М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Докато на свой ред не станеш баща... Той бе мислил много за майката на Луси, но едва сега осъзнаваше цялото светотатство на отношението си към баща ѝ. Заради него смъртта на онзи човек нямаше никога да бъде почетена с достоен ритуал от пастор или свещеник; никога нямаше да му бъде позволено да живее поне като спомен в сърцето на Луси, както е правото на бащата. За един миг само няколко педи пясък деляха Луси от истинските ѝ предшественици – Рьонфелд и поколенията от неговия род. Том изтръпна при мисълта, че може би – струваше му се почти вероятно – е убивал роднини на този човек, който я е създал. Изведнъж лицата на враговете се надигнаха ярки и обвиняващи от дъното на паметта му, където ги бе погребал.
На следващата сутрин, когато Изабел и Луси отидоха да съберат яйцата, Том се захвана да разтреби всекидневната. Прибра моливите на Луси в тенекиената кутия от бисквити, подреди детските книжки. Сред тях намери молитвеника, който Ралф ѝ бе подарил за кръщенето и от който Изабел често четеше на глас. Прелисти тънките страници със златни ръбчета. Утринни молитви, ритуал за причастие... Докато преглеждаше псалмите, погледът му се спря на номер 36, Псалм Давидов. Не ревнувай на злодейците, не завиждай на ония, които вършат беззаконие, защото те като трева ще бъдат скоро покосени, и като зелен злак те повяхват. Изабел влезе със смях, носейки Луси на конче. – Божичко, колко е чисто! Феите ли са идвали? – възкликна Изабел. Том затвори книгата и я остави върху купчинката. – Просто се опитвам да подредя нещата – каза той. Няколко седмици по-късно Ралф и Том седяха, облегнали гърбове на каменната стена на склада, след като бяха разтоварили септемврийските доставки. Блуи беше отишъл на кораба да отстрани някакъв проблем с котвената верига, а Изабел и Луси правеха в кухнята джинджифилови курабийки. След тежкия труд двамата мъже си прехвърляха от ръка на ръка бутилка бира под първите плахи пролетни лъчи. Том бе очаквал от седмици този момент, обмисляйки как да подхване темата, когато пристигне корабът. Той се поизкашля и попита: – Случвало ли ти се е някога... да постъпиш нередно, Ралф? Старецът приведе глава настрани и изгледа втренчено Том. – Какво искаш да кажеш, по дяволите? Въпреки цялата подготовка на Том думите бяха прозвучали неловко. – Имам предвид... ами... как се поправя нещо, когато си сбъркал? Как да се промени? – Той бе втренчил поглед в черния лебед върху етикета на бирата и се бореше да запази самообладание. – Нещо сериозно, искам да кажа. Ралф отпи глътка бира, погледна тревата и бавно кимна. – Ще ми кажеш ли за какво става дума? Не че ме засяга, разбира се – не си бъркам носа в чуждите работи. Том застина, усещайки почти физически облекчението, което би изпитал, след като смъкне товара на истината за Луси. – Смъртта на баща ми ме накара да се замисля за всичко, което съм сгрешил в живота, и как да го поправя, преди да умра. – Той отвори уста да продължи, но образът на Изабел, къпеща мъртвородения им син, го накара да се запъне. – Никога няма да узная имената им... Изненада го колко лесно пространството се запълни с други мисли, с друга вина. – Чии имена? Изправен на ръба, Том се поколеба дали да скочи. Отпи глътка бира. – На хората, които убих. Думите падаха глухо и тежко. Ралф се замисли над отговора. – Е, това се прави в скапаната война. Ако не убиваш, ще те убият. – Колкото повече време минава, толкова по-безумно изглежда всичко. Том имаше чувството, че всеки отделен момент от миналото го хваща като в капан, като в някакво менгеме, което го приковава към всяко телесно усещане, всяка виновна мисъл от изминалите години. Той се напрегна да си поеме дъх. Ралф седеше напълно неподвижно и чакаше. Разтърсван от внезапни тръпки, Том се обърна към Ралф. – Боже господи, аз просто искам да постъпя правилно, Ралф! Кажи ми кое е правилно, по дяволите! Аз... аз просто вече не издържам! Не мога повече. Той захвърли бутилката и докато стъклото се разбиваше в един камък, думите му заглъхнаха в ридания. Ралф го прегърна през рамото. – По-кротко, момче. Успокой се. Живял съм на тоя свят малко по-дълго от теб. Видял съм какво ли не. Доброто и злото могат да са като две проклети змии – тъй преплетени, че не можеш да различиш кое какво е, докато не ги гръмнеш и двете, а тогава е твърде късно. – Той впери в Том безмълвен поглед. – Бих те попитал какъв смисъл има да чоплиш старите рани. Вече нищо не можеш да промениш. – В думите нямаше нито упрек, нито враждебност и все пак всяка от тях пронизваше Том като с нож. – Господи... няма по-бърз начин да побъркаш човека от този да го оставиш да си води повторно войната с надеждата, че този път всичко ще е наред. Ралф почеса мазола на пръста си. – Ако имах син, бих се гордял той да бъде добър поне наполовина колкото теб. Ти си добър човек, Том. Щастлив човек с такава съпруга и дъщеря. Съсредоточи се върху онова, което е най-добро за семейството ти в момента. Онзи горе ти е дал втори шанс, затуй си мисля, че не го е грижа особено какво си правил или не си правил тогава. Живей с днешния ден. Променяй каквото можеш да промениш днес, а старото нека си замине по пътя. Другото остави на ангелите или на дявола, или на който