М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Молете се за мен.
В къщата цареше полумрак. Брокатените завеси бяха спуснати като щит срещу свирепата слънчева светлина. Цикадите в увивните растения на задната веранда цвърчаха тъй яростно, че ушите на Хана звъннаха. Взираше се в ръкописните думи, но някак не можеше да ги раздели и осмисли. Сърцето ѝ бясно удряше в гърдите и тя едва намираше сили да диша. Почти очакваше писмото да изчезне, след като го отвори – подобни неща ѝ се бяха случвали и преди: да зърне Грейс на улицата с розов проблясък на една от бебешките ѝ роклички, а след това да открие, че е било само пакет или женска пола със същия цвят; да мерне мъжки силует, за когото би се заклела, че е нейният съпруг, дори понякога да го дръпне за ръкава и да срещне недоумяващата физиономия на напълно непознат човек. – Гуен! – извика тя, когато най-после си възвърна гласа. – Гуен, би ли дошла тук за минутка? Повика сестра си от спалнята, защото се боеше, че ако помръдне дори едно мускулче, писмото може да се изпари – да се окаже просто илюзия на скръбта. Гуен се появи заедно с ръкоделието си. – Викаш ли ме, Хани? Хана не каза нищо, само плахо кимна към писмото. Сестра ѝ го вдигна. Е – помисли си Хана, – поне не си го въобразявам. След един час те напуснаха скромната дървена къщичка и тръгнаха към "Бърмъндси" – каменната резиденция на Септимъс Потс върху хълма край града. – И това просто си лежеше днес в пощенската кутия? – попита той. – Да – потвърди Хана, все още объркана. – Кой би направил подобно нещо, татко? – попита Гуен. – Някой, който знае, че Грейс е жива, разбира се! – каза Хана. Тя не забеляза как се спогледаха баща ѝ и сестра ѝ. – Хана, мила, много време изтече – каза Септимъс. – Знам! – Той просто казва... – намеси се Гуен. – Ами... просто казва, че е странно да не си чувала нищо толкова време, а сега това да се появи изневиделица. – Но все пак е нещо – каза Хана. – О, Хани – въздъхна Гуен и поклати глава. *** По-късно същия ден сержант Нъки, старшият полицай в Пойнт Партажьоз, седеше неловко на едно масивно кресло, крепеше изискана чаша с чай върху широкото си коляно и едновременно се опитваше да си води записки. – И не видяхте ли непознати хора около къщата, госпожо Потс? – обърна се той към Гуен. – Никого. – Тя остави каничката за мляко върху страничната масичка. – Обикновено никой не ни идва на гости. Той си записа нещо. – Е? Нъки осъзна, че Септимъс му задава въпрос. Той огледа писмото отново. Спретнат почерк. Обикновена хартия. Не беше дошло по пощата. От местен човек? Бог знае, че в града все още имаше хора, които биха се радвали да погледат как страда жената на швабата. – Боя се, че няма кой знае какъв материал за разследване. Той изслуша търпеливо възраженията на Хана, че в писмото непременно трябва да има улики. Забеляза, че бащата и сестрата изглеждат малко притеснени, както когато някоя смахната леля почва да дрънка за Исус на масата за вечеря. Когато Септимъс го изпрати до вратата, сержантът си сложи фуражката и тихо каза: – Прилича ми на жестока шега. Мисля, че е крайно време да заровим томахавката срещу фрицовете. Беше си мръсна работа от самото начало, та не ни трябват и подобни щуротии. На ваше място бих си мълчал за бележката. Инак току-виж се появили и подражатели. Той стисна ръката му и тръгна по дългата алея, оградена с евкалиптови дървета. След като се върна в кабинета си, Септимъс сложи ръка на рамото на Хана. – Хайде, моето момиче, горе главата. Не трябва да позволяваш това да те изкара от релси. – Но аз не разбирам, татко. Тя трябва да е жива! Защо някой би си правил труда ни в клин, ни в ръкав да пише лъжлива бележка за нещо подобно? – Знаеш ли, скъпа, какво ще кажеш да удвоя наградата? Ще я вдигна на две хиляди гвинеи. Ако някой наистина знае нещо, скоро ще разберем. Докато наливаше на дъщеря си още една чаша чай, Септимъс за пръв път не се радваше, че едва ли ще се лиши от парите си. Макар че фигурата на Септимъс Потс се извисяваше над бизнеса в околностите на Партажьоз, малцина можеха да кажат, че го познават добре. Той яростно защитаваше семейството си, но главният му противник винаги беше и си оставаше съдбата. Септимъс бе на пет години, когато през 1869 г. слезе във Фримантъл от кораба "Кралицата на Кайро". На врата си носеше малка дъсчица, която майка му закачи там, когато отчаяно го целуна за сбогом на кея в Лондон. На дъсчицата пишеше: "Аз съм добро християнско момче. Моля, погрижете се за мен". Септимъс беше седмото и последно дете на един железар от Бърмъндси, който изчака само три дни след раждането на бебето, преди да замине на онзи свят под копитата на побеснял каруцарски кон. Майката стори всичко по силите си, за да удържи семейството заедно, но когато след няколко години туберкулозата се загнезди в нея, тя