М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| ТРЕТА ЧАСТ
25. Веднага щом слязоха, сержант Спраг извади от джоба си чифт белезници и тръгна към Том. Върнън Нъки го спря с леко поклащане на главата. – Такава е процедурата – каза сержантът от Олбъни, който се имаше за по-старши от Върнън, защото идваше от по-голям участък. – Зарежи процедурата. Тук има малко дете. – Нъки кимна към Луси, която изтича до Том и го хвана за крака. – Тате! Тате, вдигни ме! По лицето на Том се изписа нескрито отчаяние, когато очите на детето срещнаха неговите с тази най-простичка молба. На върха на близкото ментово дърво звънко цвърчаха две стърчиопашки. Том преглътна с усилие и впи нокти в дланите си. – Гледай, Лулу! Виж онези смешни птички там горе. У дома не си виждала такива, нали? – Без да откъсва очи от птиците, той я подкани: – Иди да ги видиш отблизо. До кея бяха спрели два автомобила и сержант Спраг се обърна към Том. – Насам. В първия. Том пак погледна към Луси, сега увлечена от играта на птиците, които размахваха дългите си черни опашки. Понечи да посегне към нея, но си представи уплахата ѝ. По-добре беше да се измъкне незабелязано. Луси забеляза движението му и протегна ръце. – Тате, чакай! Вдигни ме! – настоя тя отново и в тона ѝ звучеше усещането, че нещо не е наред. – Хайде – нареди Спраг и хвана Том за лакътя. Докато Том се отдалечаваше и всяка стъпка бе по-ужасна от предишната, Луси го последва с протегнати ръце. – Тате, изчакай Лулу – молеше тя, наранена и объркана. После Луси се препъна, падна по лице върху чакъла и изпищя. Том не издържа и се изтръгна от ръката на полицая. – Лулу! – Той я вдигна и целуна одрасканата брадичка. – Луси, Луси, Луси, Луси – прошепна той, плъзгайки устни по бузата ѝ. – Нищо ти няма, малката ми. Ще ти мине. Върнън Нъки наведе глава и се изкашля. Том каза: – Сега трябва да тръгвам, миличка. Надявам се... – Той не довърши. Погледна я в очите, погали я по косата и накрая я целуна. – Сбогом, мъниче. Тъй като детето не желаеше да го пусне, Нъки се обърна към Изабел. – Госпожо Шербърн? Изабел я издърпа от Том. – Ела, сладка моя. Няма нищо. Мама е с теб – каза тя, макар че момиченцето продължаваше да настоява: "Тате, искам да дойда с теб, тате!". – Щастлив ли си сега, Том? Това искаше, нали? Сълзите се стичаха по лицето на Изабел и капеха върху бузата на Луси. За миг Том застина като парализиран, виждайки болката, изписана по лицата им – по лицата на двете същества, които бе обещал на Бил Грейсмарк да закриля и пази. Едва намери сили да проговори: – Господи, Из... съжалявам. Кенет Спраг изгуби търпение, сграбчи отново ръката му и го избута към колата. Докато Том се вмъкваше на задната седалка, Луси запищя: – Тате, не си отивай! Моля те, тате! Моля те! Лицето ѝ беше сбръчкано и зачервено, сълзите се стичаха в зяпналата ѝ устичка, а Изабел напразно се мъчеше да я утеши. – Мамо, спри тия хора! Те са лоши, мамо! Правят нещо лошо на тате! – Знам, съкровище, знам. – Тя притисна устни към косата на Луси и прошепна: – Понякога мъжете вършат много лоши неща, миличка. Много лоши. И докато изричаше тия думи, Изабел разбра, че лошото идва тепърва. Ралф видя сцената от палубата на кораба. Когато се прибра у дома при Хилда, той я погледна – за пръв път я гледаше истински може би от двайсет години насам. – Какво има? – попита жена му, смутена от вниманието. – Ами... нищо – каза той и я прегърна. В кабинета си Върнън Нъки говореше с Кенет Спраг. – Пак ти повтарям, сержант. Днес няма да го отведеш в Олбъни. Ще бъде прехвърлен своевременно, след като имам възможност да му задам още няколко въпроса. – Така или иначе, ще попадне при нас. Не забравяй, фаровете са държавни, тъй че ще действаме както е редно. – Знам правилата не по-зле от теб. Всеки полицай южно от Пърт знаеше колко обича да се прави на важен Кенет Спраг. Все още страдаше, че не са го мобилизирали през войната, и се мъчеше да компенсира това, демонстрирайки офицерско високомерие. – Като му дойде времето, ще го изпратим в Олбъни. – Искам да се заема с Шербърн – бързо ще го накарам да пропее. Сега съм тук и ще го взема с мен. – Щом чак толкова го искаш, можеш да дойдеш след няколко дни, по дяволите. Аз командвам в този участък. – Да се обадим до Пърт. – Какво? – Нека да се свържа по телефона с Пърт. Ако така каже областният управител, ще го оставя тук. Иначе го качвам в автомобила и потеглям за Олбъни. Изабел изгуби толкова време, докато убеди уплашеното дете да се качи във втория автомобил, че Том вече беше в килията, когато те пристигнаха в участъка. В чакалнята Луси седеше на коляното на Изабел, кисела и изтощена от дългото пътуване и странните събития. Тя непрестанно докосваше лицето на Изабел – потупваше го и настояваше за отговор. – Къде е тате? Искам да го видя. Изабел беше бледа, мрачна и разсеяна. Мислите ѝ се рееха незнайно къде, вниманието ѝ се съсредоточаваше ту върху драскотината на дървения тезгях, ту върху далечния крясък на сврака. После настоятелните пръсти на Луси и поредният въпрос я връщаха към ужасяващото осъзнаване къде се намира. Един старец, дошъл да плати глоба, задето е изпуснал добитъка си на шосето, чакаше пред гишето за разписка. Убиваше времето, като се опитваше да увлече Луси в игра на "закрий очички". – Как се казваш? – попита той. – Луси – отговори тя срамежливо. – Така си мислиш – промърмори Хари Гарстоун с язвителна усмивка, докато перото му дращеше по квитанцията. В този момент доктор Съмптън пристигна задъхан от кабинета си с чанта в ръка. Той кимна небрежно на Изабел, но не я погледна в очите. Тя се изчерви, спомняйки си последния преглед при него и убийствените му заключения. – Насам, сър – каза Гарстоун и го въведе в една задна стаичка. После се върна при Изабел. – Детето трябва да бъде прегледано от лекар. Ако искате, просто я дайте на мен. – Прегледано от лекар? Защо? Нищо ѝ няма! – Нямате думата по въпроса, госпожо Шербърн. – Аз съм нейна... – Изабел се удържа, преди да изрече думата. – Тя не се нуждае от лекар. Моля ви. Проявете малко благоприличие! Полицаят грабна детето и го отнесе, макар че то крещеше и риташе. Пронизителните писъци огласиха целия участък, стигайки чак до килията на Том, където изглеждаха още по-силни, докато той си представяше какво ли ѝ причиняват. В кабинета на Нъки сержант Спраг остави слушалката и се навъси срещу своя колега от Партажьоз. – Добре. Засега ще е както искаш... – Той придърпа нагоре колана си и промени тактиката. – Ако питаш мен, трябва да пъхнем и жената на топло. Тя най-вероятно има пръст в цялата работа. – Познавам я, откакто се помня, сержант – каза Нъки. – Нито веднъж не е пропуснала църква. Ти сам чу историята на Том Шербърн – изглежда, че и тя е негова жертва. – Неговата история? Казвам ти, и тя не е света вода ненапита. Остави ме насаме с него и скоро ще разберем как точно е умрял Рьонфелд. Нъки добре познаваше репутацията на Спраг в това отношение, но се въздържа от коментар. – Виж какво. Тоя Шербърн не го познавам. Де да знам, може и да е Джак Изкормвана. Ако той е виновен, чака го бесилка. Но да пъхнем жена му зад решетките просто така, няма да помогне на никого, затова успокой топката. Знаеш не по-зле от мен, че една омъжена жена не носи наказателна отговорност за деянията на своя съпруг. – Той изравни купчината документи с ъгъла на бюрото си. – Това тук е малък град. Окалят ли те веднъж, няма спасение. Затова не хвърляме момиче зад решетките, ако не сме напълно сигурни във фактите. Ще караме стъпка по стъпка. След като сержант Спраг напусна участъка с прехапани устни, Нъки влезе в стаята за прегледи и след малко се появи при Изабел с Луси. – Лекарят даде зелена светлина – каза той, после сниши глас. – Сега ще я отведем при майка ѝ, Изабел. Ще съм ти благодарен, ако не усложняваш нещата повече от необходимото. Тъй че... искаш ли да се сбогуваш с нея? – Моля те! Недей да го правиш! – Не влошавай положението. Върнън Нъки, който от години бе наблюдавал страданията на Хана Рьонфелд, убеден, че е затънала в печална самозаблуда, сега гледаше тази жена и си мислеше същото. Вярвайки, че вече е на сигурно място в майчината прегръдка, детето се вкопчи здраво, а Изабел я целуна по бузата и не намери сили да отлепи устни от меката кожа. Хари Гарстоун хвана момиченцето през кръста и го издърпа. Макар че всичко през последните двайсет и четири часа водеше към това, макар че този страх се спотайваше в сърцето на Изабел още от деня, когато за пръв път зърна Луси като бебе – въпреки всичко мигът я разтърси. – Недейте! – умоляваше тя през сълзи. – Имайте милост! – Гласът ѝ кънтеше сред голите стени. – Не ми отнемайте детето! Когато разплаканото момиченце се откъсна от нея, Изабел припадна на каменния под. Хана Рьонфелд не можеше да стои на едно място. Тя сверяваше времето с ръчния си часовник, с часовника над камината, със сестра си – с всичко, което можеше да ѝ каже колко часове са минали. Корабът бе потеглил за Янус вчера сутринта и оттогава всяка минута се тътреше като Сизиф по нагорнището. Струваше ѝ се почти невероятно, че скоро ще може пак да прегърне дъщеря си. Откакто получи дрънкалката, тя мечтаеше за завръщането ѝ. Прегръдки. Сълзи. Усмивки. Бе набрала от градината цветове на плумерия и ги постави в детската стая, тъй че ароматът им изпълни малката къща. С песен и усмивка почисти, избърса прахта и подреди куклите върху скрина. После я жегна съмнение: какво ще яде детето? Това я накара да прати Гуен на пазара за ябълки, мляко и сладкиши. Преди да се върне сестра ѝ, Хана изведнъж се зачуди дали не трябва да даде на детето и още нещо. Тя самата почти не хапваше, затова отскочи до съседката госпожа Дарнли, която имаше пет малки деца, да попита с какво се храни момиченце на възрастта на Грейс. Фани Дарнли, която си умираше да клюкарства, незабавно сподели с господин Кели в бакалницата, че Хана съвсем е превъртяла и пазарува за призраци, тъй като събитията още не се бяха разчули. – Не е хубаво да се злослови за съседите, но... не напразно си имаме лудници, нали така? Не изгарям от желание някой побъркан да живее толкова близо до децата ми. На мое място и вие щяхте да мислите същото. Телефонното обаждане бе съвсем кратко: – Най-добре елате лично, господин Грейсмарк. Дъщеря ви е тук. Бил Грейсмарк пристигна в полицейския участък напълно объркан. След телефонното обаждане веднага си представи как тялото на Изабел лежи върху мраморна плоча в очакване да бъде прибрано. Той почти не чу останалата част от думите, долитащи по наскоро монтирания телефон – смъртта бе най-очевидното заключение. Не и трето дете! Не можеше да загуби всичките си деца – Бог не би позволил това да се случи, нали? Умът му не успя да осмисли приказките за бебето на Рьонфелд и някакви объркани истории за Том и нечий труп. В участъка го въведоха в задната стая, където дъщеря му седеше на дървен стол с ръце в скута. Той беше толкова убеден в нейната смърт, че като я видя, се просълзи. – Изабел. Мъничката ми! – прошепна той и я стисна в прегръдката си. – Мислех, че никога няма да те видя отново. Трябваха му няколко секунди, за да забележи особеното ѝ състояние; тя не го прегърна, дори не го погледна. Отново се свлече на стола, безжизнена и бледа. – Къде е Луси? – попита той първо дъщеря си, после полицай Гарстоун. – Къде е малката Луси? А Том? Съзнанието му отново работеше трескаво: сигурно се бяха удавили. Сигурно... – Господин Шербърн е в килията, сър. – Полицаят подпечата някакъв документ върху бюрото. – Ще бъде прехвърлен в Олбъни след предварителното изслушване. – Предварително изслушване? Какво означава това, по дяволите? Къде е Луси? – Детето е при майка си, сър. – Детето явно не е при майка си! Какво сте направили с нея? За какво става дума? – Изглежда, че истинската майка на момиченцето е госпожа Рьонфелд. Бил предположи, че е чул погрешно отговора на Гарстоун, и продължи възмутено: – Настоявам незабавно да освободите зет ми. – Боя се, че не мога да направя това, сър. Господин Шербърн е арестуван. – Арестуван? Защо, по дяволите? – Засега за фалшифициране на държавна документация. За нарушение на дълга му като държавен служител. Това е само началото. Следва отвличане на дете. И фактът, че изкопахме на Янус Рок тленните останки на Франк Рьонфелд. – Да не сте се побъркали? – Той се обърна към дъщеря си, проумявайки изведнъж бледността и замайването ѝ. – Не се тревожи за това, скъпа. Ще го уредя. Каквото и да е, очевидно има някаква ужасна грешка. Ще разплета цялата история. – Мисля, че не разбирате, господин Грейсмарк – обади се полицаят. – Адски сте прав, не разбирам. Някой здравата ще си изпати! Да вкарате момичето ми в участъка заради някаква нелепа история. Да оклеветите зет ми. – Той се обърна към дъщеря си. – Изабел... кажи му, че това са глупости! Тя седеше неподвижно и безучастно. Полицаят се изкашля. – Госпожа Шербърн отказва да говори, сър. Том усеща как тишината на килията тегне над него, плътна и течна като живак. Животът му тъй отдавна е бил оформян от шума на вълните и вятъра, от ритъма на фара. Изведнъж всичко е спряло. Той се вслушва унесено как една птица обявява територията си със звънка песен някъде високо в дърветата. Самотата му е добре позната, тя го връща към времето, когато бе сам на Янус, и той се пита дали годините с Изабел и Луси не са просто илюзия. После бръква в джоба си, изважда лилавата панделка на детето и си припомня как тя му я подаде с усмивка, когато се развърза. "Подръж я, тате, моля те." Когато Хари Гарстоун се опита да му я конфискува в участъка, Нъки отсече: "О, за бога, момче. Едва ли ще ни удуши с това проклето нещо, нали!", а Том сгъна панделката и я прибра. Той не може да свърже мъката си с онова, което е сторил, и с дълбокото облекчение, което го изпълва. Като две противоположни физически сили те създават необяснима реакция, потисната от трета, още по-мощна сила – разбирането, че е лишил жена си от детето ѝ. Усеща загубата, мъчителна и болезнена, сякаш са го закачили на кука. Навярно Хана Рьонфелд е изпитвала същото; Изабел го е изпитвала толкова много пъти и сега отново търпи тези мъки. Започва да се чуди как е могъл да причини подобно страдание. Започва да се чуди какво е сторил, по дяволите. Том се мъчи да осмисли цялата тази обич, тъй изопачена, пречупена като светлина през леща. Върнън Нъки познаваше Изабел още от съвсем малка. Нейният баща бе преподавал на пет от децата му. – Най-доброто, което можеш да направиш, е да я заведеш у дома – каза той сериозно на Бил. – Утре ще поговоря с нея. – Но за какво... – Просто я отведи у дома, Бил. Прибери горкото момиче. – Изабел. Скъпа! Майка ѝ я прегърна веднага щом тя прекрачи прага. Вайълет Грейсмарк бе не по-малко объркана от всички останали, но когато видя състоянието на дъщеря си, не посмя да задава въпроси. – Леглото ти е приготвено. Бил... донеси ѝ чантата. Изабел се затътри навътре с безизразно лице. Вайълет я отведе до едно кресло, после изтича в кухнята и се върна с чаша. – Топла вода и бренди. За нервите – каза тя. Изабел механично отпи и остави чашата на масичката отстрани. Вайълет донесе одеялце и зави коленете ѝ, макар че в стаята беше топло. Изабел започна да гали вълнения плат, плъзгайки показалец по права линия. Беше толкова вглъбена, че сякаш не чу, когато майка ѝ я попита: – Да ти донеса ли нещо, миличка? Гладна ли си? Бил подаде глава през вратата и кимна на Вайълет да дойде в кухнята. – Каза ли нещо? – Нито дума. Мисля, че е в шок. – Е, значи ставаме двама. Нищо не мога да проумея. Утре рано отивам в участъка да изясня нещата. Тая Хана Рьонфелд е побъркана от години, а пък старият Потс си мисли, че щом е тъпкан с пари, може да се налага навсякъде. – Той придърпа краищата на жилетка върху корема си. – Няма да позволя да ме мачкат някаква смахната и баща ѝ, независимо колко е богат. Тази нощ Изабел лежеше в тясното си легло от момичешките години, сега чуждо и потискащо. Лек вятър полюшваше дантелените завеси, а навън цвъртенето на щурците се сливаше със звездния блясък. Сякаш само преди броени минути в нощ като тази тя бе лежала безсънна и развълнувана от перспективата да се омъжи на другата сутрин. Благодареше на Бог, че ѝ е пратил Том Шербърн – че му е позволил да се роди, че го е опазил през войната, че го е упътил с вятъра на съдбата до нейния бряг, където след слизането от кораба да види най-напред нея. Тя се опита да си припомни онова състояние на възторжено очакване, чувството, че след всичките скърби и страдания на войната животът ще разцъфти отново. Но усещането беше загубено; сега всичко ѝ се струваше грешка, заблуда. Нейното щастие на Янус изглеждаше далечно, невъобразимо. От две години Том я бе лъгал с всяка дума и всяко мълчание. Щом не бе забелязала тази измама, какво ли друго беше пропуснала? Защо той никога не ѝ спомена, че познава Хана Рьонфелд? Какво криеше? За един ужасяващ миг тя си представи Том, Хана и Луси като щастливо семейство. Мислите за предателството, което я бе сполетяло на Янус, се завърнаха още по-мрачни, по-многозначителни. Може би е имал и друг живот, други жени. Може би е зарязал съпруга – съпруги – далече на изток... и деца... Фантазията изглеждаше правдоподобна, убедителна, попивайки бавно в процепа между спомена за навечерието на нейната сватба и ужасното потискащо настояще. Фарът предупреждава за опасност – казва на хората да не се приближават. А тя го бе помислила за безопасно убежище. Да загуби детето си. Да види как Луси, ужасена и отчаяна, се откъсва от единствените хора в света, които познава наистина, само по себе си бе почти непоносимо. Но да знае, че се е случило заради собствения ѝ съпруг – заради мъжа, когото обожаваше, комуто бе посветила живота си, – това бе просто непосилно да се осъзнае. Той твърдеше, че я обича, и все пак бе сторил единственото, което със сигурност щеше да я съсипе. Съсредоточаването ѝ върху Том, макар и болезнено, я спасяваше от далеч по-непоносими разсъждения. Сред сенките в ума ѝ бавно се оформи едно почти твърдо усещане: желание да наказва с яростта на диво животно, лишено от рожбата си. Утре полицията щеше да я разпита. И когато звездите избледняха в предутринното небе, тя вече бе убедена, че Том заслужава да страда заради онова, което бе направил. Той самият ѝ бе дал оръжието. 