там отговаря за тия неща. – Сол. Няма начин да се отървеш от солта. Разяжда като рак, ако не внимаваш – мърмореше си Том на следващия ден след разговора с Ралф. Луси седеше до него в гигантския стъклен пашкул на лещата и хранеше парцалената си кукла с въображаеми бонбони, докато той чистеше и лъскаше месинговите сглобки. Сините ѝ очи го гледаха лъчезарно. – Ти и на Доли ли си тата? – попита тя. Том спря. – Не знам. Защо не я попиташ? Тя се наведе да прошепне нещо на куклата, после заяви: – Тя казва не. Ти си само мой тата. Лицето ѝ бе загубило досегашните заоблени очертания и вече намекваше как ще изглежда в бъдеще – руса коса вместо предишния по-тъмен оттенък, любопитни очи, светла кожа. Том се запита дали ще заприлича на майка си или на баща си. Припомни си лицето на русия мъж, когото бе погребал. По гръбнака му плъзнаха тръпки на ужас, като си представи как с всяка година тя ще му задава все по-трудни въпроси. Помисли си още, че собственото му отражение в огледалото вече напомня как изглеждаше баща му на тази възраст. Приликата дебне в засада. Партажьоз беше малък град; една майка може и да не разпознае бебето си в лицето на някое малко дете, но в крайна сметка не би ли видяла самата себе си в една зряла жена? Мисълта не му даваше покой. Той натопи парцала в кутията с препарат и започна да търка отново, а потта се стичаше в ъгълчетата на очите му. Същата вечер Том гледаше как вятърът отвява слънцето към нощта, подпрян на една от колоните на верандата. Беше запалил фенера и до сутринта вече нямаше работа в кулата. Отново и отново обмисляше съвета на Ралф. Променяй каквото можеш да промениш днес. – Ето къде си бил, скъпи – каза Изабел. – Луси заспа. Наложи се три пъти да ѝ прочета "Пепеляшка"! – Тя прегърна Том през рамото и се наведе към него. – Обичам да я гледам как прелиства страниците и се преструва, че чете. Знае наизуст всички приказки. Тъй като Том не отговори, Изабел го целуна под ухото и каза: – Можем да си легнем и по-рано. Уморена съм, но не чак толкова... Той продължаваше да се взира във водата. – Как изглежда госпожа Рьонфелд? На Изабел ѝ трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че става дума за Хана Потс. – Защо питаш, за бога? – А ти как мислиш? – Изобщо не прилича на нея! Луси е руса, със сини очи – сигурно се е метнала на баща си. – Е, определено не се е метнала на нас. – Той се обърна с лице към нея. – Изи, трябва да кажем нещо. Трябва да ѝ кажем. – На Луси? Тя е твърде малка за... – Не, на Хана Рьонфелд. Изабел го погледна с ужас. – Защо? – Тя заслужава да знае. Изабел потрепери. В най-мрачните си мигове се питаше дали е по-зле да вярваш, че дъщеря ти е мъртва или че е жива, но никога няма да я видиш; представяше си страданията на Хана. Но знаеше, че би било пагубно да се съгласи с Том дори и за миг. – Том, обсъждали сме го до втръсване. Просто не е редно да поставяш дребнавите си угризения над щастието на Луси. – Дребнави угризения? За бога, Изабел, не говорим за отмъкнати шест пенса от дискоса в църквата! Става дума за живота на едно дете! И за живота на една жена, между другото. Всеки миг от нашето щастие е за нейна сметка. Това не може да бъде редно, колкото и да търсим изход от положението. – Том, ти си уморен, объркан и тъжен. На сутринта ще мислиш другояче. Тази вечер не искам да говоря повече за това. – Тя докосна ръката му и се помъчи да прикрие треперенето в гласа си. – Ние... ние не живеем в един идеален свят. Трябва да го приемем такъв, какъвто е. Той я погледна, обзет от усещането, че може би тя не съществува. Може би всичко това не съществуваше, защото сантиметрите между тях сякаш разделяха две напълно различни реалности, които вече не се докосваха. Луси най-много обичаше да разглежда бебешките си снимки от посещението в Партажьоз. – Това съм аз! – каза тя на Том, докато седеше на коляното му и сочеше снимката на масата. – Но тогава бях мъничка. Сега съм голяма. – Не ще и дума, скъпа. Догодина ставаш на четири. – Това – продължи тя и посочи авторитетно – е майката на мама! – Точно така. Майката на мама е баба ти. – А това е таткото на тате. – Не, това е таткото на мама. Твоят дядо. Луси го погледна скептично. – Да, объркващо е, знам. Но баба ти и дядо ти не са моите майка и татко. – А кои са твоите майка и татко? Том прехвърли Луси на другото си коляно. – Моите се казваха Елианора и Едуард. – И те ли са мои баба и дядо? Том отговори уклончиво: – И двамата са умрели, скъпа. – Ааа – каза Луси и кимна толкова сериозно, че Том се усъмни дали тя изобщо разбира за какво ѝ говори. – Като Флоси. Козата се бе разболяла и умряла преди няколко седмици. – Ами да, като Флоси. – Защо са умрели твоите татко и майка? – Защото бяха стари и болни. – Той помълча и добави: – Беше много отдавна. – Аз ще умра ли? – Не и ако зависи от мен, Лулу. Но напоследък всеки ден с това дете изглеждаше несигурен. Колкото повече думи овладяваше, толкова по-голяма ставаше способността ѝ да разравя околния свят, да извайва собствения си образ. Том се измъчваше от мисълта, че представите ѝ за живота и за самата нея ще се изграждат върху една-единствена огромна лъжа – лъжа, за чието създаване и усъвършенстване бе помогнал и той. Всичко в залата на фенера сияеше. Том винаги бе поддържал