М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Сидни
16 октомври 1915 г. Драги Томас, Пиша, защото знам, че си постъпил доброволец. Не ме бивамного по приказките. Но след като днес си тъй далече и може да те сполети зло, преди да се срещнем отново, струва ми се, че няма друг начин, освен да ти пиша. Има много неща, които не мога да ти обясня, без да очерня майка ти, а не желая да сипвам сол в старите рани. Затова някои неща ще останат недоизказани. Виновен съм за едно и сега бих искал да го поправя. Прилагам медальона, който майка ти ме помоли да получиш, когато тя си тръгна. Вътре има неин портрет. По онова време смятах, че е по-добре да не ти напомням за нея, затова го задържах. Не беше лесно да взема решението, че без нейното влияние животът ти ще е по-добър. Сега, когато е мъртва, смятам за редно да изпълня молбата ѝ, макар и със закъснение. Опитах се да те възпитам като добър християнин. Опитах се да ти осигуря най-доброто образование. Надявам се да съм ти вдъхнал усета за добро и зло – никакви светски успехи или удоволствия не могат да оправдаят загубата на безсмъртната ти душа. Гордея се със саможертвата, която извърши, постъпвайки в армията. Ти израсна като отговорен млад мъж и след войната бих се радвал да ти намеря позиция в бизнеса. Сесил има заложби на чудесен ръководител и аз очаквам успешно да управлява фабриката след моето пенсиониране. Но съм сигурен, че може да се намери подходящо място и за теб. Заболя ме, че трябваше да узная от други хора за постъпването ти в армията. Щях да се радвам на възможността да те видя в униформа, да те изпратя, но предполагам, че след като си издирил майка си и си узнал за смъртта ѝ, вече не желаеш да имаш нищо общо с мен. Ето защо те оставям сам да решиш. Ако избереш да отговориш на това писмо, ще бъда щастлив. В края на краищата ти си мой син и докато на свой ред не станеш баща, няма да разбереш напълно какво означава това. Ако обаче не пожелаеш да отговориш, ще уважа избора ти и няма да те безпокоя отново. Все пак ще се моля за твоята безопасност в битката и за победоносното ти завръщане на тези брегове. Твой любящ баща, Сякаш бе минала цяла вечност от последния разговор на Том с този човек. Колко ли му бе струвало да напише такова писмо. Откритието, че се е опитал да се свърже с него след горчивата им раздяла, бе не просто изненада, а шок. Вече нищо не изглеждаше сигурно. Том се запита дали студенината на баща му не е прикривала през цялото време дълбока рана. За пръв път зърваше нещо отвъд каменната му външност и само за миг успя да си представи човек с високи принципи, наранен от жената, която обича, но неспособен да го покаже. Том бе търсил майка си по една конкретна причина. Докато стоеше пред вратата на пансиона с лъснати обувки и изрязани нокти, той преповтаряше думите за последен път. "Съжалявам, че ти създадох неприятности." Чувстваше се разтреперан като дете, което е чакало тринайсет години, за да изрече тези думи. Боеше се, че може да му призлее. "Аз само казах, че съм видял автомобил. Че у дома е идвал автомобил. Не знаех..." Едва години по-късно бе осъзнал истинските размери на своето издайничество. Тя бе обявена за недостойна майка и прогонена от живота му. Но неговото търсене на опрощение бе дошло твърде късно и той вече никога нямаше да чуе как майка му го освобождава от вината на предателството, колкото и невинно да е било. Думите умеят да проникват къде ли не – дори там, където не им е мястото. Животът го бе научил, че е най-добре да пазиш всичко вътре в себе си. Той погледна снимката на майка си в медальона. Може би и двамата му родители го бяха обичали, макар и непостоянно. Усети внезапен изблик на гняв към баща си заради убедеността му, че има право да го отдели от майка му – тъй искрена, ала и тъй разрушителна. Едва когато една капка разля мастилото в миниатюрни реки, Том забеляза, че плаче. Докато на свой ред не станеш баща, няма да разбереш напълно какво означава това... Седнала до него на верандата, Изабел каза: – Дори и да не си го виждал от години, той все пак си остава твой баща. Друг никога няма да имаш. Това не може да не те трогне, скъпи. Том се зачуди дали Изабел осъзнава иронията на собствените си думи. – Хайде, Луси, ела да пием какао – подвикна тя почти веднага. Момиченцето дотича и сграбчи чашата с две ръце. После избърса устата си с лакът, защото дланите ѝ бяха изцапани, и върна чашата. – Татааа! – извика весело тя. – Сега ще яздя до тотофите да видя баба и дядо. И изтича обратно към дървеното си конче. Том погледна медальона върху дланта си. – Дълги години си мислех, че тя ме мрази, защото издадох тайната ѝ. Не знаех за медальона... Това би променило всичко. – Знам, че няма какво да ти кажа. Просто ми се иска да можех... знам ли... някак да те утеша. – Мамо, гладна съм – викна Луси, идвайки отново къмтях. – Нищо чудно, при толкова много тичане – каза Изабел и я грабна на ръце. – Хайде. Ела да прегърнем татко. Той е тъжен днес. И тя седна с детето в скута си, така че да могат и двете да го прегърнат силно. – Усмихни се, тата – каза момиченцето. – Ето така. И тя се усмихна широко. Светлината падаше косо през облаците, търсейки убежище от дъжда, който прииждаше в далечината. Луси седеше на раменете на Том, възхитена от високата си наблюдателница. – Натам! – възкликна тя и бодна пръстче наляво. Том смени посоката и я понесе през полето. Една от козите бе прогризала плета на временната кошара и Луси настоя да помогне в издирването ѝ. Край залива нямаше и следа от козата. Е, не можеше да е избягала много далече. – Ще потърсим другаде – каза Том. Той отново се изкачи на равното и огледа наоколо. – А сега накъде, Лулу? Ти избираш. – Натам! – тя посочи към другия край на острова и двамата тръгнаха в тази посока. – Кои други думи звучат като козленце? – Носленце! – Точно така. Още? Детето се опита отново. – Носленце? Том се засмя. – Какво си обличаш, когато е студено? – Панталонче. – Да, но кое е това, което обличаш, когато е студено, и звучи като козленце? Започва с "п". – Палтенце! Той я погъделичка по коремчето. – Палтенце, носленце, козленце. И като стана дума... Виж, Луси, там долу, близо до плажа. – Там е! Да тичаме, тата! – Не, зайче. Не бива да я плашим. Ще се приближим тихичко. Том бе толкова съсредоточен, че отначало почти не забеляза кое място си е избрало животното за ново пасище. – Слизай сега, мъниче. – Той вдигна Луси над раменете си и я свали на тревата. – Бъди послушна и стой тук, а аз отивам да хвана Флоси. Ще я вържа с това въже за нашийника и после тя ще тръгне кротко след нас... Точно така, Флоси... Хайде, без лудории. – Козата вдигна глава и се отдръпна на няколко крачки. – Стига толкова. Не мърдай. – Том я хвана за нашийника и върза въжето. – Готово. Това е. Добре, Лулу... Той се обърна и почувства как по ръцете му пробягаха тръпки част от секундата преди да осъзнае защо. Луси седеше на малка могилка, където тревата растеше по-гъсто, отколкото на равната земя наоколо. Обикновено Том избягваше тази част на острова, която му се струваше вечно мрачна и сенчеста, независимо колко е слънчев денят. – Виж, намерих си място за сядане, тата – гордо възкликна тя. – Луси! Ставай веднага! – извика той, преди да се овладее. Лицето на Луси се сбръчка и в очите ѝ бликнаха сълзи – никога не бе чувала да ѝ крещят. Тя се разплака. Том се втурна и я взе на ръце. – Извинявай, Лулу. Не исках да те плаша – каза той, засрамен от своята реакция. Бързо отстъпи настрани, опитвайки се да прикрие ужаса си. – Мястото не е добро за сядане, мила моя. – Защо не? – изхленчи тя. – Това е моето специално място за сядане. Вълшебно е. – Просто... – Том сгуши главата ѝ в извивката на врата си. – Просто не е добро място за сядане, скъпа. И той я целуна по темето. – Лоша ли бях? – попита Луси объркана. – Не. Не беше лоша. Не и ти, Лулу. Том я целуна по бузата и отметна кичур руса коса от очите ѝ. Но докато я прегръщаше, за пръв път от години осъзна съвсем ясно, че ръцете, които сега я докосват, са същите, които бяха положили баща ѝ в гроба. Със затворени очи той си припомни усещането в мускулите, теглото на мъжа и го сравни с тежестта на дъщерята. Луси му се стори далеч по-тежка. Усети я как го потупва по бузите. – Тата! Погледни ме! – каза тя. Той отвори очи и я погледна мълчаливо. Накрая каза с дълбока въздишка: – Време е да приберем Флоси. Искаш ли да държиш въжето? Тя кимна и той уви въжето около ръчичката ѝ, после пое на хълбок тежестта на детето и тръгна нагоре по склона. Този следобед в кухнята Луси понечи да се изкатери на един стол, но първо се обърна към Том. – Това място добро ли е за сядане, тата? Том не откъсна поглед от дръжката на вратата, която поправяше. – Да, добро е, Лулу – отвърна той, без да се замисля. Когато Изабел дойде да седне до нея, Луси възкликна: – Не! Мама, ставай веднага от този стол! Това не е добро място за сядане. Изабел се засмя. – Винаги сядам на това място, скъпа. Мисля, че е чудесен стол. – Не е добро място. Тата казва! – За какво говори тя, тата? – Ще ти обясня по-късно – каза той и вдигна отвертката, надявайки се Изабел да забрави. Но не му провървя. След като бе сложила Луси да спи, Изабел отново попита: – Какви бяха тия щуротии за сядането? Тя все още се притесняваше, когато седнах на леглото да ѝ разкажа приказка. Каза ми, че много ще се разсърдиш. – О, просто ѝ хрумна такава игра. До утре най-вероятно ще е забравила. Но този ден Луси бе призовала призрака на Франк Рьонфелд и сега споменът за неговото лице преследваше Том всеки път когато поглеждаше към гробовете. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|