М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Тя е в безопасност. Радва се на обич и грижи. Моля ви, молете се за мен.
Нищо повече. Без дата, без инициали, без подпис. – Гуен! Гуен, бързо! – заблъска тя по вратата на сестра си. – Виж това! Тя е жива! Грейс е жива. Знаех си! Гуен се измъкна замаяно от леглото, готова да чуе поредната безумна идея. Но щом зърна дрънкалката, незабавно се разсъни, защото бе стояла до баща си пред тезгяха на "Карис Брадърс" в Пърт, докато той обсъждаше със златаря формата на играчката. Докосна я предпазливо, като че беше яйце, от което може да се излюпи чудовище. Хана плачеше и се смееше, отмятайки глава ту към тавана, ту към пода. – Нали ти казвах! О, милата ми Грейс! Тя е жива! Гуен сложи ръка на рамото ѝ. – Нека не се побъркваме, Хана. Утре сутрин ще идем при татко и ще го помолим да дойде с нас в полицията. Там ще знаят какво да направят. Сега заспивай отново. Утре ще ти трябва ясна глава. За сън не можеше и дума да става. Хана изпитваше ужас, че ако затвори очи, може да се събуди. Тя излезе в задния двор, седна на люлката, където някога бе седяла с Франк и Грейс, и се загледа в хилядите звезди, които осейваха нощното небе; те я успокояваха със своята неподвижност като искрици надежда в мрака. Мъничкият човешки живот едва можеше да се чуе или усети на фона на тъй огромно платно. Ала тя вече имаше дрънкалката и черпеше от нея надежда. Това не беше измама. Беше талисман на любовта – символ на бащината ѝ прошка; нещо, докосвано от нейното дете и от онези, които го обичаха. Тя си припомни курса по класическа литература и историята на Деметра и Персефона. Изведнъж тази древна легенда оживя за нея, докато мислеше за връщането на дъщеря си от незнайното място, където са я държали в плен. Тя чувстваше – не, просто знаеше, – че е стигнала до края на страховитото пътуване. Щом Грейс се върнеше при нея, животът щеше да започне отново – заедно щяха да постигнат щастието, тъй дълго отказвано и на двете. Изведнъж Хана откри, че се смее на забавни спомени: Франк се бори да смени пелените; баща ѝ се опитва да запази самообладание, когато неговата внучка облива с неотдавнашния си обяд рамото на най-хубавия му костюм. За пръв път от години насам коремът ѝ се стягаше от вълнение. Само да дочакаше до сутринта. Когато в мислите ѝ се прокрадна сянката на съмнението, тя насочи ума си към конкретни неща: как косата на Грейс е малко по-редичка на тила от търкането в чаршафите; как в основата на ноктите ѝ има малки бели полумесеци. Щеше да закотви детето в паметта си и да го върне у дома със силата на волята, като се погрижи на тази земя да има поне едно място, където го познават до най-малко подробности. Тя щеше да сътвори от любовта сигурност за дома си. *** Клюките плъзнаха из целия град. Била намерена кукла. Не, дъвкалка. Имало доказателство, че бебето е мъртво; не, имало доказателство, че е живо. Бащата го е убил; бащата бил убит. От касапницата до зарзаватчийницата, от ковачницата до църковната зала слухът обрасваше с факти и измислици, прелитайки от уста на уста, винаги с презрително хъмкане или недоверчиво извити устни, за да прикрие вълнението на поредния разказвач. – Господин Потс, и за миг не се съмняваме, че можете да познаете собствената си покупка. Но сигурно разбирате, това не доказва, че детето е живо. Сержант Нъки се опитваше да успокои зачервения Септимъс, който стоеше пред него с вирната брадичка и изпъчени гърди като професионален боксъор. – Трябва да разследвате! Защо някой би чакал досега, за да предаде тази вещ? Посред нощ? Без да се опита да поиска наградата? Мустаците му изглеждаха все по-бели на фона на пламналото от ярост лице. – Моите уважения, но откъде мога да знам, по дяволите? – Мерете си приказките, ако обичате! Тук има дами! – Извинявайте – нацупи се