това място усърдно, но сега той водеше истинска война с всички винтове и сглобки, докато не капитулират и не заблестят ослепително. Напоследък от него непрестанно лъхаше на препарат за почистване. Призмите искряха, лъчът на фара грееше, без да срещне нито прашинка. Всяко зъбно колело в механизмите се движеше гладко. Апаратурата никога не бе функционирала по-прецизно. Къщата обаче взе да запада. – Не може ли просто да сложиш малко замазка на тази пукнатина? – попита Изабел, докато седяха в кухнята след обяда. – Ще я замажа, след като свърша с подготовката за инспекцията. – Та ти беше готов още преди седмица... преди месец дори. Не чакаш да дойде кралят, нали? – Просто искам всичко да бъде типтоп, това е. Казах ти, имаме шанс да ни прехвърлят в Пойнт Мур. Ще бъдем на сушата, близо до Джералдтън. Близо до хората. И на стотици километри от Партажьоз. – Някога не можеше да си представиш, че ще напуснеш Янус. – Е, времената се менят. – Не се е променило времето, Том – каза тя. – Ти сам си казвал винаги, че ако местата около фара изглеждат различни, не се е преместил фарът. – Сама решавай кое се е преместило – каза той, после взе гаечния ключ и тръгна към склада, без да погледне назад. Тази вечер Том взе бутилка уиски и отиде до канарата да гледа звездите. Вятърът танцуваше по лицето му, докато той се взираше в съзвездията и отпиваше парливата течност. После насочи вниманието си към въртенето на лъча и горчиво се разсмя при мисълта, че поради малкия наклон на светлината самият остров остава винаги в тъмнина. Фарът грееше за другите, ала не можеше да освети най-близкото до себе си пространство. 21. Празненството, което организираха в Пойнт Партажьоз три месеца по-късно, беше наистина впечатляващо за един град от Югозапада. Началникът на Службата за търговско корабоплаване пристигна чак от Пърт заедно с губернатора на щата. Присъстваха и градските големци – кметът, началникът на пристанището, викарият, както и трима от последните петима пазачи на фара. Бяха се събрали да отбележат четирийсет години от онзи януарски ден през 1890-а, когато фарът на Янус светна за пръв път. По този повод семейство Шербърн получи кратък извънреден отпуск на сушата. Том пъхна пръст между врата си и колосаната яка, която го стягаше. – Чувствам се като гъска на Коледа! – оплака се той на Ралф. Двамата стояха зад кулисите и надничаха иззад завесите. На сцената вече бяха насядали в стройни редици общинските инженери и служителите от Пристанищната и Фаровата служба, свързани през годините по един или друг начин с Янус. Зад отворените прозорци лятната нощ ехтеше от песента на щурците. Изабел и нейните родители седяха в единия край на залата. Бил Грейсмарк държеше Луси на коляното си, а тя ентусиазирано рецитираше детски стихчета. – Мисли си за безплатната бира, синко – прошепна Ралф на Том. – Дори и Джок Джонсън не може да прекали с приказките тая вечер – онази чудесия, която е навлякъл, ще го измъчи до смърт. Той кимна към плешивия потен мъж, натруфен с тога, хермелинова яка и кметска верига, който крачеше насам-натам, подготвяйки речта си пред публиката в паянтовата сграда на кметството. – Връщам се след минута – каза Том. – Само да отскоча до едно място. И той се отправи към тоалетната зад залата. На връщане забеляза една жена, която сякаш се взираше в него. Той провери дали панталонът му е закопчан и се озърна да види дали непознатата не гледа някой друг. Жената обаче продължаваше да гледа него, а когато я наближи, тя каза: – Не ме помните, нали? Том я погледна отново. – Съжалявам, сигурно имате грешка. – Беше много отдавна – каза тя и се изчерви. В този миг изражението ѝ леко се промени и той разпозна лицето на момичето от кораба при първото му пътуване до Пойнт Партажьоз. Сега беше поостаряла и отслабнала, със сенки под очите. Том се запита дали не е болна от нещо. Спомни си я по нощница, с разширени от страх очи, притисната до стената от някакъв пиян глупак. Но този спомен принадлежеше на друг мъж от друг живот. Веднъж-дваж му се бе случвало да се запита какво ли е станало с нея и с грубиянина, от когото я спаси. Така и не бе споменал никому за инцидента, дори на Изабел, а инстинктът му подсказваше, че вече е твърде късно, за да ѝ разкаже. – Просто исках да ви благодаря – започна жената, но я прекъсна нечие повикване откъм задния вход на залата. – Тържеството започва. Хайде да влизаме. – Извинявайте – каза Том. – За съжаление трябва да тръгвам. Може да се видим по-късно. Веднага след като Том зае мястото си на сцената, церемонията започна. Имаше речи, някои от по-старите пазачи разказаха любопитни случки; кметът показа макет на оригиналната структура. – Този макет – обяви гордо той – бе платен от нашия местен благодетел господин Септимъс Потс. Радвам се, че господин Потс и очарователните му дъщери Хана и Гуен присъстват на нашето скромно събиране тази вечер, и аз ви приканвам да изразите своята благодарност по обичайния начин. Кметът посочи един възрастен мъж, седнал до две жени, и сърцето на Том се сви, когато видя, че едната от тях е момичето от кораба. Той се озърна към Изабел, която се усмихваше сковано и ръкопляскаше заедно с останалите от публиката. Кметът продължи: – И, разбира се, дами и господа, тази вечер при нас е