М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Вашият съпруг намери покой в Божиите ръце. Заради писмото Хана изпитва едновременно скръб и надежда. Бог е отнел съпруга ѝ, но е спасил дъщеря ѝ. Тя плаче не само от мъка, но и от срам при спомените за онзи ден.
Градът е спуснал завеса над някои събития. Това е една малка общност, където всеки знае, че понякога споразумението да забравиш е толкова важно, колкото и да помниш обещаното. Децата могат да растат в неведение за младежките грехове на баща си или за незаконното братче, което живее на петдесет километра от тях и носи името на друг мъж. Историята е онова, което се договаря по взаимно съгласие. Ето, така продължава животът – защитен от мълчанието, което приспива срама. Мъжете са се завърнали от войната и могат да разкажат какво ли не за отчаянието и слабостта на другарите си пред лицето на смъртта, но казват само, че са загинали храбро. За външния свят нито един войник не е посещавал публичен дом, не е вършил зверства и не е бягал да се скрие от врага. Да си бил там е достатъчно наказание. Когато се налага съпругите да крият парите за ипотеката или кухненските ножове от превъртелия си съпруг, те правят това тихомълком, понякога без да го признават дори пред себе си. Така е и с Хана Рьонфелд. Горчивият опит я е научил, че не може да сподели с никого спомена си за загубата на Франк. "Било каквото било – има ли смисъл да чоплим старите рани?" Така биха казали хората, бързащи да се върнат към цивилизованата представа за живота в Партажьоз. Но Хана помни. Денят на падналите. Кръчмите са пълни – пълни с мъже, които са били на фронта, или са загубили там братя; младежи, завърнали се от Галиполи и Сома, и все още неуспели да превъзмогнат контузиите и последствията от газовите атаки, макар да са минали вече десет години. Двайсет и пети април 1926 г. В задната стаичка на бара играят хазарт, но през този ден от годината полицаите си затварят очите. Нещо повече, полицаите се включват в компанията – нали и те са били на война. Бирата се лее, разговорите стават по-гръмогласни, песните по-пиперливи. Има много неща за забравяне. Те са се върнали към своята работа във фермите, зад бюрата или в класните стаи и продължават да я вършат – просто продължават, по дяволите, защото нямат друг избор. И колкото повече пият, толкова по-трудно става забравянето, толкова повече искат да стоварят яростта си върху някого или нещо – честно и почтено, мъж срещу мъж. Върху гадните турци. Гадните шваби. Гадните копелета. И Франк Рьонфелд става чудесно за тая работа. Единственият германец в града, макар и да е австриец. Той е най-близкото подобие на враг, което могат да си намерят, и затова, като го виждат привечер да върви по улицата заедно с Хана, те започват да си подсвиркват "Далече е Типърери". Хана изглежда нервна и се препъва. Франк незабавно поема малката Грейс, дръпва жилетката, преметната върху лакътя на жена му, за да завие бебето, и двамата продължават напред с ускорена крачка и наведени глави. Момчетата в кръчмата решават, че това е чудесно забавление, и изскачат на улицата. Други почват да излизат от останалите кръчми по главната улица, после един шегобиец решава, че ще е голям майтап да събори шапката на Франк... и го прави. – О, остави ни на мира, Джо Рафърти – сопва се Хана. – Влизай си в кръчмата и престани да ни тормозиш. И двамата продължават напред още по-бързо. – Остави ни на мира – имитира я Джо с писклив, хленчещ глас. – Гаден фриц! Всичките са еднакво страхливи! – Той се обръща към тълпата. – А вижте ги тия двамата с хубавото им