Нъки. – Уверявам ви, че ще разследваме. – Как точно? – настоя Септимъс. – Ние... аз... имате думата ми. Сърцето на Хана се сви. Щеше да стане както всеки път досега. И все пак тя будува до късно през нощта да гледа пощенската кутия, очаквайки знак. *** – Виж какво, Бърни, ще ми трябва снимка на това нещо – заяви сержант Линч. Застанал пред тезгяха във фотоателието на Бърни Гъчър, той извади от платнена торбичка сребърна бебешка дрънкалка. Гъчър го изгледа с подозрение. – Откога се интересуваш от бебета? – Откакто става дума за веществени доказателства – отвърна полицаят. Фотографът се позабави, докато нагласи оборудването, а в това време Линч огледа портретите по стените, предлагащи различни варианти на снимане и рамкиране. Погледът му се плъзна безразлично по образците, включващи местния футболен отбор, Хари Гарстоун и майка му и Бил и Вайълет Грейсмарк с дъщеря си и внучката. Няколко дни по-късно върху таблото за обяви пред полицейския участък грижливо бе забодена снимка на дрънкалката заедно с линийка за мащаб. Обявата приканваше всеки, който познае играчката, да се обади. Имаше и известие от Септимъс Потс, че наградата за информация, която би довела до благополучното завръщане на внучката му Грейс Елън Рьонфелд, се увеличава на три хиляди гвинеи и че всички контакти ще бъдат запазени в пълна тайна. В Партажьоз с хиляда гвинеи можеше да си купиш ферма. С три хиляди... е, никой не знаеше какво можеш да направиш с толкова много пари. – Сигурен ли си? – попита отново майката на Блуи, крачейки из кухнята с все още навита на масури коса, както бе спала. – За бога, напрегни се, момче! – Не, не мога да бъда сигурен... не съвсем... беше толкова отдавна. Но никога не бях виждал нещо толкова красиво и скъпо, и то в бебешко кошче! – Той сви цигара с треперещи ръце и едва от третия опит успя да я запали. –Мамо, какво да направя? – Ситни капчици пот избиха по челото му под рижавите къдрици. – Нали разбираш, може би има някаква причина за това. Или пък просто съм го сънувал. – Той яростно засмука цигарата си и когато издиша, му хрумна нещо. – Може би трябва да изчакам следващото пътуване до Янус и тогава да го попитам като човек. – По-скоро като маймуна! Ти си имал по-малко мозък, отколкото предполагах, ако това ти е идеята какво да направиш. Три хиляди гвинеи! – Тя размаха три пръста пред лицето му. – Три хиляди гвинеи са повече, отколкото можеш да спечелиш за сто години на онзи забравен от Бога кораб! – Но нали става дума за Том. И Изабел. Сякаш те биха сторили нещо нередно. И дори ако е същата дрънкалка... може просто да са я намерили, изхвърлена от морето. Ако знаеш какви неща попадат на Янус. Веднъж Том намерил пушка! И детско дървено конче. – Нищо чудно, че Кити Кели те разкара. Нямаш и грам амбиция. Нито капка здрав разум. – Мамо! – засегна се Блуи от подигравката. – Облечи си чиста риза. Отиваме в участъка. – Но става дума за Том! С него сме приятели, мамо! – Става дума за три хиляди благословени гвинеи! И ако не стигнеш там пръв, старият Ралф Адикот може да те изпревари със същата история. – Тя помълча и добави: – Кити Кели няма да вири нос пред мъж с толкова много пари, нали? Сега се среши. И изгаси тая гадна цигара. 24. Отначало Том реши, че му се привижда, когато зърна "Духът на вятъра" да се приближава, блъскан от опашката на циклона, който се вихреше покрай западното крайбрежие на Австралия. Повика Изабел, за да разбере дали и тя вижда същото. Бяха се върнали на Янус едва преди седмица. Нямаше да има нов кораб чак до средата на март, когато щяха да се завърнат с него на континента, преди да бъдат прехвърлени в Пойнт Мур. Може би имаше проблеми с двигателя на връщане от друга задача? Може би Ралф или Блуи бе пострадал в свирепата буря? Вълнението беше коварно и екипажът трябваше да приложи цялото