разбра, че трябва да осигури бъдещето на децата си. Изпрати много от тях да слугуват безплатно на роднини в Лондон и околностите. Но последното беше твърде малко, за да помага в каквото и да било на мизеруващите семейства, и едно от последните решителни действия на майка му бе да го изпрати с кораб в Западна Австралия – самичко. Както се изрази той самият десетилетия по-късно, подобен опит ти вдъхва или стремеж към смъртта, или жажда за живот, а според него смъртта така или иначе никога не закъсняваше. Затова, когато една пълна, загоряла от слънцето жена от мисионерското дружество го изпрати "при добри хора" в Югозапада, той замина без оплакване или въпроси – пък и кой ли би го изслушал? Новият му живот започна в град Коджонъп, източно от Партажьоз, при Уолт и Сара Финдъл, които си изкарваха хляба с добив на сандалово дърво. Те бяха добри хора, но и достатъчно хитри, за да знаят, че лекото сандалово дърво може да се товари и пренася дори от дете, тъй че се съгласиха да приемат момченцето. Колкото до Септимъс, след пътуването на кораба за него бе истински рай да стъпва по твърда земя и да си получава ежедневния хляб без мърморене и натякване. Така Септимъс опозна тази нова страна, където го бяха изпратили като колет без адрес, и постепенно обикна простодушните, но практични Уолт и Сара. Малката колиба на техния разчистен парцел нямаше нито стъкла на прозорците, нито течаща вода, но през първите години в нея някак си винаги се намираше каквото е необходимо. Когато в крайна сметка скъпоценното сандалово дърво, струвало някога повече от злато, бе почти унищожено от прекомерния добив, Уолт и Септимъс се хванаха да работят в новите дъскорезници, които изникнаха около Партажьоз. Изграждането на нови фарове по крайбрежието означаваше, че превозът на товари по този маршрут се превръща от безумие в приемлив търговски риск, а новите железопътни линии и пристанища позволиха горите да бъдат изсечени и изпратени до всяка точка на света. *** Септимъс работеше като бесен, молеше се и всяка събота ходеше при съпругата на пастора да го учи на четене и писане. Никога не харчеше дори пени напразно и никога не пропускаше възможността да спечели още едно. Септимъс притежаваше ценно качество – той сякаш виждаше възможности там, където другите не ги забелязваха. Макар че на ръст така и не надхвърли метър и шейсет и седем, и то с ботуши, той се държеше като много по-голям мъж и винаги се обличаше спретнато, доколкото му позволяваха средствата. Понякога изглеждаше почти елегантен и ако не друго, стремеше се поне да има чисти дрехи за църква в неделя, дори и ако се налагаше да ги изпере в полунощ, за да премахне стърготините от дневната смяна. Всичко това му оказа голяма услуга, когато през 1892 г. един новоизпечен баронет от Бирмингам минаваше през колонията в търсене на екзотично място, където да инвестира малко капитал. Септимъс не пропусна шанса да навлезе в бизнеса и убеди баронета да вложи пари в малка сделка с терени. Септимъс майсторски утрои инвестициите, а после чрез разумен риск и умело реинвестиране на своя дял бързо създаде свой собствен бизнес. Когато през 1901 г. колонията се присъедини към новосъздадената нация на Австралия, той беше един от най-богатите търговци на дървен материал в околността. Настана време на благоденствие. Септимъс се ожени за Елън, дебютантка от Пърт. Родиха се Хана и Гуен, а тяхното имение, наречено "Бърмъндси", стана нарицателно за изисканост и успех в Югозапада. И тогава, по време на един от нейните знаменити пикници, където се сервираше със сребърни прибори върху ослепително бели покривки, любимата му жена бе ухапана от отровна змия малко над глезена и издъхна след час. *** Никога не можеш да му се довериш на тоя проклет живот, помисли си Септимъс в деня на тайнствено писмо, когато дъщерите му вече си бяха тръгнали. Каквото ти дава с едната ръка, ти го отнема с другата. Най-сетне се бе помирил с Хана след раждането на бебето, а после то и съпругът ѝ изчезнаха – изпариха се, дявол да го вземе! , – оставяйки дъщеря му напълно съсипана. Сега някой недоброжелател пак наливаше масло в огъня. Е, човек просто трябваше да брои какво му е дал животът и да се радва, че не е станало по-зле. Седнал зад бюрото си, сержант Нъки почукваше с молив по попивателната и гледаше ситните графитени точици. Клетата жена. Кой можеше да я вини за желанието бебето ѝ да е живо? Неговата Айрин понякога все още плачеше за малкия Били, а бяха минали двайсет години, откакто се удави, горкото дете. После си родиха още пет, но скръбта винаги дебнеше. Всъщност обаче нямаше и сянка от шанс бебето да е живо. Все пак той взе лист чиста хартия и започна да пише доклад за произшествието. Рьонфелд заслужаваше поне да се спазят формалностите. 17. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|