сегашният пазач на Янус господин Томас Шербърн. Сигурен съм, че Том с удоволствие ще ни каже няколко думи за живота на Янус Рок днес. Той се обърна към Том и с жест го покани на подиума. Том замръзна. Никой не бе споменавал за реч. Все още не се бе опомнил от осъзнаването, че е срещнал Хана Рьонфелд. Публиката заръкопляска. Кметът го покани отново, този път по-настоятелно. – Качвай се, приятелю. За една кратка секунда той се запита дали всичко след онзи ден, когато вълните изхвърлиха лодката, не е само един ужасен, но милостив кошмар. Ала виждаше сред публиката Изабел, семейство Потс и Блуи, потискащо реални и неизбежни. Той се изправи на крака с разтуптяно сърце и тръгна към катедрата, сякаш се изкачваше на бесилото. – Бога ми... – започна Том и над публиката се надигна вълна от смях. – Не очаквах това. – Той избърса дланите си в крачолите на панталона и стисна катедрата, за да не залитне. – Животът на Янус днес... – Помълча, унесен в мисли, и повтори: – Животът на Янус днес... Как би могъл да обясни самотата? Как би могъл да накара някого да разбере онзи свят, отдалечен от тяхното всекидневие като някоя чужда галактика? Стъкленият мехур, в който сякаш бе затворен Янус, изведнъж се разби на парчета – ето го тук сред тълпата, в обикновена, истинска зала, пълна с чужди хора, чужди съдби. Изправен пред Хана Рьонфелд. Настана дълго мълчание. Няколко души се изкашляха, други се размърдаха на местата си. – Много умни хора са проектирали фара на Янус – каза Том. – И храбреци са го построили. Аз просто се мъча да бъда достоен за тях. Да съхраня светлината. – Той потърси убежище в техническата, в практичната страна, за която можеше да говори, без да му се налага да мисли. – Хората си представят, че фенерът на фара трябва да е огромен, но не е така – всъщност светлината идва от пламъка на изпарено масло, което гори в нажежена обвивка. Блясъкът се засилва и насочва чрез гигантски комплекс от стъклени призми с височина почти четири метра, наречен френелова леща, който събира светлината в тъй мощен лъч, че можете да го видите на повече от петдесет километра. Изглежда невероятно – нещо тъй малко да стане толкова силно, че да се вижда от километри... Моята работа... моята работа е да го поддържам чист. И да не спира да се върти. Това е като да си в един друг свят и друго време: нищо не се променя с изключение на сезоните. Има десетки фарове по цялото крайбрежие на Австралия. И има още мнозина като мен, които се стараят да осигурят безопасност за корабите и поддържат светлината за всеки, на когото би могла да потрябва, макар че почти никога не ги виждаме и не знаем кои са. Наистина не се сещам какво друго да кажа. Освен че не се знае какво ще донесе утрешният прилив – океаните хвърлят насреща ни какво ли не. – Той видя, че кметът поглежда джобния си часовник. – Е, мисля, че достатъчно дълго ви държах далече от масите. Времето е горещо и навярно сте жадни. Благодаря – заключи той и рязко се върна на мястото си, изпроводен с умерени ръкопляскания. – Добре ли си, приятел? – попита шепнешком Ралф. – Виждаш ми се малко попребледнял. – Не си падам по изненадите – лаконично отвърна Том. Жената на капитан Хаслък обичаше празненствата. В Партажьоз рядко имаше възможност да се отдаде на това увлечение, затова тази вечер тя беше на седмото небе. Наслаждаваше се на задължението като съпруга на началника на пристанището да насърчава общуването между гостите, особено след като имаше и височайши особи от Пърт. Тя пърхаше от място на място, запознаваше хората, напомняше кой как се казва и какви общи интереси имат. Държеше под око колко шери консумира преподобният Норкелс; бъбреше със съпругата на губернатора колко трудно се перат златните ширити по униформите. Госпожа капитаншата дори успя да убеди стария Невил Уитниш да разкаже как е спасил екипажа на една шхуна, превозваща ром, чийто товар се запалил близо до Янус през 1899 г. – Разбира се, това беше преди федерацията – каза той. – И много преди държавата да сложи ръка върху фаровете през хиляда деветстотин и петнайсета. От тогава бюрокрацията расте ли, расте. Съпругата на губернатора кимаше любезно и се питаше дали той знае, че има пърхот. Госпожа капитаншата се огледа за следващата си задача и зърна подходяща възможност. – Изабел, скъпа – възкликна тя, като я хвана за лакътя. – Колко интересна реч ни изнесе Том! – После изгука към Луси в прегръдката на Изабел: – Много си окъсняла тази вечер, млада госпожице. Нали си доброто момиче на мама? Изабел се усмихна. – Златна ми е тя. Госпожа Хаслък сръчно посегна покрай нея, за да хване ръката на една жена, която тъкмо ги отминаваше. – Гуен, нали се познаваш с Изабел Шербърн? Гуен Потс се поколеба за миг. Тя и нейната сестра бяха с няколко години по-възрастни от Изабел и тъй като и двете бяха учили в пансион в Пърт, не я познаваха лично. Госпожа капитаншата забеляза колебанието ѝ. – Грейсмарк. Сигурно я познаваш като Изабел Грейсмарк – подсказа тя. – Аз... Е, знам коя сте, разбира се – каза Гуен с учтива усмивка. – Баща ви е директор на училището. – Да – отвърна Изабел, усещайки как започва да ѝ призлява. Озърна се, сякаш се опитваше да избяга. Госпожа капитаншата започваше да съжалява за инициативата си. Дъщерите на Потс не