М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Вашият съпруг намери покой в Божиите ръце. В деня на тайнственото писмо Хана Рьонфелд преповтаря отново и отново това изречение. Грейс е жива, но Франк е мъртъв. Тя иска да може да повярва на едното, но не и на другото. Франк. Франц. Тя си спомня кроткия човек, чийто живот толкова много пъти се бе преобръщал с главата надолу по странния път, който някак го доведе при нея.
Първата беда го изтръгна едва шестнайсетгодишен от охолния живот във Виена, когато комарджийските дългове на баща му ги принудиха да избягат чак при роднините си в Калгурли – място, тъй отдалечено от Австрия, че дори и най-ревностните кредитори да зарежат преследването. От лукс към недоимък; синът се хвана на работа като пекар в хлебарницата на своя чичо и леля си, които още след пристигането си преди много години бяха побързали да се прекръстят от Фриц и Мици на Клайв и Мили. Важното е да не биеш на очи, казваха те. Майка му разбираше това, но баща му отказа да се приспособи с онази гордост и упоритост, които го доведоха до разорение, и само след година се хвърли под влака за Пърт, оставяйки Франк начело на семейството. Няколко месеца по-късно войната му донесе интерниране като враждебен чужденец – първо на остров Ротнест, после на изток. Вече бе не само лишен от корени и наследство, но и презиран за неща, извършвани някъде далече и независещи от него. И нито веднъж не се оплака, помисли си Хана. Сърдечната усмивка на Франк бе останала непроменена по времето на първата им среща в Партажьоз през 1922 г., когато той постъпи на работа в пекарната. Тя си спомни как го видя за пръв път на главната улица. Пролетната утрин бе слънчева, но октомври все още носеше хлад. Той ѝ се усмихна и протегна към нея ръка, в която тя с изненада видя собствения си шал. – Забравихте го преди малко в книжарницата – каза той. – Благодаря. Много сте мил. – Толкова е красив с тази бродерия. Майка ми имаше подобен. Китайската коприна е скъпа, би било жалко да го изгубите. Той кимна почтително и се обърна да си върви. – Не съм ви виждала тук досега – каза Хана. Не беше и чувала очарователния му акцент. – Току-що започнах работа при хлебаря. Казвам се Франк Рьонфелд. Приятно ми е да се запознаем, госпожо. – Е, добре дошли в Партажьоз, господин Рьонфелд. Надявам се да ви хареса тук. Аз съм Хана Потс. Тя прехвърли пакетите в другата си ръка, опитвайки се да се наметне с шала. – Позволете на мен, моля – каза той и изпъна шала около раменете ѝ с едно сръчно движение. – Желая ви чудесен ден. Отново ѝ се усмихна сърдечно. Слънцето подчерта синьото на очите му и заблестя в русата му коса. Докато пресичаше улицата към чакащата я двуколка, тя забеляза как една жена ѝ хвърли убийствен поглед и плю на тротоара. Хана бе шокирана, но не каза нищо. Няколко седмици по-късно тя отново посети малката книжарница на Мейси Макфий. Щом влезе, видя Франк да стои до тезгяха, атакуван от някаква стара жена, която размахваше бастуна си за по-убедително. – Самата идея, Мейси Макфий! – заяви жената. – Самата мисъл, че можеш да подкрепяш швабите чрез продажба на книги. Загубих син и внук заради тези животни и не очаквам да те видя как им пращаш пари като колет от Червения кръст. Докато Мейси стоеше като вцепенена, Франк се намеси: – Съжалявам, ако съм ви обидил, госпожо. Госпожица Макфий не е виновна. – Той се усмихна и протегна към нея една отворена книга. – Виждате ли? Това е само поезия. – Само поезия, друг път! – отсече жената и тропна с бастуна по пода. – От устатата им никога не е излизала и една свястна дума! Бях чула, че имаме шваба в града, но не мислех, че ще си толкова нагъл да ни се навираш в лицата по такъв начин! А колкото до теб, Мейси... – Тя се завъртя към тезгяха. – Баща ти сигурно се е обърнал в гроба. – Моля ви, много съжалявам – каза Франк. – Госпожице Макфий, моля, задръжте книгата. Не исках да обидя никого. Той