М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| 1.
16 декември 1918 г. – Да, разбирам това – каза Том Шербърн. Той седеше в спартански обзаведена стая, където тегнеше почти същата жега като в мрачния ден навън. Летният дъжд над Сидни барабанеше по прозореца и караше минувачите тичешком да търсят подслон. – Повтарям, ще бъде много трудно. – Мъжът зад бюрото се приведе напред, за да придаде тежест на думите си. – Не е шега работа. Не че Байрън Бей е най-лошото назначение за пазач на фар, но искам да съм сигурен, че знаеш с какво се захващаш. Той натъпка с палец тютюна и запали лулата си. Молбата за назначение на Том разказваше все същата история, типична за мнозина по онова време: роден на 28 септември 1893 г.; мобилизиран през войната; добре запознат с Международния сигнален код и морзовата азбука; в добро здраве; уволнен с почести. Правилникът даваше предимство на бившите военнослужещи. – Не може да е... – Том замълча и започна отново. – При цялото ми уважение, господин Къфлан, едва ли ще е по-трудно, отколкото на Западния фронт. Мъжът погледна отново данните в демобилизационните документи, после се взря в Том, търсейки нещо в очите, в лицето му. – Да, синко. Тук вероятно си прав. – Той започна да изброява правилата: – Пътните са за твоя сметка. Като на временно назначен не ти се полагат почивни дни. Постоянният персонал получава един месец отпуск в края на всеки тригодишен договор. Човекът взе дебелата си писалка и подписа формуляра пред себе си. Докато притискаше печата върху мастиления тампон, той добави: – Добре дошъл... – три удара с печата върху листа – в Австралийската фарова служба. Върху формуляра блестеше все още влажното мастило на датата: 16 декември 1918 г. За шестте месеца временно назначение в Байрън Бей, на брега на Нов Южен Уелс, заедно с още двама пазачи и техните семейства Том опозна живота във Фаровата служба. После го прехвърлиха на дивия остров Матсайкър, южно от Тасмания, където валеше почти през цялата година и бурните ветрове отнасяха пилетата в морето. На тази самотна служба Том Шербърн имаше достатъчно време да размишлява за войната. За лицата, за гласовете на момчета, които някога са стояли до него, които са спасили живота му по един или друг начин, за тези, чиито предсмъртни думи е чул, както и за онези, чиито задавени брътвежи не е успявал да разбере, но все пак е кимал в знак на съгласие. Том не е изпитал какво означава да влачиш откъснатия си крак, закрепен само на няколко сухожилия, или вътрешностите ти да се изсипят като кълбо гърчещи се змиорки. Дробовете му не са се превърнали в лепило, нито мозъкът му в пихтия от отровните газове. И все пак е белязан, налага му се да живее в кожата на човек, вършил по онова време каквото е трябвало да се извърши. Той носи тази сянка, скрита дълбоко в себе си. Опитва се да не мисли за миналото – виждал е как по този начин мнозина мъже стават неудачници и дори нещо по-лошо. Затова продължава да живее в покрайнините на това нещо, което не знае как да назове. Когато сънува онези години, преживява ги като осемгодишно момче с кръв по ръцете си. Това малко момче е застанало срещу някакви хора с пушки и щикове и се страхува, защото ученическите му чорапи са се смъкнали и не може да ги вдигне, тъй като първо трябва да остави пушката, а е толкова дребен, че едва я държи. И никъде не намира майка си. После Том се събужда и е на място, където има само вятър, вълни, светлина и сложна машинария, която поддържа пламъка и въртенето на фенера. Вечно, безкрайно въртене. Ех, ако може да избяга достатъчно далече – от хората, от спомените, – времето ще си свърши работата. На хиляди километри от там Янус Рок край западното крайбрежие беше най-отдалечената точка на континента от Сидни, родното място на Том. Но фарът на Янус бе и последната австралийска гледка, която видя, когато военният кораб го носеше към Египет през 1915 г. Миризмата на евкалипти от Олбъни долиташе на много километри навътре в морето, а когато ароматът постепенно изчезна, изведнъж го обзе болка от загубата на нещо, което не бе подозирал, че ще му липсва. Няколко часа по-късно се появи фарът с равномерните си проблясъци на всеки пет секунди и споменът остана с него като целувка за сбогом през последвалите адски години. Когато през юни 1920 г. научи, че спешно се търси кандидат за пазач на Янус, сякаш самият фар го повика там. Увиснал на ръба на континенталния шелф, Янус не беше от най-желаните назначения. Макар да се водеше първа категория трудност, което носеше малко по-висока заплата, старите ветерани казваха, че не си струва парите, които пак си оставаха мизерни. Том отиваше да смени пазача Тримбъл Дохърти, който бе предизвикал смут, като съобщи, че жена му подава на преминаващите кораби съобщения с разноцветните флагчета според Международния сигнален код. Това притесни управлението по две причини: първо, защото преди няколко години заместник-директорът на Фаровата служба бе забранил от Янус да се сигнализира с флагове, тъй като корабите често минаваха в опасна близост до острова, за да ги разчетат, и второ, защото въпросната жена бе починала неотдавна. Последва подробна кореспонденция в три екземпляра между Фримантъл и Мелбърн, като заместник-директорът от Фримантъл изтъкваше дългогодишната безукорна служба на Дохърти, а шефът от Мелбърн се интересуваше само от ефективността, разходите и спазването на правилника. Накрая бе постигнат компромис – да назначат временен пазач, а Дохърти да получи шест месеца отпуск по болест. – При нормални обстоятелства не бихме пратили сам човек на Янус – мястото е твърде отдалечено, а съпругата и семейството могат да бъдат не само утеха, но и практическа помощ – каза на Том областният управител. – Но изглежда, че ще е само временно. След два дни потегляш за Партажьоз – добави той и го назначи за шест месеца. Том нямаше кой знае какво за подготвяне. Нямаше с кого да се сбогува. Два дни по-късно той се изкачи по стълбичката на кораба само с една войнишка раница и почти нищо друго. "Прометей" пое по курса си покрай южните брегове на Австралия, спирайки попътно в някои пристанища между Сидни и Пърт. Няколкото каюти за пътници първа класа бяха на горната палуба, близо до носа. В трета класа Том делеше каюта с един стар моряк. – От петдесет години плавам по този маршрут, би било нагло да ме накарат и да си плащам. Лош късмет, нали знаеш – весело каза човекът, после отново насочи вниманието си към голямата бутилка домашен ром, с която не се разделяше. За да избяга от алкохолните изпарения, Том излизаше денем да се разхожда по палубата. Вечер обикновено играеше карти в трюма. Все още можеше да се