общуваха много с местните. А и след онази история е германеца, сестра ѝ... Божичко... Тя тъкмо обмисляше как да се спаси от положението, когато Гуен махна с ръка на Хана, която стоеше на няколко крачки от тях. – Хана, разбра ли, че господин Шербърн, който изнесе онази реч преди малко, е женен за Изабел Грейсмарк? Нали се сещаш, дъщерята на директора. – Не, не знаех – каза, пристъпвайки към тях, Хана, чиито мисли сякаш блуждаеха някъде другаде. Изабел замръзна, безсилна да проговори, когато изпитото лице бавно се обърна към нея. Тя притисна Луси към себе си и се опита да поздрави, но от устата ѝ не излезе нито дума. – Как се казва малката? – попита с усмивка Гуен. – Луси. С върховно усилие Изабел се удържа да не побегне навън. – Хубаво име – каза Гуен. – Луси – повтори Хана, сякаш изричаше дума от чужд език. Взря се в детето и посегна да докосне ръката му. Изабел изтръпна от ужас, като я видя как се вглежда в момиченцето. Луси изглеждаше хипнотизирана от докосването на жената. Взираше се в тъмните ѝ очи, без да се усмихва и без да се мръщи, сякаш се съсредоточаваше върху сложна задача. – Мамо – каза тя и двете жени премигнаха. Луси се обърна към Изабел. – Мамо – повтори тя, – спи ми се. – И разтърка очи. За един кратък миг Изабел си представи как подава детето на Хана. Тя бе рождената ѝ майка. Имаше право. Но това беше халюцинация. Не, беше го обмисляла толкова много пъти. Нямаше връщане назад. Каквото и да бе имал предвид Бог, Изабел трябваше да се придържа към плана, да следва Неговата воля. Тя се напрегна да измисли какво да каже. – О, вижте – каза госпожа Хаслък, забелязвайки Том да се приближава, – ето го героя на деня. Тя го придърпа на мястото си и се прехвърли към друга групичка. Том бързаше да вземе Изабел и да се измъкнат, докато хората се трупаха около сгъваемите маси с кифлички, наденици и сандвичи. Когато разбра с кого разговаря Изабел, го побиха тръпки и сърцето му заподскача. – Том, това са Хана и Гуен Потс – каза Изабел, опитвайки да се усмихне. Том гледаше втренчено, а съпругата му прихвана Луси с една ръка и го прегърна с другата. – Здравейте – каза Гуен. – Приятно ми е да се запознаем отново, този път истински – каза Хана, откъсвайки най-сетне очи от детето. Том не намери какво да каже. – Истински ли? – попита Гуен. – Всъщност се срещнахме преди години, но така и не узнах името му. Сега Изабел гледаше тревожно ту нея, ту Том. – Съпругът ви е истински кавалер. Спаси ме от един тип, които... е, който ме притесняваше. На кораба от Сидни. – Хана усети мълчаливия въпрос на Гуен. – О, ще ти разкажа по-късно. Беше много отдавна. – Тя добави към Том: – Нямах представа, че сте на Янус. Сред настаналото тягостно мълчание те стояха на сантиметри един от друг. – Тате – каза Луси накрая и протегна ръце към него. Изабел понечи да я удържи, но малката обви ръце около врата му и Том я остави да се прехвърли при него и да отпусне глава на гърдите му, слушайки как сърцето му бие като барабан. Том се канеше да използва възможността да се оттегли, когато Хана докосна лакътя му. – Между другото, хареса ми онова, което казахте – че светлината е за всеки, на когото би могла да потрябва. – Тя се позамисли над следващите си думи. – Може ли да ви попитам нещо, господин Шербърн? Молбата го изпълни с ужас, но той отговори: – Какво? – Въпросът може да ви се стори странен, но случва ли се кораби да спасяват хора в открито море? Чували ли сте някога да прибират лодки? Да отвеждат оцелелите на другия край на света, да речем? Просто се питах дали сте срещали такива истории... Том се изкашля. – Когато става въпрос за океана, всичко е възможно, предполагам. Абсолютно всичко. – Разбирам... Благодаря ви. – Хана въздъхна дълбоко и отново погледна Луси. – Аз послушах съвета ви – добави тя. – За онзи човек на кораба. Както казахте, той си имаше достатъчно неприятности. – Тя се обърна към сестра си. – Гуен, готова съм да се прибираме. Не си падам много по този вид забавления. Ще кажеш ли довиждане на татко от мое име? Не искам да го прекъсвам. – Тя погледна Том и Изабел. – Извинете ме. Канеше се да си тръгне, когато Луси сънливо измънка "Тате" и помаха с ръчичка. Хана се опита да се усмихне. – Тате – промълви тя и добави през сълзи: – Имате много красива дъщеря. Извинявайте. И изтича към вратата. – Много съжалявам – каза Гуен. – Преди няколко години Хана преживя ужасна трагедия. Семейството ѝ изчезна в морето – нейният съпруг и дъщеря ѝ, която сега щеше да е колкото вашето момиченце. Вечно разпитва за такива неща. Много се разстройва, като види малки деца. – Ужасно – намери сили да промълви Изабел. – Ще ида да видя дали е добре. Щом Гуен си тръгна, майката на Изабел се присъедини към тях. – Не се ли гордееш с татко си, Луси? Умник е той, държи хубави речи, нали? – Тя се обърна към Изабел. – Да я прибера ли у дома? Вие с Том можете да се позабавлявате. Сигурно от години не сте били на танци. Изабел погледна въпросително Том. – Обещах на Ралф и Блуи да пием по бира. Тук не съм в свои води. Без да поглежда жена си, той излезе в нощта. По-късно тази вечер, докато си миеше лицето, Изабел надникна в огледалото и за миг зърна лицето на Хана, изкривено от болка. Тя плисна още вода по кожата си, за да отмие непоносимия образ заедно