М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Янус Рок, юни 1926г.
Скъпи мамо и татко, Най-сетне Бог ни изпрати ангелче за компания. Малката Луси плени сърцата ни! Тя е прекрасно момиченце – просто е несравнима. Спи и се храни добре. Никога не ни създава тревоги. Иска ми се да можете да я видите и подържите. Всеки ден се променя по мъничко и знам, че когато ви я доведа, вече ще е загубила бебешката си прелест. Докато се върнем на брега, сигурно ще е проходила. А засега ето ви нещо вместо снимка. Потопих крачето ѝ в червена боя! (На фаровете човек трябва да бъде изобретателен...) Прилагам шедьовъра, който се получи. Том е чудесен баща. Янус изглежда съвсем различен, откакто Луси е тук. В момента не е никак трудно да се грижа за нея – слагам я в кошчето и я нося със себе си, докато доя или събирам яйцата. Сигурно ще стане малко по-трудно, когато почне да лази. Но да не избързвам. Искам да ви разкажа толкова много за нея – колко е мека кестенявата ѝ косичка, колко хубаво мирише след къпане. Нямам думи да я опиша. Тя е прекалено красива. Познавам я само от няколко седмици и вече не мога да си представя живота без нея. Е, бабо и дядо (!), време е да привършвам това писмо, та корабът да го вземе, инак ще трябва да чакам още три месеца! С най-нежна обич, P.S. Току-що прочетох писмото ви, което пристигна с кораба тази сутрин. Благодаря за красивото одеялце. И куклата е просто прекрасна. Книгите също са чудесни. Казвам ѝ детски стихчета през цялото време, така че сигурно ще хареса и новите. P.P.S. Том ви благодари за пуловера. Тук вече започват зимните студове! Новата луна бе като тъпичък полумесец, зашит върху притъмняващото небе. Том и Изабел седяха на верандата, а високо над тях лъчът на фара описваше своите кръгове. Луси бе заспала в ръцете на Том. – Трудно е да дишаш различно от нея, нали? – каза той, гледайки бебето. – Какво искаш да кажеш? – Това е нещо като магия, нали? Всеки път когато тя заспива така, неусетно започвам да дишам в същия ритъм. Почти както върша едно или друго в такт с въртенето на фара. – И той добави, сякаш на себе си: – Това ме плаши. Изабел се усмихна. – То е просто обич, Том. Не бива да се страхуваш от обичта. Том усети как го пронизва тръпка. Също както вече не можеше да си представи, че е живял в този свят, без да познава Изабел, сега осъзна, че и Луси постепенно прониква в сърцето му. И Том искаше тя да е там. Всеки, който е работил на фар в океана, може да ви разкаже за самотата и магията, породена от нея. Като искри, изхвърлени от пещта на име Австралия, тези фарове осейват пространството около нея, примигват равномерно и някои от тях биват зърнати само от шепа хора. Но тяхното усамотение спасява от самота целия континент – те поддържат сигурността на морските пътища, по които параходите изминават хиляди километри, за да доставят машини, книги и платове в замяна на вълна, пшеница, въглища и злато – плодовете на човешката изобретателност срещу плодовете на земята. Усамотението тъче своя тайнствен пашкул, съсредоточавайки ума върху едно място, едно време, един ритъм – въртенето на фара. Островът не познава други човешки гласове, други стъпки. На океанските фарове можеш да изживееш всяка история, която поискаш да си разкажеш, и никой няма да възрази, че грешиш: нито чайките, нито призмата, нито вятърът. И тъй Изабел отплава все по-далече и по-далече в своя свят на божественото благоволение, където молитвите получават отговор и бебетата пристигат по Божия воля с помощта на океанските течения. – Том, чудя се как може да сме толкова щастливи? – казва замислено тя. Изабел гледа със страхопочитание как благословената ѝ дъщеря расте и укрепва. Наслаждава се на откритията, които ѝ носи всеки ден това малко същество: първото преобръщане; първите опити да пълзи; първите колебливи звуци. След зимата бурите постепенно отминават към другия край на света и идва лятото, носейки по-бледо синьо небе и по-ярко златно слънце. – Хайде нагоре – смее се Изабел и повдига