остави банкнота от десет шилинга на тезгяха и излезе, минавайки покрай Хана, без да я забележи. Жената изхвърча подир него и затропа с бастуна по улицата в обратна посока. Мейси и Хана се спогледаха за момент, после книжарката намери сили за лъчезарна усмивка и попита: – Списък ли си носите, госпожице Потс? Докато Мейси бе свела очи към листа, изоставената книга привлече вниманието на Хана. Стана ѝ любопитно как това тънко томче, подвързано с тъмнозелена кожа, би могло да причини подобна обида. Разгърна я и погледът ѝ попадна върху готическия шрифт на титулната страница: Das Stunden Buck Rainer Maria Rilke. В училище заедно c френския бе учила немски и беше чувала за Рилке. – А ще имаш ли нещо против – каза тя, вадейки две банкноти по един паунд, – ако взема и тази книга? – И тъй като Мейси я погледна изненадано, Хана добави: – Крайно време е всички да оставим миналото зад себе си, не мислиш ли? Книжарката уви томчето в кафява хартия и го завърза с канап. – Е, честно казано, спестявате ми усилията да я пращам обратно в Германия. Никой друг няма да я купи. Няколко минути по-късно Хана влезе в пекарната и остави пакетчето на тезгяха. – Ще може ли да предадете това на господин Рьонфелд, ако обичате? Забрави го в книжарницата. – Той е отзад. Ще го викна. – О, няма нужда. Много благодаря – каза тя и излезе, преди човекът да каже нещо друго. Няколко дни по-късно Франк дойде да ѝ благодари лично за жеста и животът на Хана тръгна по нов път, който на пръв поглед изглеждаше по-щастлив, отколкото би могла да мечтае. Радостта на Септимъс Потс от вестта, че дъщеря му си е намерила местно момче за приятел, се превърна в ужас, когато разбра, че това е помощникът на хлебаря. Но той помнеше собственото си скромно начало и твърдо реши да не съди за човека по занаята му. Когато обаче узна, че младежът е немец или почти немец, ужасът му прерасна в отвращение. Търканията с Хана, които започнаха скоро след началото на ухажването, само подсилиха още повече упорството и на двамата. След два месеца се стигна до сблъсък. Септимъс Потс крачеше напред-назад из салона, опитвайки се да възприеме новината. – Полудяла ли си, момиче? – Това искам, татко. – Да се омъжиш за шваба! – Той погледна снимката на Елън в изящна сребърна рамка над камината. – Майка ти никога няма да ми прости! Обещах ѝ да те възпитам както трябва... – И го направи, татко, направи го. – Е, в нещо съм се изложил, щом ти е скимнало да се вържеш с някакъв мизерен немски хлебар. – Той е австриец. – Какво значение има? Трябва ли да те заведа в болницата за ветерани, та да видиш как пострадалите от газ момчетата още бръщолевят като идиоти? Точно на мен ли можа да се случи? Та аз платих проклетата болница! – Знаеш много добре, че Франк дори не е участвал във войната – бил е интерниран. Никому не е сторил зло. – Хана, прояви малко здрав разум. Ти не си грозно момиче. Всички момчета от нашия край – по дяволите, дори от Пърт, Сидни или Мелбърн – ще сметнат за чест да им станеш жена. – Честта да докопат парите ти, искаш да кажеш. – Пак до това опряхме значи? Ти си прекалено добра за моите пари, така ли, момичето ми? – Не е това, татко... – Работил съм като куче, за да стигна дотук. Не се срамувам от себе си и не крия откъде съм тръгнал. Но ти... ти имаш шанс за нещо по-добро. – Просто искам шанс да живея свой собствен живот. – Виж, ако искаш да вършиш благотворителност, можеш да отидеш да живееш с туземците в мисията. Или да работиш в сиропиталището. Не ти трябва да се омъжваш от милосърдие, по дяволите. Лицето на дъщеря му пламна, сърцето ѝ заподскача от тази последна обида – не само от възмущение, но и защото под него се криеше неясният страх, че може да е прав. Ами ако кажеше "да" на Франк само напук на ухажорите, гонещи парите ѝ? Или ако просто искаше да го утеши за всичко, което е претърпял? После тя си припомни как я караше да се чувства усмивката му и как той повдигаше