26. Както много други сгради в Пойнт Партажьоз, полицейският участък бе построен от местен камък и дървен материал от околните гори. Лете се превръщаше в пещ, а зиме в хладилник, което водеше до нередности по отношение на униформата в най-горещите дни. При поройни дъждове килиите се наводняваха и таванът се ронеше – дори веднъж падна изцяло и уби един затворник. Властите в Пърт бяха твърде стиснати, за да отпуснат пари за прилична поддръжка, тъй че участъкът постоянно изглеждаше занемарен – по-скоро закърпен, отколкото ремонтиран. Седнал на една маса в приемната, Септимъс Потс попълваше формуляр с оскъдните подробности, които можеше да си спомни за своя зет. Успя да посочи пълното име на Франк и рождената му дата – имаше ги във фактурата за надгробната плоча. Колкото до мястото на раждане, имената на родителите му... – Вижте, младежо, навярно можем спокойно да предположим, че е имал родители. Хайде сега да се насочим към най-важното – заяви той, изкарвайки полицай Гарстоун от равновесие с похват, усъвършенстван през дългите му години на делови срещи. Полицаят призна, че това ще е достатъчно за съставяне на първоначалното обвинение срещу Том. Датата на изчезването беше ясна – Денят на падналите, 1926 г. А датата на смъртта? – За това ще трябва да питате господин Шербърн – заяви кисело Потс, докато Бил Грейсмарк влизаше в участъка. Септимъс се завъртя и двамата с Бил се изгледаха като два стари бика. – Ще ида да съобщя на сержант Нъки – измънка полицаят и катурна стола си, скачайки на крака. Той затрака като картечница по вратата на сержанта и след малко се върна да покани Бил, който се втурна покрай Септимъс към кабинета на Нъки. – Върнън! – обърна се Бил към сержанта веднага щом вратата се затвори. – Не знам какво става, но настоявам внучката ми да бъде върната на майка си незабавно. Как можахте да я отмъкнете! Та тя още няма четири години, за бога. – Той махна с ръка към приемната. – Станалото със семейство Рьонфелд беше много тъжно, но Септимъс Потс не може просто да отвлече внучката ми в замяна на загубата си. – Бил – каза сержантът, – осъзнавам колко ти е трудно... – Осъзнаваш, друг път! Каквото и да става, то вече е напълно извън контрол, най-вероятно заради приказките на една побъркана жена. – Пийни капка бренди... – Не ми трябва бренди! Трябва ми капка здрав разум, ако не е прекалено да търся тук нещо подобно. Откога вкарваш хората зад решетките заради безпочвените претенции... на някаква си луда? Нъки седна зад бюрото и взе да върти писалката между пръстите си. – Ако имаш предвид Хана Рьонфелд, тя не е казала нищо против Том. Всичко започна от Блуи Смарт, той разпозна дрънкалката. – Нъки помълча. – Засега Изабел изобщо не е разговаряла с нас. Не пожела да каже и дума. – Той се вгледа в писалката и добави: – Твърде странно поведение, ако всичко е грешка, не мислиш ли? – Е, тя явно не е на себе си, след като така ѝ отнехте детето. Нъки вдигна очи. – Тогава можеш ли да ми отговориш на един въпрос, Бил: защо Шербърн не отрича? – Защото той... – Думите излетяха, преди Бил да е осъзнал въпроса на полицая, и той побърза да се поправи: – Как така не отрича? – На Янус той ни каза, че бебето е пристигнало в лодка заедно с мъртъв мъж и че той настоял да го задържат. Заради намерената жилетка смятал, че майката се е удавила. Каза, че Изабел искала да съобщят, но той ѝ забранил. Упреквал я, че не му е родила деца. Изглежда, че оттогава всичко е било лъжа. Пълен фарс. Трябва да разследваме, Бил. – Той се поколеба, после сниши глас: – Остава открит и въпросът как е умрял Франк Рьонфелд. Кой знае какво крие Шербърн? Кой знае за какво е принудил Изабел да си мълчи? Много ужасна история. Градът не бе виждал такова вълнение от години. Както се изрази редакторът на "Саут Уестърн Таймс" пред един свой колега в кръчмата, "По-добро от това ще е само ако Исус Христос лично слезе да ни почерпи по бира. Имаме майка, открила детето си, имаме тайнствена смърт, а старият Потс раздава пари, като че ли е Коледа! Хората жадуват за още и още подробности". В деня след завръщането на детето къщата на Хана все още е украсена с гирлянди. Нова кукла, чието нежно порцеланово лице сияе в следобедната светлина, седи изоставена на един стол в ъгъла и широко отворените ѝ очи крият тиха печал. Часовникът на камината цъка флегматично, а от музикалната кутия звучи някак зловещо и заплашително мелодията "Нани-нани, бебе". Заглушават я писъците, долитащи от задния двор. На тревата детето пищи с изкривено от страх и ярост лице. Кожата на бузите се е обтегнала и малките зъбки се оголват като клавиши на миниатюрно пиано. Всеки път щом Хана се опита да вдигне момиченцето на ръце, то се изтръгва и заплаква още по-силно. – Грейс, скъпа. Тихо, Грейс. Хайде, моля те. Детето продължава да пищи безнадеждно: – Искам мама. Искам тате. Махай се! Не те харесвам! Много шум се вдигна, когато полицията събра майката с детето ѝ. Направиха снимки, похвалите и благодарностите се сипеха с еднаква щедрост към Бог и полицаите. Градските клюкари отново се захванаха да разпространяват новини, описвайки сънливото изражение на детето и радостната усмивка на майката. – Клетото детенце... толкова му се спеше, когато го предадоха на майка му. Същинско ангелче. Можем само да благодарим на Бог, че се измъкна от лапите на онзи ужасен човек! – каза Фани Дарнли, която си бе поставила за задача да изкопчи подробностите от майката на полицай Гарстоун. Грейс обаче не беше сънена, а почти в безсъзнание, упоена със силно сънотворно от доктор Съмптън, когато стана ясно, че е изпаднала в истерия след отделянето ѝ от Изабел. Сега Хана не знаеше какво да прави с ужасената си дъщеря. Беше я обичала тъй всеотдайно през всичките тези години, че дори не ѝ хрумна да се запита дали и детето ще чувства същото. Когато Септимъс Потс излезе в градината, не можа да прецени коя от двете е по-отчаяна. – Грейс, няма да ти сторя зло, скъпа моя. Ела при мама – умоляваше я Хана. – Не съм Грейс! Луси съм! – извика детето. – Искам у дома! Къде е мама? Ти не си ми майка! Наранявана все по-жестоко от всеки писък, Хана можа само да прошепне: – Обичах те толкова дълго. Толкова дълго... Септимъс помнеше собствената си безпомощност от времето, когато Гуен, горе-долу на същата възраст, упорито искаше майка си, сякаш той криеше покойната си съпруга някъде в къщата. И до ден-днешен стомахът му се свиваше на топка при този спомен. Хана забеляза баща си. Изражението му издаваше неговата оценка на ситуацията и тя изведнъж изтръпна от унижение. – Просто ѝ трябва известно време, за да свикне с теб. Бъди търпелива, Хани – каза той. Детето бе намерило безопасно кътче зад старото лимоново дърво и храста цариградско грозде и се спотайваше там настръхнало, готово да побегне. – Тя няма представа коя съм, татко. Няма представа, разбира се. Изобщо не иска да се доближи до мен – изплака Хана. – Ще ѝ мине – каза Септимъс. – Или ще се умори и ще заспи там, или ще огладнее и ще излезе. Така или иначе, всичко е въпрос на изчакване. – Знам, знам, че трябва пак да свикне с мен. Септимъс я прегърна през рамото. – Не "пак". Ти си съвсем нов човек за нея. – Опитай ти. Моля те, виж дали можеш да я накараш да излезе... Тя избяга и от Гуен. – Бих казал, че за днес е видяла достатъчно нови лица. Не ѝ трябва и моята грозна муцуна. Просто ѝ дай малко тишина и спокойствие. – Какво сбърках, за да заслужа всичко това, татко? – Не си виновна за нищо. Тя е твоя дъщеря и се намира тук, където ѝ е мястото. Просто не бързай, момичето ми. Не бързай. – Той я погали по косата. – А аз ще се погрижа Шербърн да си получи заслуженото. Обещавам. Докато се връщаше в къщата, той завари Гуен да стои в сянката на коридора и да наблюдава сестра си. Тя поклати глава и прошепна: – О, татко, ужасно е да гледам клетото малко създание. Сърцето ми се къса, като чувам как плаче. – Гуен въздъхна дълбоко. – Може би постепенно ще свикне – каза тя и сви рамене, но очите ѝ говореха друго. В околностите на Партажьоз всяко растение и живо същество си има свой начин на защита. Най-безопасни са бързите, които оцеляват чрез бягство: вараните гоана, жълтовратият папагал, широкоопашатият опосум. При най-малкия признак на заплаха те изчезват; отстъпление, бягство, камуфлаж – това са техните начини да оцелеят. Други са смъртоносни само ако си в полезрението им. Тигровата змия, акулата, тарантулата – те използват своите средства за атака, ако са застрашени. Най-опасните стоят неподвижни и незабелязани и разкриват защитните си сили само ако ги задействаш случайно. Те не подбират. Изядеш ли например листа от отровния храст сърцелист, сърцето ти спира. Това растение просто се опитва да се защити. Господ да ти е на помощ, ако го застрашиш. И защитата на Изабел Шербърн се събужда само когато е застрашена. *** Върнън Нъки седеше и потропваше с пръсти по бюрото си, докато Изабел чакаше в съседната стая да бъде разпитана. Партажьоз беше доста спокойно място за полицай. Нормално за седмица се случваха две-три сбивания или пиянски безредици. Сержантът можеше да се премести в Пърт, за да търси повишение или сблъсък с по-тежки престъпления – по-грозни белези върху живота на хора, които не означават нищо за него. Но той бе видял през войната толкова много жестокости, че му стигаха за цял живот. Дребните кражби и глобите за нелегален алкохол напълно го задоволяваха. Кенет Спраг обаче изгаряше от желание да се премести в големия град. Би хукнал натам при първа възможност. За него сегашният случай представляваше билет за Пърт в буквалния смисъл на думата. Спраг нито познава, нито се интересува от когото и да било в Партажьоз, помисли си Нъки: Бил и Вайълет например и момчетата, които загубиха. Той си припомни годините, когато бе виждал малката Изабел с прекрасен глас и също тъй прекрасно лице да пее в църковния хор на Коледа. После мислите му се насочиха към стария Потс, отдаден изцяло на своите момичета, откакто умря жена му, и смазан от избора на съпруг на Хана. Колкото до клетата Хана... Нищо особено като външност, но ѝ сечеше пипето и бе много свястна жена. Всички я смятаха за побъркана, задето вярваше, че детето ѝ ще се появи след всичките тези години, но гледай как се обърнаха нещата. Нъки си пое дъх, завъртя дръжката на вратата и влезе. Заговори на Изабел делово и уважително. – Госпожо Шербърн... Изабел... трябва да ти задам още няколко въпроса. Знам, че той ти е съпруг, но случаят е много сериозен. Нъки развинти капачката на писалката си и я доближи до хартията. От писеца изтече черно петно и той се зае да го разширява, теглейки линии насам-натам от средата. – Том казва, че си искала да докладвате за лодката, но той ти забранил. Вярно ли е? Изабел сведе очи към ръцете си. – Казва, че ти се сърдел, задето не си му родила деца, и взел нещата в свои ръце. Думите я удариха право в сърцето. Дали с тази лъжа Том не разкриваше истината? – Не се ли опита да го вразумиш? – попита Нъки. Тя отговори съвсем правдиво: – Когато Том Шербърн си мисли, че постъпва правилно, никой не може да го разубеди. – Заплашваше ли те? – меко попита Нъки. – Прилагаше ли насилие? Изабел замълча и яростта на безсънната нощ отново нахлу в нея. Тя се вкопчи в мълчанието като в скала. Нъки често бе виждал съпруги и дъщери на дървосекачи, изтормозени дотолкова, че се разтреперваха само от един поглед на едрите мъжаги. – Страхуваше ли се от него? Тя стисна устни. Не отрони нито дума. Нъки опря лакти на бюрото и се наведе напред. – Изабел, законът признава, че една жена може да се окаже безсилна в ръцете на мъжа си. Според Наказателния кодекс ти не си отговорна за нищо, което те е принудил да вършиш или ти е попречил да сториш, така че не бива да се притесняваш. Няма да бъдеш наказана за неговите престъпления. Сега трябва да ти задам един въпрос и искам да си помислиш много внимателно. Не забравяй, няма да пострадаш заради нещо, което те е принудил да сториш. – Той се изкашля. – Според Том Франк Рьонфелд е бил мъртъв, когато вълните изхвърлили лодката на брега. – Той я погледна в очите. – Вярно ли е? Изабел се стъписа. Сякаш се чу да изрича: "Разбира се, че е вярно!". Но преди да отвори уста, в ума ѝ отново нахлу предателството на Том. Внезапно зашеметена от загубата на Луси, от гняв, от изтощение, тя затвори очи. Полицаят тихо настоя: – Вярно ли е, Изабел? Изабел втренчи поглед във венчалната си халка. – Нямам какво да кажа – отговори тя и избухна в ридания. Том бавно пиеше чай, гледайки как струйките пара изчезват в топлия въздух. Следобедната светлина падаше косо през високите прозорци на оскъдно обзаведената стая. Той разтърка наболата четина по брадата си и това усещане го върна към времето, когато бръсненето бе невъзможно и миенето също. – Искаш ли още един? – попита Нъки с безизразен глас. – Не, благодаря. – Пушиш ли? – Не. – Така. Морето изхвърля лодка край фара. Незнайно откъде. – Казах ви всичко това още на Янус. – И ще ми го повтаряш всеки път щом те попитам! Така. Ти намираш лодката. – Да. – И в нея има бебе. – Да. – В какво състояние е бебето? – Добро. Плаче, но е здраво. Нъки си записваше. – И в лодката има мъж. – Мъртвец. – Мъж – повтори Нъки. Том го погледна, преценявайки формулировката. – Ти си свикнал да бъдеш господар на Янус, нали? Том си помисли колко смешно би прозвучало това за всеки, който познава живота на пазачите на фарове, но не отговори. – Смятал си – продължи Нъки, – че всичко може да ти се размине. Нали наоколо няма жива душа. – Това няма нищо общо. – И си решил, че можеш да задържиш бебето. Изабел е загубила твоето. Никой няма да разбере. Така ли е? – Казах ви: взех решение. Накарах Изабел да се съгласи. – Ти пердашиш жена си, нали? Том го погледна. – Така ли мислите? – Затова ли загуби бебето? По лицето на Том се изписа смайване. – Тя ли ви каза това? Нъки мълчеше и Том дълбоко въздъхна. – Вижте, казах ви какво стана. Тя се опита да ме разубеди. Аз съм виновен за каквото и да ме обвините, така че дайте да свършваме, без да замесваме жена ми. – Не ми казвай какво да правя – сопна се Нъки. – Не си ми началник. Ще правя каквото реша и когато реша. – Той избута стола си назад и скръсти ръце. – Онзи мъж в лодката... – Какво? – В какво състояние беше, когато го намери? – Беше мъртъв. – Сигурен ли си? – Виждал съм достатъчно мъртъвци. – Защо да ти вярвам за този? – Защо да ви лъжа? Нъки замълча и остави въпроса да виси във въздуха, за да усети затворникът цялата тежест на отговора. Том се размърда на стола. – Точно така – каза Нъки. – Защо да ме лъжеш? – Жена ми ще ви каже, че той беше мъртъв, когато вълните изхвърлиха лодката на брега. – Същата жена, която признаваш, че си принудил да лъже? – Вижте, едно е да приютиш дете и съвсем друго... – Да убиеш човек? – подсказа Нъки. – Питайте нея. – Питах