си умение, за да акостира, без да блъсне кораба в кея. – В буря всяко пристанище е добро, нали, Ралф? – извика Том през воя на вятъра, докато корабът спираше, но старецът не отговори. Том очакваше Блуи да излезе от задната част на кораба, но вместо него разпозна грубоватото лице на Невил Уитниш. Объркването му се засили. Следваха го още четирима полицаи. – Божичко, Ралф! Какво става? Ралф отново не отговори. Том изтръпна. Погледна нагоре към канарата и видя Изабел да отстъпва назад, за да не я видят от кея. Единият полицай залитна по мостчето като пиян и се спря, за да привикне с неподвижния кей. Другите слязоха подир него. – Томас Едуард Шербърн? – Същият. – Сержант Спраг от полицията в Олбъни. Това е моят помощник, полицай Стръгнъл. Навярно познавате сержант Нъки и полицай Гарстоун от участъка в Пойнт Партажьоз. – Не бих казал, че ги познавам. – Господин Шербърн, дошли сме заради Франк Рьонфелд и дъщеря му Грейс. Жестоката изненада за момент го остави без дъх. Вратът му се схвана, лицето му изведнъж пребледня като восък. Чакането бе свършило. Също като пристигнал най-сетне сигнал за атака след дълги дни очакване в окопите. Сержантът извади нещо от джоба си – парче картон, което заплющя от бурния вятър. Хвана го здраво с две ръце. – Познавате ли това, сър? Том погледна снимката на дрънкалката. Озърна се нагоре към канарата, докато обмисляше отговора си. Изабел бе изчезнала. Времето висеше върху острието на бръснач – от тук нататък нямаше да има връщане назад. Той дълбоко въздъхна, сякаш освободен от физически товар, наведе глава и затвори очи. Усети ръка на рамото си. Беше Ралф. – Том. Том, синко... Какво става тук, по дяволите? Докато полицаите разпитват Том насаме, Изабел се оттегля при малките кръстове до скалата. Розмариновите храсти се замъгляват и избистрят също като нейните мисли. Тя трепери, припомняйки си сцената: по-ниският и по-млад полицай много тържествено ѝ показа снимката и нямаше начин да не е забелязал как очите ѝ се разшириха, а дъхът ѝ спря. – Миналата седмица някой е изпратил тази дрънкалка на госпожа Рьонфелд. – Миналата седмица ли? – Изглежда, че е същото лице, което ѝ прати писмо преди почти две години. Тази поредна новина бе тъй потресаваща, че тя не намери сили да я осмисли. – Искаме да ви зададем няколко въпроса, след като поговорим с мъжа ви, но засега може би ще трябва да... – Той неловко сви рамене. – Не се отдалечавайте много. Изабел гледа отвъд скалата. Има толкова много въздух, но тя се бори да си поеме дъх, защото си представя как Луси спи следобеден сън, а в съседната стая полицаите разпитват баща ѝ. Те ще я отведат. Умът на Изабел работи трескаво: може да я скрие някъде на острова. Може... може да се качи на лодката заедно с нея. Тя бързо пресмята – спасителната лодка винаги е готова да бъде спусната за секунди. Ако успее да се престори, че води Луси... къде? Няма значение, където и да било. Може да я качи на лодката и да напуснат острова, преди някой да осъзнае, че са изчезнали. И ако улучат правилното течение, то ще ги отнесе на север... Тя си представя как двете слизат на сушата някъде около Пърт – заедно, спасени. Логиката се намесва да ѝ напомни за опасните течения и сигурната смърт в Южния океан. Напрегнато обмисля друг план. Може да се закълне, че детето е нейно, че лодката е била изхвърлена на брега с две мъртви тела и те са запазили само дрънкалката. Тя се вкопчва във всяка възможност, колкото и да е абсурдна. В главата ѝ се върти едно и също: "Трябва да питам Том какво да правя". И изведнъж ѝ призлява, защото си спомня, че всичко е по негова вина. Това я разтърсва точно както бе разтърсена през нощта, след като научи за смъртта на брат си Хю. Тогава се събуди и си помисли: "Трябва да кажа на Хю ужасната новина". Постепенно някаква част от нея признава, че