различи от пръв поглед кой е бил на фронта и кой си е седял у дома през войната. То се долавяше като мирис. Всеки гледаше да се придържа към хората от собствената си категория. Престоят в недрата на "Прометей" върна спомените за военните кораби, които ги отвеждаха първо до Близкия изток, а по-късно към Франция. Броени мигове след стъпването на борда всички усещаха едва ли не инстинктивно кой е бил офицер, кой от по-ниските чинове и къде са служили. Също като на военните кораби главната цел бе да разнообразят пътуването с някакво състезание. Избраха една доста позната игра: печелеше първият, който успее да отмъкне сувенир от пътничка в първа класа. Но не какъв да е сувенир. Трофеят трябваше да са чифт дамски гащички. Наградният фонд се удвояваше, ако бъдеха смъкнати направо от жертвата. Тарторът на групата – някой си Макгауън, с мустаци и пожълтели от тютюна пръсти – каза, че е разговарял с един от стюардите за списъка на пътниците и изборът бил доста ограничен. Имаше общо десет каюти. Адвокат и неговата съпруга – с тях най-добре да си нямат работа; няколко възрастни двойки, две стари моми (обещаващо) и най-добрият вариант – някаква богаташка дъщеря, която пътувала сама. – Мисля, че можем да се изкатерим отстрани и да се вмъкнем през прозореца – обяви той. – Кой идва с мен? Опасността на начинанието не изненада Том. Откакто се върна, беше чувал десетки подобни истории. Мнозина мъже бяха почнали да рискуват живота си, както им скимне – прекосяваха тичешком железопътните прелези при спуснати бариери; навлизаха с плуване в пукнатини на крайбрежните скали, за да видят дали ще могат да се измъкнат. Онези, които бяха избегнали смъртта на бойното поле, сякаш оставаха пристрастени към нейното обаяние. Тези тук обаче не изглеждаха чак толкова смахнати. Навярно само приказваха. На следващата вечер, когато кошмарите бяха по-лоши от обичайното, Том реши да ги прогони с една разходка по палубата. Часът беше два след полунощ. По това време можеше да се скита където си иска, така че той крачеше равномерно, гледайки лунната пътека по водата. Изкатери се на горната палуба, стискайки парапета на стълбището заради лекото полюшване, и постоя горе, като се наслаждаваше на прохладния морски бриз и равномерния блясък на звездите, обсипали нощния небосвод. С крайчеца на окото си зърна проблясък в една от каютите. Дори пътниците от първа класа понякога имат проблеми със съня, помисли си той. После в него се разбуди някакво шесто чувство – онзи познат инстинктивен усет за неприятности. Той тръгна тихо към каютата и погледна през прозореца. В мъждивата светлина видя една жена да се притиска към стената като прикована, макар че мъжът пред нея не я докосваше. Лицето му беше само на сантиметри от нейното, изкривено в зловеща усмивка, каквато Том бе виждал твърде често. Разпозна един от групата в трюма и си спомни наградата. Скапани идиоти. Бутна вратата и тя се отвори. – Остави я на мира – каза той, влизайки в каютата. Говореше спокойно, но не оставяше място за възражения. Мъжът се обърна да види кой е и се ухили, когато позна Том. – Божичко! Помислих си, че е някой стюард! Можеш да ми помогнеш, тъкмо се канех... – Казах да я оставиш на мира! Изчезвай. Веднага. – Но аз не съм свършил. Тъкмо щях да я ощастливя. Човекът вонеше на алкохол и тютюн. Том сложи ръка на рамото му и стисна толкова силно, че мъжът изпищя. Беше с цели петнайсет сантиметра по-нисък от Том, но все пак се опита да замахне с юмрук. Том го сграбчи за китката и я изви. – Име и звание! – Маккензи. Редник. Номер три хиляди двеста седемдесет и седем – инстинктивно добави мъжът, без да го питат. – Редник, ще се извиниш на тази млада дама, после се връщаш долу на койката и няма да си показваш лицето на палубата, докато не спрем на пристанището, разбра ли? – Да, сър. – Човекът се завъртя към жената. – Моля да ме извините, госпожице. Нямах лоши намерения. Все още изплашена, жената кимна едва забележимо. – А сега вън! – нареди Том и онзи, оклюман и внезапно изтрезнял, се измъкна от каютата. – Добре ли сте? – обърна се Том към жената. – Аз... мисля, че да. – Нарани ли ви? – Не, той... – Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. – Всъщност дори не ме докосна. Том се вгледа в лицето на жената – сега сивите ѝ очи изглеждаха по-спокойни. Черната ѝ коса се бе разпиляла на меки вълни по раменете, а юмруците ѝ продължаваха да притискат деколтето на нощницата към шията ѝ. Том свали халата от куката на стената и ѝ го подаде да се наметне. – Благодаря – каза тя. – Сигурно ужасно ви е изплашил. За съжаление, в днешно време някои от нас са отвикнали да живеят в цивилизовано общество. Тя не каза нищо. – Повече няма да ви досажда. – Той изправи стола, който бе паднал по време на сблъсъка. – Сама решавайте дали да го докладвате, госпожице. Аз бих казал, че в момента той не е с всичкия си. Очите ѝ зададоха мълчалив въпрос. – След като е бил там, човек се променя. Някои губят представа за разликата между добро и зло. – Той се обърна да излезе, но на прага извърна глава. – Имате пълното право да го обвините в каквото искате. Но мисля, че вероятно и без вас си има достатъчно неприятности. Както казах, сама решавайте. И той изчезна през вратата. 2. Пойнт Партажьоз бе получил името си от френските изследователи, картографирали носа, който стърчеше от югозападния ъгъл на континента, много преди да започне британският устрем за колонизиране на Западна Австралия през 1826 г. От тогава заселниците се стичаха на север откъм Олбъни и на юг откъм колонията Суон Ривър, за да усвоят стотиците километри девствени гори между тия две точки. Високите като катедрали дървета бяха изсечени с ръчни триони, за да отворят място за пасища; тесни, неравни пътища бяха прокарани упорито, сантиметър по сантиметър, от бледолики работници с конски впрягове и тази земя, недокосвана никога от човека, бе картографирана, измерена и раздадена на желаещите да си опитат късмета в едно полукълбо, което можеше да им донесе отчаяние, смърт или богатство, каквото не са и сънували. Общността на Партажьоз се бе сбрала като прахоляк, понесен от вятъра и паднал накрая на това място, където се срещаха два океана, защото тук имаше прясна вода, естествено пристанище и добра почва. Местното пристанище не можеше да се мери с онова в Олбъни, но беше удобно за товарене на дървения материал, сандаловото дърво и говеждото месо, които се произвеждаха тук. Изникнаха малки предприятия, полепнаха като лишеи по скала и градът постепенно се сдоби с училище, няколко църкви с различни химни и сгради, значителен брой тухлени и каменни къщи и още повече постройки от шперплат и тенекия. Малко