Луси по-нависоко, докато тримата слизат да си устроят пикник край грейналия плаж. Том къса разни листа – морска трева, пясъчна млечка – и Луси ги мирише, дъвче връхчетата им, прави гримаси от странния вкус. Той събира малки китки розови цветчета или ѝ показва блестящите люспи на някоя синя скумрия, която е хванал до скалите в единия край на острова, където океанското дъно внезапно пропада към непрогледен мрак. В тихите нощи гласът на Изабел се носи из въздуха с успокояващ ритъм, докато тя чете на Луси в детската стая приказки за Евкалиптовите човечета, а Том се занимава с ремонти в бараката. За добро или зло, Луси вече бе тук и не можеше да има по-добра майка от Изабел. Всяка вечер тя отправяше благодарствени молитви към Бог за своето семейство, за здравето си, за благословения си живот и се молеше да бъде достойна за даровете, с които я обсипва небето. Дните идваха и отминаваха като вълните на плажа почти без да оставят следа от изтеклото време в този малък свят на труд, сън, хранене и грижи за фара. Изабел пророни сълза, когато прибра някои от най-ранните бебешки дрешки на Луси. – Сякаш едва вчера беше съвсем мъничка, а погледни я сега – каза замислено тя на Том, докато грижливо увиваше нещата в хартия: гащеризонче, дрънкалка, първите бебешки роклички, чифт миниатюрни обувчици. Както би сторила всяка друга майка навсякъде по света. Когато кръвта не дойде, Изабел се развълнува. Вече бе загубила всяка надежда за още едно дете, а ето че предположенията можеха да се окажат погрешни. Щеше да изчака още малко, да продължи да се моли, преди да каже нещо на Том. Но в мислите ѝ вече нахлуваха мечти за братче или сестриче на Луси. Сърцето ѝ преливаше от щастие. После кървенето връхлетя по-тежко и по-болезнено, следвайки някакъв свой неразбираем ритъм. Понякога я болеше глава, нощем се обливаше в пот. После минаваха няколко месеца изобщо без кръв. – Като излезем в отпуск, ще отида при доктор Съмптън. Излишно е да се тревожиш – казваше тя на Том и продължаваше, без да се оплаква. – Силна съм като вол, скъпи. Няма за какво да се притесняваш. Беше влюбена – в съпруга си, в бебето – и това ѝ бе достатъчно. Месеците се влачеха, белязани от странните ритуали, свързани с фара – запалване, вдигане на знамето, източване на живачната вана за филтриране на изтеклото масло. Рутинно попълване на формуляри и придържане към строгите заповеди на областния началник, според когото всяко увреждане на живачните лампи би могло да бъде причинено само от небрежност на пазача, но не и от производствен дефект. В дневника 1926 г. се преля в 1927-а по средата на страницата – хартията не биваше да се хаби, дневниците бяха скъпи. Том се замисли над това канцеларско безразличие към идването на новата година – сякаш Фаровата служба не се впечатляваше от нещо тъй прозаично като хода на времето. И това беше вярно – през първия новогодишен ден гледката от терасата не се различаваше от вчерашната. Понякога той все още неволно разгръщаше страницата за 27 април 1926 г., докато накрая дневникът почна да се разтваря на нея от само себе си. Изабел работеше усърдно. Зеленчуковата градина процъфтяваше; къщата беше идеално чиста. Тя переше и кърпеше дрехите на Том, готвеше му каквото харесва. Луси растеше. Фарът се въртеше. Времето минаваше. 13. – Скоро ще стане година – каза Изабел. – Наближава рожденият ѝ ден, двайсет и седми април. В работилницата Том стържеше ръжда от една огъната панта. Той остави пилата. – Питам се... нали разбираш, кога е истинският ѝ рожден ден. – Стига ми и денят, когато пристигна. Изабел целуна детето, което бе обвило крачета около бедрото ѝ и гризеше коричка хляб. Луси протегна ръце към Том. – Съжалявам, мъниче. Ръцете ми са мръсни. Засега по-добре стой при мама. – Не мога да повярвам колко е пораснала. Вече тежи доста. – Изабел се засмя и повдигна Луси нагоре. – Отивам да правя торта за рождения ти ден. – Детето притисна глава към гърдите ѝ и посипа трохички по нея. – Това зъбче те тормози, нали, скъпа? Бузките