М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Уважаема госпожо Грейсмарк,
Надявам се, да ми простите, че ви пиша – вие не ме познавате. Името ми е Бетси Парментър и живея в Кент. Преди две седмици бях на свиждане при сина си Фред, който бе върнат от фронта с тежки шрапнелни рани. Той лежеше в Първа южна болница в Стоурбридж, а сестра ми живее наблизо, така че можех да го посещавам всеки ден. Е, пиша ви, защото един ден донесоха ранен австралийски войник, който, както разбрах, бе вашият син Хю. Той беше в тежко състояние – навярно знаете, че бе загубил очите и ръката си. Все още обаче можеше да изрича по някоя дума и разказваше с много обич за семейството и дома си в Австралия. Той беше много смел младеж. Виждах го всеки ден и в един момент имаше големи надежди да се възстанови, но после, изглежда, получи отравяне на кръвта и състоянието му бързо се влоши. Просто исках да знаете, че му занесох цветя (ранните лалета тъкмо разцъфваха, а те са тъй красиви) и малко цигари. Мисля, че с моя Фред се погаждаха много добре. Той дори хапна малко от плодовия кейк, който занесох един ден, беше ми много приятно да го гледам, а и за него, струва ми се, бе удоволствие. Бях там сутринта, когато той си отиде. Тримата заедно казахме "Отче наш" и пяхме "Остани с мен, Господи". Лекарите облекчиха страданията му, доколкото можаха, и мисля, че той не страда много накрая. Един викарий дойде да го благослови. Бих искала да кажа колко оценяваме всички голямата саможертва на вашия храбър син. Той спомена брат си Алфи и аз се моля да го посрещнете жив и здрав. Съжалявам, че толкова се забавих с писмото, но моят Фред почина една седмица след вашето момче и ми се струпаха много грижи, както можете да си представите. С най-добри пожелания и молитви, Хю навярно е познавал лалетата само от книжки с картинки, помисли си Вайълет, но се утеши, че може би ги е докоснал и е усетил формата им. Запита се дали лалетата имат аромат. Припомни си колко сериозен и почти виновен изглеждаше пощальонът няколко седмици по-късно, докато ѝ връчваше пратката – пакет от кафява хартия, обвързан с канап и адресиран до Бил. Тя бе тъй отчаяна, че дори не прочете какво е напечатано на формуляра – вече го знаеше. Много жени бяха получили оскъдната сбирка от вещи, представляващи живота на синовете им. Разписката от Мелбърн гласеше: Драги сър, С настоящето ви изпращаме чрез отделна препоръчана пратка с обратна разписка един пакет, съдържащ личните вещи на покойния редник Грейсмарк, номер 4497 от 28-и батальон "Темистокъл " според приложения опис. Ще ви бъдем много задължени, ако ни уведомите за благополучното получаване на пратката, като подпишете и върнете приложения отрязък. С уважение, На отделно листче хартия беше приложен списък на вещите. Вайълет се изненада от нещо, докато четеше: огледало за бръснене; колан; три пенса; ръчен часовник с кожена каишка; хармоника. Колко странно, че хармониката на Алфи бе попаднала сред вещите на Хю. После погледна отново списъка, формулярите, писмото, пакета и прочете името по-внимателно. A. X. Грейсмарк. Не X. А. Не Хю Албърт, а Алфред Хенри. Изтича да намери съпруга си. – Бил! О, Бил! – извика тя. – Станала е ужасна грешка! Наложи се да водят дълга кореспонденция върху листове с черна рамка, за да узнаят, че Алфи е загинал само един ден по-късно от Хю, три дни след пристигането си във Франция. Зачислени към един и същи полк в един и същи ден, братята се гордееха с последователните си номера. Свързочникът бе видял със собствените очи да отнасят Хю жив на носилка и затова бе пренебрегнал инструкцията да изпрати телеграма за смъртта на A. X. Грейсмарк, предполагайки, че става дума за X. А. Така Вайълет узна за смъртта на своя втори син едва от баналния пакет в ръцете си. Не е било трудно да ги сбъркат на бойното поле, каза тогава тя. Завръщайки се в дома, където бе израснала, Изабел си припомни как след смъртта на братята ѝ над къщата падна мрак, как страшната загуба се разля над живота на майка ѝ като петно. Четиринайсетгодишна по онова време, Изабел прелисти речника. Знаеше, че ако жена загуби съпруга си, има нова дума, с която да бъде