по малко се появиха магазини, кметство, дори селскостопанска търговска кантора на фирмата "Далгети". И кръчми. Много кръчми. През детските години на градчето Партажьоз в него властваше мълчаливото убеждение, че истинските неща се случват другаде. Новините от външния свят се процеждаха като дъждовни струйки – тук някоя откъслечна подробност, там някой слух. Телеграфът донякъде ускори нещата, когато прокараха линията през 1890 г., а впоследствие неколцина се сдобиха и с телефони. Градът дори изпрати войници в Трансваал през 1899 г. и загуби част от тях, но в общи линии животът в Партажьоз бе по-скоро като провинциален театър, в който не може да се види нищо особено зло или прекрасно. Разбира се, други градове в Далечния запад имаха по-различна съдба – например Калгурли, на стотици километри навътре в сушата, разполагаше с подземни реки от злато под сухата кора на пустинята. Там мъжете пристигаха с ръчна количка и леген за промиване, а си тръгваха с автомобил, платен с голяма буца самородно злато, и едва ли бе само ирония на съдбата, че в този град имаше улици с имена като "Крез". Светът искаше онова, което Калгурли можеше да му даде. Предложенията на Партажьоз – дървен материал, и сандалово дърво – не бяха толкова примамливи и не можеха да осигурят експлозивно разрастване като в Калгурли. През 1914 г. обаче нещата се промениха. Партажьоз установи, че също има нещо, което светът иска. Мъже. Млади и здрави мъже. Мъже, които цял живот са размахвали брадва или са стискали плуг, за да изкарат горчивия залък. Мъже в разцвета на силите си, които да бъдат принесени в жертва на другия край на света в името на тактически цели. Същата 1914-а донесе знамена и униформи с мирис на нова кожа. Едва цяла година по-късно животът започна да става различен – с усещането, че може би все пак не е само провинциален театър, – когато, вместо да получат отново своите скъпи съпрузи и синове, жените взеха да получават телеграми. Тези късчета хартия, които нерядко падаха от вцепенените ръце и отлитаха, понесени от пронизващия вятър, разказваха, че момчето, което си кърмила, къпала, хокала и прегръщала, вече го няма. Партажьоз се присъедини към света със закъснение и жестоки родилни болки. Разбира се, загубата на деца открай време беше нещо, което може да те сполети. Никога не бе имало каквато и да било гаранция, че зачатието ще доведе до успешно раждане или че новороденото може да се надява на дълъг живот. Природата позволяваше само на здравите и късметлиите да споделят този наш несъвършен рай. Факт, който се доказваше от списъка с покойните близки върху вътрешната страна на корицата на всяка семейна Библия. Гробищата също разказваха за бебетата, които след ухапване от змия, треска или падане от каруца най-сетне са изпълнили молбата на своите майки: "тихо, тихо, мъничко мое". Оцелелите деца свикваха на масата да има едно място по-малко, също както бяха свикнали да се сместват по-плътно на пейката, когато пристига новото братче или сестриче. Подобно на житните ниви, където се сее повече зърно, отколкото може да узрее, Бог сякаш разпръскваше деца в излишък, а сетне ги жънеше според някакъв свой неразгадаем, Божествен календар. Градското гробище отразяваше безпогрешно това и неговите надгробни камъни, някои от които се клатеха като прогнили зъби, разказваха откровени истории за живота, отнет в ранна възраст от грип или удавяне, от паднали дървета и дори мълнии. Но през 1915 г. гробището започна да лъже. Измираха мъже и момчета от цялата област, а то мълчеше. Истината бе, че младите им тела лежаха в калта някъде далече. Властите вършеха каквото бе по силите им – копаеха гробове там, където условията и бойната обстановка им позволяваха да го сторят; когато беше възможно разхвърляните крайници да се съберат и идентифицират като един войник, се полагаха усилия това да бъде извършено и тялото да се погребе с подобаващ ритуал. Поддържаха се архиви. По-късно гробовете бяха фотографирани и всяко семейство можеше да си купи официална мемориална плоча срещу скромната сума от две лири, един шилинг и шест пенса. Още по-късно от земята щяха да поникнат военните паметници, напомнящи не за загубата, а за спечеленото срещу тази загуба и за това колко чудесно е да си победител. – Никаква победа не е да си умрял победител – мърмореха някои. Останало без мъже, градчето изглеждаше надупчено като швейцарско сирене. Не че имаше военна повинност. Никой не ги бе принудил да отидат да се бият. Най-жестоката ирония на съдбата се стовари върху онези, които всички наричаха "щастливци", защото все пак бяха успели да се върнат при децата, пременени за тържественото посрещане, при кучето с панделка на каишката, за да се включи и то във веселбата. Обикновено кучето забелязваше първо, че нещо не е наред. Не само че на човека му липсва око или крак; по-скоро липсваше самият човек – той все още се скиташе по бойните полета, макар че тялото му оставаше пред очите им. Например Били Уишарт от мелницата на Садлър – с три малки дечица и чудесна жена, за каквато един мъж може само да си мечтае – бе пострадал от газова атака и вече не можеше дори да се храни; лъжицата се тресеше в ръката му като ярмомелка и разпръскваше половината супа по масата. Заради спазмите не можеше и да се закопчае. Когато вечер оставаше насаме с жена си, той не се събличаше, само се свиваше на топка върху леглото и плачеше. Или младият Сам Доусет, който оцеля при първия десант в Галиполи само за да загуби двете си ръце и половината от лицето си в битката при Бюлкур. Овдовялата му майка не намираше сън от тревоги кой ще се грижи за малкото ѝ момче, след като тя си отиде. В цялата област нямаше толкова глупаво момиче, че да го вземе такъв. Дупки в швейцарско сирене. Нещо липсваше. Дълго време хората ходеха със слисаните физиономии на участници в игра, където правилата внезапно са се променили. Те полагаха усилия да се утешат с факта, че момчетата не са загинали напразно – станали са част от величавата борба за правото дело. Понякога наистина успяваха да повярват в това и да преглътнат гневния, отчаян крясък, напиращ да се изтръгне от гърлата им. След войната се опитваха да не придирят много на онези, които се завръщаха с попресилена страст към пиенето и побоищата или не можеха да се задържат на работа за повече от няколко дни. Търговията и занаятите в града пак потръгнаха, поне донякъде. Кели все още държеше бакалията. Месар пак беше старият Лен Брадшоу, макар че Лен-младши изгаряше от нетърпение да го замести – личеше си от начина, по който заемаше твърде много от пространството на баща си до тезгяха, когато се навеждаше покрай него да извади