я – тихо каза Нъки. – Тогава знаете, че той беше мъртъв. – Нищо не знам. Тя отказва да говори за това. Том изпита чувството, че тежък чук го е блъснал в гърдите. Той отбягна погледа на Нъки. – Какво каза тя? – Че няма какво да каже. Том наведе глава. – Боже всемогъщи – промърмори тихичко той, преди да отговори: – Е, мога само да повторя каквото казах. Никога не съм виждал този човек жив. – Той сплете пръсти. – Ако мога да я видя, да поговоря с нея... – Никакъв шанс. Освен че не е позволено, останах с впечатлението, че тя не би разговаряла с теб дори ако си последният човек на земята. Живак. Очарователен, но непредсказуем. Той може да удържа цял тон стъкло във фара, но ако опиташ да пъхнеш пръст в капка от него, ще се разбяга във всички посоки. Този образ упорито се повтаряше в съзнанието на Том, докато седеше и мислеше за Изабел след разпита при Нъки. Той си спомни дните след последното раждане на мъртво дете, когато се опитваше да я утеши. – Ще се справим. Дори да останем само двамата до края на дните си, на мен и това ми стига. Тя бавно вдигна очи към него и той изтръпна, кгато видя лицето ѝ. То изразяваше отчаяние. Безсилие. Том посегна да я докосне, но тя се отдръпна. – Ще ти мине. Всичко ще се оправи. Просто изчакай. Ненадейно тя стана, втурна се към вратата, за миг се преви от болка и закуцука в нощта. – Изи! За бога, спри. Ще се нараниш! – Ще направя нещо повече от това! Луната висеше в топлото безветрено небе. Дългата бяла нощница, която Изабел бе облякла за първата им брачна нощ преди четири години, грееше като хартиен фенер, когато тя спря – малка бяла точка сред океан от тъмнина. – Не мога да го понеса! – изкрещя тя с тъй силен и писклив глас, че козите се стреснаха от сън и звънците им задрънчаха в кошарата. – Не мога повече! Господи, защо ме караш да живея, щом децата ми умират? По-добре да съм мъртва! Тя залитна към скалата. Том се втурна да я прегърне. – Успокой се, Из. Но тя се изтръгна и отново побягна, залитайки, когато болката ставаше непоносима. – Не ми казвай да се успокоя, глупако! Ти си виновен. Мразя това място! Мразя те! Искам си бебето! Фарът се въртеше високо горе, но лъчът му не я доко сваше. – Ти не го искаше! Затова умря. То знаеше, че не се интересуваш от него! – Хайде, Из. Ела да се приберем. – Ти не чувстваш нищо, Том Шербърн! Не знам какво си направил със сърцето си, но то не е вътре в теб, сигурна съм! Човешката издръжливост си има предел. Беше го виждал много пъти. Сред момчета, които кипяха от жизненост и готовност да размажат фрицовете и бяха понасяли в продължение на години канонадите, снега, въшките и калта. После нещо в тях просто изчезваше – отиваше някъде дълбоко вътре, където нищо не можеше да го докосне. Или понякога се нахвърляха върху другите с щик в ръка, като се смееха диво и плачеха в същото време. Господи, та и той самият не бе на себе си, когато всичко свърши... Кой беше той, та да съди Изабел? Тя бе стигнала до предела си, нищо повече. Всеки имаше такъв предел. Всеки. И като ѝ отне Луси, той я тласна до там. По-късно тази вечер Септимъс Потс свали ботушите и размърда пръстите на краката си във фините вълнени чорапи. Изпъшка от познатото пукане на гръбнака. Седеше на ръба на масивното си легло, сковано от дънера на огромно дърво от собствената му гора. Единственият звук в голямата спалня бе тиктакането на походния часовник върху нощното шкафче. Той въздъхна, оглеждайки разкоша – колосано спално бельо, лакирани мебели, портрет на покойната му съпруга Елън – в светлината на електрическите лампи с абажури от розово матирано стъкло. Още виждаше ясно днешния образ на внучката си, отчаяна и свита в храстите – малката Грейс, смятана за мъртва от всички освен от Хана. Живот... Кой, по дяволите, може да каже как ще се обърнат нещата? Тази мъка, това отчаяние от загубата на майка ѝ – никога не бе предполагал, че ще го види отново след смъртта на Елън, докато не застана пред внучката си в градината. Точно когато си мислеше, че е видял всички коварни трикове на света, животът като лукав картоиграч изведнъж му подхвърли нов. Той знаеше какво преживява момиченцето. От дъното на съзнанието му се надигна съмнение. Може би... може би беше жестоко да я откъсват от онази Шербърн... Той отново погледна портрета на Елън. Грейс имаше същата челюст. Може би, като пораснеше, щеше да стане красива като баба си. Той се залута във видения за коледни празници и рождени дни. Щастливо семейство, само това искаше. Помисли си за измъченото лице на Хана, спомни си с чувство на вина същото изражение, когато се бе опитал да ѝ попречи да се омъжи за Франк. Не. Мястото на детето бе тук, в истинското му семейство. Тук щяха да я пазят като зениците на очите си. В крайна сметка тя щеше да свикне с истинския си дом и истинската си майка. Стига Хана да можеше да издържи дотогава. В очите му бликнаха сълзи и гневът изплува на повърхността. Някой трябваше да плати. Някой трябваше да страда, както бе страдала дъщеря му. Кой можеше да намери мъничко бебе и да го задържи като евтин сувенир? Той пропъди натрапчивото съмнение. Не можеше да промени миналото и годините, през които отказваше да признае съществуването на Франк, но сега можеше да изкупи вината си пред Хана. Шербърн щеше да бъде наказан. Той щеше да се погрижи за това. Изключи лампата, гледайки как лунната светлина проблясва по сребърната рамка със снимката на Елън. И прогони мислите как ли се чувстват семейство Грейсмарк тази нощ. 27. След завръщането си Изабел през цялото време се озърташе неволно за Луси – къде ли се е запиляла? Време ли е вече за лягане? Какво да ѝ даде за обяд? После мозъкът ѝ я поправяше, напомняше как стоят нещата сега и тя отново минаваше през цялата мъка на загубата. Какво ставаше с дъщеря ѝ? Кой я хранеше? Кой я събличаше? Луси навярно не беше на себе си. Гърлото ѝ се сви при спомена за лицето на Луси, докато я принуждаваха да преглътне горчивото хапче за сън. Тя се опита да го заличи с други спомени: Луси си играе на пясъка; Луси си стиска носа, скачайки във водата; лицето ѝ, докато спи нощем – отпуснато, спокойно, съвършено. Няма нищо по-прекрасно на света от това да гледаш как спи детето ти. Цялото тяло на Изабел носеше отпечатъци от момиченцето: пръстите знаеха колко е гладка на допир косата ѝ; бедрата помнеха нейната тежест и здраво сключените крачета около кръста; лицето усещаше топлата мекота на детската бузка. Докато бродеше из тези сцени, черпейки утеха от тях като нектар от умиращо цвете, тя долавяше нещо мрачно зад себе си, нещо, което не би понесла да погледне. То идваше в сънищата ѝ, замъглено и страховито. То я зовеше: "Изи! Изи, любов моя...", но тя не можеше да се обърне и само свиваше глава между раменете си, сякаш за да избяга от нечия хватка. Събуждаше се задъхана и с болки в стомаха. През цялото това време родителите на Изабел приемаха мълчанието ѝ за неуместна лоялност. "Нямам какво да кажа" бяха единствените ѝ думи през първия ден у дома и тя ги повтаряше всеки път когато Бил и Вайълет се опитваха да повдигнат въпроса за Том и какво точно е станало. Килиите в задната част на полицейското управление обикновено се използваха за най-прозаични цели – да задържат някой пияница, докато изтрезнее, или да накарат някой ядосан съпруг да се вразуми и да обещае, че вече няма да размахва юмруците си. През половината време дежурният полицай не си правеше труда да ги заключва, а ако вътре имаше някой познат и дежурството се окажеше скучно, често го канеха за игра на карти в кабинета с изричната уговорка да не се опитва да бяга. Днес Хари Гарстоун бе особено развълнуван, че най-сетне охранява истински престъпник. Той още не можеше да се примири с факта, че не е бил на служба през онази нощ миналата година, когато прибраха Боб Хичинг от Каридейл. Човекът не беше добре с главата след битките при Галиполи. Бе налетял със сатър на брат си от съседната ферма, защото имаха спорове за завещанието на майка си. В крайна сметка увисна на бесилката. Затова сега Гарстоун се наслаждаваше на тънкостите на процедурата. Беше разгърнал устава, за да провери дали изпълнява всичко, както е редно. Когато Ралф поиска да види Том, полицаят демонстративно се втренчи в книгата, въздъхна през зъби и изкриви устни, сякаш дъвчеше нещо кисело. – Съжалявам, капитан Адикот. Бих искал да ви разреша, но тук пише... – Не ми пробутвай тия глупости, Хари Гарстоун, инак ще се обадя на майка ти. – Изрично е уточнено, че... Стените в участъка бяха тънки и полицаят бе прекъснат от гласа на Върнън Нъки, който рядко си правеше труда да стане от стола за подобно общуване. – Я не се превземай, Гарстоун, мътните да те вземат. В килията е пазачът на фара, а не някакъв скапан главорез. Пусни човека. Сконфузеният полицай енергично разтръска ключовете в знак на протест, докато водеше Ралф по стълбище и тъмен коридор, в края на който имаше няколко килии с решетки. В една от тях Том седеше на сгъваема брезентова койка, прикрепена към стената. Той се вгледа в лицето на Ралф – обтегнато и мрачно. – Том – каза капитанът. Том кимна. – Ралф. – Дойдох при първа възможност. Хилда ти праща поздрави. Блуи също – добави Ралф, изчерпвайки оскъдните си запаси от поздравления. Том кимна отново. Двамата поседяха мълчаливо. По някое време Ралф каза: – Ако искаш, да си вървя... – Не, радвам се да те видя. Само че нямам какво да кажа, извинявай. Бива ли просто да помълчим? Ралф имаше купища въпроси, както собствени, така и на съпругата му, но седеше безмълвно на паянтовия стол. Денят се затопляше и дървените стени пукаха като живо създание, което се разкършва след сън. Навън чуруликаха пчелояди и стърчиопашки. Веднъж-дваж по пътя избуча автомобил и заглуши цвърченето на щурците и цикадите. Мислите се блъскаха в съзнанието на Ралф и напираха на езика му, но той успяваше да ги спре в последния момент. Пъхна ръце под бедрата си, за да преодолее желанието да разтръска Том за раменете. Най-сетне не устоя и кресна: – За бога, Том, какво става? Какви са тия приказки, че Луси била бебето на Рьонфелд? – Вярно е. – Но... как... Какво, по дяволите...? – Обясних на полицаите, Ралф. Не се гордея с постъпката си. – Това ли... това ли искаше да поправиш, когато си говорихме онзи път на Янус? – Не е толкова просто. Настана дълго мълчание. – Кажи ми какво се случи. – Няма смисъл, Ралф. Взех погрешно решение и сега е време да си платя. – Божичко, момче, нека поне да ти помогна! – Нищо не можеш да направиш. Сам ще си нося последствията. – Каквото и да си сторил, ти си добър човек и няма да те оставя да потънеш така. – Ралф се изправи. – Позволи ми да ти потърся свестен адвокат – да видим какво смята той. – Вече няма полза от адвокат, Ралф. По-скоро свещеник ми трябва. – Но всичко това, дето го разправят за теб, е чиста глупост! – Не всичко, Ралф. – Кажи ми направо в лицето, че всичко е твое дело! Че си заплашвал Изабел! Погледни ме в очите и ми го кажи и ще те оставя на мира, момче. Том се вглеждаше в жилките по дървената стена. – Видя ли? – възкликна победоносно Ралф. – Ти не можеш да извършиш подобно нещо! – Отговорността е моя, не нейна. – Том погледна Ралф и се запита може ли изобщо да му каже нещо, да обясни, без да застрашава Изабел. Накрая добави: – Изи страда достатъчно. Не може да понесе повече. – Да застанеш на огневата линия не решава нещата. Всичко това трябва да се обмисли. – Няма обмисляне, Ралф, и няма връщане назад. Дължа ѝ това. Чудесата са възможни – вече беше доказано. В дните след завръщането на Грейс паството на преподобния Норкелс нарасна драстично, особено откъм жени. Много майки, загубили надежда да видят отново любимия си син, и много войнишки вдовици започнаха да се молят с подновена енергия, вече без да се притесняват, че молят за невъзможното. Църквата "Сейнт Джуд" никога не бе привличала подобно внимание. Тъпата болка от загубата пак се събуди, а болезненият копнеж намираше изцеление в отдавна изчерпания балсам, наречен надежда. Джералд Фицджералд седеше срещу Том. Масата между тях беше отрупана с документи и шнурове от вързопи книжа. Адвокатът на Том бе нисък и плешив; приличаше на жокей с официален костюм – дребен, но пъргав. Снощи беше пристигнал с влака от Пърт и прочете полицейските рапорти, докато вечеряше в "Императрицата". – Имате повдигнато обвинение. Областният съдия посещава Партажьоз веднъж на всеки два месеца, а това стана съвсем наскоро, така че ще бъдете задържан, докато се върне. Несъмнено ще е далеч по-добре да сте под стража тук, отколкото в затвора в Олбъни. Ще използваме времето, за да се подготвим за предварителното заседание. Том го погледна въпросително. – Това е предварително изслушване, което ще реши дали има основания да бъдете подведен под отговорност. Ако има, ще ви изпратят на съд в Олбъни или Пърт. Зависи. – От какво? – попита Том. – Нека да прегледаме обвиненията – каза Фицджералд – и ще разберете. – Той отново сведе очи към списъка пред себе си. – Е, със сигурност са хвърлили мрежата нашироко. Наказателен кодекс на Западна Австралия, Закон за държавната служба, Закон за съдебната медицина на Западна Австралия, Закон за престъпността. Същинска салата от Щатски и държавни обвинения. – Той се усмихна и потри ръце. – Точно това обичам да виждам. Том повдигна вежди. – Означава, че ровят навсякъде и не са сигурни какво ще докажат – продължи адвокатът. – Пренебрегване на служебните задължения – това са две години и глоба. Незаконно погребение – две години каторжен труд. Укриване на смъртен случай... – той се засмя – е, за това се полагат само десет лири глоба. Фалшифициране на акт за раждане – две години каторжен труд и двеста лири глоба. Адвокатът се почеса по брадата. Том подхвърли: – Какво ще кажете за обвинението в отвличане на дете? За пръв път използваше израза и неволно трепна, като чу собствените си думи. – Член триста четирийсет и три от Наказателния кодекс. Седем години каторжен труд. – Адвокатът изкриви устни и кимна замислено. – Вашето предимство, господин Шербърн, е, че законът обхваща обичайното. Наказателният кодекс е съставен така, че да покрие онова, което се случва най-често. Така например член триста четирийсет и три се отнася до... – Той разгърна оръфан екземпляр на кодекса и зачете: – ... всяко лице, което е с намерение да лиши родител от права над детето му... насилствено или чрез измама отвлича или задържа детето... – Е? – попита Том. – Ами просто няма как да го приложат. За ваше щастие, обикновено бебетата не напускат майките си, ако някой не ги отнеме. И обикновено не попадат на необитаеми острови. Разбирате ли? Не могат да докажат необходимите елементи на престъплението. Вие не сте "задържали" бебето: юридически погледнато, то е можело да си тръгне, когато поиска. Със сигурност не сте го "отвлекли". И никога не могат да докажат "намерение да лиши родител от права", защото ще заявим, че вие искрено сте вярвали в смъртта на родителите. Затова смятам, че мога да ви измъкна от това обвинение. А вие сте герой от войната, с Кръст за храброст и така нататък. Повечето съдилища все още са благосклонни към човек, който е рискувал живота си за родината и никога не е създавал и най-дребни неприятности. Лицето на Том се поотпусна, но изражението на адвоката се промени, когато продължи: – Но това, което не им харесва, господин Шербърн, е лъжата. Всъщност толкова много я мразят, че наказанието за лъжесвидетелстване е седем години каторжен труд. А ако лъжецът попречи истинският виновник да си получи заслуженото, тогава имаме възпрепятстване на правосъдието и се полагат още седем години. Усещате ли накъде бия? Том го погледна. – Законът обича да е сигурен, че наказва точните хора. Съдиите са малко пристрастни към тия неща. – Той стана, пристъпи до прозореца и се загледа през решетките към дърветата навън. – Вижте, ако вляза в съда и разкажа за една бедна жена, обезумяла от мъка по загубата на мъртвородените си бебета – жена, която временно не е на себе си и не може да различи редното от нередното, и ако разкажа за нейния съпруг, който е достоен човек и винаги изпълнява дълга си, но този път по изключение се е опитал да облекчи мъките на жена си, позволил сърцето му да надделее над здравия разум и приел нейния план... Е, мога да убедя съдията. Мога да убедя и съдебните заседатели. Съдът разполага с така наречения "прерогатив на милосърдието" – правото да наложи по-малка присъда и на съпругата... Но в момента защитавам човек, който по собственото му признание е не само лъжец, но и побойник. Човек, който