наричана – вдовица. Съпругът става вдовец. Но ако родители загубят детето си, няма специално название за тяхната мъка. Те пак си остават просто баща и майка, макар вече да нямат син или дъщеря. Това ѝ се стори странно. Колкото до собственото ѝ положение, тя се запита дали формално все още е сестра, след като любимите ѝ братя са мъртви. Сякаш снаряд от френската фронтова линия избухна насред семейството им, оставяйки кратер, който тя никога не би могла да запълни или заличи. Вайълет по цели дни чистеше стаите на синовете си, лъскаше сребърните рамки на техните снимки. Бил замлъкна. Както и да се опитваше дъщеря му да го заприказва, той не отговаряше и дори напускаше стаята. Накрая Изабел реши, че не бива да причинява на родителите си още тревоги и притеснения. Тя беше утешителната награда – онова, което получаваха вместо синовете си. Възторгът на родителите ѝ потвърждаваше, че е постъпила правилно, като задържа Луси. Всички остатъци от съмнения бяха пометени. Бебето бе изцелило живота на толкова много хора – не само нейния и на Том, но сега и живота на тези двама души, които тъй отдавна се бяха примирили със загубата. На коледната трапеза Бил Грейсмарк изрече молитвата и със задавен глас благодари на Бог, че им е подарил Луси. По-късно в кухнята Вайълет сподели с Том, че съпругът ѝ си е възвърнал волята за живот от деня, когато узнал за раждането на Луси. – Беше истинско чудо. Подейства му като вълшебно лекарство. – Тя се загледа през прозореца към розовия хибискус. – Бил прие много тежко новината за Хю, но когато узна за Алфи, това окончателно го сломи. Дълго време не искаше да повярва. Казваше, че е невъзможно да се случи такова нещо. Месеци наред писа до кого ли не с твърдото намерение да докаже, че е било грешка. В известен смисъл аз бях доволна – гордеех се, че не вдига ръце пред новината. Но тук много хора бяха загубили повече от едно момче. Знаех, че е вярно. В края на краищата огънят го напусна. Той просто загуби сърцето си. – Вайълет въздъхна. – Но напоследък – тя вдигна очи и учудено се усмихна – отново е както преди благодарение на Луси. Обзалагам се, че мъничкото ви момиченце означава за Бил толкова много, колкото и за вас. Тя му върна света. – Вайълет се надигна на пръсти и целуна Том по бузата. – Благодаря. Докато жените раздигаха масата, Том седна с Луси на сенчестата морава зад къщата, където детето щапукаше наоколо и често се връщаше да го обсипва с целувки. – Божичко, благодаря ти, мъниче! – смееше се той. – Само да не ме изядеш. Тя го изгледа с онези нейни очички, които сякаш следваха неговите като отражение, докато накрая той я дръпна към себе си и пак я погъделичка. – А! Ето го и идеалния баща! – изрече мъжки глас зад него. Том се обърна и видя тъста си да се приближава. – Рекох си да дойда да проверя как се справяш с детето. Вайълет винаги казваше, че имам подход към нашите три. – При последната дума по лицето му плъзна сянка. Той се опомни и протегна ръце. – Ела при дядо. Ела да му дръпнеш мустаците. Ах, моята малка принцеса! Луси затупурка насреща му с протегнати ръце. – Хайде горе – каза той и я грабна. Тя напипа часовника в джобчето на жилетката му и го измъкна. – Искаш да знаеш колко е часът? Пак ли? Бил се засмя и разигра целия ритуал с отваряне на златния капак и показване на стрелките. Луси тутакси щракна капака и напъха часовника в ръцете му, за да го отвори отново. – На Вайълет ѝ е трудно, ще знаеш – каза той на Том. Том изтупа тревата от панталоните си, докато се изправяше. – Какво ѝ е, Бил? – Да остане без Изабел, а сега да ѝ липсва и това мъниче... – Той замълча. – Няма ли в Партажьоз работа като за теб? Ти имаш висше образование, за бога... Том смутено пристъпи от крак на крак. – О, знам какво казват – станеш ли пазач на фар, това е завинаги. – Така казват – потвърди Том. – И вярно ли е? – Горе-долу. – Но можеш да напуснеш? Ако наистина искаш? Том се позамисли, преди да отговори: – Бил, човек може да напусне жена си, ако наистина иска. Но това не означава, че е правилно. Бил го погледна. – Едва ли е честно да ги оставиш да те обучат, да събереш опит и после да ги зарежеш. А и човек