ти така са се зачервили. Дали да му сложим мъничко прах за зъби? – Изабел се обърна към Том. – Засега довиждане, скъпи. Трябва да се прибирам. Супата още е на печката. И тя тръгна към къщата. Оловната светлина проникваше през прозореца и обливаше тезгяха на Том. Той трябваше да изчука парчето метал и всеки удар отекваше звънко от стените. Не можеше да спре, макар да разбираше, че удря по-силно, отколкото е необходимо. Нямаше как да избяга от чувството, разбудено с приказките за рождени дни и годишнини. Отново заблъска с чука, без да щади силите си, докато накрая металът се строши. Той вдигна разбитите половинки и се загледа в тях. Том надигна глава, без да става от креслото. Бяха минали няколко седмици от рождения ден на Луси. – Няма значение какво ѝ четеш – каза Изабел. – Добре е да свикне да чува различни думи. Тя остави момиченцето в скута му и отиде да нагледа хляба във фурната. – Та-та-та-та-та – каза детето. – Бу-бу-бу-бу – отвърна Том. – Така. Искаш ли приказка? Малката ръчичка се протегна, но вместо да посочи дебелата книга с приказки върху масата до тях, сграбчи една бежова брошура и я повдигна към него. Той се засмя. – Не вярвам много да ти хареса, зайче. Първо, няма картинки. – Той посегна към приказките, но Луси размаха брошурата пред лицето му. – Та-та-та-та-та. – Щом това искаш, мъниче... – пак се засмя той. Детето разгърна книжката и посочи думите, както бе виждало да правят Том и Изабел. – Добре – започна Том. – Инструкции за пазачите на фарове. Точка двайсет и девет: Пазачите никога не бива да позволяват частни или някакви други интереси да възпрепятстват изпълнението на задълженията им, които са от изключително значение за безопасността на корабоплаването; напомня им се, че тяхното оставане и повишение в службата зависи от стриктното изпълнение на заповедите, придържането към правилата от утвърдените ръководства, усърдието, трезвеността и поддържането на чистота и ред както лично, така и в семействата им и във всяка част от фаровите сгради и инсталации. Точка трийсет: За непристойно поведение, склонност към скандали, пиянство или неморална постъпка от страна на всеки пазач – тук той спря, за да измъкне пръстчетата на Луси от ноздрите си – нарушителят подлежи на наказание или уволнение. Извършването на всяко такова нарушение от член на семейството на пазача води до отстраняване на нарушителя от фаровото съоръжение. Том замълча. Побиха го хладни тръпки и сърцето му заподскача. После една малка ръчичка докосна брадата му и го върна към настоящето. Той разсеяно я притисна към устните си. Луси му се усмихна и го целуна възторжено. – Хайде вместо това да прочетем "Спящата красавица" – каза той и взе книгата с приказки, но откри, че му е трудно да се съсредоточи. – Заповядайте – чай и препечени филийки в леглото, дами – каза Том, оставяйки подноса до Изабел. – Внимавай, Луси – каза Изабел. Тази неделя тя бе взела детето в леглото, след като Том отиде да изгаси фара, и сега Луси лазеше към подноса, за да докопа малката чашка чай, която Том бе направил и за нея – всъщност топло мляко с няколко капки чай за цвят. Том седна до Изабел и придърпа Луси върху коляното си. – Да започваме, Лулу – каза той и ѝ помогна да крепи чашката с две ръце, докато пиеше. Беше се съсредоточил върху задачата, но по някое време усети мълчанието на Изабел и като се обърна, видя сълзи в очите ѝ. – Изи, Изи, какво има, скъпа? – Нищо, Том. Нищо. Той избърса една сълза от бузата ѝ. – Понякога съм толкова щастлива, че ме хваща страх, Том. Той я погали по косата, а Луси почна да прави мехурчета в чая. – Слушай, госпожичке, ще го пиеш ли това, или ти стига засега? Детето продължава да бълбука в чашата, очевидно доволно от звуците. – Добре, мисля засега да си дадем почивка. Той отдръпна чашата, а тя пролази през него и се изкатери върху Изабел, продължавайки да прави мехурчета от слюнка. – Очарователно! – разсмя се Изабел през сълзи. – Ела тук, малко маймунче! Тя притисна устни върху