пържола или парче свинска буза. Госпожа Инкпен (която сякаш изобщо си нямаше малко име, макар насаме сестра ѝ да я наричаше Пиле) пое ветеринарната практика, когато нейният съпруг Мак не се върна от Галиполи. Тя имаше лице, кораво като железните гвоздеи, които момчетата забиваха в копитата на конете, и също тъй кораво сърце. Работещите за нея грамадни мъже покорно докладваха: "Да, госпожо Инкпен. Не, госпожо Инкпен. Напълнихме три чувала, госпожо Инкпен", макар че всеки от тях можеше да я вдигне с един пръст. Хората знаеха на кого могат да имат доверие и от кого да поискат предплата; кому да повярват, когато върне дефектна стока и си поиска парите обратно. Галантерията на Мушмор печелеше най-добре около Коледа и Великден, въпреки че с наближаването на зимата продаваха и доста вълнена прежда. Добре припечелваха и от дамско бельо. Лари Мушмор имаше навика да засуква острите си мустаци, докато коригираше неправилното произношение на името си ("Казва се Мушмор, а не Маучмор"), и наблюдаваше със страх и завист как госпожа Търкъл се кани да открие в съседство магазин за кожи. Луксозен магазин? В Пойнт Партажьоз? Хайде де! Когато след шест месеца магазинът фалира, той с любезна усмивка изкупи останалата стока "в знак на съседско милосърдие" и я продаде с добра печалба на капитана на един параход за Канада, който разправяше, че там са луди за кожени дрехи. Така към 1920 г. Партажьоз бе придобил онази смес от колеблива гордост и горчив опит, характерна за всеки град в Западна Австралия. Насред миниатюрната затревена площ край главната улица се издигаше нов гранитен обелиск с имената на мъже и момчета, някои едва навършили шестнайсет години, които вече никога нямаше да орат ниви или да секат дървета, нямаше да довършат учението си, макар мнозина в града още да ги чакаха със затаен дъх. Постепенно житейските нишки пак се преплетоха в практична тъкан, където всяка от тях се кръстосваше с другите чрез училище, работа или брак и извезваше връзки, невидими за онези, които не са от града. А Янус Рок, свързан само с кораба за доставки четири пъти в годината, висеше на самия ръб на платното като зле зашито копче, сякаш готово всеки момент да се търкулне чак до Антарктика. *** Дългият тесен кей на Пойнт Партажьоз бе изграден от същите евкалиптови трупи, които минаваха по него в дрънчащи вагони, за да бъдат натоварени на корабите. Широкият залив, над който бе израснал градът, имаше тюркоазен цвят и блестеше като полирано стъкло в деня, когато корабът на Том спря в пристанището. Човешкото гъмжило товареше и разтоварваше, дърпаше и мъкнеше с крясъци и подсвиркване. На брега суматохата продължаваше – там всеки бързаше за някъде пеша, с кон или каруца. Единственото изключение сред цялата тази целеустременост бе една млада жена, която хранеше с хляб ято чайки. Тя със смях хвърляше всеки къшей в различна посока и гледаше как птиците крещят и се блъскат да докопат наградата. Една чайка лапна залъка в полет и пикира към следващия, предизвиквайки нов изблик на звънлив смях. Том имаше чувството, че от години не е чувал смях без примес на грубост и горчивина. Беше слънчев зимен ден и засега той нямаше нито къде да отиде, нито какво да прави. Оставаха му още няколко дни до заминаването за Янус, след като се срещнеше с когото трябва и подпишеше необходимите формуляри. Но за момента нямаше дневници за попълване, огледала за монтиране и резервоари за зареждане. А тук, пред него, някой просто се забавляваше. Изведнъж той почувства това като сигурно доказателство, че войната наистина е приключила. Седна на една пейка близо до кея, подложи лице на слънчевите лъчи и загледа как младата жена пърха насам-натам и тъмните ѝ къдрици се развяват като мрежа, хвърлена да улови вятъра. Следеше движенията на изящните ѝ пръсти, очертани на фона на синевата. Едва по-късно осъзна, че е хубава. И още по-късно – че може би е красива. – На какво се усмихваш? – изненада го гласът ѝ. Том усети как лицето му пламва. – Извинявай. – Никога не се извинявай за усмивка – възкликна тя с глас, в който звучеше и някаква тъжна нотка. После лицето ѝ грейна. – Ти не си от Партажьоз. – Не съм. – Аз пък съм. Тук живея, откакто се помня. Искаш ли малко хляб? – Благодаря, не съм гладен. – Не за теб, глупчо! Да храниш чайките. Тя протегна към него парче хляб. Преди година, може би дори само преди ден, Том щеше да откаже и да си тръгне. Но изведнъж топлината, свободата, усмивката и още нещо, което сам не можеше да назове, го накараха да приеме предложението. – Обзалагам се, че мога да примамя повече чайки от теб –каза тя. – Прието, давай! – отвърна Том. – Почваме! – извика тя и двамата почнаха да хвърлят залци във въздуха, навеждайки глави, когато чайките пикираха с крясъци и яростно размахваха криле една срещу друга. Накрая, когато хлябът свърши, Том попита през смях: – Кой спечели? – О! Забравих да броя. – Младата жена сви рамене. – Да речем, че сме наравно. – Добре – съгласи се той, сложи си шапката и вдигна моряшката си торба. – Време е да си тръгвам. Благодаря. Беше ми много приятно. Тя се усмихна. – Беше просто една глупава игра. – Е – каза той, – благодаря, че ми напомни колко забавни са глупавите игри. – Метна торбата върху широките си плещи, обърна се към града и добави: – Приятен ден, госпожице. *** Том спря пред пансиона на главната улица и натисна звънеца. Тук бе царството на госпожа Мюет – шейсетинагодишна яка жена, която го подхвана още от прага. – В писмото ви пишеше, че сте ерген от източните щати, затова ще ви бъда благодарна, ако не забравяте, че сега сте в Партажьоз. Това тук е християнски дом, тъй че не разрешаваме употребата на алкохол или тютюн в помещенията. Том се канеше да благодари за ключа в ръката ѝ, но тя го стисна свирепо и продължи: – И без тия ваши чуждоземски навици – знам ви аз що за стока сте. Когато си тръгнете, ще сменя чаршафите и не бих искала да се затруднявам с прането им, ако ме разбирате. Вратата се заключва в десет, закуската се сервира в шест и ако закъснеете, оставате гладен. Чай в пет и половина следобед, условията са същите. Обяд си търсете другаде. – Много съм ви задължен, госпожо Мюет – каза Том и се въздържа от усмивка, за да не наруши още някое правило. – За топла вода се доплаща един шилинг седмично. Вие си решавате дали искате или не. Не съм чула студената вода да е навредила на млад човек като вас. Тя пъхна в ръката му ключа за стаята. Докато госпожа Мюет се отдалечаваше с накуцване по коридора, Том се запита дали има господин Мюет, който да е вдъхновил това сърдечно отношение към мъжете. В малката си стая в задната част на къщата той извади багажа си от брезентовата