привиква. – Той замислено погледна към небето. – Там ми е мястото. И на Изабел ѝ харесва. Малката протегна ръце към Том, който машинално я качи на коленете си. – Е, помни, че се грижиш за моите момичета. Само това ти казвам. – Ще направя всичко, което е по силите ми. Обещавам. Най-важната традиция на втория ден от коледните празници в Пойнт Партажьоз беше Църковното тържество. Този събор на жителите на града и околностите бе въведен отдавна, несъмнено от човек с делови усет, осъзнал колко е по-изгодно празничното събиране на средства да се провежда в ден, когато никой не може да каже, че е твърде зает с работа, за да присъства. И тъй като все още бе Коледа, хората нямаха оправдание да не бъдат щедри. Освен с продажбата на торти, бонбони и буркани сладко, които понякога бомбираха под палещото слънце, събитието се славеше и със своите нестандартни спортни състезания: надбягване с яйце в лъжица, тичане на три крака, бягане в чувал – все гвоздеи на деня. Имаше още замеряне на кокосови орехи, но след войната се отказаха от стрелбището, защото новопридобитите умения на местните младежи го докараха до фалит. Състезанията бяха открити за всички и участието в тях носеше тройна полза. Семействата на участниците си прекарваха великолепно, а наблизо печаха банички и наденици на скара от срязан варел и ги продаваха по шест пенса порцията. Том разпъна едно одеяло на сянка и седна с Луси и Изабел да похапнат кифлички със салам. Всъщност Луси само трошеше кифличката на залци и ги подреждаше върху чинията до себе си. – Братята ми бяха страхотни състезатели – каза Изабел. – Редовно печелеха надбягването на три крака. И мисля, че мама все още пази моята награда за бягане в чувал. Том се усмихна. – Не знаех, че съм се оженил за шампионка. Тя шеговито го плесна по ръката. – Просто ти разказвам легендите на рода Грейсмарк. Залците заплашваха да се изсипят от чинията на Луси и Том тъкмо се зае да го предотврати, когато до тях изникна младеж с лентичка на разпоредител. Държейки в готовност молив и бележник, той каза: – Извинявайте. Това дете ваше ли е? Въпросът стресна Том. – Моля? – Просто питам дали детето е ваше. От устата на Том излетяха само няколко несвързани думи. Момчето се обърна към Изабел. – Детето ваше ли е, госпожо? Изабел се намръщи за миг, после разбра и бавно кимна. – Вие сте от състезанието за татковци? – Точно така. – Младежът вдигна молива над страницата и попита Том: – Как се пише името ви? Том отново погледна към Изабел, но по лицето ѝ нямаше и следа от притеснение. – Ако си забравил, мога аз да кажа – подразни го тя. Том изчака Изабел да разбере тревогата му, но усмивката ѝ не трепваше. Накрая той каза: – Не си падам много по бягането. – Но всички татковци се състезават – каза момчето, което явно за пръв път се сблъскваше с отказ. Том грижливо подбра думите си. – Аз няма да преодолея квалификациите. Докато момчето се отдалечаваше да търси следващия състезател, Изабел безгрижно подхвърли: – Няма значение, Луси. Аз ще се включа в надпреварата за майки. Поне един от родителите ти е готов да се прави на глупак заради теб. Но Том не отвърна на усмивката ѝ. *** Докато доктор Съмптън си миеше ръцете, Изабел се облече зад паравана. Беше изпълнила обещанието си към Том да отиде на лекар, докато са в Партажьоз. – Формално погледнато, нищо ви няма – каза лекарят. – Какво ми е тогава? Не съм ли болна? – Ни най-малко. Просто животът ви се променя – обясни докторът, записвайки нещо. – За щастие вече си имате бебе, тъй че няма да ви е толкова трудно, както на някои жени, когато това им се случи необичайно рано като при вас. Що се отнася до другите симптоми... е, боя се, че просто ще трябва да потърпите. След около година ще минат. Просто така стоят нещата. – Той се усмихна ободряващо. – А после идва благословеното облекчение: ще загърбите всички проблеми с менструацията. Някои жени ще ви завиждат. На връщане към къщата на родителите си Изабел се опита да не плаче. Тя имаше Луси; имаше Том – по време, когато много жени бяха изгубили завинаги най-любимите си същества. Би било алчно да иска нещо повече. Няколко дни по-късно Том подписа документите за още едно тригодишно назначение. Областният служител, който пристигна от Фримантъл да уреди формалностите, пак обърна особено внимание на почерка и подписа му, като ги сравни с оригиналната документация. При първия признак за треперене на ръката нямаше да му позволят да се върне. Отравянето с живак се срещаше доста често; ако успееха да го разпознаят в ранния стадий, когато предизвикваше само нарушения в почерка, биха могли да избегнат изпращането на пазач, който в края на назначението си ще е луд за връзване. 