вероятно се притеснява, че хората ще го помислят за празна пушка, и решава да задържи бебето, като принуждава жена си да лъже. Том изпъна рамене. – Казах каквото казах. Фицджералд продължи: – Вижте, ако бяхте човек, които наистина би направил нещо подобно, тогава полицията ще допусне, че сте способен да стигнете и по-далече, за да получите каквото искате. Ако сте човек, който взема каквото желае, защото може, и е готов да направи своята съпруга съучастничка по принуда, то тогава може би сте и готов да убиете, за да получите каквото искате. Всички знаем, че сте го вършили неведнъж през войната. – Той помълча. – Това биха могли да си кажат. – Не ме обвиняват в това. – Засега. Но доколкото чух, онова ченге от Олбъни няма търпение да ви докопа. Сблъсквал съм се с него преди и мога да ви кажа, че е гадно копеле. Том въздъхна дълбоко и поклати глава. – И той е много развълнуван, че жена ви не потвърждава вашата история, че Рьонфелд е бил мъртъв, когато сте го намерили. – Адвокатът нави парче шнур около пръста си. – Тя навярно ви мрази до смърт. – Размотавайки шнура, той продължи бавно: – Може да ви мрази, защото сте я накарали да лъже за бебето. Или дори защото сте убиец. Но по-вероятно ми се струва да ви мрази, защото сте издали истината. Том не отговори. – Властите имат задължението да докажат как е умрял. Когато човек е лежал под земята почти четири години, това не е лесна задача. Не е останало много от него. Няма счупени кости. Няма фрактури. Според лекарската документация е имал сърдечни проблеми. Обикновено това би трябвало да доведе до благоприятни изводи на съдебния лекар. Ако се решите да кажете цялата истина. – Ако се призная за виновен по всички обвинения – например, че съм принудил Изабел да ме подкрепи, и няма други доказателства, – никой не може да я докосне, така ли е? – Да, но... – Тогава ще приема каквото ми е писано. – За жалост може да ви е писано много повече, отколкото предполагате – заяви Фицджералд, прибирайки документите в куфарчето си. – Нямаме представа какво ще каже жена ви, ако реши да проговори. На ваше място бих се замислил много сериозно. Ако хората зяпаха Хана и преди завръщането на Грейс, то сега я гледаха много по-втренчено. Очакваха някакво чудотворно преобразяване, като химическа реакция след срещата на майка и дъщеря. Но в това отношение останаха разочаровани: детето изглеждаше ужасено, а майката отчаяна. Вместо да си възвърне руменината на бузите, Хана ставаше все по-мършава и всеки писък на Грейс я караше да се пита дали е постъпила правилно, като я взе. Старите дневници от Янус бяха реквизирани и полицаите ги сравниха с почерка от писмата до Хана; нямаше съмнение – същият уверен, прилежен почерк и на двете места. Нито пък имаше съмнения за дрънкалката, разпозната от Блуи. Бебето обаче беше променено до неузнаваемост. Хана бе подала на Франк мъничко тъмнокосо пеленаче с тегло около пет килограма и половина, а съдбата ѝ върна уплашено и нацупено русо момиченце, което можеше само да си стои на краката, да ходи и да пищи, докато лицето му стане алено, а брадичката му се намокри от сълзи и слюнка. Увереността на Хана, породена от грижите за бебето през първите седмици от живота му, бързо рухна. Безмълвното разбиране и ритмите на интимност, които бе предполагала, че ще може просто да поднови, се оказаха загубени за нея – детето вече не реагираше по начин, който би могла да предскаже. Бяха като двама танцьори, непознаващи стъпките на партньора. Хана изпадаше в ужас от миговете, когато губеше търпение към дъщеря си, която отначало приемаше да се храни, да спи и да се къпе само след люти битки, а по-късно просто се затвори в себе си. Нито в дългогодишните блянове, нито дори в кошмарите въображението ѝ не бе допускало нещо тъй ужасно. В отчаянието си тя отведе детето при доктор Съмптън. – Е – каза пълничкият лекар, докато оставяше слушалката си на бюрото, – физически тя е напълно здрава. – Той побутна към Грейс буркана с желирани бонбони. – Вземете си, млада госпожице. Момичето, все още ужасено от първата си среща с него в полицейския участък, не отговори. Хана ѝ поднесе буркана. – Хайде, вземи. Какъвто цвят си харесаш, миличка. Но дъщеря ѝ извърна глава и намота кичур коса около пръста си. – И казвате, че се подмокря в леглото? – Често. На нейната възраст би било нормално да се очаква... – Едва ли е необходимо да ви напомням, че обстоятелствата не са нормални. Докторът натисна звънеца на бюрото си и след дискретно почукване влезе белокоса жена. – Госпожо Фрип, ако обичате, вземете за малко Грейс да поседи при вас, докато аз поговоря с майка ѝ. Жената се усмихна. – Хайде, скъпа, ела да видим дали можем някъде да намерим бисквитка за теб – каза тя и отведе апатичното дете. Хана започна: – Не знам какво да правя, какво да говоря. Все още продължава да иска... – Тя се запъна. – Изабел Шербърн. – Какво ѝ казахте за нея? – Нищо. Казах, че аз съм нейната майка, че я обичам и... – Е, трябва да кажете нещо и за госпожа Шербърн. – Но какво? – Предлагам просто да кажете, че тя и нейният съпруг е трябвало да си отидат. – Да си отидат? Къде, защо? – Това няма значение на тази възраст. Стига да получи отговор на въпроса си. Рано или късно тя ще забрави, ако няма какво да ѝ напомня за семейство Шербърн. Ще свикне с новия си дом. Виждал съм го доста често при осиновени сираци и тъй нататък. – Но тя изпада в ужасни състояния. Аз просто искам да постъпя както е най-добре за нея. – За жалост човек не може да направи омлет, без да счупи яйцата, госпожо Рьонфелд. Съдбата е раздала на това малко момиченце лоши карти и няма начин да ги промените. В крайна сметка онези двама ще изчезнат от съзнанието ѝ, стига да не поддържа контакт с тях. А междувременно ѝ давайте по капка от приспивателното, ако е твърде тревожна или неспокойна. Няма да навреди. 28. – Стой далече от този човек, чуваш ли ме? – Трябва да ида да го видя, мамо. Той е в затвора от толкова време! По моя вина! – жално отвърна Блуи. – Не говори глупости. Ти върна детето на майка му и си на път да прибереш три хиляди гвинеи награда. – Госпожа Смарт вдигна ютията от печката и започна да глади покривката все по-яростно с всяко изречение. – Размърдай си главата, момче. Ти направи каквото трябваше, сега стой настрани! – Том е закъсал по-зле и от ранните заселници, каторжниците, мамо. Мисля, че тая работа няма да свърши добре за него. – Това не те засяга, синко. Сега марш в задния двор да оплевиш розите. Блуи машинално направи крачка към задната врата, а в това време майка му промърмори: – Ох, какво е да си вдовица с малоумен син! Той спря и за нейно учудване се изпъна в цял ръст. – Да, може и да съм малоумен, но не съм доносник. И не съм от онези, дето изоставят другарите си. Той се обърна и тръгна към предната врата. – Къде си мислиш, че отиваш, Джеремая Смарт? – Навън, мамо! – Само през трупа ми! – отсече тя и му препречи пътя. Тя беше висока само метър и половина. Блуи надхвърляше метър и осемдесет. – Съжалявам – каза той, хвана майка си през кръста, повдигна я без усилие като парче сандалово дърво и лекичко я остави настрани. Тя остана там зяпнала, с пламнали очи, докато синът ѝ излизаше и се отдалечаваше по пътеката. Блуи огледа обстановката. Тясна килия, кофа в ъгъла, калаена чаша на масата, завинтена за пода. През всичките години, откакто познаваше Том, никога не го беше виждал небръснат, чорлав, с измачкана риза. Сега под очите му имаше тъмни кръгове, а скулите му стърчаха като планински хребети над масивната челюст. – Том! Радвам се да те видя, приятелю – възкликна посетителят и тия думи ги върнаха към времената на швартоване, разтоварване и дълги плавания, когато наистина се радваха да се видят. Блуи се опита да разгледа лицето на Том, но не можеше да се справи с пространството между решетките, така че или лицето, или железните пръчки не бяха на фокус. Дълго се чуди какво да каже и накрая попита: – Как я караш? – Бил съм и по-добре. Блуи прехвърляше шапката си от ръка в ръка, събирайки смелост. – Няма да взема наградата, приятелю – изтърси внезапно той. – Не би било редно. Том се загледа настрани за момент. – Така си и мислех, че е имало някаква причина да не дойдеш с полицаите. Изглеждаше по-скоро безразличен, отколкото сърдит. – Съжалявам! Мама ме накара. Не биваше да я слушам. Тия пари няма и с пръст да ги пипна. – По-добре да ги вземеш ти, отколкото някой друг. За мен вече няма значение. Блуи бе очаквал от Том всичко друго, но не и това безразличие. – Какво ще стане сега? – Да пукна, ако знам, Блуи. – Трябва ли ти нещо? Какво искаш да ти донеса? – Бих се радвал на късче небе и мъничко океан. – Говоря сериозно. – Аз също. – Том дълбоко въздъхна и се замисли за миг. – Можеш да направиш нещо. Да се срещнеш с Изи вместо мен. Тя сигурно е при родителите си. Просто... виж дали е добре. Мисля, че ѝ е много тежко. Луси означаваше всичко за нея. – Той не довърши, защото гласът му пресекна. – Кажи ѝ... че разбирам. Само това. Кажи ѝ, че разбирам, Блуи. Макар изобщо да не се чувстваше в свои води, младият мъж прие поръчението като свещен обет. Щеше да предаде посланието, дори с цената на собствения си живот. След като Блуи си тръгна, Том легна на койката и отново се запита как е Луси, как се справя Изабел. Помъчи се да измисли някакъв друг начин, по който би могъл да постъпи, започвайки още от онзи пръв ден. После си спомни думите на Ралф: "няма смисъл да водиш повторно войната с надеждата, че този път всичко ще е наред". Вместо това той потърси утеха в перспективата – мислено очерта по тавана точните позиции на звездите, които ще изгреят тази нощ, започвайки с най-ярката, Сириус; Южния кръст; след това планетите – Венера и Уран, – лесно различими в небето над острова. Проследи как съзвездията се плъзгат по покрива на света от здрач до зори. Точността и тихият ред на звездите му даваха усещане за свобода. Той не бе преживявал нищо, което звездите да не са виждали вече някъде някога на тази земя. След време паметта им щеше да се склопи над живота му като изцелена рана. Всичко щеше да бъде забравено, всички страдания заличени. После си спомни звездния атлас и надписа на Луси "завинаги и завинаги, и завинаги, и завинаги" и болката на настоящето го обгърна отново. Помоли се за Луси: "Пази я, Господи. Дай ѝ щастлив живот. Нека да ме забрави". И за Изабел, изгубена в мрака: "Нека се върне у дома, нека се върне към себе си, преди да е станало късно". Блуи пристъпваше от крак на крак пред входната врата на семейство Грейсмарк и тихичко репетираше речта си. Когато вратата се отвори, Вайълет застана пред него с тревожно лице. – Какво ще обичате? – попита тя, издигайки официалния тон като щит срещу всяка нова неприятност. – Добър ден, госпожо Грейсмарк. – Тя не отговори и той добави: – Аз съм Блу... Джеремая Смарт. – Знам кой си. – Питам се дали... дали смятате, че мога да си поговоря с госпожа Шербърн? – Тя не приема посетители. – Аз... – Той понечи да се откаже, но си спомни лицето на Том и настоя: – Няма да ѝ отнема много време. Просто трябва да... Гласът на Изабел долетя от сенчестата всекидневна: – Пусни го да влезе, мамо. Майка ѝ се намръщи. – Добре, влез. И не забравяй да си изтриеш краката. – И тя се втренчи в ботушите му, докато той ги бършеше най-усърдно в изтривалката пред вратата, преди да я последва. – Всичко е наред, мамо. Няма нужда да оставаш – каза Изабел от креслото си. Блуи си помисли, че Изабел изглежда не по-добре от Том – немощна и пребледняла. – Благодаря, че ме прие... – Той се поколеба. Ръбът на шапката бе овлажнял между стиснатите му пръсти. – Ходих да видя Том. Лицето ѝ помръкна и тя извърна глава. – Той е много зле, Изабел. Наистина много зле. – И те прати да ми го кажеш, така ли? Блуи продължаваше да мачка шапката си. – Не. Помоли ме да ти предам съобщение. – О? – Заръча да ти кажа, че разбира. Тя не успя да прикрие изненадата си. – Какво разбира? – Не каза. Просто заръча да ти предам това. Очите ѝ останаха втренчени в Блуи, но тя не го гледаше. След дълго мълчание, през което той се изчерви от погледа ѝ, Изабел каза: – Е, добре, каза ми го. – Тя бавно се изправи на крака. – Ще те изпратя. – Ами... – попита смаяно Блуи. – Какво "ами"? – Какво да му предам? Нали разбираш... съобщение или нещо такова. – Тя не отговори. – Той винаги е бил добър с мен, Изабел... Както и ти. – Насам – каза тя и го поведе към входната врата. Когато затвори вратата зад него, притисна лице към стената и се разтрепери. – О, Изабел, скъпа! – възкликна майка ѝ. – Ела да си полегнеш, момичето ми. И я поведе към спалнята. – Пак ми прилошава – каза Изабел и Вайълет сложи стария порцеланов леген върху скута на дъщеря си точно навреме. *** Бил Грейсмарк се гордееше, че умее да преценява хората. Като директор на училище той имаше възможността да наблюдава човешкия характер в процеса на изграждане. Рядко грешеше в преценката си кои от учениците ще се справят добре в живота и кои ще останат завинаги на дъното. Нищо не му бе подсказало, че Том Шербърн е лъжец или грубиян. Само като го видеше човек с Луси, ставаше ясно, че момиченцето не изпитва и капка страх от него. Едва ли би могъл да повери дъщеря си на по-подходящ човек. Но след като загуби единственото внуче, което някога щеше да има, лоялността на Бил се насочи към единственото му оцеляло дете. Инстинктивната му преценка се изличи: кръвта вода не става. Бог знае, че го беше научил по най-трудния начин. – Ужасна работа, Върнън. Ужасна. Клетата Изабел е същинска развалина – каза той на сержанта, с когото седяха в ъгъла на кръчмата. – Докато дава показания срещу Том – отвърна Нъки, – няма за какво да се притеснява. Бил го изгледа въпросително. – Тя не носи наказателна отговорност за нищо, което я е принудил да направи, така че просто трябва да изложи своята версия за събитията. Подобно свидетелство се нарича "компетентно, но не принудително" – обясни полицаят. – Нейните показания са приемливи за съда, както показанията на всеки друг. Но не можем да принудим жена да свидетелства срещу мъжа си. И разбира се, той има правото да мълчи. Не можем да го заставим да каже и думичка срещу нея, ако не иска, а и той очевидно не желае да проговори. – Нъки помълча. – Изабел... струва ли ти се понякога... притеснена за детето? Бил го стрелна с поглед. – Да не се отклоняваме от темата, Върнън. Нъки не се засегна и продължи да размишлява на глас: – Пазач на фар е отговорен пост, сам знаеш. Цялата ни страна – целият свят, ако щеш – разчита това да са почтени хора, честни и достойни. Не можем да допуснем да подправят държавни документи, да притискат съпругите си. Камо ли пък да вършат каквото е сторил с Франк Рьонфелд, преди да го погребе. – Той забеляза тревогата по лицето на Бил, но продължи: – Не. Най-добре е веднага да сложим край. След няколко седмици съдията ще дойде за предварителното заседание. Като се има предвид какво каза Шербърн дотук, най-вероятно ще го прехвърлят в Олбъни, където съдът има правомощия да издава по-строги присъди. Или пък може наистина да се заядат с него и да го откарат чак в Пърт. Спраг всячески търси да докаже, че човекът не е бил мъртъв, когато е стигнал до Янус. – Той допи бирата си и добави: – Лоша му е работата, Бил, поне това мога да кажа. – Харесваш ли книжки, пиленце? – подхвърли Хана. Беше опитала всичко, което ѝ хрумна, за да изгради мост към дъщеря си. Самата тя обичаше приказките като дете и един от малкото спомени, които съхраняваше за собствената си майка, бе как през слънчев следобед четат приказката за Зайчето Питър на моравата пред "Бърмъндси". Ясно си спомняше бледосинята копринена блуза на майка си и нейното ухание – аромат на непознати цветя. И майчината усмивка – най-голямото съкровище на света. – Коя е тази думичка? – питаше майка ѝ. – Знаеш я, нали? – Морков – гордо обяви Хана. – Браво, Хана! – усмихна се майзса ѝ. – Ти си ми голяма умница. Тук споменът избледняваше, също като края на приказка, и тя се връщаше към началото отново и отново. Сега се опитваше да изкуши Грейс със същата книжка. – Виждаш ли? Разказва се за едно зайче. Ела да почетеш с мен. Но детето я погледна навъсено. – Искам си мама. Мразя книгите! – Хайде де, та ти дори не я погледна. – Тя си пое дъх и опита отново. – Само една страница. Нека да прочетем една страница и ако не ти харесва, ще спрем. Момиченцето грабна книгата от ръцете ѝ, захвърли я срещу нея и ъгълът удари бузата на Хана, като едва не засегна окото ѝ. После хукна навън от стаята и налетя право на Гуен, която тъкмо