с потта от срещата. Но не успя да прогони картината, нито пък да укроти другата, почти недоловима нишка на страх, породен от вестта, че Том се е срещал с Хана. Не знаеше защо това влошава още повече положението, но някак си имаше чувството, че губи почва под краката си. Срещата я бе потресла. Да види отблизо мрака в очите на Хана Рьонфелд. Да усети изветрелия сладникав мирис на нейната пудра. Да почувства почти физически натегналата над нея безнадеждност. В същото време тя бе предвкусила възможността да загуби Луси. Мускулите на ръцете ѝ се стегнаха, сякаш за да задържи детето. – О, Боже – помоли се тя. – Господи, дай покой на Хана Рьонфелд. И ми позволи да опазя Луси. Том все още не се бе прибрал. Тя надникна в стаята на Луси. Внимателно взе книжката с картинки от ръката на спящото дете и я сложи върху нощното шкафче. – Лека нощ, ангел мой – прошепна тя и целуна момиченцето. Докато я галеше по косата, тя неволно сравни лицето на Луси с видението на Хана в огледалото, търсейки някаква прилика във формата на брадичката или извивката на веждите. 22. – Мамо, може ли да си имаме котка? – попита Луси на другата сутрин, докато вървеше след Изабел към кухнята на семейство Грейсмарк. Детето беше очаровано от екзотичното пъстро създание на име Табата Таби, което обикаляше из къщата. Беше виждала котки в детските книжки, но това бе първата, която докосваше. – О, не мисля, че котката ще е много щастлива на Янус, миличка. Няма да има приятели за игри – отвърна разсеяно Изабел. – Тате, моля те, може ли да си имаме котка? – попита незабавно детето, без да усеща напрежението във въздуха. Снощи Том се прибра у дома, след като Изабел беше заспала, а на сутринта стана преди всички. Сега седеше на масата и прелистваше стар брой на "Западен австралиец". – Лулу, защо не отведеш Табата на приключение в градината – да ловите заедно мишки? – каза той. Тя грабна кротката животинка и я помъкна към вратата. Том се обърна към Изабел. – Още колко, Из? Още колко, дявол да го вземе? – Какво? – Как ще се справим? Как можем да продължаваме така всеки ден? Ти знаеше, че горката жена се е побъркала заради нас. Сега я видя със собствените си очи! – Том, нищо не можем да направим. Аз го знам и ти го знаеш. Но тя отново зърна лицето на Хана, чу нейния глас. Забеляза, че Том стиска зъби, и потърси някакъв начин да го успокои. – Може би... – изрече неуверено тя. – Може би, когато Луси поотрасне, ще можем да кажем на Хана. Тогава няма да е чак толкова пагубно... Но дотогава има години, Том, години. Изумен както от отстъпката, така и от нейната безсмисленост, той настоя: – Изабел, колко време ще мине? Не можем да чакаме с години. Представи си живота ѝ! Та ти дори си я познавала! Този път Изабел изпита истински страх. – А се оказа, че и ти си я познавал, Том Шербърн. Но го пазеше в тайна, нали? Том се стъписа от контраатаката. – Не съм я познавал. Срещнахме се. Веднъж. – Кога? – На кораба от Сидни. – Но точно това те измъчва сега, нали? Защо никога не си споменавал за нея? И какво намекваше тя, като каза, че си бил истински кавалер? Какво криеш? – Какво крия ли? Ама че въпрос! – Аз не знам нищо за живота ти! Какво друго пазиш в тайна, Том? Колко други корабни авантюри? Том се изправи. – Стига! Престани веднага, Изабел! Нахвърляш се върху Хана Рьонфелд, за да смениш темата, защото знаеш, че съм прав. Няма значение дали съм я виждал преди или не. – Той се опита да призове гласа на разума. – Из, ти видя в какво се е превърнала. Вината е наша. – Той извърна глава. – Виждал съм... Виждал съм какво ли не през войната, Из. Неща, които никога не съм ти казвал и няма да кажа. Господи, вършил съм такива неща... – Той сви юмруци и стисна зъби. – Заклех се да не позволя вече някой да страда, ако зависи от мен. Според теб защо станах пазач на фар? Мислех си, че навярно ще мога да сторя нещо добро, може би да спася някой клетник от гибел. А сега виж докъде стигнах. Не бих пожелал и на куче да страда като Хана Рьонфелд! – Том потърси подходящите думи. – Господи, във Франция научих, че е страхотен късмет, ако имаш сухар за чая и зъби да го дъвчеш. – Той изтръпна от образите, които нахлуха в съзнанието му. – Затова, когато те срещнах и ти ми се усмихна, имах чувството, че съм попаднал в рая! Том помълча за миг. – Кои сме ние, Изи? Какви игри си играем, та сега се оплакваме? Аз се заклех да остана с теб в добро и зло, Изабел, в добро и зло! Е, мога само да кажа, че ни потръгна зле – отсече той и с тежка крачка се отдалечи по коридора. Луси стоеше на задната врата и гледаше като омагьосана края на спора. Никога не бе чувала Том да говори толкова много и тъй гръмогласно. Никога не го бе виждала да плаче. – Няма я! – Тия думи на Изабел посрещнаха Том, когато се върна следобед в дома на Грейсмарк заедно с Блуи. – Луси! Оставих я навън да си играе с котката и влязох да събирам багажа. Мислех, че мама я наглежда, а тя си мислела, че детето е с мен. – Успокой се. Успокой се, Из – каза той и я хвана за раменете. – По-кротко. Кога за последен път я видя? – Знам ли? Преди час... Най-много два. – Кога разбра, че я няма? – Току-що. Татко отиде да я търси в храсталаците отзад. Партажьоз бе израснал върху неусвоени земи и отвъд спретнатата, грижливо поддържана градина