15. Кръщенето на Луси, първоначално планирано за първата седмица от отпуска им, бе отложено поради дългото "неразположение" на преподобния Норкелс. В крайна сметка успяха да го проведат в началото на януари, един ден преди отплаването за Янус. През онова жарко утро Ралф и Хилда тръгнаха към църквата заедно с Том и Изабел. Докато чакаха църковните врати да се отворят, единствената сянка наоколо бе под няколко ниски евкалиптови дръвчета край надгробните плочи. – Да се надяваме, че Норкелс не е залитнал пак по чашката – каза Ралф. – Ралф! Как може! – възкликна Хилда. За да смени темата, тя зацъка с език над пресния гранитен паметник близо до тях. – Колко печално. – Какво има, Хилда? – попита Изабел. – О, горкото бебе и клетият му баща, дето се удавиха. Но поне най-сетне почетоха паметта им. Изабел замръзна. За миг се уплаши, че може да припадне и звуците около нея заглъхнаха, после изведнъж отекнаха като гръмотевици. Тя се бореше да осмисли ярките златни букви върху камъка: С любящ спомен за Франц Йоханес Рьонфелд, обичан съпруг на Хана, и скъпата им дъщеря Грейс Елън. Бог бди над вас. И подолу: Selig sinddie da Leid Tragen. "Блажени са скърбящите." В подножието на паметника лежеше китка свежи цветя. При тази жега едва ли бяха оставени преди повече от час. – Какво се е случило? – попита тя, усещайки как вцепенението се разпростира към ръцете и краката ѝ. – Ужасна история – поклати глава Ралф. – Хана Потс. Изабел веднага позна името. – Септимъс Потс – продължи Ралф. – Червив от пари, тъй разправят. Най-богатият човек в областта. Преди петдесет години пристигна от Лондон само с ризата на гърба си. Натрупа състояние от дърводобива. Съпругата му почина, когато двете им момичета бяха съвсем малки. Как се казваше другата, Хилда? – Гуен. Хана е по-голямата. И двете учиха в онзи скъп пансион в Пърт. – А преди няколко години Хана взе, че се омъжи за шваба... Старият Потс престана да ѝ говори. Спря ѝ парите. Живееха в онази порутена къща до помпената станция. Старецът най-накрая омекна, когато се роди бебето. Както и да е, по-миналата година в Деня на падналите се случиха размирици... – Не сега, Ралф – предупреди го Хилда със строг поглед. – Просто им разказвам... – Не му е нито времето, нито мястото. – Тя се обърна към Изабел. – Нека просто да кажем, че имаше свада между Франк Рьонфелд и някои от местните жители и в крайна сметка му се наложи да скочи в една лодка заедно с бебето. Те... бяха се настроили срещу него, защото е немец. Или почти. Няма смисъл да го обсъждаме точно сега, преди кръщенето и тъй нататък. По-добре да забравим. Докато слушаше разказа, Изабел бе спряла да диша и сега задавено ахна, защото тялото ѝ жадуваше за въздух. – Да, знам! – кимна Хилда в знак на съгласие. – И става все по-зле... Том се вгледа втренчено в Изабел с широко разтворени очи и капчици пот върху горната устна. Запита се дали другите могат да чуят бесните удари на сърцето му. – Е, човекът не беше моряк – продължи Ралф. – Разправят, че още от дете бил зле със сърцето; нямаше как да се бори с онези течения. Изви се буря и повече никой не ги видя. Трябва да са се удавили. Старият Потс обяви награда за информация – хиляда гвинеи. – Той поклати глава. – За тия пари, ако беше възможно, щяха и под земята да ги намерят. Дори си беше наумил сам да ги търси! Виж сега... и аз не обичам швабите. Но бебето... Само на два месеца. Кому е сторило зло? Дребосъче... – Клетата Хана така и не ги прежали – въздъхна Хилда. – Едва преди няколко месеца баща ѝ я убеди да поставят паметника. Тя помълча и придърпа ръкавиците си. – Странно как се преобръща