торба и подреди сапуна и бръснарските си принадлежности върху единствената налична лавица. Сгъна бельото и чорапите в чекмеджето, а в тесния гардероб прибра трите си ризи, двата чифта панталони, официалния си костюм и вратовръзката. Пъхна в джоба си книга и излезе да опознае града. Последният ангажимент на Том Шербърн в Партажьоз бе вечерята с началника на пристанището и неговата съпруга. Капитан Пърси Хаслък отговаряше за всички пристигащи и заминаващи кораби и по традиция се полагаше всеки нов пазач на фара да вечеря с него, преди да потегли за острова. Следобед Том отново се изми и обръсна, сложи си брилянтин, закопча ризата догоре и си облече костюма. За разлика от предишните слънчеви дни днес беше облачно и мразовитият вятър вееше направо от Антарктида, тъй че му се стори разумно да облече и палтото си. По навик от работата в Сидни беше предвидил повече време за пътя по непознатите улици и пристигна доста по-рано. Капитан Хаслък го посрещна с широка усмивка, а когато Том се извини, че е подранил, "госпожа капитаншата", както я наричаше съпругът ѝ, плесна с ръце и възкликна: – Боже мой, господин Шербърн! Едва ли трябва да се извинявате, че избързахте да ни зарадвате с присъствието си, особено след като носите тъй прекрасни цветя. Тя вдъхна аромата на късните рози, които Том се бе спазарил да откъсне срещу заплащане от градината на госпожа Мюет. После го изгледа отдолу нагоре, защото бе доста нисичка. – Мили боже! Та вие сте висок почти колкото самия фар! – каза тя и се засмя на собственото си остроумие. След като пое шапката и палтото на Том, капитанът каза: – Заповядайте в гостната. А съпругата му веднага добави: – Както рекъл паякът на мухата! – Голяма шегобийка, нали! – възкликна капитанът. Том започваше да се пита как ще изтрае до края на вечерта. – Искате ли шери? Или портвайн? – предложи домакинята. – Прояви малко милост и донеси на клетника бира, госпожо капитанша – рече шеговито съпругът ѝ. После потупа Том по гърба. – Хайде, седнете и ми разкажете всичко за себе си, младежо. Звънецът спаси Том. – Извинете ме – каза капитан Хаслък. Той се отдалечи и след малко гласът му долетя от края на коридора: – Сирил, Бърта. Радвам се, че успяхте да дойдете. Дайте да ви взема шапките. Докато се връщаше в салона с бутилка бира и чаши върху сребърен поднос, госпожа капитаншата каза: – Решихме да поканим и други гости, за да ви запознаем с някои местни жители. Партажьоз е много приветливо място. Капитанът въведе новите гости – намусения възпълен председател на Областната пътна управа Сирил Чипър и също тъй намусената му съпруга Бърта, мършава като скумрия. – Е, как ви се струват тукашните пътища? – подхвана Сирил веднага след като ги запознаха. – Без любезности, моля. Как бихте ги оценили в сравнение с тези на изток? – О, остави горкия човек на мира, Сирил – каза жена му. Том бе благодарен не само за тази намеса, но и за звънеца, който отново издрънча. – Бил, Вайълет. Радвам се да ви видя – каза капитанът, отваряйки входната врата. – А вие, млада госпожице, ставате все по-хубава с всеки изминал ден. Капитанът въведе в салона един солиден мъж с прошарени бакенбарди и съпругата му, едра и червендалеста жена. – Това са Бил Грейсмарк, съпругата му Вайълет и тяхната дъщеря... – Той се озърна. – Къде ли се дяна? Както и да е, тук някъде има една дъщеря и сигурно скоро ще цъфне пред нас. Бил е директор на тукашното училище. – Приятно ми е да се запознаем. – Том се ръкува с мъжа и кимна учтиво на жената. – Е – подхвана Бил Грейсмарк, – значи смятате, че ще се справите с Янус? – Скоро ще разберем – отвърна Том. – Мрачно място, ще знаете. – И аз така чух. – На Янус няма пътища, разбира се – вметна Сирил Чипър. – Ами... да, няма – съгласи се Том. – Не съм сигурен, че бих одобрил място без нито един път – продължи Чипър с нравоучителен тон. – Липсата на пътища е най-дребният ти проблем, синко – намеси се Грейсмарк. – Стига си му досаждал, татко. – Дъщерята бе влязла, докато Том седеше с гръб към вратата. – Горкият човек изобщо не се нуждае от твоите приказки за мрак и пустош. – А! Казах ви, че ще се появи – подхвърли капитан Хаслък. – Това е Изабел Грейсмарк. Изабел, запознай се с господин Шербърн. Том стана да я поздрави и когато кръстосаха погледи, двамата се разпознаха. Той понечи да спомене за чайките, но тя го накара да замълчи с едно бързо "Много ми е приятно, господин Шербърн". – Том, моля – отвърна той и се зачуди дали изобщо ѝ се полага да си прахосва времето с хранене на птиците. Зачуди се още какви ли други тайни крие зад игривата си усмивка. Вечерта продължи сравнително добре. Съпрузите Хаслък разказваха на Том за историята на областта и изграждането на фара, още по времето на бащата на капитана. – Много е важен за търговията – увери го началникът на пристанището. – Южният океан е коварен дори на повърхността, да не говорим за онзи подводен хребет. Сигурният транспорт има ключово значение за бизнеса, всеки знае това. – Разбира се, истинската основа на сигурния транспорт са добрите пътища – подхвана Чипър поредната вариация на единствената си тема за разговор. Том се опитваше да се престори на заинтригуван, но Изабел, която виждаше с крайчеца на окото си, го разсейваше. Незабелязано за останалите, тъй като бе извъртяла стола си настрани, тя правеше комични физиономии в тон с коментарите на Сирил Чипър, превръщайки всяка негова реплика в истинска пантомима. Спектакълът продължи и Том отчаяно се бореше да запази сериозно изражение, докато накрая избухна в смях и побърза да го прикрие с кашлица. – Добре ли си, Том? – попита жената на капитана. – Ще ти донеса вода. Той не посмя да вдигне очи и продължавайки да кашля, каза: – Благодаря. Ще дойда с вас. Не знам какво ми стана. Докато Том се изправяше, Изабел изрече със съвършено сериозна физиономия: – А като се върне, ще трябва да му разкажете най-подробно как изграждате пътища от евкалиптови трупи, господин Чипър. – После добави към Том: – Не се бавете. Господин Чипър е пълен с интересни истории. И тя се усмихна невинно, а устните ѝ трепнаха само за миг, когато Том я погледна в очите. Към края на сбирката му пожелаха успех на новата длъжност. – Виждаш ми се кораво момче – каза Хаслък и Бил Грейсмарк кимна в знак на съгласие. – Благодаря ви. За мен бе удоволствие да се запознаем. – Том се ръкува с господата и кимна на дамите. – И благодаря, че се погрижихте да бъда запознат тъй задълбочено с пътното строителство в Западна Австралия – тихо добави той към Изабел. – Жалко, че не ще имам възможност да ви се отплатя. И гостите си тръгнаха в зимната нощ. 3. По думите на Ралф Адикот "Духът на вятъра" – корабът