поглед, за да обмисли въпросите ѝ. Това ѝ вдъхна увереност. – Той е добър човек, татко. Дай му шанс. – Хана! – Септимъс сложи ръка на рамото ѝ. – Не разбираш ли, че за мен си всичко на света? – Той я погали по, главата. – Знаеш ли, че като беше мъничка, не даваше на майка си да ти мие косата? Казваше: "Тате! Искам тате да го направи!". И аз го правех. Вечер сядаше на коляното ми до камината и аз ти решех косата, докато си печахме маслени питки на огъня. Много внимавахме мама да не види как си окапваш рокличката. А косата ти блестеше като на персийска принцеса... Само почакай. Съвсем малко – помоли я той. Ако му трябваше време да свикне с идеята, да промени отношението си, Хана вече бе готова да отстъпи. Но баща ѝ продължи: – Ще видиш нещата от моята гледна точка... ще разбереш, че си допуснала грешка... – Той въздъхна дълбоко, както правеше винаги, когато вземаше делови решения. – И ще благодариш на щастливата си звезда, че съм те разубедил. Тя се отдръпна. – Нямам нужда от покровителство. Не можеш да ми попречиш да се омъжа за Франк. – Не мога да те спася от него, искаш да кажеш. – Достатъчно съм голяма, за да се омъжа без твое съгласие, и ще го направя, ако поискам. – Може да не те вълнува какво ще ми причиниш, но помисли малко и за сестра си. Знаеш как ще го приемат местните хора. – Местните хора са ксенофоби и лицемери! – О, струвало си е да плащам за университетско образование. Вече можеш да поставиш баща си на място с разни купешки думи. – Той я погледна в очите. – Никога не съм вярвал, че ще го кажа, момичето ми, но ако се омъжиш за този човек, това ще е без моята благословия. И без парите ми. С онова хладнокръвие, което някога бе привлякло Септимъс към майка ѝ, Хана вирна глава и застина неподвижно. – Щом така искаш, татко, така ще бъде. След скромна сватба, на която Септимъс отказа да присъства, младата двойка заживя в паянтовата дъсчена къща на Франк в покрайнините на града. Без съмнение, живееха скромно. Хана даваше уроци по пиано и учеше някои работници от дърводобива да четат и пишат. Един-двама от тях изпитваха злорадо удоволствие при мисълта, че наемат, макар и само за един час седмично, дъщерята на човека, при когото работят. Но като цяло хората уважаваха добротата и простодушната любезност на Хана. Тя се чувстваше щастлива. Беше намерила съпруг, който сякаш я разбираше напълно, с когото можеха да разговарят за философия и класическа митология. Усмивката му прогонваше тревогата и правеше трудностите по-поносими. С течение на годините хората взеха да проявяват известна толерантност към пекаря, чийто акцент така и не изчезна напълно. Някои, като съпругата на Били Уишарт или Джо Рафърти и майка му, все още минаваха демонстративно на другия тротоар, когато го срещаха, но като цяло напрежението се уталожи. През 1925 г. Хана и Франк решиха, че животът им вече е достатъчно стабилен и доходите достатъчно сигурни, за да посрещнат на този свят едно дете. И през февруари 1926 г. се роди дъщеря им. Хана си спомни как Франк пееше с весел тенор, докато люлееше кошчето. Schlaf, Kindlein, schlaf. Der Vater hiit ' die Schaf. Die Mutter schuttelt s Baumelein, da fallt herab ein Traumelein. Schlaf, Kindlein, schlaf. В тази стаичка, осветена от парафинова лампа, седнал със схванат гръб на разнебитен стол, той ѝ бе казал: – Не мога да си представя по-честит живот. Лицето му сияеше не от лампата, а от малкото създание в люлката, чието дишане плавно променяше ритъма си, докато то се унасяше в сън. През онзи март олтарът бе украсен с маргаритки и мадагаскарски жасмин от градината на Франк и Хана и сладкият аромат се разнасяше чак до празните скамейки в дъното на църквата. Хана бе облечена в бледосиньо с широкопола филцова шапка в същия цвят, а Франк носеше сватбения си костюм, който след четири години все още му ставаше. Братовчедката Бетина и нейният съпруг Уилф бяха дошли от Калгурли, за да станат кръстници, и