влизаше. – Хей, хей, госпожичке! – възкликна Гуен. – Какво направи на Хана? Върви да се извиниш! – Остави я, Гуен – каза Хана. – Не беше нарочно. Стана случайно. – Тя вдигна книгата и внимателно я сложи на рафта. – Мисля да ѝ предложа малко пилешка супа за вечеря. Всеки обича пилешка супа, нали? – попита тя не твърде уверено. Няколко часа по-късно Хана бе коленичила на пода и бършеше супата, повърната от дъщеря ѝ. – Като се замисли човек, какво всъщност знаем за него? Че бил от Сидни, което може да е чиста измислица. Знаем със сигурност само едно – че не е от Партажьоз. – Вайълет Грейсмарк говореше на Бил, след като се увери, че дъщеря им е заспала. – Що за човек е той? Изчаква, докато тя вече не може да живее без детето, а после ѝ го отнема. Очите ѝ бяха вперени в снимката на нейната внучка. Беше я махнала от лавицата над камината и я криеше в чекмеджето си за бельо. – Добре де, ти как виждаш нещата, Вай? Откровено. – За бога. Дори да не е опирал пистолет в главата ѝ, той все пак е отговорен. Тя определено не беше на себе си след загубата на третото бебе. И да я обвиняваме за това... Негова работа е било да спази правилата веднага, щом държи на това. Не да дава заден ход след години, когато са засегнати толкова много хора. Ние живеем с решенията, които вземаме, Бил. Това е истинската храброст. да поемеш последствията от грешките си. Бил не каза нищо и докато преподреждаше ароматните торбички с лавандула, тя продължи: – Сипва сол в раната, като поставя собствената си гузна съвест над онова, което ще причини на Изабел, на Луси или на... – тя сложи ръка върху неговата – или на нас, скъпи. В цялата тази история нито веднъж не е помислил за нас. Като че малко ни се е струпало през годините. – В очите ѝ блестеше сълза. – Нашата малка внучка, Бил. Толкова много обич... Тя бавно затвори чекмеджето. – Хайде, Вай, скъпа. Знам, че ти е тежко. Знам – каза Бил и прегърна здраво жена си, забелязвайки, че напоследък косата ѝ се прошарва. Двамата постояха прегърнати. Вайълет плачеше. Бил каза: – Какъв глупак бях да повярвам, че лошите дни са отминали. Изведнъж от гърдите му се изтръгна мощно ридание и той я притисна към себе си още по-силно, сякаш така би могъл да спре това ново разбиване на семейството си. След като е почистила пода и дъщеря ѝ най-сетне спи, Хана седи до малкото легло и я гледа. Денем това е невъзможно. Грейс крие лицето си, ако мисли, че я наблюдават. Обръща гръб или бяга в друга стая. Сега, под светлината на свещта, Хана може да наблюдава всяка нейна черта и в овала и във формата на веждите ѝ вижда Франк. Сърцето ѝ прелива от нежност и тя има чувството, че ако заговори със спящата фигурка, ще ѝ отговори гласът на Франк. Пламъкът хвърля сенки, които потрепват в такт с дишането на дъщеря ѝ, по чиято коса плъзва златно сияние и проблясва в тънката струйка слюнка в ъгълчето на полупрозрачните розови устни. Хана съвсем бавно осъзнава какво желание се оформя в дъното на съзнанието ѝ – Грейс да заспи за дни, ако трябва дори за години, докато отминат всички спомени за онези хора, за онзи живот. Тя усеща в себе си особената пустота, която се появи, когато за пръв път видя ужаса по лицето на върнатото дете. Ех, ако Франк беше тук. Той щеше да знае какво да правят, как да преодолеят това. Независимо колко пъти животът го поваляше, той винаги се изправяше на крака с усмивка и без лоши чувства. Хана отпраща мислите си назад, за да види една по-малка фигурка – идеалното бебе, само на седмица – и да чуе отново приспивната песен на Франк, Schlaf, Kindlein, schlaf –"Спи, детенце, спи". Припомня си как той се взираше в люлката и мълвеше нещо на немски. "Шепна ѝ хубави неща за сънищата", казваше Франк. "Докато човек има хубави неща в ума си, може да бъде щастлив. Знам това." Хана вдига глава. Споменът е достатъчен, за да ѝ вдъхне храброст да се изправи пред новия ден. Грейс е нейна дъщеря. Нещо в душата на детето със сигурност ще си спомни, ще я познае рано или късно. Тя просто трябва да приема нещата ден за ден, както казва баща ѝ. Скоро малкото момиченце отново ще бъде нейно, ще носи радост както в деня, когато се роди. Тя тихо духва свещта и излиза от стаята в светлината, която се плъзга по пода от отворената врата насреща. Когато се отпуска в собственото си легло, изведнъж я поразява усещането колко пусто е то. *** Изабел крачи напред-назад. Часът е три сутринта и тя се е измъкнала през задната врата на дома на родителите си. Едно дърво е склещило луната с два от дългите си клони като с костеливи пръсти. Сухата трева шумоли под босите ѝ крака, докато тя продължава да снове – от джакарандата до огненото дърво и от огненото дърво до джакарандата: там, където преди толкова години беше старата портичка. Разбирането ту я осенява, ту отново изчезва сред облака от пърхащи мисли, който дойде отначало със загубата на първото бебе и нарасна с отнемането на още две, а сега и на Луси. А онзи Том, когото обичаше, за когото се омъжи, също изчезна в мъглата на измамата – изплъзваше се незабелязано, бягаше да носи бележки на друга жена; заговорничеше да ѝ отнеме дъщерята. "Разбирам." Съобщението на Том е озадачаващо. Стомахът ѝ се стяга на възел от ярост и копнеж. Мислите ѝ летят във всички посоки и за един кратък миг тя отново е на девет години, възседнала побеснял кон. Тигрова змия на пътеката. Конят внезапно се изправи на задни крака и бясно препусна между дърветата, без да обръща внимание на клоните и на детето, вкопчено отчаяно в гривата му. Изабел се притискаше плътно до шията на животното, докато страхът и силите му се изчерпаха и то най-сетне спря на една поляна, след като бе пробягало километър и половина. – Нищо не може да се направи – бе казал баща ѝ. – Щом един кон се подплаши, можеш само да си кажеш молитвата и да стискаш с все сила. Не можеш да спреш животно, обзето от сляп ужас. Тя няма с кого да си поговори. Няма кой да я разбере. Какъв смисъл би имал животът ѝ сам по себе си без семейството, за което живееше? Тя плъзва пръсти по кората на джакарандата и намира белег – браздата, която издълба Алфи, за да отбележи нейния ръст един ден преди двамата с Хю да заминат за Франция. – Като се върнем, ще проверя колко си пораснала, сестричке, тъй че гледай да не ме разочароваш. – Кога ще се върнете наистина? – попита го тя. Момчетата се спогледаха, притеснени и развълнувани. – Когато стигнеш до тук – каза Хю и проряза кората петнайсет сантиметра по-горе. – Щом стигнеш до тук, ще си дойда да те тормозя отново, Изи. Тя така и не порасна толкова. Едно пробягало гущерче я връща към настоящето, към отчаяното ѝ положение. Въпросите не ѝ дават мира, а луната виси изнемощяла в клоните над нея: кой е в действителност Том? Този мъж, когото си мислеше, че познава толкова добре. Как се оказа способен на такова предателство? Какъв е бил животът ѝ с него? И кои са били душите – тия съчетания на нейната кръв с неговата, – които не успяха да намерят правия път, за да бъдат с нея? Една зловеща мисъл кацва на рамото ѝ: какъв е смисълът на утрешния ден? Седмиците след завръщането на Грейс бяха по-мъчителни за Хана от седмиците след нейната загуба, тъй като се изправяше пред истини, които отдавна отблъскваше, но сега те ставаха неизбежни. Годините наистина бяха минали. Франк наистина беше мъртъв. Част от живота на дъщеря ѝ си беше заминала и никога нямаше да се върне. Докато отсъстваше от дните на Хана, Грейс бе присъствала в нечии чужди дни. Нейното дете бе имало друг живот, без... – неволно си помисли тя, – без дори да помисли за нея. Хана със срам осъзна, че се чувства предадена. От едно бебе. Тя си спомни съпругата на Били Уишарт и как нейната радост от завръщането на съпруга ѝ, когото смяташе за загинал при Сома, се превърна в отчаяние. Пострадалият от газова атака, който се прибра у дома, беше чужденец както за себе си, така и за своето семейство. След пет години борба една сутрин, когато водата в резервоара се покри с дебел слой лед, тя стъпи върху преобърната кофа за доене в обора и се обеси, оставяйки децата си да срежат въжето, защото Били все още не можеше да докосне нож. Хана се молеше за търпение, сила и разбиране. Всяка сутрин молеше Бог да ѝ помогне да стигне до края на деня. Един следобед, докато минаваше край детската стая, тя чу глас. Забави крачка и се прокрадна на пръсти по-близо до открехнатата врата. Изтръпна, като видя детето най-сетне да си приказва с куклите; досега всичките ѝ опити да я накара да си играе с тях бяха отхвърляни. Миниатюрният сервиз за чай беше разхвърлян върху завивките. Едната кукла все още носеше изисканата си дантелена рокля, но другата беше съблечена по камизолка и дълги долни гащи. Върху скута на тази с роклята лежеше дървена щипка за пране. – Време за вечеря – каза детето от името на облечената кукла, вдигна чаена чашка към щипката и започна да имитира: "ам-ам-ам". – Браво, моето момиченце. Сега е време за лягане, скъпа. Лека нощ. – И куклата вдигна щипката към устните си, за да я целуне. – Гледай, тате – продължи тя и нежно докосна щипката за пране. – Луси спи. – Лека нощ, Лулу, лека нощ, мамо – каза тя от името на куклата по долни гащи. – Сега трябва да паля фара. Слънцето вече залязва. И куклата изтича под одеялото. Куклата с рокля каза: – Не се бой, Луси. Вещицата не може да те хване, аз я направих да умре. Преди да осъзнае какво прави, Хана нахълта и грабна куклите. – Стига с тия глупави игри, чуваш ли ме? – кресна тя и шляпна ръката на дъщеря си. Детето настръхна, но не заплака – просто гледаше мълчаливо Хана. Хана мигновено бе обзета от разкаяние. – Съжалявам, миличка! Толкова съжалявам. Не исках да те нараня. – Тя си спомни инструкциите на лекаря. – Онези хора си отидоха. Те направиха нещо лошо, държаха те далече от дома. Но вече ги няма. – Грейс като че се озадачи при споменаването на дома и Хана въздъхна. – Някой ден. Някой ден ще разбереш. По пладне, докато Хана плачеше в кухнята, засрамена от изблика си, дъщеря ѝ пак си играеше, само че с три щипки. Хана остана до късно през нощта да крои и шие, така че, когато се събуди на сутринта, детето откри върху възглавницата си нова парцалена кукла – малко момиченце с името "Грейс", избродирано върху престилчицата. – Не мога да понеса мисълта какво ѝ причиняват, мамо – каза Изабел, докато двете седяха на плетени столове под стряхата зад къщата. – Тя страда за нас, страда за дома си. Клетото малко създание няма представа какво се случва. – Знам, скъпа. Знам – отвърна майка ѝ. Вайълет бе приготвила чаша чай и я сложи в скута ѝ. Нейната дъщеря изглеждаше ужасно променена – хлътнали очи със сиви сенки под тях; сплъстена коса, загубила блясъка си. Изабел изрече на глас мисълта, която ѝ хрумна, може би за да я разбере по-добре: – И нито едно погребение... – Какво искаш да кажеш – попита Вайълет. Напоследък Изабел не говореше много смислено. – Всички, които загубих... те просто ми бяха отнети... и не остана нищо. Може би едно погребение щеше... знам ли... щеше да промени нещо. За Хю поне имаме снимка на гроба в Англия. Алфи е само име върху онзи мемориал. Първите ми три бебета – три, мамо – дори нямаше кой да ги опее. А сега... – Гласът ѝ секна и тя избухна в сълзи. – Луси... Вайълет беше се радвала, че не е погребала синовете си – погребението бе доказателство. Безспорно. Погребението означаваше да признае, че момчетата ѝ са мъртви. И погребани. Това бе предателство. Липсата на погребение означаваше, че един ден могат да дотичат в кухнята, да попитат какво има за вечеря и да се смеят с нея на тази глупава грешка, която я е накарала да повярва за миг – представете си само! , – че са изчезнали завинаги. Тя обмисли внимателно думите си. – Скъпа, Луси не е мъртва. – Изабел сякаш отхвърли коментара с пренебрежение и майка ѝ се намръщи. – Ти нямаш ни най-малка вина, скъпа. Никога няма да простя на онзи човек. – Мислех, че ме обича, мамо. Казваше ми, че съм най-скъпото на света за него. А после направи нещо толкова ужасно... По-късно, докато излъскваше сребърните рамки със снимките на синовете си, Вайълет за кой ли път се замисли над положението. Щом едно дете влезе в сърцето ти, вече няма правилно и неправилно. Тя познаваше жени, родили деца от съпрузи, които ненавиждат, или още по-зле, от мъже, които са ги изнасилили. И тия жени обичаха свирепо децата си, ненавиждайки при това зверовете, които са ги създали. Няма спасение от любовта към детето, Вайълет го знаеше твърде добре. 29. – Защо я защитаваш? Въпросът стресна Том, който изгледа предпазливо Ралф през решетките. – Дявол да го вземе, то си е очевидно, приятелю. Щом стане дума за Изабел, тутакси почваш да дрънкаш щуротии. – Трябваше да я пазя по-добре. Да я опазя от себе си. – Не говори глупости. – Ти ми беше добър приятел, Ралф. Но... има много неща, които не знаеш за мен. – Но и много неща знам, момче. Том се изправи. – Оправихте ли двигателя? Блуи каза, че си имате проблеми с него. Ралф го погледна внимателно. – Изгледите не са добри. – Тоя кораб ти служи вярно дълги години. – Да. Винаги съм му вярвал и никога не ме е разочаровал. Но от Фримантъл искат да го бракуват. – Той погледна Том в очите. – Всички ние живеем толкова кратко. Кой си ти, та да хвърляш на вятъра най-добрите години от живота си? – Най-добрите ми години отдавна отминаха, Ралф. – Това е глупост и ти го знаеш! Крайно време е да се опомниш и да направиш нещо! За бога, събуди се, проклетнико! – Какво предлагаш да направя, Ралф? – Предлагам да кажеш скапаната истина, каквато и да е тя. Лъжите носят само проблеми. – Понякога и истината носи само това... Човешката издръжливост си има предели, Ралф. Господи... знам го по-добре от когото и да било. Изи беше просто едно обикновено, щастливо момиче, докато не се обвърза с мен. Нищо нямаше да ѝ се случи, ако не беше дошла на Янус. Тя си мислеше, че там ще е рай. Нямаше представа какво предстои. Не биваше да ѝ позволявам да дойде. – Тя е зряла жена, Том. Том погледна капитана, обмисляйки следващите си думи. – Ралф, това ми се пишеше много отдавна. Рано или късно греховете те догонват. – Той въздъхна и се загледа към паяжината в ъгъла на килията, където няколко мухи висяха като забравена коледна украса. – Трябваше да съм умрял от години. Бог знае, че сто пъти трябваше да ме повали куршум или щик. Отдавна живея назаем. – Той преглътна с усилие. – На Из и така ѝ е толкова тежко без Луси. Тя няма да оцелее в затвора, Ралф, само това мога да направя за нея. Това е единственият възможен начин някак да изкупя вината си. – Не е честно. – Детето повтаря това изречение пак и пак, не с хленчещ тон, а като отчаян призив към разума. По лицето ѝ е изписано изражението на човек, който се опитва да обясни английска фраза на чужденец. – Не е честно. Искам да си ида у дома. Понякога Хана успява да я разсее за няколко часа. Заедно правят сладки. Изрязват хартиени кукли. Слагат трохи за мушитрънчетата, така че мъничките създания идват чак до вратата и подскачат с тънките си крачета, а Грейс очарована гледа как изящно кълват късчета стар хляб. Когато вижда как Грейс се захласва по раираната котка, край която минават един ден, Хана разпитва из града дали някой има котенца и едно малко черно създание с бели лапи и муцунка става част от семейството. Грейс е заинтригувана, но подозрителна. – Хайде, твое е. Само за теб – казва Хана и внимателно ѝ подава котето. – Ще трябва да ми помагаш да се грижа за него. Е, как мислиш да го наречем? – Луси – отговаря детето, без колебание. Хана се сепва. – Мисля, че Луси е име за момиченце, а не за коте – казва тя. – Какво ще речеш за някое истинско котешко име? И Грейс отговаря с единственото котешко име, което знае. – Табата Таби. – Значи ще е Табата Таби – казва Хана, устоявайки на изкушението да възрази. Поне е накарала детето да проговори. На следващия ден Хана предлага: – Искаш ли да дадем на Табата малко кайма? Грейс навива на пръста си кичур коса и отговаря: – Тя не те харесва. Харесва само мен. Казва го без злоба. Просто обяснява факт. – Може би трябва да ѝ позволиш да види Изабел Шербърн – предложи Гуен след особено жесток сблъсък между майката и детето при обуването на чифт обувки. Хана я погледна с ужас. – Гуен! – Знам, че това е последното, което искаш да чуеш. Но аз просто казвам... може би, ако Грейс мисли, че си приятелка на майка ѝ, това ще помогне по някакъв начин. – Приятелка на майка ѝ! Как можа да го изречеш! Освен това нали знаеш какво каза доктор Съмптън? Колкото по-скоро забрави онази жена, толкова по-добре! Но тя не можеше да избяга от факта, че