животът, нали? Родена с толкова пари, колкото не сме и сънували; отиде да вземе диплома чак от Университета в Сидни; омъжи се за любовта на живота си, а сега я виждаме понякога да се скита, сякаш си няма дом да се прибере. Изабел имаше чувството, че потъва в ледена вода. Цветята на паметника ѝ се подиграваха, заплашваха я с близостта на майчиното присъствие. Тя безсилно се облегна на едно дърво. – Добре ли си, скъпа? – попита Хилда, разтревожена от внезапната промяна в лицето ѝ. – Да. От жегата е. След малко ще ми мине. Тежките врати се отвориха и викарият излезе от църквата. – Значи сте готови за големия ден, а? – попита той, примигвайки на ярката светлина. *** – Трябва да кажем нещо! Веднага! Да отменим кръщенето... Гласът на Том звучеше глухо и напрегнато. Двамата с Изабел бяха останали сами в църковната канцелария, докато Бил и Вайълет показваха внучката си на гостите в църквата. – Том, не можем. – Изабел се задъхваше, а лицето ѝ бе пребледняло. – Вече е твърде късно! – Трябва да поправим нещата! Да кажем на хората още сега. – Не можем... – Все още замаяна, тя потърси думи, с които да го убеди. – Не можем да причиним това на Луси! Ние сме единствените родители, които познава. Освен това какво можем да кажем? Как изведнъж сме се сетили, че всъщност нямам бебе? – Лицето ѝ посивя. – Какво ще кажем за тялото на мъжа? Всичко стигна твърде далече. – Инстинктите ѝ подсказваха да печели време. Беше прекалено объркана и ужасена, за да предприеме каквото и да било. Помъчи се да говори спокойно. – По-късно ще разговаряме за това. В момента трябва да продължим с кръщенето. Лъч светлина озари морскозелените ириси на очите ѝ и Том видя страха в тях. Тя пристъпи към него, а той отскочи назад, сякаш бяха противоположни полюси на магнит. Наближаващите стъпки на викария долетяха през глъчката на гостите в църквата. Светът се въртеше около Том. "В болест и здраве. В добро и зло." Думите, изречени от него в тази църква преди години, кънтяха в черепа му. – Всичко е готово – обяви преподобният Норкелс с усмивка. – Било ли е вече това дете кръстено или не? – започна той. Събраните около купела отговориха: – Не. До Том и Изабел стояха Ралф като кръстник и братовчедката Фреда като кръстница. Те държаха свещи и отговаряха на въпросите на викария. – От името на това дете отричаш ли се от дявола и всичките му деяния? – Отричам се – отговориха кръстниците в един глас. Докато думите отекваха от каменните стени, Том гледаше втренчено лъскавите си нови обувки и се съсредоточаваше върху болезнената пришка на петата си. – Ще спазваш ли послушно свещените Божии заповеди и повели? – Да. При всяко обещание Том притискаше петата си към коравата кожа, потапяйки се в болката. Луси изглеждаше хипнотизирана от блясъка на пъстрите витражи и дори в сегашното си объркано състояние Изабел си помисли, че детето никога не е виждало толкова ярки цветове. – Милостиви Боже, нека старият Адам в това дете да бъде тъй дълбоко погребан, че новият човек в него да се възвиси... Том си помисли за гроба на Янус. Отново видя лицето на Франк Рьонфелд, докато го покриваше с брезента – безучастно, безизразно, оставящо Том сам да си бъде обвинител. Шумът на децата, които играеха крикет пред църквата, изпълваше въздуха с плющене на топки и победоносни викове. На втория ред скамейки Хилда Адикот прошепна на съседката си: – Виж, Том се е просълзил. Това се казва меко сърце. Може да изглежда като канара, но душата му е като памук. Норкелс взе детето в прегръдката си и каза на Ралф и Фреда: – Кръстете това дете. – Луси Вайълет – отговориха те. – Кръщава се Луси Вайълет в името на Отца и Сина, и Светия Дух – изрече свещеникът, сипвайки вода върху главата на момиченцето, което нададе възмутен писък, заглушен след миг от звуците на разнебитения орган. Преди края на службата Изабел се извини и изтича към нужника в края на алеята. Тясното тухлено помещение беше нажежено като пещ и тя разблъска с крак мухите, преди да се наведе и да повърне. Едно гущерче, увиснало на стената, я наблюдаваше мълчаливо. Когато тя дръпна веригата, гущерчето избяга да се укрие на ламаринения покрив. След като се върна при