коремчето на детето и шумно духна. Луси се разсмя, зарита и викна: – Оте! Оте! Изабел незабавно повтори. – Не знам коя от вас е по-невъзпитана – каза Том. – Понякога се чувствам като пияна, толкова я обичам. И теб. Ако ме накарат да ходя по права линия, няма да мога. – На Янус няма прави линии, така че всичко е наред в това отношение – каза Том. – Не се подигравай, Том. Сякаш преди Луси съм била далтонистка, а сега светът е съвсем различен. По-ярък и мога да виждам по-надалече. Пак съм си на същото място, птиците са същите, водата е същата, слънцето изгрява и залязва както винаги, но никога не съм знаела защо, Том. – Тя завъртя детето към себе си. – Заради Луси било... И ти си различен. – Как? – Мисля, че има частици от теб, за които не си подозирал, докато тя не се появи. Кътчета от сърцето, които животът е бил затворил. – Тя плъзна пръст по устните му. – Знам, че не обичаш да говориш за войната и тъй нататък, но... е, сигурно тя те е вцепенила. – Само краката ми. Редовно се вцепеняваха – така става, като газиш в ледена кал. Том направи усилие да се усмихне на собствения си опит за шега, но усмивката не се получи. – Стига, Том. Опитвам се да ти кажа нещо. Сериозна съм, за бога, а ти просто отбиваш топката с някаква глупава шега, сякаш съм дете, което не разбира или не заслужава да му се каже истината. Този път Том стана убийствено сериозен. – Ти не разбираш, Изабел. Никой цивилизован човек не трябва да го разбира. А да се опитам да го опиша, ще е като да ти предам заразна болест. – Той се обърна към прозореца. – Върших каквото върших, за да могат хората като теб и Луси да забравят, че някога се е случвало. И вече никога да не се случи отново. "Войната, която да сложи край на всички войни", помниш ли? Не ѝ е мястото тук, на този остров. В това легло. Лицето на Том стана сурово и тя съзря решителност, каквато никога не бе виждала в него преди – решителност, предположи тя, която му е помогнала да се пребори с преживяното. – Просто... – Изабел помълча и започна отново: – Никой не знае дали ще живее още една година или цял век. И аз исках да се уверя, че знаеш колко съм ти благодарна, Том. За всичко. Най-вече задето ми подари Луси. Усмивката на Том замръзна при последните думи и Изабел бързо добави: – Така е, скъпи. Ти разбра колко ми е необходима, а аз знам, че не ти беше лесно. Малко мъже биха направили това за жена си. Изтръгнат от някакъв въображаем свят, Том усети как дланите му се изпотяват. Сърцето му заподскача от желание да избяга – все едно къде, стига да бе далече от действителността на избора, който бе направил и който сякаш изведнъж му натежа като железен нашийник. – Време е да свърша някоя работа. Оставям ви да си доядете филийките – каза той и излезе от стаята колкото се може по-бавно. 14. Когато вторият тригодишен договор на Том изтече точно преди Коледа 1927 г., семейството от Янус Рок предприе първото си пътуване до Пойнт Партажьоз, оставяйки временно назначен пазач да обслужва фара. Вторият им отпуск на сушата бе първото пътуване на Луси до континента. Докато се готвеше за пристигането на кораба, Изабел неволно си търсеше извинение да остане с детето на Янус, където щяха да са в безопасност. – Добре ли си, Из? – попита Том, като я видя да стои до разтворения куфар на леглото, загледана унесено през прозореца. – О, да – бързо отвърна тя. – Само проверявам дали съм събрала всичко. Том понечи да излезе от стаята, но се върна и сложи ръка на рамото ѝ. – Нервна ли си? Изабел грабна чифт чорапи и ги нави на топка. – Не, никак – каза тя, докато ги пъхаше в куфара. – Ни най-малко. Безпокойството, което Изабел се опитваше да прикрие от Том, изчезна при вида на Луси в ръцете на Вайълет, когато нейните родители дойдоха да ги посрещнат на кея. Майка ѝ плачеше и се смееше едновременно. – Най-сетне! – Тя поклати глава с възхищение, оглеждайки всеки сантиметър от детето, докосвайки лицето, косата, ръчичката. – Благословената ми внучка. Представяш ли си – чакам почти две години, за