бебче. – Думите му звучат завалено. – Знаете ли, че фрицовете ядяха бебета? Печаха ги живи, злобните копелета. – Върви си или ще повикаме полиция – крещи Хана, но веднага застива при вида на полицаите Хари Гарстоун и Боб Линч, които стоят на верандата пред хотела с халби в ръце и се подсмихват под засуканите си мустаци. Изведнъж ситуацията пламва като драсната клечка кибрит. Надига се вик: – Хей, момчета, хайде да се позабавляваме с тия швабски подлоги! Да спасим бебето от изяждане. Дузина пияници се втурват след двойката и Хана изостава, тъй като стегнатият колан ѝ пречи да диша. – Грейс, Франк! Спасявай Грейс! Той побягва с малкото вързопче от тълпата, която го изтласква надолу по пътя към кея, и сърцето му думка в разпокъсан ритъм, а надолу по ръката му се стрелва болка, докато тича по разнебитените дъски над водата, скача в първата попаднала лодка и започва да гребе към открито море, към спасението. Само докато тълпата изтрезнее и положението се успокои. Виждал е и по-лоши неща. 18. Докато се занимава с всекидневната работа – вечно в движение, вечно заета, – Изабел ясно усеща къде се намира Луси, вързана за невидимата нишка на любовта. Тя никога не се ядосва – търпението ѝ към детето е безкрайно. Когато пада храна на пода, когато следи от изцапани ръчички разкрасяват стените, това никога не се посреща с остра дума или неодобрителен поглед. Ако Луси се събужда и плаче нощем, Изабел я утешава нежно, гальовно. Приема дара, който ѝ е изпратил животът. Приема и тежестта му. Докато детето спи следобед, тя се изкачва до кръстовете на възвишението. Това е нейната църква, нейното свято място, където се моли за напътствия и да бъде достойна майка. Малко по-абстрактно се моли и за Хана Рьонфелд. Не ѝ се полага да поставя под въпрос начина, по който се развиха нещата. Тук, насред океана, Хана е само далечна представа. Тя няма тяло, няма съществуване, докато Луси... Изабел познава всяко нейно изражение, всеки вик. Тя е гледала как това малко момиченце, това Божие чудо се оформя ден след ден като подарък, разкриван от хода на времето. Постепенно възниква една цялостна личност – детето схваща и овладява думите, започва да изразява на глас своите чувства, своята самоличност. И тъй, Изабел е в своя параклис без стени, прозорци и пастор и благодари на Бог. А ако я налегнат мисли за Хана Рьонфелд, нейният отговор е винаги един и същ. Тя просто не може да отпрати това дете; не бива да рискува щастието на Луси. А Том? Том е добър човек. Том винаги ще постъпи правилно, на това може да се разчита. В крайна сметка той ще се справи с трудностите. Но между тях вече се е разтворило непреодолимо препятствие – невидима и почти недоловима ничия земя. Постепенно животът на Янус пак си възвръща ритъма, поглъщайки Том в подробностите на всекидневните ритуали. Когато понякога се събужда от мрачни сънища за счупени люлки и компаси без посока, той потиска тревогата, оставя дневната светлина да я обори. А усамотението го приспива с песента на лъжата. – Знаеш ли какъв ден е днес, Луси? – попита Изабел, докато нахлузваше пуловера през главата на момиченцето и измъкваше ръчичките от ръкавите. Бяха минали шест месеца от завръщането им на Янус през януари 1928 г. Луси лекичко вирна глава нагоре. – Ммм – каза тя, за да спечели време. – Искаш ли да ти подскажа? Детето кимна. Изабел обу първото чорапче. – Хайде. Другото краче. Точно така. Добре, подсказвам: ако си много послушна, тази вечер може да има портокали... – Коабът! – Момиченцето се смъкна от коляното на майка си и заподскача с едната обувка на крака, а