родителите си, Изабел измъчено обясни, че я боли стомах, за да изпревари разпитването на майка си. После протегна ръце към Луси и я прегърна тъй силно, че детето опря длани в гърдите на Изабел и се поотдръпна. На празничния обяд в хотел "Палас" бащата на Изабел седеше до майка ѝ, която бе облякла синята памучна рокля с бяла дантелена яка. Корсетът я стягаше, а от опънатата на кок коса я мъчеше главоболие. Тя обаче твърдо бе решила, че нищо няма да развали този ден – кръщенето на нейното първо и както бе разбрала от Изабел, единствено внуче. – Том не ми се вижда добре, нали, Вайълет? Обикновено почти не пие, но днес набляга на уискито. – Бил сви рамене, сякаш спореше сам със себе си. – Е, сигурно просто се радва за детето. – Мисля, че е от нерви – такъв голям ден. Изабел също е малко докачлива. Вероятно от проблемите със стомаха. Застанал на бара до Том, Ралф каза: – Това малко момиченце означава страшно много за твоята Изабел, нали? Станала е съвсем нова жена. Том въртеше празната чаша в ръцете си. – Да, показа я от съвсем различна страна. – Като си спомням как загуби бебето... Том трепна едва забележимо, но Ралф продължи: – ... първия път. Когато дойдох на Янус, приличаше на призрак. А втория път беше още по-зле. – Да. Тежко ѝ беше. – Е, в края на краищата Бог помага, нали? – усмихна се Ралф. – Дали, Ралф? Не може да помогне на всички, нали? Не може да помогне и на онзи нещастен фриц, и на нас, да речем... – Недей да говориш така, момче. На вас ви помогна! Том разхлаби вратовръзката и яката си – изведнъж ресторантът му се стори задушен. – Добре ли си, приятел? – попита Ралф. – Задушно е тук. Май ще изляза да се поразтъпча. Но и навън не бе по-добре. – Въздухът изглеждаше плътен като разтопено стъкло и сякаш не ставаше за дишане. Ако можеше да поговори с Изабел насаме, спокойно... Всичко щеше да бъде наред. Все някак можеха да оправят нещата. Той се стегна, пое си дълбоко дъх и бавно тръгна назад към хотела. – Спи дълбоко – каза Изабел, докато затваряше вратата на спалнята, където детето лежеше, заобиколено с възглавници, за да не се търкулне от леглото. – Днес беше толкова кротка. Изтърпя целия ритуал с всички тези хора. Разплака се само когато я намокриха. С отминаването на деня гласът ѝ бе загубил трепетливите нотки, които придоби след разкритието на Хилда. – О, тя е ангелче – усмихна се Вайълет. – Чудя се какво ще правя, когато я отведете утре. – Знам. Но обещавам да пиша и да ти разказвам всичките новини за нея – каза Изабел и въздъхна. – А сега май ще е най-добре да си лягаме. Утре призори трябва да сме на кораба. Идваш ли, Том? Том кимна и се обърна към масата, където родителите на Изабел подреждаха пъзел. – Лека нощ, Вайълет. Лека нощ, Бил – каза той и последва Изабел към спалнята. За пръв път през целия ден оставаха насаме и щом вратата се затвори, той веднага попита: – Кога ще им кажем? Лицето му беше изпънато, раменете напрегнати. – Нищо няма да казваме – отвърна Изабел с настоятелен шепот. – Как така? – Трябва да размислим, Том. Трябва ни време. Утре заминаваме. Ако кажем нещо, ще настане истински ад, а утре вечер трябва да си на дежурство. Като се върнем на Янус, ще измислим какво да правим. Не бива да прибързваме с нещо, за което ще съжаляваме. – Из, една жена тук в града си мисли, че дъщеря ѝ е мъртва, а всъщност тя е жива. Тази жена няма представа какво е станало с мъжа ѝ. Един Бог знае какво е преживяла. Колкото по-скоро сложим край на страданията ѝ... – Всичко ни се стовари изневиделица. Трябва да сторим най-правилното не само за Хана Потс, но и за Луси. Моля те, Том. Никой от нас не може да мисли трезво в момента. Нека не прибързваме. Засега дай просто да се опитаме да подремнем до сутринта. – Аз ще си легна по-късно – каза той. – Имам нужда от чист въздух. И тихичко се измъкна на задната веранда, без да слуша молбите на Изабел да остане. Навън беше по-хладно. Том седна в мрака на един плетен стол и се хвана за главата. От прозореца на кухнята долетя потракване – Бил прибираше последните парчета от пъзела в дървената им кутия. – Изабел сякаш няма търпение да се върне на Янус. Вече не понасяла тълпите – каза