да те видя! Направо си одрала кожата на старата ми леля Клем! Изабел бе подготвяла Луси месеци наред за среща с хората. "В Партажьоз, Луси, има много, много хора. И те всички ще те харесат. Може да ти е малко странно в началото, но не бива да се плашиш." Вечер след лягане тя разказваше на момиченцето истории за града и хората в него. Луси реагира с огромно любопитство на безконечния човешки поток наоколо. Изабел почувства тръпка на угризение, докато приемаше сърдечните поздравления за красивата си дъщеря. Дори госпожа Мюет погъделичка малкото момиченце под брадичката, когато я видя в галантерията, където си купуваше мрежичка за коса. – Ах, малките – каза тя замечтано. – Те са такава благословия. И остави Изабел да се чуди дали не ѝ се е причуло. Почти веднага след пристигането им Вайълет отведе цялото семейство във фотографското ателие на Гъчър. Пред голямото платно, изрисувано с папрати и гръцки колони, Луси бе снимана с Том и Изабел, с Бил и Вайълет и сама, кацнала на голям плетен стол. Поръчаха цял куп копия – за къщата на Янус, когато се върнат; за пращане на далечните братовчеди; за поставяне в рамка на пианото и на лавицата над камината. – Три поколения жени от рода Грейсмарк – засия Вайълет, когато се видя с Луси на коляното, седнала до Изабел. Луси си имаше баба и дядо да я глезят. Бог не допуска грешки, помисли си Изабел. Той бе изпратил момиченцето точно където трябва. *** – О, Бил – каза Вайълет на мъжа си вечерта, когато младото семейство пристигна. – Слава богу. Слава богу... Вайълет бе видяла дъщеря си за последен път преди три години, през първия ѝ семеен отпуск, когато тя все още скърбеше за втория си аборт. При онази среща Изабел отпусна глава в скута на майка си и заплака. – Просто такава е природата – каза тогава Вайълет. – Трябва да си отдъхнеш и да опиташ отново. Децата ще дойдат, ако е рекъл Господ – просто бъди търпелива. И се моли. Молитвите са най-важни. Тя обаче не каза на Изабел цялата истина. Не каза колко често е виждала деца да се раждат успешно през жаркото сухо лято или през лютата зима само за да си отидат от скарлатина или дифтерит, а дрешките им лягат прилежно сгънати в шкафа, за да дочакат следващото дете. Нито пък спомена за притеснението да отговаряш на небрежния въпрос колко деца си имала. Успешното раждане бе само първата крачка от едно дълго, коварно пътуване. Уви, Вайълет го знаеше твърде добре в тази къща, замлъкнала от години. Надеждната, предана Вайълет Грейсмарк, уважавана съпруга на уважаван съпруг. Тя продължаваше да прогонва молците от шкафовете и да плеви цветните лехи. Подрязваше розите, за да ги накара да цъфтят дори и през август. Нейният лимонов крем винаги се продаваше пръв на църковния празник, а рецептата ѝ за плодов кейк бе избрана за брошурата на местната женска организация. Вярно, тя всяка вечер благодареше на Бог за щедрите му дарове. Но през някои късни следобеди, когато залезът превръщаше градинската зеленина в мътни сивокафяви петна, а тя белеше картофи над мивката, сърцето ѝ просто не стигаше, за да побере цялата нейна печал. Докато Изабел плачеше през онова предишно посещение, Вайълет искаше да ридае заедно с нея, да си скубе косата и да ѝ каже, че познава скръбта от загубата на първа рожба; че нищо – нито хора, нито пари, нито каквото и да било на тази земя – не може някога да изкупи това и че болката никога, никога няма да си отиде. Искаше да ѝ каже как това те подлудява, как те кара да се пазариш с Бог и да му предлагаш всякакви жертви, за да ти върне детето. Когато Изабел най-сетне заспа, а Бил дремеше до гаснещия огън, Вайълет отиде до гардероба си и извади старата тенекиена кутия от бисквити. Бръкна вътре, бутна настрани няколко монети, огледалце, часовник, портфейл, докато накрая стигна до плик, вече оръфан по краищата от дългите години отваряне. Седна на леглото и под жълтата светлина на лампата зачете неравния почерк, макар да знаеше думите наизуст. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|