за доставки до всички фарове по тукашното крайбрежие – беше стар, но надежден като овчарско куче. Ралф беше негов капитан от памтивека и редовно се хвалеше, че има най-добрата работа на света. – А, ти сигурно си Том Шербърн. Добре дошъл на моята увеселителна яхта – каза той, посочвайки голата дървена палуба и напуканата от сол боя, когато Том се качи на борда преди зазоряване за първото си пътуване до Янус Рок. – Приятно ми е – каза Том и стисна ръката му. Двигателят работеше на празен ход и дизеловите изпарения нахлуха в дробовете му. В рубката не беше много по-топло, отколкото в мразовитото утро навън, но стените поне приглушаваха свирепото ръмжене на вятъра. Изпод капака в задната част на рубката изникна нечия глава, увенчана с валмо от рижави къдрици. – Мисля, че сме готови, Ралф. Всичко изглежда наред – докладва къдрокосият младеж. – Блуи, това е Том Шербърн – каза Ралф. – Здрасти – отвърна Блуи и се изкатери през люка. – Добро утро. – Ама че маймунско време! Дано да си носиш вълнени дълги гащи. Щом тук е така, на Янус ще е сто пъти по-гадно – каза Блуи и духна на дланите си. Докато Блуи развеждаше Том из малкия кораб, капитанът се захвана с последните проверки. Забърса с парче от старо знаме петната от сол по стъклото пред себе си, после подвикна: – Вдигай котвата, момче. Отплаваме. – Ралф хвана ръчката на дросела. – Хайде, друже, потегляме – промърмори той, сякаш увещаваше корабчето да напусне пристанището. Том се вгледа в картата върху щурманската маса. Дори при този увеличен мащаб Янус бе само точица, далече от брега. Той вдигна очи към морската шир отпред и вдъхна влажния солен въздух, без да поглежда назад към брега, за да не му хрумне да промени решението си. С отминаването на часовете водата под тях ставаше все по-дълбока, променяше цвета си и заприлича на плътна маса. От време на време Ралф посочваше нещо интересно – морски орел или стадо делфини, играещи пред носа на кораба. Веднъж зърнаха комина на параход, плаващ малко отвъд хоризонта. Блуи час по час излизаше от камбуза да им поднесе чай в нащърбени емайлирани чаши. Ралф разправяше на Том истории за жестоки бури и страховити драми във фаровете по тази част от крайбрежието. Том пък разказваше по нещичко за живота в Байрън Бей и на остров Матсайкър, отдалечен на хиляди километри на изток. – Е, щом си оцелял на Матсайкър, има надежда да оцелееш и на Янус – каза Ралф. Той погледна часовника си. – Защо не вземеш да подремнеш, докато можеш? Още много път ни чака, момче. По-късно, когато Том се появи откъм койката в трюма, Блуи тихо говореше нещо на Ралф, който поклати глава. – Просто искам да знам дали е вярно. Няма нищо лошо да го попитам, нали? – каза Блуи. – Какво да ме питаш? – намеси се Том. – Дали... – Блуи се озърна към Ралф. Разкъсван между собственото си любопитство и навъсеното лице на капитана, той се изчерви и млъкна. – Добре де. Не е моя работа – каза Том и погледна водата, която сега бе станала оловносива; вълнението наоколо се засилваше. – Бях още малък. Мама не ми позволи да излъжа за възрастта си, та да ме вземат в армията. А пък тия дни чух... Том го погледна с въпросително вдигнати вежди. – Ами разправят, че си бил награден с Кръст за храброст и тъй нататък – изтърси Блуи. – Казват, че го пишело в документите ти от армията... дето си ги подал за назначението на Янус. Том не откъсваше очи от водата. Блуи се оклюма, после се притесни. – Нали разбираш, много ще се гордея, ако мога да кажа, че съм се ръкувал с герой. – Едно парче бронз не те прави герой – отвърна Том. – Повечето момчета, които наистина заслужават медали, вече не са между живите. На твое място не бих се вълнувал за тия неща, мой човек – добави той и отново се приведе над картата. – Ето го! – възкликна Блуи и подаде бинокъла на Том. – Уютен дом за следващите шест месеца – засмя се Ралф. Том погледна през обектива към сушата, която сякаш се надигаше от водата като морско чудовище. Отвесната канара от едната страна отбелязваше най-високата точка, откъдето островът слизаше полегато чак до отсрещния бряг. – Старият Невил ще се радва да ни види – каза Ралф. – Право да ти кажа, не беше много доволен, че го откъснаха спешно от пенсионерството, за да замести Тримбъл. Както и да е. Станал ли си веднъж пазач... Няма човек от Службата, който да остави фар без надзор, каквото и да му струва. Предупреждавам те все пак, че хич не беше щастлив. Не е от най-приказливите той, Невил Уитниш. Кеят се простираше на цели трийсет метра от брега, където бе изграден нависоко, за да устоява на най-мощните приливи и най-свирепите бури. Лебедката беше готова да издигне доставките нагоре по стръмния склон към сградите. Когато акостираха, на брега ги чакаше едър навъсен мъж на шейсет и няколко години. – Ралф, Блуи – кимна небрежно той. И вместо поздрав подхвърли към Том: – Значи ти си новият. – Том Шербърн. Приятно ми е – отвърна Том и протегна ръка. Старецът го погледна разсеяно за миг, преди да съобрази какво означава жестът, после мощно тръсна ръката му, сякаш пробваше дали ще може да я откъсне. – Насам – каза той и без да изчака Том да си вдигне багажа, започна дългото катерене към фара. Беше ранен следобед и след толкова часове в развълнуваното море Том се нуждаеше от време, за да привикне отново с твърдата земя, докато се тътреше с тежката си торба подир пазача, а долу Ралф и Блуи се готвеха да разтоварят доставките. – Ето я къщата на пазача – каза Уитниш, когато наближиха ниската сграда с покрив от гофрирана ламарина. Отзад стърчаха три големи резервоара за дъждовна вода и няколко пристройки със запаси за жилището и фара. – Можеш да оставиш торбата си в коридора – добави той, отваряйки входната врата. – Има много багаж за пренасяне. Завъртя се и тръгна право към кулата. Макар и в напреднала възраст, стъпваше бързо и пъргаво като танцьор. Когато след малко заговори за фара, гласът му се промени, сякаш ставаше дума за вярно куче или любим розов храст. – Още е хубавец след всичките тези години – каза той. Бялата каменна кула се очертаваше като парче тебешир на фона на оловносивото небе. Издигаше се на четирийсет метра в близост до скалистия връх на острова и Том бе поразен не само от това колко по-висока е от фаровете, където бе работил преди, но и от стройната ѝ елегантност. Прекрачвайки през зелената врата, той зърна горе-долу каквото очакваше. Вътрешното пространство можеше да се прекоси само с няколко крачки и отзвуците от стъпките им рикошираха като заблудени куршуми от лакирания зелен под и извитите белосани стени. Оскъдните мебели – два шкафа за провизии и малка масичка – бяха заоблени в задната част, за да съвпадат с общата