нейната дъщеря е безвъзвратно белязана с печата на онези други родители, на онзи друг живот. Когато се разхождаха по плажа, Грейс напираше към водата. Нощем, когато повечето деца биха се радвали да разпознаят луната, Грейс можеше да посочи най-ярката звезда и да обяви: "Сириус! И Млечният път", с тъй уверен глас, че уплашената Хана бързо я прибираше вътре с думите: – Време е за лягане. Да си влизаме. Хана се молеше да бъде освободена от озлоблението и горчивината. – Господи, ти ме благослови да си възвърна дъщерята. Покажи ми как да постъпя правилно. Но веднага си представяше Франк, увит в парче брезент и хвърлен в безименен гроб. Спомни си изражението му, когато за пръв път пое дъщеря си, сякаш Хана му поднасяше цялата вселена в онова розово одеялце. Решението не зависеше от нея. Правилно бе да постъпят с Том Шербърн според закона. Ако съдът реши, че той трябва да отиде в затвора – е, око за око, както се казваше в Библията. Нека правосъдието си свърши работата. Но после тя си спомняше човека, който бе дошъл да я спаси от Бог знае какво преди години на онзи кораб. Спомняше си как изведнъж се почувства в безопасност до него. Иронията на съдбата спираше дъха ѝ дори и днес. Кой би могъл да знае какво се крие в човешката душа? Тя бе видяла колко властен вид придоби, когато прогони пияния. Дали си мислеше, че стои над закона? Или извън него? Но пък двете бележки с красивия почерк: Молете се за мен... Тогава тя се връщаше към молитвите, молеше се и за Том Шербърн – да се отнесат справедливо към него, въпреки че някаква част от нея искаше да го види как страда заради онова, което бе сторил. На другия ден Гуен хвана баща си под ръка, докато се разхождаха из градината му. – Знаеш ли, липсва ми това място – каза тя, поглеждайки назад към голямата сграда от варовиков камък. – И ти му липсваш, Гуени – отвърна баща ѝ. След още няколко крачки той добави: – След като вече Грейс си е у дома с Хана, може би е време да се прибереш при стария си татко... Тя прехапа устни. – Бих се радвала наистина, но... – Но какво? – Мисля, че Хана все още не е в състояние да се справя сама. – Тя се отдръпна и застана пред баща си. – Не ми е приятно точно аз да го казвам, татко, но не знам дали изобщо някога ще успее. И това бедно момиченце! Не знаех, че едно дете може да бъде толкова нещастно. Септимъс я погали по бузата. – Познавам едно малко момиченце, което бе толкова нещастно. Ти просто ми разби сърцето. И така беше месеци наред след смъртта на майка ти. Той се наведе да помирише една от старите червени рози, току-що отминала кадифеното великолепие на пълния си разцвет. Вдъхна аромата дълбоко, после опря длан на кръста си, за да се изправи. – Но точно това е тъжното – настоя Гуен. – Майка ѝ не е мъртва. Тя е тук, в Партажьоз. – Да. Хана е точно тук, в Партажьоз! Гуен познаваше баща си достатъчно добре, за да не прекалява. Продължиха да се разхождат в мълчание. Докато Септимъс оглеждаше цветните лехи, Гуен се мъчеше да не чува звука на страданието на племенницата си, тъй дълбоко запечатан в съзнанието ѝ. Тази нощ Септимъс напрегнато се замисли какво да направи. Той поназнайваше едно-друго за малки момиченца, които са загубили майка си. И поназнайваше едно-друго за убеждаването. Когато избра плана си, той се унесе в дълбок сън. На сутринта той подкара колата към дома на Хана и обяви: – Внимание. Всички ли са готови? Отиваме на тайнствена екскурзия. Крайно време е Грейс да опознае малко по-добре Партажьоз; да разбере откъде е родом. – Но аз тъкмо кърпя завесите на църковната зала. Обещах на преподобния Норкелс... – Тогава ще излезем само двамата. Не бой се, всичко ще бъде наред. "Тайнствената екскурзия" започна с пътуване до дъскорезницата на Потс. Септимъс си бе спомнил как като деца Хана и Гуен обичаха да дават ябълки и бучки захар на конете там. В днешно време дървесината се превозваше по железницата, но дъскорезницата все още държеше няколко впряга за извънредни случаи, когато дъждът отмиваше участъци от релсовия път в гората. Септимъс погали един от конете и каза: – Това, госпожице Грейс, е Арабела. Можеш ли да кажеш "Арабела"? – Той се обърна към младия коняр. – Ако обичаш, впрегни я в двуколката, момче. Младежът изтича в конюшнята и след малко изведе впрегнатата Арабела. Септимъс вдигна Грейс на седалката, после се настани до нея. – Искаш ли да тръгнем на експедиция? – каза той и дръпна юздите на старата кобила. Грейс никога не бе виждала толкова голям кон. Никога не бе влизала в истинска гора – това тук изобщо не можеше да се сравнява със злополучното ѝ приключение в шубраците зад къщата на семейство Грейсмарк. През по-голямата част от живота си бе виждала само две дървета – норфъкските борове на Янус. Септимъс караше двуколката по старите просеки през вековните евкалипти, тук-там посочваше кенгура и варани; детето бе омагьосано от този приказен свят. От време на време показваше с пръст някоя птица или животно. "Какво е това?" И дядото казваше името на създанието. – Виж, бебе кенгуру – каза тя, сочейки едно зверче, подскачащо бавно край пътеката. – Това не е бебе кенгуру. Този мъник се нарича квока. Като кенгуру, но по-дребен. По-голям от това няма да порасне. – Той я погали по главата. – Хубаво е да те видя усмихната, момичето ми. Знам, че ти беше тъжно... Липсва ти старият живот. – Септимъс се позамисли. – Знам какво ти е, защото... е, същото се случи и с мен. Момиченцето го погледна озадачено и той продължи: – Трябваше да кажа сбогом на майка си и да тръгна с ветроходен кораб през морето чак до Фримантъл. Бях само малко по-голям от теб. Трудно е да си го представиш, знам. Но аз дойдох тук и имах нови мама и татко на име Уолт и Сара. От тогава нататък те се грижеха за мен. И ме обичаха също както моята Хана обича теб. Така че понякога в живота можеш да имаш не само едно семейство. Лицето на Грейс не издаде какво мисли за този разговор, затова Септимъс смени темата. Кобилата крачеше, без да бърза, и слънцето прозираше тук-там през високите клони. – Харесват ли ти дърветата? Грейс кимна. Септимъс посочи няколко фиданки. – Виж – малки дървета, които израстват отново. Сечем големите стари и новите заемат местата им. Всичко израства отново, ако му дадеш време. Когато станеш на моята възраст, това дърво ще е гигант. Ще порасне голямо и здраво. – Хрумна му една мисъл. – Един ден тази гора ще е твоя. Ще бъде за теб. – Моя гора? За мен? – Е, сега е моя, един ден ще бъде на мама и леля ти Гуен, а след това ще бъде твоя. Как ти се струва? – Може ли да дръпна юздите на коня? – попита тя. Септимъс се засмя. – Подай ми ръце и ще ги държим заедно. – Ето ти я жива и здрава – каза Септимъс, като върна Грейс на Хана. – Благодаря ти, татко. – Тя се приведе към дъщеря си. – Хубаво ли си прекарахте? Грейс кимна. – Погали ли конете? – Да – отговори детето тихо, разтърквайки очи. – Дълъг ден си имала, скъпа. Сега е време за баня, а после ще те сложим в леглото. – Той ми даде гората – каза Грейс с бледа усмивка и сърцето на Хана подскочи. След банята тази вечер Хана седеше на леглото на Грейс. – Много се радвам, че си имала хубав ден. Разкажи ми какво видя, миличка. – Квота. – Моля? – Квота, тя е малка и подскача. – А! Квока! Сладки малки животинки, нали? И какво още? – Голям кон. Аз го управлявах. – Помниш ли му името? Момиченцето се замисли. – Арабала. – Арабела, точно така. Тя е прекрасна. Има си и приятели – Самсон, Херкулес и Диана. Знаеш ли, Арабела вече е доста стара. Но все още е много силна. Дядо показа ли ти какви платформи може да тегли? – Грейс изглеждаше объркана и Хана поясни: – Големи каруци, само с две грамадни колела. С тях изтеглят големите дървета от гората, след като ги отсекат. – Детето поклати глава и Хана каза: – О, скъпа моя. Толкова много неща искам да ти покажа. Ще обикнеш гората, обещавам ти. Докато Грейс се унасяше в сън, Хана седеше до нея и кроеше планове. Щеше да ѝ покаже дивите цветя напролет. Щеше да ѝ купи малко пони – може би шотландско, та да яздят заедно по тесните горски пътеки. Изведнъж във въображението ѝ се разкри видение за бъдещите десетилетия и тя се осмели да прекрачи в тях. – Добре дошла у дома – прошепна тя на заспалата си дъщеря. – Добре дошла у дома най-сетне, скъпа моя. И тя се захвана с вечерните си задължения, като си тананикаше тихичко. 30. В Партажьоз има сравнително малко хора и сравнително малко места, където могат да бъдат. Рано или късно, неизбежно се сблъскваш с някого, когото предпочиташ да избегнеш. Вайълет дни наред бе убеждавала дъщеря си да излезе от къщи. – Хайде, просто се разходи с мен до магазина на Мушмор. Трябва ми още малко прежда за онова одеяло, което плета. Нямаше вече кокетни жилетчици. Нямаше елегантни роклички. Напоследък тя отново плетеше завивки за нещастниците, креещи в Дома за военни инвалиди. Е, поне намираше занимание за ръцете си, макар че това невинаги разтоварваше и ума ѝ. – Мамо, наистина не съм в настроение. Просто ще си остана тук. – О, хайде, скъпа. Докато вървяха по улицата, хората се опитваха да не ги гледат твърде втренчено. Някои се усмихваха любезно, но нямаше и помен от предишното "Как са нещата, Вай?" или "Ще се видим ли в църквата в неделя?". Никой не беше сигурен как да се отнася към този траур, който не бе свързан със смърт. Някои минаваха на другия тротоар, за да ги избегнат. Местните хора четяха вестници заради клюките, но напоследък в града бе настанало голямо затишие. Когато Вайълет и дъщеря ѝ прекрачиха прага на галантерията, Фани Дарнли, която тъкмо излизаше, тихо ахна и спря отвън, облещила очи от тревога и сладостно предвкусване на скандал. Магазинът миришеше на лавандулов лак за мебели и стари рози от букета сухи цветя в кошницата до касовия апарат. По всички стени висяха топове плат – дамаски, муселини, копринени и памучни тъкани. Над облаци от прежда се издигаха пъстроцветни дъги от конци. Всевъзможни дантели – дебели и тънки, брюкселски и френски – се трупаха по тезгяха, където господин Мушмор обслужваше една възрастна жена. Покрай стените чак до дъното на магазина се простираха две редици маси със столове за удобство на клиентите. Две жени седяха край една от масите с гръб към Изабел. Едната беше руса, другата тъмнокоса. Тъмнокосата разглеждаше топ бледолимонов лен, разгънат пред нея. Отстрани седеше мрачно и нервно русо момиченце с парцалена кукла в ръка, облечено с розова рокличка и бели дантелени чорапки. Докато жената оглеждаше плата и питаше за цената, момиченцето завъртя очи да види кой е дошъл. То пусна куклата и скочи от стола. – Мамо! – извика детето и се втурна към Изабел. – Мамо! Мамо! Преди някой да разбере какво става, Луси обви ръце около краката на Изабел и се вкопчи с все сила. – О, Луси! – Изабел я грабна и детето зарови лице в шията ѝ. – Луси, скъпа моя! – Онази лоша жена ме взе, мамо! Тя ме удари! – изплака детето, сочейки с пръст. – О, бедната ми душица! Изабел притискаше момиченцето към себе си, ридаеше от докосването на крачетата, обвити плътно около кръста ѝ, от автоматичното наместване на детската глава в пространството под брадичката ѝ като последно парченце от пъзел. Не мислеше и не чувстваше нищо друго. Хана гледаше, потресена, унижена и отчаяна от магнетичното привличане, което упражняваше Изабел върху Грейс. За пръв път осъзнаваше цялата чудовищност на кражбата. Пред себе си виждаше доказателството за всичко, което ѝ бе откраднато. Виждаше стотиците дни и хилядите прегръдки, споделени от двете – узурпираната любов. Усети, че краката ѝ треперят, и се изплаши да не падне на земята. Гуен я хвана за ръка, но не знаеше какво да прави. Хана се опита да потисне унижението и породените от него сълзи. Жената и детето се бяха слели като едно-единствено същество в свой свят, където никой друг не може да влезе. Призля ѝ, но се бореше да остане на крака, да запази поне частица достойнство. Като се мъчеше да диша спокойно, тя вдигна чантата си от масата и тръгна към Изабел. – Грейс, скъпа – започна неуверено тя. Детето остана вкопчено в Изабел и двете не помръдваха. – Грейс, скъпа, време е да се прибираме у дома. Тя протегна ръка да докосне момиченцето, което изкрещя – не писък, а мощен, убийствен вик, който отекна от прозорците. – Мамо, накарай я да се махне! Накарай я, мамо! Наоколо се струпа малка тълпа – мъжете слисани, жените ужасени. Лицето на момиченцето беше изкривено и лилаво. – Моля те, мамо! Тя умоляваше, обгърнала с мънички длани лицето на Изабел; крещеше думите към нея, сякаш за да преодолее разстояние или глухота. Изабел обаче оставаше няма. – Може би бихме могли да... Изречението на Гуен бе прекъснато от сестра ѝ. – Остави я – изкрещя Хана, неспособна да нарече Изабел по име. – Вече стори достатъчно – продължи тя по-тихо с горчивина в гласа. – Как може да си толкова жестока – избухна Изабел. – Виждаш в какво състояние е! Ти не знаеш нищичко за нея – от какво се нуждае, как да се грижиш за нея! Ако нямаш милост, прояви поне капка здрав разум! – Пусни дъщеря ми! Веднага! – настоя Хана, разтърсвана от тръпки. Отчаяно бързаше да се измъкне от магазина, да разкъса магнетичната връзка. Тя дръпна детето и го сграбчи през кръста, а то се дърпаше и пищеше: – Мамо! Искам при мама! Пусни ме! – Всичко е наред, скъпа – каза Хана. – Знам, че си разстроена, но не можем да останем тук. – И продължи да говори, опитвайки се да успокои детето с думи, като същевременно запази хватката си достатъчно силна, за да не се изплъзне и да избяга. Гуен погледна Изабел и отчаяно поклати глава. После се обърна към племенницата си. – Тихо, тихо, миличка. Не плачи. – И тя избърса лицето ѝ с изящна дантелена кърпичка. – Ела си у дома да ти потърсим бонбони. Табата Таби сигурно вече те чака. Хайде, скъпа. Утешителните думи на Хана и Гуен продължаваха да се леят като тих поток, докато трите отстъпваха към вратата. На прага Гуен се обърна отново да види Изабел и отчаянието в очите ѝ. За момент всички останаха като вцепенени. Изабел се взираше в пустотата и не смееше да раздвижи ръце, за да не изгуби усещането за дъщеря си. Майка ѝ гледаше младите продавачи, сякаш ги предизвикваше да коментират. Накрая момчето, което показваше ленения плат, вдигна топа и започна отново да го навива. Лари Мушмор възприе това като повод да каже на възрастната жена, която обслужваше: – Значи само два метра искате? От дантелата? – Ъъъ... да, само два метра – отвърна тя, като се мъчеше да говори нормално, но беше така объркана, че когато поиска да плати, извади от чантата си гребен вместо пари. – Хайде, скъпа – каза Вайълет тихо. После добави по-високо: – Не мисля, че искам от същата прежда. Ще разгледам отново шарките и ще реша. Фани Дарнли, която си шушукаше с една жена на тротоара, замръзна, когато двете жени излязоха от магазина. Само погледът ѝ посмя да ги последва по улицата. Нъки крачи по провлака на Пойнт Партажьоз и слуша вълните, връхлитащи към брега от двете страни. Той идва тук, за да избистри главата си вечер след чая. Избърсал е чиниите, измити от съпругата му. Все още тъгува за дните, когато наоколо имаше деца да вършат това с него и да превръщат работата в игра. Повечето вече са големи. Той се усмихва при спомена за малкия Били, останал завинаги на три години. Нъки машинално върти между палеца и показалеца си мидена черупка, хладна и заоблена като монета. Семейството. Бог знае какво би бил той без семейството си. Най-естественото нещо на света за една жена е да иска бебе. Неговата Айрин би сторила всичко, за да си върне Били. Всичко. Когато става въпрос за децата им, родителите са само инстинкт и надежда. И страх. Всякакви правила и закони изхвръкват навън през прозореца. Законът си е закон, но хората са хора. Нъки се връща мислено към деня, в който започна цялата тази печална история – Денят на падналите, когато той беше в Пърт за погребението на леля си. Би могъл да преследва мнозина от онази тълпа, включително Гарстоун. Всички мъже, които използваха Франк Рьонфелд да прогонят болката поне за малко. Но това само би влошило нещата. Не можеш да накараш цял един град да застане пред своя срам. Понякога забравата е единственият начин за връщане към нормалното. Мислите му пак се насочват към затворника. Том Шербърн е загадка. Затворен като костелив орех. Няма начин да се разбере какво има под гладката твърда черупка и няма слабо място, където да натиснеш. Проклетият Спраг умира от желание да го докопа. Нъки протакаше, доколкото бе възможно, но скоро трябва да му разреши да дойде и да разпита Шербърн. Ако го отведат в Олбъни или в