на семейство Грейсмарк се простираха много декари шубраци, водещи към гората. – Том, слава богу, че се върна. – Вайълет дотича на верандата. – Толкова съжалявам... всичко стана по моя вина. Трябваше да я наглеждам! Бил тръгна да я търси по стария коларски път... – Има ли други места, където би могла да отиде? – Методичният практичен рефлекс на Том надделя. – Места, за които ти или Бил сте ѝ разказвали? – Тя може да е навсякъде – поклати глава Вайълет. – Том, там има змии. Отровни паяци. Бог да ни е на помощ! – възкликна умолително Изабел. Блуи се намеси: – Като малък скитах по цял ден из тия храсталаци, госпожо Шербърн. Нищо няма да ѝ се случи. Ще я намерим, повярвайте. Хайде, Том. – Из... аз и Блуи отиваме там да потърсим следи. Ти огледай още веднъж в градината и отпред. Вайълет, провери къщата – всички шкафове и под леглата. Навсякъде, където би могла да се пъхне след котката. Ако не успеем да я намерим до един час, ще трябва да се обадим на полицията да изпратят следотърсачи. Изабел го стрелна с поглед при споменаването на полицията. – Няма да се стигне дотам – каза Блуи. – Ще я намерим жива и здрава, госпожо Шербърн, само изчакайте и ще видите. Едва когато се отдалечиха от жените, Блуи сподели с Том: – Дано да е вървяла по-шумно. Денем змиите спят. Ако чуят да идва човек, бягат от пътя му. Но ако ги изненадаш.. Бягала ли е и друг път от къщи? – Никога не е имала къде да бяга, мамка му! – тросна се Том и веднага добави: – Извинявай, Блуи. Не исках да... просто тя наистина няма усет за разстояние. На Янус всичко е близо до дома. Те вървяха и викаха името на детето, но напразно чакаха отговор. Следваха стария път, вече обрасъл с храсти, чиито вейки се сплитаха над главите им. Но дребничката Луси би минала оттук, без да срещне препятствие. След петнайсет минути пътят стигна до поляна, откъдето се разклоняваше в противоположни посоки. – Има сума ти такива пътеки – каза Блуи. – Навремето правеха просеки, докато търсеха местата с най-добра дървесина. Тук-там все още се срещат ями, така че внимавай къде стъпваш. Обикновено са покрити. Имаше предвид шахтите, изкопани за източване на подпочвените води. Детето от фара се бои от малко неща. То знае, че не бива да се приближава до скалните ръбове. Разбира, че паяците могат да хапят и трябва да ги избягва. Наясно е, че не бива да се опитва да плува, ако мама или тате не са до нея. Във водата може да различи гръбната перка на дружелюбния делфин, която подскача нагоре-надолу, от тази на акулата, която пори равномерно водата. Ако дърпа опашката на котката в Партажьоз, може да бъде одраскана. Това са границите на опасността. Затова, когато следва Табата Таби отвъд пределите на градината, тя няма представа, че се е изгубила. По някое време престава да вижда котката, но тогава вече е късно – стигнала е твърде далече, за да се върне по стъпките си, и колкото повече търси обратния път, толкова повече се залутва. Най-сетне излиза на поляна, където сяда до един дънер. Оглежда се наоколо. Вижда едри мравки, които знае, че трябва да избягва, затова гледа да е по-настрани от тяхната пътечка. Не се тревожи. Мама и тате ще я намерят. Докато си седи там и драска с клонче по песъчливата почва, тя забелязва как изпод дънера изпълзява някакво странно създание, малко по-голямо от пръста ѝ. Никога не е виждала такова: дълго тяло с крака като на насекомо или паяк, но отпред с две дебели щипки като на раците, които понякога тате лови на Янус. Очарована, тя го докосва с клончето и опашката бързо се извива в красива дъга, сочеща към главата му. В този момент на няколко сантиметра от него се появява и второ създание. Луси е хипнотизирана от начина, по който те следват клончето и се опитват да го хванат със своите рачешки щипки. Изпод дънера изпълзява трето. Секундите отминават бавно. Когато достигат поляната, Том трепва. Видял е иззад един пън да се подават крачета, обути с малки обувчици. – Луси! Той се втурва към дънера, където момиченцето седи и си играе с пръчка. Но замръзва, когато разпознава скорпиона, вкопчен в края на клончето. – Господи, Луси! Том грабва момиченцето под мишниците и го вдига високо във въздуха, като в същото време събаря скорпиона на земята и го смачква с крак. – Луси, какво правиш, по дяволите? – провиква се той. – Тате! Но ти го уби! – Луси, това е опасно! Ухапа ли те? – Не. То ме харесва. Гледай. – Тя отваря широкия преден джоб на престилката си и гордо показва друг скорпион. – Хванах го за теб. – Не мърдай! – казва той, преструвайки се на спокоен и я оставя долу. Бръква с клонката в джоба, изчаква скорпионът да я захапе, после бавно го повдига, захвърля го на земята и тежко стъпва отгоре. Той огледа ръцете и краката за следи от ужилване. – Сигурна ли си, че не те ухапа? Боли ли те някъде? Тя поклати глава. – Аз направих приключение! – Дума да няма, голямо приключение беше. – Огледай внимателно – каза Блуи. – Белезите от ужилване невинаги си личат ясно. Но тя не изглежда замаяна. Това е добър знак. Право да си кажа, повече се боях да не е паднала в някоя отводнителна шахта. – Непоправим оптимист – промърмори Том. – Луси, скъпа, на Янус нямаме скорпиони. Те са опасни. Не бива никога да ги пипаш. – Той я прегърна. – Къде се изгуби, за бога? – Играех си с