няма спасение, и страхът отстъпва място на гнева. Защо? Защо просто не бе оставил нещата да си вървят? Том би трябвало да защитава семейството си, а не да го разбива. Дълбоко изпод съзнанието ѝ се надига някакво гъсто като катран чувство и тя започва да търси безопасно убежище. Мислите ѝ пропадат във вихрена спирала към мрака – той е планирал това от две години. Кой е този мъж, способен да я лъже, да ѝ отнеме детето? Тя си спомня как Хана Рьонфелд докосна ръката му и се пита какво ли е имало наистина между тях. Превива се и мъчително повръща върху тревата. Океанът се блъскаше шумно в скалите. Облаци ситни пръски излитаха на стотина метра нагоре, чак до ръба, където бе застанала Изабел, и мокреха кръстовете и роклята ѝ. – Изи! Изабел! – Гласът на Том едва си проби път през бурния вятър над острова. Един буревестник кръжеше и кръжеше из въздуха, сетне се стрелна като светкавица в кипналия прибой и след миг излетя с херинга в човката. Но късметът и бурята бяха на страната на рибата – тя се изтръгна и падна във вълните. Том извървя стотината метра до жена си. Буревестникът продължаваше да се рее по бурните въздушни течения, знаейки, че развълнуваните води ще превърнат в лесна плячка всяка риба, която не се е укрила в най-дълбоките рифове. – Нямаме много време – каза Том и придърпва Изабел по-близо. – Луси ще се събуди всеки момент. През последния час полицаите го бяха разпитали и сега двама от тях слизаха с лопати в ръцете към старите гробове от другата страна на острова. Изабел се вгледа в лицето му, сякаш пред нея стоеше непознат. – Полицаят каза, че някой е пратил на Хана Рьонфелд дрънкалка... Той устоя на погледа ѝ, но не каза нищо. – ... че преди две години някой ѝ писал, че бебето е живо. – Тя се помъчи още малко да отложи неизбежния извод. – Том! – само това успя да промълви с разширени от ужас очи. – О, Том! – повтори тя и отстъпи крачка назад. – Трябваше да направя нещо, Изи. Бог ми е свидетел, просто исках да знае, че детето ѝ е спасено. Тя го изгледа, сякаш се мъчеше да осмисли думи, дошли отдалече, макар той да стоеше толкова близо, че развятата ѝ коса докосваше лицето му. – Аз ти вярвах, Том. – Тя стисна в юмруци косата си и се втренчи в него със зяпнала уста, търсейки точните думи. – Какво направи, за бога? Какво причини на Луси? Изабел видя примирението в раменете му, облекчението в очите му. Когато отпусна ръце, косата отново се разлюля пред лицето ѝ като траурен воал и тя заплака. – Две години! Нима всичко е било лъжа цели две години? – Ти сама видя клетата жена, дявол да го вземе! Видя докъде сме я довели. – И тя означава за теб повече от семейството ни? – Това не е нашето семейство, Из. – Това е единственото семейство, което ще имаме някога! Какво, по дяволите, ще стане с Луси? Той плесна с ръце. – Виж, просто прави каквото ти казвам и нищо няма да ти се случи. Казах им, че аз съм виновен, разбра ли? Че идеята да задържим Луси е била моя, че ти не си искала, но съм те принудил. Докато твърдиш това, никой няма и с пръст да те пипне... Сега ще ни върнат в Партажьоз. Изи, обещавам, че ще те пазя. – Той отново я притисна към себе си и докосна челото ѝ с устни. – Няма значение какво ще се случи с мен. Знам, че ще ме изпратят в затвора, но когато изляза, ние пак... Изведнъж тя се нахвърли върху него и го заблъска с юмруци в гърдите. – Не ми говори за "ние", Том! Не и след това, което си направил! – Той не се опита да я спре. – Ти направи своя избор! Пет пари не даваш нито за Луси, нито за мен. Затова не очаквай... – Тя потърси точните думи. – Не очаквай да се вълнувам какво, по дяволите, ще стане с теб отсега нататък. – Из... недей така. Не знаеш какво говориш! – Не знам ли? – Гласът ѝ изтъня. – Знам, че ще ми отнемат детето. Ти изобщо не разбираш, нали? Онова, което направи... то е