Пърт, кой знае какво ще стане. Шербърн няма по-лош враг от самия себе си. Но Нъки поне е успял да удържи Спраг настрани от Изабел. – Знаеш, че не можем да принудим съпругата да говори, тъй че стой настрани от нея. Ако я притиснеш, може да млъкне окончателно. Това ли искаш? – попита той. – Остави я на мен. Господи, всичко това е прекалено. Спокоен живот в тихо градче – на такава служба беше постъпил. А сега трябва да разплете цялата тази история. Тежък случай. От гаден по-гаден. Работата му е да бъде справедлив и старателен. И да прехвърли случая в Олбъни, когато му дойде времето. Той хвърля черупката във водата. Плясъкът дори не се чува, погълнат от рева на вълните. Все още потен след дългото пътуване от Олбъни, сержант Спраг изтръска едно пухче от ръкава си. Бавно се приведе над документите върху бюрото. – Томас Едуард Шербърн. Дата на раждане: двайсет и осми септември хиляда осемстотин деветдесет и трета година. Том не отговори. Цикадите цвърчаха пронизително откъм гората, като че ли звукът се раждаше от самата жега. – Герой от войната. Награден с Кръст за храброст. Четох предложението за награждаване: сам си превзел немско картечно гнездо. Изнесъл си четирима ранени изпод обстрел. И тъй нататък. – Спраг помълча. – Сигурно си убил много хора навремето. Том мълчеше. – Казах – приведе се Спраг към него, – че трябва да си убил много хора навремето. Том продължи да диша равномерно. Гледаше право напред с безизразно лице. Спраг удари с юмрук по бюрото. – Когато ти задавам въпрос, ще отговаряш, мамка му, разбра ли? – Когато ми зададете въпрос, ще отговоря – тихо каза Том. – Защо уби Франк Рьонфелд? Това е въпрос. – Не съм го убил. – Защото е немец ли? Всички разправят, че още имал акцент. – Когато се натъкнах на него, нямаше акцент. Беше мъртъв. – Убивал си мнозина като него. Още един не е бил от значение, нали? Том въздъхна дълбоко и скръсти ръце. – Това е въпрос, Шербърн. – За какво говорите? Казах ви, аз съм отговорен, че задържахме Луси. Казах ви, че мъжът беше мъртъв, когато лодката спря на брега. Погребах го и това също е моя отговорност. Какво повече искате? – О, колко е смел, колко е честен, как сладко си признава и е готов да отиде в затвора – присмя се Спраг с тъничък глас. – Е, на мен тия не ми минават, мой човек, разбра ли? Прекалено ми намирисва на опит да прикриеш убийство. Мълчанието на Том го раздразни още повече и той продължи: – И друг път съм виждал такива като теб. До гуша ми е дошло от скапани военни герои. Връщат се тук и очакват да ги почитат цял живот. Гледат отвисоко всеки, който не е носил униформа. Е, войната отдавна свърши. Бог знае, че видяхме мнозина от вас да се връщат и да излизат от релсите. Начинът, по който сте оцелявали там, не е начин за оцеляване в една цивилизована страна и това няма да ти се размине. – Значи майната му на всичко, свързано с войната. – Някой трябва да защити нормалното благоприличие и аз съм този, който ще го направи тук. – А какво ще речете за здравия разум, сержант? Помислете малко, за бога! Бих могъл да отрека всичко. Бих могъл да кажа, че Франк Рьонфелд дори не е бил в лодката, и щяхте да си останете с пръст в уста. Казах истината, защото исках жена му да разбере какво се е случило и защото той заслужава достойно погребение. – Или може би си казал половината истина, защото искаш да си облекчиш съвестта и да се отървеш с шляпване през ръката. – Питам ви кое изглежда разумно. Сержантът го изгледа студено. – Тук пише, че си убил седем мъже в онова малко приключение с картечницата. Това ми изглежда дело на жесток човек. На безмилостен убиец. Героизмът може и да те погуби – каза той, събирайки записките си. – Трудно е да бъдеш герой, когато висиш на въжето. Спраг затвори папката и повика Хари Гарстоун да отведе арестувания в килията. 31. След инцидента в галантерията Хана почти престава да излиза от къщи, а Грейс все повече се затваря в себе си въпреки всички усилия на майка ѝ. – Искам у дома. Искам си мама – хленчи момиченцето. – Грейс, скъпа, аз съм мама. Знам, че сигурно си объркана. – Тя повдига с пръст брадичката на детето. – Обичам те, откакто се роди. Толкова дълго чаках да се прибереш у дома. Един ден ще разбереш, обещавам ти. – Искам си тате! – подхваща отново детето и блъска пръста настрани. – Тате не може да бъде с нас. Но той те обичаше много. Безкрайно много. И тя си припомня Франк с бебето на ръце. Детето гледа Хана с недоумение, понякога с гняв и в крайна сметка с примирение. През следващата седмица, докато се прибираше у дома от посещение при шивачката, Гуен отново и отново обмисляше положението. Притесняваше се какво ще стане с племенницата ѝ; несъмнено бе грях едно дете да страда толкова много. Вече не можеше да стои безучастно. Минавайки близо до края на парка, където поддържаната градина граничеше с шубраците, тя зърна една жена да седи на пейка, взирайки се в далечината. Най-напред забеляза хубавия оттенък на зелената ѝ рокля. После осъзна, че това е Изабел Шербърн. Ускори крачка, но нямаше риск Изабел да я види – тя бе изпаднала в транс. На следващия ден и на по-следващия Гуен я видя на същото място в същото замаяно състояние. Кой знае дали идеята не ѝ беше хрумнала още преди суматохата, когато Грейс откъсна всички страници от книжката с приказки? Хана ѝ се скара, после избухна в плач и се опита да събере страниците на първата книга, която Франк бе купил за дъщеря си – приказките на Братя Грим на немски език, богато илюстрирани с акварелни рисунки. – Какво си направила с книгата на татко? О, миличка, как можа? Вместо отговор момиченцето пролази под леглото си и се сви на топка, по-далече от нея. – Толкова малко остана от Франк... – изхлипа отново Хана, гледайки съсипаните страници в ръцете си. – Знам, Хани. Знам. Но Грейс не знае. Тя не го направи нарочно. – Гуен сложи ръка на рамото ѝ. – Знаеш ли какво, иди да си полегнеш, а аз ще я изведа на разходка. – Тя трябва да свикне да живее в собствения си дом. – Само ще отидем до татко. Той ще се зарадва, а чистият въздух ще ѝ се отрази добре. – Не, не искам... – Хайде, Хани. Наистина ти трябва малко почивка. Хана въздъхна. – Добре. Но само до там и веднага обратно. Когато тръгнаха по улицата, Гуен подаде сладкиш на племенницата си. – Искаш близалка, нали, Луси? – Да – отвърна детето и наклони главичка настрани от почуда, че я наричат с истинското ѝ име. – Сега бъди послушна и ще отидем на гости при дядо. Очите на момиченцето трепнаха при споменаването на човека с големите коне и големите дървета. Тя крачеше бавно, смучейки близалката. Не се усмихва, но и не пищи, отбеляза Гуен. Строго погледнато, не се налагаше да минават през парка. Можеха да стигнат по-бързо до къщата на Септимъс покрай гробището и методистката църква. – Умори ли се, Луси? Дали да не си поотдъхнем? Пътят до дядо е дълъг, а ти си още съвсем мъничка... Момиченцето просто продължи да разтваря и затваря пръсти, експериментирайки с лепкавия остатък от карамела. С крайчеца на окото си Гуен видя Изабел на пейката. – Сега бъди добро момиче и изтичай пред мен. Тичай до пейката, а аз ще те настигна. Детето не побягна, а продължи все така бавно, влачейки по земята парцалената си кукла. Гуен стоеше на разстояние и наблюдаваше. Изабел премигна. – Луси? Скъпа! – възкликна тя и я грабна в ръцете си, преди да се запита как е попаднала там. – Мамо! – извика детето и се вкопчи в нея. Изабел се обърна и видя Гуен, която кимна, сякаш искаше да ѝ каже: "Продължавай". Изабел не се интересуваше какво прави тази жена или защо го прави. Тя се разплака, прегърна момиченцето, после се отдръпна, за да го види по-добре. Въпреки всичко може би Луси все още можеше някак си да бъде нейна. От тази мисъл я обля топла вълна. – О, колко си отслабнала, малката ми! Станала си кожа и кости. Трябва да бъдеш послушна и да се храниш. Заради мама. Тя постепенно забеляза и други промени в дъщеря си: косата ѝ беше сресана в обратна посока; носеше рокля от фин муселин, бродирана с маргаритки; нови обувки с пеперуди върху катарамите. Гуен въздъхна от облекчение, като видя реакцията на племенницата си. Сега тя бе съвсем различно дете, изведнъж попаднало в безопасност при любимата си майка. Остави ги заедно, доколкото смееше да изчака, после се приближи. – Сега трябва да я отведа. Не бях сигурна, че ще си тук. – Но... аз не разбирам... – Всичко е толкова страшно. Толкова е трудно за всички. – Тя поклати глава и въздъхна. – Сестра ми е добра жена, наистина. Преживя толкова много. – Тя кимна към детето. – Ще се опитам да я доведа пак. Не мога да обещая. Бъди търпелива. Само това казвам. Бъди търпелива и може би... – Тя не довърши. – Но моля те, не казвай на никого. Хана не би ме разбрала. Тя никога няма да ми прости... Хайде сега, Луси – каза тя и протегна ръце към момичето. Детето се вкопчи в Изабел. – Не, мамо! Не си отивай! – Хайде, сладката ми. Бъди добра заради мама, бива ли? Трябва да тръгнеш с тази госпожица, но ще се видим пак, обещавам. Детето не я пускаше. – Ако си добра сега, можем да дойдем пак – усмихна се Гуен и внимателно я дръпна назад. Някакъв остатък от разум възпря Изабел от импулса да грабне детето. Не, ако можеше да бъде търпелива, жената бе обещала да дойдат пак. Кой знае какво още би могло да се промени след време? Гуен положи много усилия, за да успокои племенницата си. Прегръщаше я, носеше я на ръце, използваше всяка възможност да я разсее с гатанки и откъси от детски стихчета. Все още не беше сигурна как да успее в плана си, но просто вече нямаше сили да гледа бедното дете, откъснато от майка си. Хана открай време имаше упорита жилка и Гуен се боеше, че сега това я заслепява. Питаше се какъв е шансът да запази срещата в тайна от нея. Дори и да не успееше, струваше си да опита. Когато Грейс най-сетне утихна, Гуен попита: – Знаеш ли какво е тайна, скъпа? – Да – промърмори тя. – Добре. Тогава ще си поиграем на тайни, съгласна ли си? Момиченцето я гледаше отдолу нагоре, очаквайки да разбере. – Ти обичаш мама Изабел, нали? – Да. – И знам, че искаш да я видиш отново. Но Хана може малко да се разсърди, защото тя е много тъжна, ето защо не бива да казваме нито на нея, нито на дядо, нали? Детското личице се обтегна. – Трябва да пазим тази специална тайна и ако някой пита какво сме правили днес, кажи само, че сме отишли до дядо. Не бива да казваш, че си виждала мама. Разбра ли, мила? Момиченцето стисна устни и кимна сериозно, но по очите му личеше, че е объркано. – Тя е интелигентно дете. Знае, че Изабел Шербърн не е мъртва – видяхме я в галантерията. Хана отново седеше в кабинета на доктор Съмптън, този път без дъщеря си. – Казвам ви като професионалист, че единственият лек за дъщеря ви е времето и да я държите настрани от госпожа Шербърн. – Просто се питам... мислех си, дали, ако мога да я накарам да ми разказва за другия си живот там, на острова, това би помогнало? Съмптън засмука лулата си. – Представете си го така – ако току-що съм ви оперирал апендицита, най-лошото би било да отварям раната на всеки пет минути и да човъркам, за да видя дали е заздравяла. Знам, че е трудно, но в този случай колкото по-малко говорите, толкова по-скоро ще заздравее раната. Тя ще го превъзмогне. Но Хана не забелязваше никакви признаци на превъзмогване. Детето се пристрасти да подрежда играчките и да поддържа леглото си спретнато. Удари котето, задето беше съборило къщата на куклите. Държеше устата си плътно затворена като кесия на скъперник и не подаваше ни най-малък знак на обич към тази натрапена майка. Въпреки всичко Хана упорстваше. Разказваше ѝ истории: за горите и хората, които работеха в тях; за училището в Пърт и какво бе правила там; за Франк и живота му в Калгурли. Пееше ѝ песнички на немски, макар че детето не им обръщаше особено внимание. Правеше дрехи за куклите ѝ и пудинги за вечеря. Вместо отговор момиченцето рисуваше. Винаги едни и същи рисунки. Мама, татко и Лулу на фара, чийто лъч блести чак до края на листа и прогонва мрака наоколо. От кухнята Хана виждаше как Грейс седи на пода във всекидневната и разговаря с щипките за пране. Напоследък тя беше по-тревожна от всякога, освен когато посещаваше Септимъс, затова майка ѝ се зарадва, че си играе тихо. Пристъпи по-близо до вратата, за да чуе. – Луси, яж бонбон – каза едната щипка. – Ам-ам – каза другата щипка и излапа въздуха, който ѝ поднесе детето с пръсти. – Имам специална тайна – каза първата щипка. – Ела с леля Гуен. Когато Хана спи. Хана гледаше напрегнато и усещаше как я изпълва хладна, болезнена тръпка. Грейс извади от джоба на престилчицата си един лимон и го зави с кърпичка. – Лека нощ, Хана, казва леля Гуен. Сега ще посетим мама в парка. – Мляс-мляс. – Две други щипки се притиснаха една до друга с целувки. – Моята скъпа Луси. Хайде, миличка. Тръгваме за Янус. Щипките се затичаха по килима. Свистенето на чайника стресна детето, то се обърна и видя Хана на вратата. Захвърли щипките, възкликна: "Лоша Луси! ", и се удари по ръката. Ужасът на Хана от пантомимата прерасна в отчаяние при последните строги думи: ето как я виждаше дъщеря ѝ. Не като майка, която я обича, а като тиранин. Тя се опита да запази спокойствие, обмисляйки какво да прави. С леко треперещи ръце направи какао и го донесе. – Хубава игра си играеше, миличка – каза тя, борейки се с треперенето на гласа си. Детето седеше неподвижно, без да говори и без да отпива от чашата в ръката си. – Знаеш ли някакви тайни, Грейс? Момичето бавно кимна. – Обзалагам се, че са прекрасни тайни. Малката брадичка пак се размърда нагоре-надолу, а очите се опитваха да съобразят какви правила трябва да спазва. – Искаш ли да си поиграем? Детето шареше с пръст по пода. – Хайде да играем такава игра – аз ще познавам тайната ти. Така тя си остава тайна, защото няма да ми я кажеш. И ако позная, ще получиш близалка за награда. – Лицето на детето се напрегна, а Хана се усмихна неловко. – Предполагам, че... че си ходила при жената от Янус. Вярно ли е? Детето започна да кима, после спря. – Ходихме при човека в голямата къща. Лицето ѝ порозовя. – Аз няма да ти се сърдя, миличка. Понякога е добре да ходиш на гости, нали? Хубаво ли те прегърна жената? – Да – отговори бавно детето, като преценяваше дали това е част от тайната или не. Половин час по-късно Хана сваляше прането от простора, а стомахът ѝ все още изгаряше. Как можеше собствената ѝ сестра да направи подобно нещо? Спомни си израженията на клиентите в магазина на Мушмор и ѝ се стори, че те виждат нещо, което тя не забелязва – всички, дори Гуен, ѝ се присмиваха зад гърба. Заряза една фуста на въжето, върна се в къщата и нахълта в стаята на Гуен. – Как можа? – Какво има, за бога? – попита Гуен. – Като че ли не знаеш! – Какво, Хана? – Знам какво си направила. Знам къде си водила Грейс. Сега бе ред на Хана да се стъписа, когато очите на сестра ѝ се насълзиха и тя каза: – Горкото момиченце, Хана. – Какво? – Клетото създание! Да, заведох я да се види с Изабел Шербърн. В парка. И ги оставих да си говорят. Но го направих заради нея. Детето не знае на кой свят е. Направих го заради нея, Хани, заради Луси. – Името ѝ е Грейс! Името ѝ е Грейс, тя ми е дъщеря и аз просто искам да бъде щастлива и... – Гласът ѝ заглъхна и тя се разплака. – Липсва ми Франк. О, боже, колко ми липсваш, Франк. – Хана погледна сестра си. – А ти я водиш при съпругата на човека, който го зарови като куче! Как можа дори да си го помислиш? Грейс трябва да ги забрави. И двамата. Аз съм нейната майка! Гуен се поколеба, после пристъпи до сестра си и я прегърна нежно. – Хана, знаеш колко си ми скъпа. Опитвах се да правя всичко, за да ти помогна – от онзи ден. И още повече се опитвах, откакто тя си дойде у дома. Но там е бедата. Това не е нейният дом, нали? Не мога да я гледам как страда. И не мога да гледам колко те боли. Хана въздъхна задавено. Гуен изпъна рамене. – Мисля, че трябва да я върнеш. На Изабел Шербърн. Просто не смятам, че има друг начин. Заради детето. И заради теб, скъпа Хани. Заради теб. Хана се отдръпна и гласът ѝ стана стоманен. – Тя няма повече да види онази жена, докато съм жива. Никога! Сестрите не забелязаха нито малкото личице, надничащо през процепа на вратата, нито мъничките уши, които чуваха всичко в тази странна, чужда къща. Върнън Нъки седеше на масата срещу Том. – Мислех, че съм видял всичко, докато ти не се появи. – Той отново погледна листа пред себе си. – Значи морето изхвърля лодка и ти си казваш: "Това бебе изглежда чудесно. Мога да го задържа и никой никога няма да разбере". – Това въпрос ли е? – Заяждаш