана Садовска, когато пренасяше гранати, скрити в сутиена ѝ. По целия път флиртували с нея, някои момичета получават интересни задачи. – Янина пристъпи към мен. – Ще останеш ли за една игра на карти? Как така карти? – В тази книга има пари. Не е ли по-добре да я скриеш? Да не искаш да ни разстрелят? – Хайде де, остани, ще: ти оправя косата. – Трябва да се прибера вкъщи, преди да се мръкне. Янина застана с ръце на кръста. – А френски кок? Янина работеше почасово в най-добрия фризьорски салон в Люблин. – Петрик ми каза да тръгна веднага. – Вие гаджета ли сте? – Трябва да тръгвам... – Всички казват, че много те харесва... Забързах към вратата. – Не давай ухо на слухове. Янина взе едно от списанията и седна на бюрото. – Значи, не те интересуват никакви слухове, така ли? – Аз Щ обърнах. – Дори и слухове за... да речем... Надя Ватроба? Пристъпих към бюрото. – Какво знаеш? Янина вирна брадичка. – А, значи, вече се съгласяваш да останеш? – Тя е най-добрата ми приятелка. – Нима? Янина прелистваше страниците. – Ще престанеш ли? Кучето ѝ е отвън до стълбите, много е болно... Тя затвори с плясък списанието. – Фелка ли? Не може да бъде. Всички познаваха Надината Фелка. – Да, Фелка, затова ми кажи, веднага. – Е, знам съвсем малко... – Янина, ако не ми кажеш... – Добре, добре... знам само, че Петрик... добре де, предполагам, че Петрик е отвел нея и майка ѝ в някакво безопасно жилище. 56 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Някъде наблизо ли? – В Люблин, да. Но не знам нищо повече. – Наистина ли нищо повече не знаеш? – Само чух, че някъде точно под носовете на нацистите. Зави ми се свят, благодарих на Янина и излязох навън, слязох по стъпалата и се втурнах към къщи през парка, както ми беше казал Петрик. Надя наистина беше в безопасност! Мускулите по цялото ми тяло се отпуснаха, докато бутах количката колкото можех по-бързо, за да я заведа у дома и да я нахраня. Надя беше с майка си и все още в Люблин. Много неща можех да направя за нея, например да се грижа за Фелка и да продължа да работя за Съпротивата. В края на краищата моята първа мисия беше минала успешно, нищо че Янина не я приемаше на сериозно. Дали вече бях част от Съпротивата? Та аз бях пренесла пари. На другия ден щях да се закълна и да направя службата си официална. По средата на пътя към дома небесата се разтвориха и изсипаха порой, който измокри до кости и Фелка, и мен. „Веднъж ти провървя“ – казваха прогизналите ми обувки на всяка крачка. – Но не мисли, че все ще ти върви.“ |