другата в ръката. – Коабът идва! Коабът идва! – Точно така. Е, да разхубавим ли къщата за идването на Ралф и Блуи? – Да! – викна Луси през рамо, защото вече тичаше към кухнята да съобщи: – Алф и Буи идват, тата! Том я вдигна на ръце и я целуна. – Умницата ми! Сама ли се сети, или някой ти помогна? – Мама каза – призна тя с усмивка и се измъкна от прегръдката му, за да изтича отново при Изабел. След малко, вече с палта и галоши, двете тръгнаха към курника. Луси стискаше миниатюрно копие на кошницата на Изабел. – Направо сте за модно ревю – подметна Том, минавайки покрай тях на път към бараката. – Предпочитам да ми е топло, отколкото да се правя на хубава – каза Изабел и го целуна набързо. – Отиваме на експедиция за яйца. В кокошарника Луси се захвана да вдига всяко яйце с две ръце и задачата, която би отнела на Изабел броени секунди, се превърна в тържествен ритуал. Тя притискаше всяко яйце към бузата си и докладваше: "Оте топло!" или "Тва тудено", после го предаваше на Изабел за съхранение, а най-последното задържа за собствената си кошничка. Накрая започна: – Багодая ти, Дафни. Багодая ти, Пипи... И продължи да благодари на всяка кокошка за нейния принос. В зеленчуковата градина Луси хвана дръжката на лопатата, за да помага на Изабел по-бързо да изрови картофите. – Мисля, че виждам един... – каза Изабел, изчаквайки Луси да забележи по-светлото място в песъчливата почва. – Ето! – възкликна Луси, бръкна в дупката и извади камък. – Почти – усмихна се Изабел. – Ами това до него? Виж малко по-настрани. – Тотоф! – Луси победоносно вдигна находката над главата си и пръстта се посипа по косичката ѝ, после влезе в очите ѝ и тя се разплака. – Дай да видим – успокои я Изабел и избърса длани в дочения работен панталон, преди да се погрижи за окото. – Готово, сега мигай за мама. Ето, няма го вече, Луси. Малката продължаваше най-усърдно да отваря и затваря очи. – Нама го – каза накрая тя. После възкликна: – Оте тотофи! И ловът започна отново. След като се прибраха, Изабел измете пода във всяка стая, събирайки ситния пясък на купчинки в ъгъла, готови за изхвърляне. На връщане от една бърза проверка на хляба във фурната, тя завари пясъчна диря през цялата къща благодарение на опитите на Луси с лопатката. – Виж, мамо! Аз помага! Изабел погледна дирята от миниатюрния циклон и въздъхна. – Може и така да се каже... – Тя грабна Луси на ръце. – Благодаря ти. Добро момиче. Сега, само за да сме сигурни, че подът е чист, хайде да пометем още веднъж, бива ли? – Поклати глава и промърмори: – Ах, Луси Шербърн, голяма чистница ще станеш, нали? Малко по-късно Том се появи на вратата. – Готова ли е? – Да – каза Изабел. – Лицето е измито, ръцете също. Пръстчетата са чисти. – Идвай тогава, мъниче. – Нагое по тълбата, тата? – Да, нагоре по стълбата. И Луси тръгна с него към кулата. В подножието на стъпалата тя вдигна ръчички, така че той да може да ги държи изотзад. – А сега, зайче, хайде да броим. Едно, две, три... Двамата съвсем бавно продължиха да се изкачват по стълбата. Том отброяваше на висок глас всяко стъпало дълго след като Луси се бе отказала. Най-горе, в наблюдателницата, Луси протегна ръце. – Нокъл. – Бинокълът след малко – каза Том. – Хайде първо да те качим на масата. Той я настани върху картите, след това ѝ подаде бинокъла, като го крепеше със собствените си ръце. – Можеш ли да видиш нещо? – Олаци. – Да, много облаци. А случайно да виждаш кораба? – Не. – Сигурна ли си? – Том се засмя. – Не бих те назначил да отговаряш за наблюдателницата. Какво е онова там? Виждаш ли? Където е пръстът ми. Тя