извивка на структурата, тъй че се гушеха до стените като гърбави просяци. В самия център стърчеше дебел железен цилиндър, стигащ чак до върха на кулата; в него бяха тежестите на грамадния, часовников механизъм, използван някога за въртене на рефлектора. Витата стълба, широка не повече от три-четири педи, започваше от стената в дъното и изчезваше в металния под на горния етаж. Том последва стареца към следващото, по-тясно ниво, където спиралата продължаваше от отсрещната стена до следващия етаж, после отново и отново, докато не попаднаха под самия фенер в петата стая – административното сърце на фара. Тук, в наблюдателницата, беше бюрото с дневниците, морзовата апаратура, биноклите. Разбира се, правилникът забраняваше в кулата да има легло или нещо друго, върху което може да се полегне, но поне имаше дървен стол с права облегалка и подлакътници, излъскани до блясък от мазолестите длани на поколения пазачи. Барометърът се нуждае от лакиране, отбеляза мислено Том, преди нещо до морските карти да привлече погледа му. Беше кълбо прежда със забодени в него куки за плетене и началото на някакво плетиво, може би шал. – На стария Дохърти е – кимна Уитниш. Том познаваше разнообразните дейности, с които пазачите запълваха всеки свободен миг от службата – резба върху кост или мидени черупки; изработка на шахматни фигури. Плетенето не беше необичайно занимание. Уитниш прегледа дневника и метеорологичните наблюдения, после поведе Том към следващото ниво, където се намираше самият фар. Тук стените бяха съвършено прозрачни, ако не се броеше плетеницата от метални жлебове, които крепяха стъклата. Отвън имаше метална тераса, която опасваше кулата, и опасна стълбичка, пълзяща нагоре по купола до тясна площадка точно под разклащания от вятъра ветропоказател. – Хубавец е наистина – каза Том, оглеждайки гигантската леща, много по-висока от него, върху въртящия се пиедестал: същински дворец от призми, напомнящ куполовиден кошер. Това бе самото сърце на Янус, цялото в светлина, яснота и покой. Едва доловима усмивка плъзна по устните на стария пазач, докато отговаряше: – Познавам го още откакто бях малко момче. Да, хубавец е. На другата сутрин Ралф стоеше на кея. – Почти сме готови за тръгване. Искаш ли със следващата доставка да ти докараме всички пропуснати вестници? – Новина отпреди месец не е никаква новина. Предпочитам да си спестя парите и да купя някоя хубава книга – отвърна Том. Ралф се озърна да провери дали всичко е в ред. – Е, това беше. Вече няма връщане, синко. Том се засмя унило. – Тук май си прав, Ралф. – Додето се усетиш, пак ще съм тук. Три месеца не са нищо, стига да дишаш спокойно! – Дръж се с фара, както е редно, и той няма да ти създава ядове – каза Уитниш. – Трябват ти само търпение и малко ум. – Ще видя какво мога да направя – каза Том. После се обърна към Блуи, който се готвеше да изтегли въжетата. – Ще се видим ли след три месеца, Блу? – И още как. Корабът се откъсна от кея, като разпенваше водата зад себе си и се бореше срещу вятъра с дрезгав рев. Отдалечавайки се, той все по-надълбоко хлътваше в сивия хоризонт, като палец в тесто, докато накрая изчезна напълно. После настана миг покой. Не тишина – вълните продължаваха да се разбиват в скалите, вятърът виеше покрай ушите му и открехнатата врата на един от складовете трополеше раздразнено. Но нещо вътре в Том стихна за пръв път от години насам. Той тръгна напред и се изправи на върха на скалата. Някъде издрънча звънец на коза, две кокошки кудкудякаха. Изведнъж тези незначителни звуци придобиха нов смисъл – издаваха ги живи същества. Том изкачи всичките сто осемдесет и четири стъпала до остъкления връх на фара и отвори вратата към терасата. Вятърът налетя като хищник и го блъсна във вратата, докато събираше сили да се изтласка напред и да вкопчи пръсти в железния парапет. За пръв път Том оцени мащаба на гледката. Застанал високо над морското равнище, той гледаше като хипнотизиран шеметната бездна към океана, който се разбиваше с грохот в скалите точно под него. Водата се люшкаше като гъста млечнобяла мътилка, от време на време пяната се разкъсваше за миг, разкривайки тъмната синева отдолу. В другия край на острова дълъг вал от огромни канари възпираше прибоя и водата отвъд него бе спокойна като във вана. Том имаше чувството, че не се издига над земята, а виси от небето. Съвсем бавно се завъртя в пълен кръг, възприемайки околната пустота. Сякаш дробовете му никога нямаше да нараснат дотолкова, че да вдъхне тъй много въздух, очите му да обхванат тъй много пространство, нито пък да чуе в пълна степен неспирния рев на океана. За един кратък миг му се стори, че се разтваря в простора. Том премига и бързо тръсна глава. Сякаш потъваше във въртоп и за да прогони усещането, той се съсредоточи върху ударите на сърцето си, върху опората под краката си и стягането на ботушите около петите му. Изправи се в цял ръст. Избра точка върху вратата на фара – една разхлабена панта – и реши да започне от нея. От нещо стабилно. Трябваше да се насочи към нещо непоклатимо, защото иначе кой знае накъде можеше да литне умът или душата му – като балон без баласт. Това бе единственото, което му помогна да се пребори с четири години на кръв и лудост – да знае точно къде е пушката му, когато задрямва за десет минути в землянката; винаги да си проверява противогаза; да бъде сигурен, че войниците са разбрали заповедта буквално. Да не мисли за времето след години или след месеци – само за този час, може би и за следващия. Всичко друго бе празна фантазия. Той вдигна бинокъла и огледа острова за още признаци на живот – нуждаеше се да види козите, овцете, да ги преброи. Да се придържа към непоклатимото. Към месинговите сглобки, които трябваше да се излъскат, към стъклото, което трябваше да се почисти – първо външното стъкло на фенера, а след това и самите призми. Към горивото, към плавния ход на зъбните колела, към доливането на живака, върху който се плъзгаше фарът. Стискаше всяка мисъл като стъпало на въжена стълба, по която да се изтегли обратно към познаваемото; обратно към живота. Тази вечер, докато палеше фенера, той се движеше бавно и внимателно, както навярно бяха правили преди хиляди години жреците в първия фар на остров Фарос. Изкачи се по металната стълбичка, водеща към платформата около самия фенер, и се вмъкна през отвора във вътрешната апаратура. Загря горивото, като запали пламъка под съдината, така че да се изпарява и да достига "чорапа" на горелката като газ. След това поднесе натам клечка кибрит, която превърна изпаренията в бял блясък. Слезе на по-долния етаж и включи двигателя. Фенерът започна да се върти с отмерен