Бил, докато затваряше капака. – А всъщност какви тълпи може да има в нашето градче? Вайълет подрязваше фитила на газената лампа. – Е, винаги си е била притеснителна – отговори замислено тя. – Между нас казано, струва ми се, че просто иска да има Луси само за себе си. – Тя въздъхна. – Много тихо ще бъде тук без мъничето. Бил прегърна Вайълет през раменете. – Връща спомените, нали? Помниш ли какви дребосъчета бяха Хю и Алфи? Страхотни момчета бяха. – Бил се засмя. – Помниш ли как затвориха котката в шкафа за няколко дни? – Той замълча. – Не е същото, знам, но и да си дядо е почти толкова хубаво, нали? Почти толкова хубаво като да си върнем момчетата. Вайълет запали лампата. – Не вярвах, че ще го превъзмогнем, Бил. Не вярвах, че някога можем да имаме и един ден щастие. – Тя духна клечката. – И ето че най-сетне Бог ни благослови. Тя намести стъклото на лампата и тръгна към леглото. Думите отекваха в съзнанието на Том, докато вдишваше нощния аромат на жасмин, чиято сладост той не забелязваше в отчаянието си. 16. През първата вечер след завръщането на Янус вятърът виеше около залата на фенера, блъскаше дебелите стъкла в кулата, търсейки слаби места. Докато Том палеше горелката, в ума му отново и отново се повтаряше спорът с Изабел, който избухна веднага след отплаването на кораба. Тя беше непоклатима: – Не можем да отменим станалото, Том. Мислиш ли, че не съм се опитвала да намеря отговор? – Притискаше до гърдите си куклата, която току-що бе вдигнала от пода. – Луси е щастливо, здраво момиченце. Да я откъснем сега от нас би било... О, Том, би било ужасно! – Тя започна да сгъва чаршафите и да ги подрежда на рафтовете, крачейки напред-назад между панера и шкафа. – За добро или зло, Том, ние сторихме каквото сторихме. Луси те обожава и ти я обожаваш и нямаш правото да я лишиш от любящ баща. – Ами любящата майка? Нейната жива майка, по дяволите! Как може това да е справедливо, Из? Лицето ѝ пламна. – Мислиш ли за справедливо това, че загубихме три бебета? Мислиш ли, че е справедливо Алфи и Хю да са погребани на хиляди километри от тук, а ти да се върнеш без драскотина? Разбира се, че не е справедливо, Том, изобщо не е справедливо! Ние просто трябва да приемаме каквото ни поднася животът! Тя бе улучила най-уязвимото място на Том. Дори след толкова много години той не можеше да превъзмогне отвратителното усещане, че е измамил – не смъртта, а другарите си, че се е върнал невредим за тяхна сметка, макар логиката да му говореше, че е било сляпа случайност, чист късмет. Изабел забеляза, че го е наранила, и омекна. – Том, трябва да направим това, което е най-добро за Луси. – Изи, моля те. Тя го прекъсна: – Нито дума, Том! Единственото, което можем да направим, е да обичаме това момиченце толкова, колкото заслужава. И никога, никога да не я нараняваме! Стискайки куклата, тя избяга от стаята. Сега Том гледаше навън към развълнувания океан, покрит с бяла пяна. Мракът прииждаше от всички страни. Линията между небето и океана се различаваше все по-трудно, а денят гаснеше с всяка секунда. Барометърът падаше. До сутринта щеше да има буря. Той провери месинговата дръжка на вратата към терасата и загледа как фарът се върти равномерно и невъзмутимо. Вечерта, докато Том се занимаваше с фара, Изабел седеше до леглото на Луси и я гледаше как се унася в сън. Днешният ден бе изчерпал цялата ѝ сила и мислите ѝ все още бушуваха като прииждащата буря отвън. Сега тя пееше почти шепнешком приспивната песничка, за която Луси винаги настояваше. Духай, ветре, духай, на юг, на юг, на юг... Гласът ѝ се бореше да запази мелодията. Аз стоях до фара при сетната раздяла, додето падна мракът над бурното море. И повече не зърнах да грейнат пак платната на моя мил моряк... Когато Луси най-сетне заспа, Изабел разтвори малките пръстчета, за да вземе розовата раковина, която стискаха. Призляването, което не я напускаше, откакто видя надгробната плоча, изведнъж се засили и тя се опита да се пребори с него, като плъзна пръст по спиралата на черупката, търсейки утеха в нейната съвършена гладкост и точните ѝ пропорции. Създанието, което ги бе сътворило, беше отдавна мъртво и