затропа с крачета. – Алф и Буи! Потокали. – Мама казва, че ще има портокали, нали? Е, да стискаме палци. Мина повече от час, преди корабът най-сетне да пристигне. Том и Изабел стояха на кея, а Луси седеше върху раменете на Том. – Я, колко посрещачи! – подвикна Ралф. – Здасти! – развика се Луси. – Здасти, Алф, здасти, Буи. Блуи скочи на кея и Ралф му хвърли въжето. – Пази се, Луси – предупреди той детето, което вече бе слязло долу. – Да не те закачи въжето. – Блуи се озърна към Том. – Божичко, тя вече е истинско момиченце, нали? Няма го бебето Луси! Ралф се засмя. – Нали знаеш, бебетата растат. Блуи завърза въжето. – Ние я виждаме по веднъж на няколко месеца; така става още по-очебийно. Градските деца ги гледаме всеки ден, тъй че някак не забелязваме кога са пораснали. – И изведнъж стават дангалаци като теб! – подразни го Ралф. Той скочи на кея, прикривайки с една ръка нещо зад гърба си. – А сега кой ще ми помогне да свалим багажа от кораба? – Аз! – викна Луси. Ралф намигна на Изабел и извади иззад гърба си буркан компот от праскови. – Добре тогава, ето ти нещо много тежко за носене. Луси пое буркана с две ръце. – Божичко, Луси, много внимавай с това! Хайде да го отнесем в къщата. – Изабел се обърна към мъжете. – Дай и на мен нещо за носене, Ралф. – Той се покатери на борда да измъкне пощата и няколко леки пакета. – Ще се видим след малко в къщата. Отивам да сложа чайника. След обяда, докато възрастните си допиваха чая на масата в кухнята, Том каза: – Нещо не чувам Луси... – Хм – каза Изабел. – Би трябвало да довършва рисунката си за мама и татко. Ще ида да проверя. Но преди тя да излезе от кухнята, Луси се появи, пременена с една фуста на Изабел, която се влачеше по пода, чифт обувки с високи токчета и наниз сини стъклени мъниста, изпратен с кораба тази сутрин от майката на Изабел. – Луси! – възкликна Изабел. – Пак ли си ровила из нещата ми? – Не – каза момиченцето с широко разтворени очи. Изабел се изчерви. – Обикновено не показвам бельото си – извини се тя на посетителите. – Хайде, Луси, ела да те облечем, че ще вземеш да настинеш. И да си поговорим бива ли да пипаш нещата на мама. И защо трябва да казваш истината. Тя излезе с усмивка от стаята, без да забележи какво изражение се мярна по лицето на Том при последните ѝ думи. Луси радостно подтичва след Изабел, когато отиват да събират яйцата. Тя е очарована от новоизлюпените пиленца, които се появяват от време на време, и ги притиска под брадичката си, за да усети златистия им пух. Когато помага да вадят моркови и ряпа, понякога дърпа толкова силно, че тупва по гръб, обсипана с пръст. – Луси-Гуси! – смее се Изабел. – Хайде, ставай. Пред пианото Луси възсяда коляното на Изабел и удря по клавишите. Изабел протяга показалец и ѝ помага да изсвири "Три слепи мишки", после детето настоява: "Аз сама, мамо", и пак подхваща същата какофония. Тя седи с часове на кухненския под и драска с цветни моливи по гърба на стари телеграфни бланки безформени завъртулки, които гордо посочва и обяснява: – Това мама, тата и Лулу. За нея е нещо естествено да си има в задния двор пясъчен замък с морска звезда върху него. Заедно с думи като "куче" и "котка" – чудновати животни, които познава само от книжките – тя овладява и по-конкретните "леща", "призма" и "пречупване". – Това е моята звезда – казва тя една вечер на Изабел, сочейки фара. – Тата ми я даде. Луси разправя на Том откъслеци от приказки за риби, кораби и чайки. Докато слизат надолу към плажа, тя обича да хваща Том и Изабел за ръцете и да ги кара да я люлеят във въздуха. "Лулу Фаа" е нейният