М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Благодарности
| Скъпа моя Луси,
Много време мина. Толкова много. Обещах да стоя далече от теб и удържах на думата си, колкото и да ми бе трудно. Вече ме няма, затова четеш тия думи. И това ми носи радост, защото означава, че си дошла да ни потърсиш. Аз никога не загубих надежда, че ще го сториш. В раклата при това писмо са някои от детските ти неща: кръщелната рокличка, жълтото одеялце, няколко рисунки. Има и неща, които направих за теб през годините – дрешки и тъй нататък. Исках да ги имаш за спомен от онази изгубена част от живота ти. В случай, че дойдеш да ги потърсиш. Вече си зряла жена. Надявам се животът да е бил добър към теб. Надявам се, че ще можеш да ми простиш, задето те задържах. И задето ти позволих да си отидеш. Знай, че винаги си била обичана. С цялата ми любов. Деликатно бродирани носни кърпички, плетени терлички, сатенени шапчици – всички те бяха грижливо сгънати в раклата, скрити дълбоко под нещата от детството на Изабел. Досега Том не знаеше, че Изабел още ги пази. Късчета от време. От живот. Накрая Луси-Грейс разгъна свитък, завързан със сатенена панделка. Картата на Янус, изрисувана от Изабел тъй отдавна – Корабокрушенският плаж, Коварните скали. Мастилото още бе ярко. Том усети как сърцето му спира, като си спомни деня, когато тя му я представи, а той изпадна в ужас от нарушението на правилата. И изведнъж обичта и загубата на Изабел го заляха като вълна. Докато Луси-Грейс четеше картата, една сълза плъзна по бузата ѝ и Том ѝ подаде грижливо сгънатата си кърпичка. Тя избърса очи, позамисли се и накрая каза: – Така и не можах да ви благодаря. На теб и... на мама, че ме спасихте, че се грижихте тъй добре за мен. Бях твърде малка... а после вече бе твърде късно. – Няма за какво да ни благодариш. – Жива съм само благодарение на вас. Бебето се разплака и Луси се наведе да го вземе. – Тихо, тихо, бебчо. Всичко е наред. Нищо ти няма, зайче. – Полюшна го и плачът утихна. Тя се обърна към Том. – Искаш ли да го подържиш? Той се поколеба. – Позагубил съм навика. – Хайде – каза тя и лекичко подаде малкия вързоп в ръцете му. – Хей, я се виж – каза с усмивка той. – Досущ като мама, когато беше бебе, нали? Същото носле, същите сини очи. – И докато детето впиваше в него сериозен поглед, той усети как се надигат отдавна забравени чувства. – О, Изи би била щастлива да се запознае с теб. – Върху устните на бебето блестеше мехурче от слюнка и Том гледаше как слънчевата светлина се пречупва в него. – Изи просто би се влюбила в теб – каза той и се помъчи да превъзмогне буцата в гърлото си. Луси-Грейс погледна часовника си. – Аз май трябва да тръгвам. За тази вечер съм отседнала в "Рейвънсторп". Не искам да карам по здрач – може да изскочи някое кеигуру. – Разбира се. – Том кимна към раклата. – Да ти помогна ли да натовариш нещата? Ако искаш да ги вземеш. Бих те разбрал, ако предпочиташ да ги оставиш. – Не искам да ги взема – каза Луси-Грейс и когато лицето на Том посърна, тя се усмихна, – защото така ще имам повод да се върна. Някой ден... може би скоро. Слънцето е само тънко блестящо резенче над вълните, когато Том се отпуска в стария люлеещ се стол на верандата. До него на стола на Изабел са нейните възглавнички, извезани със звезди и лунен сърп. Вятърът е утихнал и облаците, обагрени в тъмнооранжево, дремят на хоризонта. Светла точица пронизва здрача – фарът на Хоуптаун. Днес той е автоматичен – няма нужда от пазач, откакто закриха пристанището. Том си припомня Янус и фара, за който се грижеше толкова дълго; всеки един от проблясъците му все още пътува някъде в тъмнината, надалеко, към края на Вселената. Ръцете му все още усещат лекичкото телце на бебето на Луси и усещането разбужда спомена как държи самата нея, а още по-рано – сина, който остана в прегръдката му толкова кратко. Колко различно би било, ако бе оцелял. Той задълго потъва в мисълта, после въздъхва. Няма смисъл да тръгва по този път. Тръгнеш ли веднъж натам, няма край. Изживял е живота си, както можеше. Обичал е жената, която го обичаше. Никой никога не е минавал и няма да мине точно по същия път на тази земя и това го устройва. Все още страда за Изабел – за усмивката ѝ, за допира до нейната кожа. Сълзите, които е потискал пред Луси, бликват по лицето му. Той поглежда зад себе си, където пълната луна пълзи по небето като противотежест на двойния хоризонт, издигана от умиращото слънце. Всеки край е начало на нещо друго. Малкият Кристофър се е родил в един свят, който Том никога не би могъл да си представи. Дали това момче ще бъде пощадено и няма да види война? Луси-Грейс също принадлежи на едно бъдеще, за което Том може само да гадае. Ако може да обича сина си поне наполовина, колкото я обичаше Изабел, момчето ще е щастливо. Чакат го още дни път в този живот. И той знае, че пътникът бива изграждан от всеки ден и всеки срещнат по пътя човек. Белезите са просто друг вид памет. Където и да се намира, Изабел е част от него, също като войната, фара и океана. Скоро дните ще се склопят над техния живот, над гробовете им ще израсне трева и тяхната история ще се превърне просто в един занемарен надгробен камък. Той гледа как океанът се предава на нощта и знае, че светлината ще дойде отново. Благодарности Тази книга се роди благодарение на толкова много хора, че за да ги назова поотделно, ще трябва отделен том. Надявам се, че не съм пропуснала да им благодаря лично, но бих искала тук да изтъкна приноса им още веднъж. Всеки от тях допринесе с нещо уникално и безценно – някои в определен момент, други за дълъг период от време, трети за цял живот. Благодаря ви – на всеки един от вас, – че ми помогнахте да разкажа тази история. Благословена съм с вашата доброта. За книгата: сканиране: buba – 2017 г. разпознаване и обработки: buba – 2017 г. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|