от него оставаше само тази скулптура. После ѝ хрумна мисълта, че съпругът на Хана Потс също е оставил една жива скулптура – това малко момиченце. Луси отметна ръка над главата си и за миг се намръщи, стискайки здраво пръстчета около липсващата раковина. – Няма да позволя на никого да те нарани, миличка. Обещавам винаги да те пазя – прошепна Изабел. После направи нещо, което не бе вършила от години. Падна на колене и сведе глава. – Господи, нямам надежда да разбера твоите тайни. Мога само да се опитам да бъда достойна за онова, което ме призоваваш да сторя. Дай ми сили да продължа. За миг съмнението я връхлетя и я разтърси. Мина време, докато успокои дишането си. – Хана Потс... Хана Рьонфелд... – изрече тя, привиквайки постепенно с идеята – също е на сигурно място в ръцете ти, знам го. Дай ни покой. На всички нас. Тя се вслуша във вятъра отвън, в грохота на океана и усети как разстоянието възстановява усещането ѝ за сигурност, което последните два дни ѝ бяха отнели. Остави раковината до леглото на Луси, където тя лесно да я намери, когато се събуди, и тихо напусна стаята, изпълнена с нова решителност. За Хана Рьонфелд януарският понеделник след кръщенето бе съдбоносен. Когато тръгна към пощенската кутия, тя очакваше да открие, че е празна – беше я проверила предишния ден като част от ритуала, който си изработи, за да убива времето след онази ужасна вечер преди почти две години. Най-напред минаваше през полицейския участък, понякога само за да хвърли въпросителен поглед, на който полицаят Хари Гарстоун отговаряше с мълчаливо поклащане на глава. Докато тя излизаше, колегата му полицай Линч подхвърляше: "Клетата жена. Какво ѝ дойде до главата..." После също поклащаше глава и пак се захващаше с документите. Всеки ден тя се разхождаше по нова част от крайбрежието да търси някакъв признак, някаква следа – парче дърво, изхвърлено от морето, част от метално гнездо за гребло. Вадеше от джоба си писмо до своя съпруг и детето. Понякога прилагаше разни неща – изрезка от вестника за гостуването на цирк, детска песничка, която беше изписала на ръка и украсила с боички. Хвърляше писмото във вълните с надеждата, че докато мастилото се разтваря, ще бъде попито от нейните близки някъде в единия или другия океан. На връщане тя наминаваше в църквата и сядаше тихичко на последната пейка, близо до статуята на свети Джуд. Понякога оставаше там, докато дърветата почнеха да хвърлят продълговати сенки през витражите, а свещите се превръщаха в студени локвички от втвърден восък. Тук някак си Франк и Грейс все още съществуваха, докато тя седеше в сенките. Когато вече нямаше как да отлага, Хана се прибираше у дома и отваряше пощенската кутия само ако се чувстваше достатъчно силна, за да преодолее разочарованието от нейната празнота. От две години тя пишеше на кого ли не: болници, пристанищни власти, корабни служби – на всички, които биха могли да забележат следи от тях – но получаваше само любезни уверения, че незабавно ще я уведомят, ако узнаят нещо за изчезналия ѝ съпруг и дъщеря ѝ. Тази януарска сутрин беше гореща, а песента на чинките се лееше като водопад над дървесните корони под лазурното небе. Хана слезе от предната веранда и бавно, като в транс, измина няколкото метра по плочестата пътека. Отдавна бе престанала да забелязва гардениите, мадагаскарския жасмин и предлаганата утеха на техния сладък, мек аромат. Ръждясалата пощенска кутия изскърца, когато тя я отвори с усилие – беше уморена и не искаше да помръдва досущ като нея. Вътре имаше нещо бяло. Хана премигна. Писмо. Един охлюв вече бе проточил филигранната си следа по него. Нямаше печат, а почеркът беше равен и уверен. Тя внесе писмото и го сложи на масата за хранене, като изравни края му с блестящия дървен ръб. Дълго седя, преди да вземе ножа за хартия с перлена дръжка и да среже плика, внимавайки да не скъса каквото има вътре. Извади малък лист хартия, на който пишеше: Не се тревожете за бебето. То е в безопасност. Радва се на обич и грижи и винаги ще е така. Вашият съпруг намери покой в Божиите ръце. Надявам се това да ви донесе утеха. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|