любим израз и тя го използва, когато рисува себе си и фара с неясни драскулки или измисля приказки за живота на острова. Океаните не спират. Те нямат начало и край. Вятърът никога не престава. Понякога стихва, но само за да набере сила някъде другаде и пак да връхлети върху острова, за да си възвърне изгубената точка в борбата срещу Том. Съществуването тук се измерва с мащабите на гиганти. Времето се простира милиони години; скали, които отдалече приличат на зарове, разхвърляни по брега, отблизо се оказват широки десетки метри, облизани гладко от хилядолетията и рухнали на една страна, тъй че слоевете им са се превърнали във вертикални ивици. Том гледа как Луси и Изабел се плискат в Райското езеро. Детето е очаровано от солените пръски и яркосинята морска звезда, която е намерило. Том гледа как пръстчетата ѝ стискат създанието, а лицето ѝ грее от вълнение и гордост, сякаш сама го е сътворила. – Тата, виж. Мойта моска звезда! За Том е трудно да съчетае двата мащаба на времето: съществуването на остров и съществуването на дете. Поразен е, че мъничкият живот на момиченцето означава за него повече, отколкото всички предишни хилядолетия. Той се бори да осмисли емоциите си – как може да изпитва едновременно нежност и безпокойство, когато тя го прегръща за лека нощ или му показва ожуленото си коляно, за да бъде целунато с онази магическа сила, която имат само родителите. Същото е и с чувствата му към Изабел – той се разкъсва между желанието, което изпитва към нея, и усещането, че не може да диша. Двете усещания се сблъскват и няма как да ги съчетае. Понякога, усамотен във фара, Том неволно отправя мислите си към Хана Рьонфелд. Висока ли е тя? Едра ли е? Има ли някакви нейни черти в лицето на Луси? Когато се опитва да си я представи, вижда само две длани, закрили разплакано лице. Той потръпва и отново се хваща за работа. Детето е здраво, щастливо и обожавано в този малък свят извън обсега на вестниците и клюките. Извън обсега на реалността. Понякога Том успява за седмица-две почти да се успокои с фантазията за едно нормално, щастливо семейство, сякаш това е някакъв опиат. – Татко не бива да знае. Не и преди да ти дам знак. Луси погледна сериозно Изабел. – Не бива да казвам – кимна тя. – Може ли бисквитка? – След малко. Само да довършим опаковането. През септември 1928 г. корабът бе докарал няколко допълнителни пратки, които Блуи успя да връчи тайно на Изабел, докато Ралф разсейваше Том с разтоварването. Да се организира изненада за рождения ден на Том бе истински подвиг – трябваше няколко месеца по-рано да прати на майка си списъка с поръчките. Тъй като само Том имаше банкова сметка, Изабел трябваше да ѝ обещае, че ще плати при следващото им връщане на континента. Да се пазарува за Том беше и лесно, и трудно – той се радваше, каквото и да му купят, но всъщност не искаше нищо. Тя бе избрала автоматична писалка "Конуей Стюарт" и последното издание на алманаха за крикет "Уисдън": нещо практично и нещо забавно. Една вечер, докато седяха отвън, тя попита Луси какво иска да подари на татко си. Детето намота кичур коса около пръста си, позамисли се и каза: – Звездите. Изабел се засмя. – Не съм сигурна, че ще можем, Луси. Момиченцето отвърна сърдито: – Но аз така искам! Тогава на Изабел ѝ хрумна идея. – А дали да не му подарим карта на звездите – атлас? – Да! Сега, докато седяха пред дебелата книга, Изабел попита: – Какво искаш да напишем най-отпред? Тя пъхна писалката между пръстчетата на Луси, обви ги със своите и заедно изписаха с неравни букви: "На моя тата с обич завинаги и завинаги. – Още – настоя Луси. – Още какво? – Още "завинаги". Завинаги и завинаги, и завинаги, и завинаги... Изабел се засмя и надписът "завинаги и завинаги, и завинаги, и завинаги" плъзна като гъсеница по цялата страница. – А по-нататък? Да напишем ли "От любящата ти дъщеря Луси"? – От Лулу Фаа. Детето започна да изписва буквите с майка си, но още по средата се отегчи и слезе от коляното ѝ. – Довъши, мамо – небрежно нареди тя. Изабел довърши надписа и добави в скоби: (Изписано от Изабел Шербърн, писар и генерален помощник на гореупоменатата дарителка). Когато разопакова подаръка, което никак не беше лесно с дланите на Луси върху очите му, Том каза: – Това е книга... – Талас е! – провикна се Луси. Том огледа подаръка. "Звезден атлас на Браун, представящ всички ярки звезди, с пълни инструкции как да бъдат намирани и използвани за целите на корабоплаването и за изпити пред Търговската камара." Той се усмихна бавно и се обърна към Изабел. – Луси е умница. Тя го измисли, нали? – Почети, тата. Въте. Аз писа. Том разгърна книгата и видя дългото посвещение. Продължи да се усмихва, но нещо в думите "завинаги и завинаги, и завинаги, и завинаги..." го прониза в сърцето. "Завинаги" бе невъзможна представа, особено за това дете, на това място. Той притисна устни към косата на Луси. – Прекрасно е, Лулу Фара. Най-хубавият подарък, който някога съм получавал. 19. – Ако успеем да спечелим тази среща, поне няма да е пълен провал – каза Блуи. Австралийският отбор по крикет бе загубил на родна земя първите четири квалификационни срещи от турнира "Пепел", а мартенският кораб пристигна на острова, докато последната среща все още се играеше в Мелбърн. Докато разтоварваха, Блуи забавляваше Том с любопитни подробности. – Брадман набра сто точки. Все още не е вън от играта. Създавал големи проблеми на Ларуд, така пише във вестника. Но знаеш ли какво – играят вече четири дни. И няма изгледи скоро да свършат. Докато Ралф отскочи до кухнята да връчи поредния подарък от Хилда за Луси, Том и Блуи подредиха последните чували брашно в бараката. – Един мой братовчед работи там. – Блуи кимна към печата с изображение на динго върху зеблото. – В мелницата ли? – попита Том. – Да. Смята, че заплатата е добра. И може да взема безплатно брашно колкото си иска. – Всяка работа си има предимства. – Разбира се. Аз например получавам в изобилие чист въздух за дишане и вода за плуване. – Блуи се засмя и хвърли поглед наоколо, за да се увери, че капитанът не е наблизо. – Братовчедът казва, че може да ме уреди там когато поискам. – Той помълча и изведнъж смени темата с подчертано небрежен тон. – Понякога пък си мисля, че не е зле да се хвана на работа... да речем, в някоя бакалия. Това не беше в стила на Блуи. От време на време той обсъждаше спортните резултати или споделяше, че е спечелил малко пари на конните състезания. Разказваше за брат си Мърв, загинал в първия ден от битката при Галиполи, или за овдовялата си майка, страховитата Ада. Том усети, че днес има нещо по-различно. – Как ти хрумна? Блуи намести с крак един от чувалите. – Какво е да си женен? – Какво? – сепна се Том. – Искам да кажа... хубаво ли е? Том не откъсваше очи от запасите. – Искаш ли да ми кажеш нещо, Блуи? – Не. – Добре. – Том кимна. Ако изчакаше достатъчно дълго, нещата щяха да се изяснят. Обикновено се изясняваха. След време. Блуи намести друг чувал. – Казва се Кити. Кити Кели. Баща ѝ е собственик на бакалията. Напоследък излизаме заедно. Том вдигна вежди и се усмихна. – Браво на теб. – И аз... ами знам ли... помислих си, че може би трябва да се оженим. – Изражението