се усмихваха на мъничкото бебе в ръцете на Хана. Преподобният Норкелс стоеше до купола и с неуверени пръсти се мъчеше да разгърне на точната страница за ритуала на кръщенето. Тази несръчност навярно бе свързана с лекия мирис на алкохол в дъха му. – Било ли е вече това дете кръстено или не? – започна той. Беше горещ и задушен съботен следобед. Една тлъста муха месарка бръмчеше наоколо и упорито идваше да пие от купела, а кръстниците също тъй упорито я пъдеха. Накрая тя прекали и перната от Уилф с ветрилото на жена му, се срина в светената вода като пияница в канавка. Викарият я извади невъзмутимо, докато питаше: – От името на това дете отричаш ли се от дявола и всичките му деяния? – Отричам се – отговориха кръстниците в един глас. При тези думи вратата на църквата плахо изскърца. Сърцето на Хана трепна, когато видя баща си, воден от Гуен, бавно да влиза и да сяда на последната скамейка. Не бе разговаряла с него, откакто напусна дома си, за да се ожени, и очакваше той да отговори на поканата за кръщенето по обичайния начин – с мълчание. – Ще се опитам, Хани – бе обещала Гуен. – Но нали го знаеш, упорит е като старо муле. Едно обаче ти обещавам. Аз ще бъда там, каквото и да каже. Не може повече така. Сега Франк се обърна към Хана. – Виждаш ли? – прошепна той. – Бог урежда всичко, когато му дойде времето. – Милостиви Боже, нека старият Адам в това дете да бъде тъй дълбоко погребан, че новият човек в него да се възвиси... Думите отекваха от стените и бебето се размърда в прегръдката на майка си. Когато то започна да хленчи, Хана постави кокалчето на кутрето си върху малките устни, които го засмукаха доволно. Ритуалът продължи, Норкелс пое детето и каза на кръстниците: – Кръстете това дете. – Грейс Елън. – Грейс Елън, кръщавам те в името на Отца и Сина, и Светия Дух. През останалата част от службата бебето се взираше в ярко оцветените витражи, също тъй очаровано, както щеше да бъде, когато ги видя две години по-късно от прегръдката на друга жена, застанала до купела. *** Когато всичко свърши, Септимъс остана на скамейката. Докато Хана вървеше бавно по пътеката, бебето се размърда в одеялото си, въртейки главичка насам-натам. Хана спря до баща си, който се изправи, и тя протегна към него внучката му. Той се поколеба, после протегна ръце и пое бебето. – Грейс Елън. Майка ти би се трогнала – само това успя да изрече, преди да се просълзи, гледайки детето със страхопочитание. Хана го хвана за ръката. – Ела да видиш Франк – каза тя и го поведе по пътеката. – Моля ви, бих искала да влезете – каза Хана по-късно, докато баща ѝ стоеше на портата с Гуен. Септимъс се колебаеше. Малката дъсчена къщичка, едва ли не колиба, му напомняше за бараката на семейство Флиндъл, където беше отраснал. Прекрачвайки прага, той се върна петдесет години назад само с няколко стъпки. В предната стая Септимъс поговори сковано, но учтиво с братовчедите на Франк. Похвали зет си за чудесната празнична торта и скромната, но изискана гощавка. С крайчеца на окото си не пропускаше да огледа пукнатините в мазилката, дупките по килима. На излизане той дръпна Хана настрани и извади портфейла си. – Нека ви дам нещичко за... Хана леко бутна ръката му настрани. – Всичко е наред, татко. Справяме се – каза тя. – Знам, че се справяте. Но сега, като дойде и детето... Тя сложи ръка на рамото му. – Наистина. Много си мил, но можем да се справим сами. Ела ни скоро на гости. Той се усмихна и целуна бебето по челцето, след това дъщеря си. – Благодаря ти, Хани. – После добави едва чуто: – Елън би искала да наглеждам внучката ѝ. А аз... аз тъгувам за теб. След една седмица започнаха да пристигат подаръци за бебето от Пърт, Сидни и по-далечни места. Детско креватче, махагонов скрин. Роклички, шапчици и принадлежности за баня. Внучката на Септимъс Потс щеше да има най-доброто, което може да се купи с пари. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|