ритъм, даващ проблясък на всеки пет секунди. Том взе писалката и записа в големия дневник с кожена подвързия: Запален в 17.09 ч. Вятър северсевероизток, 15 възела. Облачно, бурно. Вълнение 6 бала. После добави инициалите си – Т. Ш. Подхвана разказа от там, където го бе прекъснал Уитниш само преди няколко часа и Дохърти преди него – той бе част от непрекъснатата верига на пазачите, водещи летопис на светлината. След като се увери, че всичко е в ред, Том се върна в къщата. Тялото му жадуваше за сън, но той знаеше много добре, че ако не се храниш, не можеш да работиш. Рафтовете в килера до кухнята бяха отрупани с кутии осолено говеждо, грах, компот от круши, сардини, захар и голям буркан карамелени бонбони, към които покойната госпожа Дохърти имала легендарно пристрастие. За първата си вечеря Том избра резен домашна погача, изпечена от Уитниш, парче чедар и една сбръчкана ябълка. Пламъкът на газената лампа върху масата в кухнята трептеше от време на време. Вятърът продължаваше да хвърля прастарата си злоба срещу прозорците, придружен от грохота на вълните. Том изтръпна от мисълта, че е единственият, който го чува – единственият жив човек на стотици километри във всяка посока. Помисли си за чайките, сгушени в своите жилави гнезда по скалите, за рибите, увиснали неподвижно под закрилата на рифовете, защитени от ледената вода. Всяко същество се нуждаеше от убежище. Том пренесе лампата в спалнята. Сянката му се притисна към стената като плосък великан, докато той сваляше ботушите и се събличаше по бельо. Косата му беше сплъстена от сол, кожата му възпалена от вятъра. Той отметна завивките, пъхна се в леглото и пропадна в съня, а тялото му още усещаше полюшването на вълните и вятъра. През цялата нощ фарът стоя на пост високо над него, разсичайки тъмнината като меч. 4. Всяка сутрин, след като изгасява фара по изгрев слънце, Том тръгва да изследва поредната част от новата си територия, преди да подхване работата си за деня. Северният край на острова представлява гранитна скала, надвесена сърдито над океана. На юг теренът се снишава и се потапя плавно във водите на плитка лагуна. До малкия плаж се намира водната помпа, изкачваща прясна вода от извора до къщата на пазача – от континента чак до острова и дори отвъд него по океанското дъно се отварят пукнатини, от които по някакво странно чудо бликат сладководни извори. Когато французите описали това явление през XVIII век, то било отхвърлено като мит. Но в различни части на океаните наистина има прясна вода – магически фокус, изпълнен от природата. Том започва да оформя ежедневието си. Правилникът изисква знамето да се вдига всяка неделя и той не пропуска да го прави. Вдига го и когато край острова мине "военна част", както е записано в правилника. Том познава пазачи, които тихомълком ругаят това задължение, но той намира утеха в реда. Лукс е да вършиш нещо без конкретна практическа цел – лукс на цивилизацията. Том се захваща да поправи нещата, занемарени след заболяването на Тримбъл Дохърти. Най-важен е фарът, който се нуждае от замазка по сглобките около стъклата на фенера. След това изстъргва с точиларски камък чекмеджето на бюрото, което се е изметнало от влагата, и заглажда ръбовете с телена четка. Боядисва със зелена боя подовете там, където са се олющили – още много време ще мине, докато дойдат строители да ремонтират и боядисат целия фар. Апаратурата му се отблагодарява за грижите – стъклата сияят, месинговите части блестят и фенерът се върти върху своята живачна подложка също тъй плавно като буревестник, понесен от въздушно течение. От време на време Том успява да слезе до скалите да лови риба или да се разхожда по плажа на лагуната. Сприятелява се с двойка черни гущери, които живеят в бараката за дърва, и понякога им дава част от храната на кокошките. С дажбите си е пестелив – корабът за доставки ще дойде едва след месеци. Работата е тежка и непрестанна. Пазачите на фарове нямат профсъюз за разлика например от моряците – никой не стачкува за по-високо заплащане или по-добри работни условия. Понякога краят на деня го заварва грохнал, съсипан, разтревожен от стремително наближаващ буреносен фронт или отчаян, че градушка е смазала зеленчуковата леха. Но ако не се напряга да мисли много, той знае кой е и какво го чака. Просто трябва да поддържа светлината. Нищо повече. Дядо Коледа имаше червени бузи и буйни мустаци. Усмихваше се широко. – Е, Том Шербърн, как я караш? Без да чака отговор, Ралф му хвърли дебелото мокро въже да го омотае около кнехта. След трите месеца дежурство Том изглеждаше не по-зле от всеки друг пазач, когото капитанът бе виждал. Том очакваше най-вече части за фара и почти не се сещаше за доставката на прясна храна. Беше забравил също така, че корабът ще докара поща, затова се изненада, когато към края на деня Ралф му подаде няколко плика. – Без малко да забравя – каза той. Имаше писмо от областния директор на Фаровата служба, потвърждаващо със задна дата назначаването му и условията за работа. Писмо от Военното министерство, изброяващо някои наскоро приети привилегии за бившите военнослужещи, включително право на пенсия по инвалидност и заем за бизнес начинание. Тия неща не го засягаха и той отвори следващото писмо – от Комънуелт Банк, – потвърждаващо, че са начислени четири на сто лихва върху петстотинте лири в сметката му. За последно остави един плик, адресиран на ръка. Не се сещаше кой би могъл да му пише и се опасяваше, че може да е някой неканен доброжелател с вести за брат му или баща му. Отвори плика. Драги Том, просто ми хрумна да ти пиша и да проверя дали вятърът не те е издухал в морето или нещо подобно. И да те питам дали липсата на пътища не ти създава проблеми... Бързо прехвърли поглед към края, за да види подписа: Искрено твоя, Изабел Грейсмарк. В общи линии писмото се изчерпваше с надеждите ѝ да не е твърде самотен и непременно да ѝ се обади, преди да замине за следващото си назначение. Беше украсила текста с малка рисунка на пазач, който си подсвирква, подпрян на фара, а от водата зад него изскача огромен кит с широко разтворени челюсти. За всеки случай бе добавила: И гледай да не те изяде кит дотогава. Това накара Том да се усмихне. Абсурдността на картинката. или по-точно нейната невинност. Тялото му някак олекваше от самото докосване на писмото. – Можеш ли да изчакаш малко – попита той Ралф, който си събираше багажа за обратния път. Том се втурна към бюрото си за хартия и писалка. Седна да пише и едва тогава осъзна, че всъщност няма представа какво да каже. Не искаше да казва нищо – просто да ѝ изпрати усмивка. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|