на Том го накара да добави: – Не че трябва да се оженим. Нищо подобно. Та ние дори не сме... искам да кажа, баща ѝ зорко я пази. Майка ѝ също. И братята. А госпожа Мюет е братовчедка на майка ѝ, тъй че разбираш какво семейство са. Том се засмя. – И какво точно питаш? – Това е голяма крачка. Знам, че в крайна сметка всеки го прави, но просто се чудя... нали разбираш, как да съм сигурен... – Едва ли съм експерт по въпроса. Женил съм се само веднъж и все още овладявам тънкостите. Защо не попиташ Ралф? Той се е сгодил за Хилда още по времето на Матусал; отгледал е две деца. И изглежда, добре се е справил. – Не мога да кажа на Ралф. – Защо? – Кити смята, че ако се оженим, трябва да зарежа кораба и да се хвана с бакалския занаят. Бои се, че някой ден може да се удавя и да не се прибера у дома. – Много обнадеждаващо, нали? Блуи изглеждаше притеснен. – Виж, питам сериозно. Какво е да си женен? С дете и тъй нататък. Том плъзна ръка през косата си и се замисли над въпроса. Обзе го неясна, но дълбока тревога. – Ние едва ли сме типично семейство. Малцина са като нас – на фар, далече от всичко. Честният отговор е, че зависи в кой ден ще ме попиташ. Има си и добри, и лоши неща. Едно обаче мога да ти кажа: доста по-сложно е, отколкото да си сам. – Мама казва, че съм много млад и не знам какво искам. Том неволно се усмихна. – Мисля, че майка ти ще го казва и когато станеш на петдесет. Както и да е, нещата не опират до искане. Става дума за усет. Довери се на вътрешния си усет, Блу. – Той се поколеба. – Но невинаги пътят е гладък дори ако си намерил подходящото момиче. Трябва да си готов за дълъг път. Човек никога не знае какво ще се случи – каквото и да е то, приел си го предварително. Няма връщане. – Тата, виж! – Луси се появи на прага на бараката, размахвайки плюшения тигър, изпратен от Хилда. – Амжи! – каза тя. – Слушай. И преобърна играчката, за да предизвика звука. Том я вдигна на ръце. През малкото прозорче видя как Ралф се задава по пътеката. – Ти си щастливка, нали? Той я погъделичка по шията. – Лулу Тливка – засмя се тя. – Ами да бъдеш баща? Какво е? – попита Блуи. – Сам виждаш. – Не, продължавай. Наистина искам да знам, приятел. Лицето на Том стана сериозно. – Нищо не може да те подготви за това. Нямаш представа как едно дете минава през цялата ти отбрана, Блуи. Прониква право в сърцето. Истинска внезапна атака. – Иска пак да амжи, тата – настоя Луси. Том я целуна и пак преобърна тигъра с главата надолу, за да заръмжи. – Да си остане между нас, бива ли, мой човек? – попита Блуи. Позамисли се и добави: – Е, така или иначе, всички знаят, че си ням като гроб. И той на свой ред изръмжа като тигър към момиченцето. Понякога късметът се усмихва точно на теб. Понякога друг изтегля късата сламка, а ти просто трябва да си мълчиш и да продължиш напред. Том ковеше дъска върху стената на курника, за да покрие дупката, изкъртена от вятъра предишната нощ. Половината му живот бе минал в опити да защити разни неща от вятъра. Човек просто трябва да се примирява и да върши каквото му е по силите. Въпросите на Блуи бяха разбудили старите чувства. Но всеки път когато Том се замисляше за непознатата от Партажьоз, която бе загубила детето си, на нейно място изникваше образът на жена му – тя бе загубила три деца и никога вече нямаше да има друго. Когато Луси пристигна, Изабел не знаеше нищо за Хана. Просто искаше каквото е най-добро за бебето. И все пак... Той знаеше, че не е само заради Луси. В Изабел имаше празнота, която той не можеше да запълни. Тя се бе лишила от всичко: удобства, семейство, приятели – от всичко, за да бъде тук с него. Том си повтаряше пак и пак – не можеше да я лиши от единствената ѝ утеха. Изабел беше уморена. Доставките току-що бяха пристигнали и тя се захвана да попълни запасите от храна – да изпече хляб, да направи плодов кейк, да свари цял чувал сливи на конфитюр, който да изтрае до догодина. Напусна кухнята само за малко – когато Луси реши да пристъпи по-близо до печката, за да се наслади на сладкия аромат, и си изгори ръката на тавата с конфитюр. Изгарянето не беше тежко, но достатъчно, за да попречи на детето да спи спокойно. Том превърза пострадалото място и ѝ даде малка доза аспирин, но привечер тя все още беше кисела. – Ще я взема с мен във фара. Мога да я наглеждам. Така или иначе имам да довърша документи за инвентаризацията. Ти ми изглеждаш грохнала. – Изтощена съм – призна Изабел. С детето в едната ръка и възглавница и одеяло в другата, Том внимателно се изкачи по стълбището и настани Луси на масата в наблюдателницата. – Готова си, мъниче – каза той, но тя вече беше задрямала. Том се зае да пресмята колонки от цифри, отмятайки литри масло и кутии керосин. Над него, в залата на фенера, фарът се въртеше равномерно с бавно, глухо бучене. Далече долу примигваше газената лампа в къщата. Работеше от около час, когато някакъв инстинкт го накара да се обърне. Луси го гледаше и очите ѝ проблясваха в меката светлина. Когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна и Том за пореден път бе изненадан от магията на това дете – тъй красиво и толкова беззащитно. Тя вдигна превързаната си ръчичка и я огледа. – Постадах от войната, тата – каза тя и се намръщи замислено. После протегна ръце към него. – Заспивай, мъниче – отвърна Том и се опита да се върне към работата си. – Пей писпивна, тата – настоя детето и продължи да протяга ръце. Том пое Луси в скута си и я залюля лекичко. – Ако запея, Лулу, ще сънуваш кошмари. Мама е певицата, не аз. – Лулу има ох, тата – оплака се тя и повдигна пострадалото място за доказателство. – Тъй ли, зайче? – Той внимателно целуна превръзката. – Скоро ще ти мине. Ще видиш. – Целуна я по челото и погали русата ѝ косица. – Ах, Лулу, Лулу. Как намери пътя до тук? – Той се загледа настрани, към непрогледния мрак. – Как успя да се появиш в живота ми? Усещаше как мускулите на Луси се отпускат, докато потъва в съня. Постепенно главата ѝ се отпусна свободно върху сгъвката на лакътя му. С шепот, трудно доловим дори за самия него, той зададе въпроса, който го глождеше непрестанно: – Как успя да ме накараш да се чувствам така? 20. – Изобщо не знаех, че той се е опитвал да се свърже. Том седеше до Изабел на верандата и въртеше в ръцете си стар омачкан плик, адресиран до него: 13-и батальон, Австралийски експедиционен корпус. На всеки свободен сантиметър бяха надраскани адреси и инструкции за препращане, стигащи накрая до властен надпис със син молив: Да се върне на подателя. Едуард Шербърн, бащата на Том. Писмото бе пристигнало в малка пратка преди три дни, когато юнският кораб донесе новината за смъртта му. Друго, чисто формално писмо от адвокатска кантора "Чърч, Хатърсли и Парфит" изброяваше само фактите. Рак на гърлото, 18 януари 1929 г. Издирването на Том им отнело няколко месеца. Брат му Сесил бе получил всичко освен завещания на Том медальон на майка му, приложен в писмото, което го бе следвало по целия свят. Той отвори пратката привечер, след като бе запалил фара. Седеше в залата на фенера, изтръпнал и вцепенен, и четеше строгия ъгловат почерк. " Меривейл " Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|