Табата. Ти така каза. Том изтръпна, като си спомни как ѝ беше заръчал да излезе навън с котката. – Хайде, миличка. Трябва да те върнем при мама. Устните му сякаш наново откриха значението на тази дума, докато си припомняше събитията от предишната вечер. Изабел дотича от верандата да ги посрещне в началото на градината. Грабна Луси и зарида от облекчение. – Слава богу – каза Бил, застанал до Вайълет. Той я прегърна и каза: – Да благодарим на милостивия Господ. Да благодарим и на теб, Блуи. Ти ни спаси живота. *** Този ден помете от съзнанието на Изабел всички мисли за Хана Рьонфелд и Том знаеше, че не може пак да повдигне темата. Но лицето ѝ го преследваше. Образът, който бе съществувал само абстрактно, сега се превръщаше в жива жена, страдаща всяка минута заради стореното от него. Всичко в нея се очертаваше ярко пред погледа му – хлътналите бузи, изтерзаните очи, изгризаните нокти. А най-непоносими бяха уважението и доверието, което му оказваше. Том отново и отново се чудеше на скритите кътчета в съзнанието на Изабел – пространствата, където тя успяваше да погребе сътресенията, от които собственият му ум не можеше да избяга. Когато на следващия ден Ралф и Блуи потеглиха от Янус, след като бяха върнали семейството на фара, младият мъж каза: – Божичко, май малко са охладнели един към друг, а? – Един безплатен съвет от мен, Блуи – никога не се опитвай да проумееш какво става в нечий чужд брак. – Да, знам, но... не би ли трябвало да са облекчени, че вчера всичко мина благополучно за Луси? Изабел се държеше така, сякаш Том е виновен. – Не се бъркай, момче. Хайде сега да свариш чай. 23. Една от загадките на Големия южен окръг беше какво се е случило с малката Грейс Рьонфелд и баща ѝ. Според някои това бе поредното доказателство, че на шваба не можеш да имаш вяра – човекът е бил шпионин и след войната най-сетне са го викнали обратно в Германия. Австриец, германец – все тая. Други, които познаваха океаните, изобщо не се изненадваха от изчезването му: "С кой ум е тръгнал по тия води? Бръмбари ли е имал в главата?". Преобладаваше мнението, че по такъв начин Бог е изразил неодобрението си към избора на Хана. Прошката е хубаво нещо, но я вижте какви ги надробиха неговите хора в Европа... Наградата на стария Потс се превърна в легенда. Години наред тя примамваше хора от златните находища, от севера, дори от Аделаида – те виждаха шанса си да забогатеят, като представят парче от строшена лодка и някоя фантастична теория. През първите месеци Хана слушаше жадно всеки разказ на самозван очевидец, всяка мълва за бебешки плач, чут от брега през съдбовната нощ. След време дори нейното жадуващо сърце вече не можеше да не забелязва слабостите на тези истории. Когато тя намекваше, че "откритата" на брега бебешка дрешка не съвпада с облеклото на Грейс, търсачът на награди настояваше: "Помислете! Вие сте смазана от скръб. Как очаквате да си спомните с какво е било облечено клетото дете?". Или: "Знаете ли, госпожо Рьонфелд, ще спите по-спокойно, ако просто приемете доказателствата". После подмятаха някоя кисела забележка, докато Гуен ги извеждаше от салона, благодареше им за усилията и им даваше няколко шилинга за обратния път. Този януари мадагаскарският жасмин пак разцъфтя и въздухът се изпълни със същия чувствен аромат, но Хана бе заприличала на скелет и все по-рядко тръгваше по ритуалния си маршрут – през полицейския участък, плажа и църквата. – Вече съвсем не е на себе си – мърмореше сержант Гарстоун, когато тя излизаше от участъка. Дори преподобният Норкелс я призова да прекарва по-малко време в каменния сумрак на църквата и "да търси Христос в живота около себе си". Две нощи след тържеството за фара, докато лежеше будна, Хана чу как пантите на пощенска кутия изскърцаха. Тя погледна към часовника, чийто призрачен циферблат показваше три след полунощ. Може би опосум? Хана се надигна от леглото и надникна покрай завесата, но не видя нищо. Луната току-що бе изгряла и нямаше никаква друга светлина освен бледото сияние на звездите, обсипали небосвода. Тя отново чу проскърцването на кутия, този път подхванато от вятъра. Запали ветроупорния фенер и се прокрадна през предната врата, като внимаваше да не събуди сестра си, без да се замисля, че може да обезпокои змиите, плъзнали в непрогледния мрак на лов за мишки и жаби. Бледите ѝ нозе не издаваха нито звук по пътеката. Вратата на пощенската кутия се полюшваше леко напред-назад, разкривайки смътно някакъв предмет вътре. Когато поднесе фенера по-близо, Хана зърна очертанията на малък продълговат пакет. Извади го. Малко по-голям от дланта ѝ, увит в кафява хартия. Тя потърси някакъв признак за това как е попаднал там, но тъмнината се стягаше около фенера като юмрук. Хана изтича в спалнята и извади шивашката ножица, за да среже канапа. Пакетът бе адресиран до нея със същия спретнат почерк както преди. Отвори го. Докато вадеше слой подир слой вестникарска хартия, нещо подрънкваше при всяко движение. Когато най-сетне отстрани опаковката, в мекото сияние на фенера се показа сребърната дрънкалка, която нейният баща бе поръчал в Пърт за внучката си. Нямаше как да сбърка релефните херувими по дръжката. Под дрънкалката имаше бележка. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|