непростимо! – Божичко, Из... – По-добре да ме беше убил, Том! Щеше да е по-добре да убиеш мен, отколкото детето ни. Ти си чудовище! Студено, егоистично чудовище! Том стоеше, преглъщайки думите, които нараняваха по-силно от ударите. Потърси в лицето ѝ някаква следа от любовта, в която се бе клела толкова пъти, но то бе изпълнено с ледена ярост като океана наоколо. Буревестникът отново се стрелна надолу и победоносно излетя с риба в човката. Само немощното отваряне и затваряне на устата ѝ подсказваше, че някога е била жива. – Морето е твърде бурно, не можем да потеглим – каза Ралф на сержант Нъки. Спраг, старшият полицай от Олбъни, непрекъснато мрънкаше, че трябва да се връщат веднага. – Да се прибере с плуване, щом толкова припира – бе заявил лаконично Ралф. – Е, поне Шербърн може да остане на кораба под охрана. Не искам да подучва жена си как да ни лъже – бе настоял Спраг. Сержант Нъки погледна Ралф с повдигнати вежди и ъгълчето на устните му издаде какво мисли за своя колега. Малко преди залез слънце Невил Уитниш се зададе бодро към кораба. – Какво искаш? – попита полицай Стръгнъл, който приемаше много сериозно задължението си на пазач. – За приемане на дежурството ще ми трябва Шербърн. Налага се да дойде с мен и да запали фенера. Макар че Уитниш говореше рядко и лаконично, тонът му показваше, че не търпи противоречие. Стръгнъл се стъписа, но бързо си възвърна самообладанието. – Добре, значи ще трябва да го придружим. – Никакви външни лица във фара. Закон. Като приключим, ще го върна. Том и заместникът му мълчаливо се изкачиха към кулата. Когато стигнаха до вратата, Том тихо каза: – Защо беше това? Не ти трябвам, за да запалиш фенера. Старецът отговори просто: – Никога не съм виждал тъй добре поддържан фар. Не е моя работа какво си направил. Но сигурно искаш да се сбогуваш с него. Ще те чакам тук. После му обърна гръб и загледа през кръглото прозорче как бурята бушува навън. И тъй, Том за последен път изкачи стотиците стъпала. За последен път извърши алхимичното чудо да сътвори блясък от сяра и масло. За последен път изпрати сигнал до моряците на много километри наоколо: пазете се. На следващата сутрин бурята е стихнала и небето пак си възвръща ведрата синева. Плажовете са отрупани с жълта пяна и водорасли, изхвърлени от вълните. Докато корабът потегля от Янус Рок, стадо делфини идва да си поиграе около носа. Изящните им сиви тела се надигат и отпускат като водоскоци, ту по-наблизо, ту по-надалече. С подпухнали и зачервени очи Изабел седи от едната страна на кабината, Том от другата. Полицаите си говорят за престъпници и споделят как най-добре се лъскат ботуши. На кърмата прогнилият брезент излъчва миризмата на ужасното си съдържание. Седнала в скута на Изабел, Луси отново пита: – Къде отиваме, мамо? – Връщаме се в Партажьоз, миличка. – Защо? Изабел хвърля поглед към Том. – Всъщност не знам защо, скъпа моя. Но трябва да се върнем. И я прегръща силно. По-късно детето слиза от коляното на майка си и се покатерва върху Том. Той я държи, без да каже и дума, опитвайки се да запечата всичко свързано с нея: миризмата на косата ѝ, мекотата на кожата, формата на малките пръстчета, звука на дъха ѝ, когато тя приближава лице до неговото. Островът се отдалечава от тях, избледнява, превръща се във все по-миниатюрно копие на самия себе си, докато накрая остава само проблясък на спомен, съхраняван по различен и несъвършен начин от всеки пътник. Том гледа Изабел, чака тя да отвърне на погледа му, копнее за една от нейните някогашни усмивки, които му напомняха фара на Янус – стабилна, надеждна точка в света, която никога не му позволява да се изгуби. Но пламъкът е изгаснал – сега лицето ѝ изглежда безжизнено. Том измерва пътуването до брега с оборотите на фара. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|