ли се? – Не. – Колко деца изгуби Изабел? – Три. Знаеш го. – Но ти си този, който решава да задържи бебето. Не жената, която е изгубила три бебета? Изцяло твоя идея, защото си мислиш, че хората няма да те смятат за истински мъж, щом нямаш деца. За глупак ли ме мислиш, по дяволите? Том не отговори и Нъки се наведе към него. Гласът му омекна. – Знам какво е да загубиш малко дете. И знам как го понесе жена ми. Дълго време беше като полудяла. – Той изчака, но не получи отговор. – Знаеш, че ще бъдат милостиви към нея. – Няма да я докоснат, дявол да го вземе – каза Том. Нъки поклати глава. – Предварителното заседание е идната седмица, когато съдията идва в града. От този момент нататък ставаш проблем на Олбъни. Спраг ще те посрещне с отворени обятия и Бог знае още какво. Той отдавна ти има зъб, а там с нищо не мога да му попреча. Том не отговори. – Искаш ли да ти кажа нещо за съдебното заседание? – Не, благодаря. Нъки го погледна. Канеше се да си тръгне, когато Том каза: – Може ли да напиша писмо до жена ми? – Разбира се, че не можеш да пишеш на жена си, по дяволите. Не може да общуваш с потенциална свидетелка. Щом така ще играеш, карай по правилата, мой човек. Том го изгледа изпитателно. – Просто малко хартия и молив. Можеш да го прочетеш, ако искаш... Тя ми е жена. – А аз съм полицай, за бога. – Не ми казвай, че никога не си нарушавал правилата... че не си си затварял очите заради някой нещастник... Лист хартия и молив. Ралф достави писмото на Изабел същия следобед. Тя го взе неохотно с треперещи пръсти, – Ще те оставя да четеш на спокойствие. – Ралф протегна ръка да я докосне по лакътя. – Този мъж се нуждае от твоята помощ, Изабел – каза сериозно той. – И малкото ми момиченце също – отвърна тя със сълзи в очите. Когато Ралф си тръгна, Изабел отнесе писмото в спалнята си и се взря в него. Вдигна го към лицето си, за да го помирише, да открие следа от мъжа си, но нямаше нищо характерно за него – нямаше следа от мъжа ѝ. Тя взе ножичката за нокти от тоалетката и посегна да среже ъгъла, но нещо вцепени пръстите ѝ. Лицето на Луси изплува пред нея с писъци и тя потръпна от мисълта, че Том ѝ е причинил това. Остави ножицата, пъхна писмото в едно чекмедже и го затвори съвсем бавно и тихо. Калъфката е мокра от сълзи. Лунният сърп виси на прозореца, твърде слаб, за да освети дори собствения си път в небето. Хана го гледа. На света има толкова много неща, които би искала да сподели с дъщеря си, но и детето, и светът са ѝ откраднати по някакъв начин. Слънчево изгаряне. Отначало тя е озадачена от спомена, който идва неканен и неуместен. Английската гувернантка, която дори нямаше представа що е слънчево изгаряне, камо ли как се лекува, я беше натопила във вана с гореща вода, "за да отнеме топлината от изгарянето", което Хана сама си докара с твърде дълго къпане в залива, докато баща ѝ отсъстваше. – Няма смисъл да се оплакваш – заяви жената на десетгодишната Хана. – Болката е за добро. Хана продължи да пищи, докато най-накрая готвачката дойде да види кого убиват и я измъкна от парещата вода. – Не съм чувала по-голяма глупост в живота си – отсече готвачката. – Последното нещо, с което се лекува изгаряне, е друго изгаряне. Не трябва да си Флорънс Найтингейл, за да го знаеш! Но Хана помнеше много добре, че не се разсърди. Гувернантката наистина вярваше, че постъпва правилно. Тя просто искаше най-доброто за нея. Причиняваше болка само за да помогне. Изведнъж, вбесена от немощната луна, тя мята възглавницата в другия край на стаята и удря с юмрук по дюшека, отново и отново. – Искам си моята Грейс – изрича Хана беззвучно през сълзи. – Това не е моята Грейс! В крайна сметка нейното бебе все пак е мъртво. Том чу дрънченето на ключове. – Добър ден – каза Джералд Фицджералд, съпровождан от Хари Гарстоун. – Съжалявам, че закъснях. Влакът блъсна стадо овце малко преди Бънбъри. Доста се позабавихме. Том сви рамене. – Аз не бързам за никъде. Адвокатът подреди документите си на масата. – Предварителното заседание е след четири дни. Том кимна. – Размисли ли вече? – Не. Фицджералд въздъхна. – Какво чакаш? Том го погледна и адвокатът повтори: – Какво чакаш, по дяволите? Скапаната кавалерия няма да изникне иззад хълма, приятел. Никой няма да дойде да те спаси освен мен. А аз съм тук само защото капитан Адикот ми плати хонорара. – Казах му да не си хвърля парите на вятъра. – Не би трябвало да идат на вятъра! Можеш да ми помогнеш да си ги заслужа, сам знаеш. – Как? – Позволи ми да кажа истината – да ти дам шанса да си тръгнеш свободен. – Мислиш ли, че като унищожа жена си, ще стана свободен човек? – Казвам само едно – за половината от обвиненията можем да представим прилична защита, каквото и да си сторил; най-малкото да ги подложим на съмнение. Ако ще пледираш невинен, съдът трябва да докаже всеки елемент на всяко престъпление. Онзи тъпак Спраг и скърпените му обвинения. Позволи ми да го смачкам, та макар и само заради професионалната ми гордост! – Ако се призная за виновен по всички обвинения, те ще оставят жена ми на мира, ти сам го каза. Знаеш закона. А аз знам какво искам. – Ще откриеш, че едно е да си мислиш за нещо и съвсем друго да го направиш. Фримантълският затвор е истински ад. Гаден начин да прекараш следващите двайсет години. Том го погледна в очите. – Искаш ли да знаеш какво е наистина гадно място? Иди в Позиер, Бюлкур или Пашендейл. Иди там, а после пак ми кажи колко ужасно било мястото, където ти дават легло, храна и покрив над главата. Фицджералд сведе поглед към документите и си записа нещо. – Ако ми кажеш да подам признание за вина, това и ще сторя. И ще те изтъркалят през целия наказателен кодекс. Но щом искаш да си трошиш главата, твоя си работа... И се моли Спраг да не разшири обвиненията, докато стигнем до Олбъни. 32. – Какво става, по дяволите? – попита Върнън Нъки, когато Хари Гарстоун затвори вратата зад себе си и тъпо застана в кабинета на сержанта. Гарстоун запристъпя от крак на крак, изкашля се и отметна глава към приемната на участъка. – Говори по същество, полицай. – Има посетител. – За мен ли? – Не за вас, сър. Нъки му хвърли предупредителен поглед. – За Шербърн е, сър. – Е? Нали знаеш какъв е редът, за бога. Запиши го в книгата и го прати при мен. – Това е... Хана Рьонфелд, сър. Сержантът стана от стола. – О! – Той затвори папката върху бюрото и се почеса по брадата. – Май ще е по-добре да си поговоря с нея. – И отиде в приемната на участъка. – Необичайно е близките на жертвата да се срещат с обвиняемия, госпожо Рьонфелд. Хана мълчаливо се втренчи в него, принуждавайки Нъки да заговори отново. – Боя се, че наистина би било необичайно. При цялото ми уважение... – Но не е против правилата? Против закона? – Вижте, госпожо. И бездруго ще ви е много трудно, когато се стигне до съда. Повярвайте ми: подобен процес е много мъчителен. Наистина не ви трябва да си усложнявате положението още преди да е започнал. – Искам да го видя. Искам да погледна в очите човека, който уби детето ми. – Убил детето ви? Недейте така. – Бебето, което загубих, никога няма да се върне, сержант, никога. Грейс никога няма да бъде същата. – Вижте, не съм сигурен какво искате да кажете, госпожо Рьонфелд, но при всяко положение аз... – Имам право поне на това, не смятате ли? Нъки въздъхна. Жената бе жалка гледка. От години витаеше из града като неприкаян дух. Може би това щеше да я накара да остави на мира своите призраци. – Изчакайте тук, ако обичате... Том стана на крака, все още озадачен от новината. – Хана Рьонфелд иска да говори с мен? За какво? – Не си длъжен, разбира се. Мога да я отпратя. – Не... – каза Том. – Ще се видя с нея. Благодаря. – Ти си решаваш. Няколко минути по-късно Хана влезе, следвана от полицай Гарстоун. Той носеше дървено столче, което сложи на няколко крачки от решетките. – Ще оставя вратата отключена, госпожо Рьонфелд, и ще чакам отвън. Или предпочитате да бъда до вас? – Не е нужно, няма да се бавя. Гарстоун се нацупи и раздрънка ключовете. – Разбирам. Ще ви оставя, госпожо – каза той и излезе в коридора. Хана мълчаливо гледаше Том и попиваше всяка подробност: малкия крив белег от шрапнел точно под лявото му ухо, несрасналите крайчета на ушите, пръстите на ръцете, които бяха дълги и изящни въпреки мазолите. Той изтърпя този оглед, без да трепне, като плячка, застанала пред ловеца за изстрел от упор. През цялото време в съзнанието му нахлуваха свежи и ярки видения – лодката, мъртвото тяло, дрънкалката. После други спомени – как пише първото писмо късно през нощта в кухнята на семейство Грейсмарк, как стомахът му се свива, докато подбира думите; гладката кожа на Луси, нейният закачлив смях, косата ѝ, разпиляна като водорасли, докато се къпят край Корабокрушенския плаж. Моментът, когато откри, че през цялото време е познавал майката на детето. Той усети как по гърба му се стича пот. – Благодаря, че ми позволихте да ви видя, господин Шербърн... Ако Хана го бе нагрубила или бе метнала стола срещу решетките, Том щеше да се смае по-малко, отколкото от тази учтивост. – Знам, че не бяхте длъжен. Той кимна едва доловимо. – Странно, нали? – продължи тя. – Допреди няколко седмици, ако изобщо си спомнех за вас, щеше да е с благодарност. Но се оказва, че през онази нощ е трябвало да се страхувам от вас, а не от пияния. Някога вие казахте: "След като е бил там, човек се променя. Някои губят представа за разликата между добро и зло". Най-сетне разбирам какво имахте предвид. – Гласът ѝ стана решителен. – Трябва да знам: наистина ли всичко това е ваше дело? Том бавно кимна. Болка трепна по лицето на Хана, сякаш я бяха ударили. – Съжалявате ли за стореното? Въпросът го жегна и той закова поглед в чепа на една от дъските на пода. – Нямам думи да ви кажа колко съжалявам. – Не ви ли хрумна поне за миг, че детето може да има майка? Не ви ли мина през ум, че може да е обичано и търсено? – Тя огледа килията, после пак се обърна към Том. – Защо? Ако можех да разбера защо го направихте... Челюстта му се стегна. – Наистина не мога да кажа защо постъпих така. – Опитайте. Моля ви. Тя заслужаваше истината. Но той не можеше да ѝ каже нищо, без да предаде Изабел. Беше направил най-важното – Луси се върна при майка си и той пое последствията. Другото бяха само думи. – Наистина. Не мога да кажа. – Онзи полицай от Олбъни мисли, че сте убили съпруга ми. Така ли е? Том я погледна право в очите. – Кълна се, той беше вече мъртъв, когато го намерих... Знам, че трябваше да постъпя другояче. Искрено съжалявам за всички беди, които причиних с решенията си през онзи ден. Но съпругът ви беше вече мъртъв. Тя си пое дълбоко дъх, готова да излезе. – Мислете за мен каквото си искате – каза Том. – Не моля за прошка... но жена ми – тя нямаше избор. Тя обича това малко момиченце. Грижеше се за нея, като че е единствена на света. Имайте малко милост. Горчивината по лицето на Хана отмина, оставяйки само умора и печал. – Франк беше прекрасен човек – каза тя и бавно тръгна по коридора. В мъждивата светлина Том слушаше цикадите, които сякаш отмерваха секундите с хиляди гласове едновременно. Осъзна, че разтваря и свива ръце, сякаш те можеха да го отведат някъде, където краката му нямаше как да стигнат. Той се вгледа в тях и за миг си представи всичко, което бяха извършили. Този сбор от клетки, мускули и мисли бе неговият живот... и все пак със сигурност имаше и още нещо. Върна се към настоящето, към горещите стени и натежалия въздух. Последното стъпало на стълбата, която можеше да го изведе от ада, му беше отнето. Изабел успяваше да прогони Том от съзнанието си за по няколко часа: докато помагаше на майка си в къщната работа; докато разглеждаше запазените от Вайълет картинки на Луси, нарисувани при предишните кратки посещения; докато затъваше все по-дълбоко в скръбта за изгубеното си дете. После мислите за Том се прокрадваха пак и тя си спомняше донесеното от Ралф писмо, което бе скрила в чекмеджето. Гуен бе обещала да доведе Луси отново, ала през следващите дни те не се появиха в парка, макар Изабел да ги чака часове наред. Но трябваше да остане твърда, ако имаше и капка надежда отново да види дъщеря си. Трябваше да мрази Том заради Луси. И все пак... Тя извади писмото, вгледа се в срязания ъгъл, където бе започнала да го отваря. Пак го прибра и бързо тръгна към парка – да чака за всеки случай. – Кажи ми какво да направя, Том. Знаеш, че искам да ти помогна. Моля те, само ми кажи какво да направя. Гласът на Блуи бе изтънял и очите му блестяха. – Няма какво повече да се направи, Блуи. В килията на Том беше горещо и миришеше на карбол от почистването преди час. – Иска ми се никога да не бях виждал проклетата дрънкалка. Трябваше да си държа устата затворена. – Той стисна решетките. – Онзи сержант от Олбъни дойде да ми задава всякакви въпроси за теб – дали те бива с юмруците, дали си пияница. Ходил е и при Ралф. Хората говорят за... Господи, говорят за убийство, Том. В кръчмата говорят за бесилка! Том го погледна в очите. – Ти вярваш ли им? – Разбира се, че не им вярвам. Но аз вярвам, че като тръгнат такива приказки, те придобиват собствен живот. И вярвам, че невинен човек може да бъде обвинен в нещо, което не е извършил. Няма смисъл да се извинявам, когато той е мъртъв. Изражението на Блуи продължи да умолява безмълвно Том. – Някои неща са трудни за обяснение – каза Том. – Имаше причини да го направя. – Но какво си направил? – Извърших неща, които съсипаха живота на хората, а сега е време да си платя. – Старият Потс казал, че ако един мъж няма подкрепа и от жена си, значи е извършил нещо много гнусно. – Благодаря, приятел. Здравата ме утеши. – Не се предавай без бой, Том. Обещай ми! – Ще се справя, Блуи. Но докато стъпките на Блуи заглъхваха по коридора, Том се запита дали сам си вярва. Изабел не отговаряше на писмото му и той трябваше да приеме факта, че това може да е най-лошата причина. И все пак трябваше да разчита на онова, което знаеше за нея, или си мислеше, че знае. В покрайнините на града се намират старите жилища на дървосекачите – скромни дъсчени постройки, някои съвсем западнали, други що-годе прилични. Разположени са на малки парцели в близост до помпената станция, която снабдява града с вода. Изабел знае, че една от тях е мястото, където живее Хана Рьонфелд и където укриват нейната скъпа Луси. Напразно е чакала Гуен да се появи. В отчаянието си сега тя се стреми към Луси. Просто да види къде е. Само да разбере, че се справя. Пладне е и на широката улица, оградена от джакаранди, няма жива душа. Една от къщите е особено добре поддържана. Дървените стени са наскоро боядисани, тревата окосена и за разлика от другите дворът ѝ е заобиколен с висок жив плет, по-добър за защита от любопитни погледи, отколкото дъсчената ограда. Изабел минава на задната уличка и иззад живия плет чува ритмично скърцане на желязо. Взира се през една малка пролука в зеленината и дъхът ѝ се ускорява, защото вижда Луси да кара велосипедче с три колела напред-назад по алеята. Съвсем сама, тя не изглежда нито щастлива, нито тъжна, просто изцяло съсредоточена в педалите. Толкова е близо – Изабел почти може да я докосне, да я прегърне, да я утеши. Изведнъж ѝ се струва абсурдно, че не може да бъде с детето – сякаш целият град е полудял и единствено тя все още остава нормална. Изабел обмисля. Влакът минава два пъти на ден – веднъж от Пърт за Олбъни и веднъж от Олбъни за Пърт. Ако се качи в последния момент, може би има шанс никой да не я забележи. И да не открият веднага отсъствието на детето. В Пърт ще е по-лесно да изчезне сред множеството. После може да хване кораб до Сидни. Дори до Англия. Нов живот. Не я притеснява фактът, че няма нито шилинг на свое име – никога не е имала банкова сметка. Тя гледа дъщеря си и обмисля следващите си действия. Хари Гарстоун заблъска по вратата на семейство Грейсмарк. Бил отвори, след като надникна през стъклото да види кой може да е по това време. – Господин Грейсмарк – каза полицаят и кимна небрежно. – Добър вечер, Хари. Какво те води насам? – Идвам по работа. – Виждам – каза Бил, готов за поредната мрачна новина. – Търся малката Рьонфелд. – Хана? - Не, дъщеря ѝ. Грейс. На Бил му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че става дума за Луси, и той изгледа полицая с недоумение. – При вас ли е? – попита Гарстоун. – Разбира се, че не е. Защо, за бога...? – Е, няма я при Хана Рьонфелд. Изчезнала е. – Хана я е загубила? – Или някой я е отвел. Дъщеря ви у дома ли си е? – Да. – Сигурен ли сте? – попита Гарстоун, леко разочарован. – Разбира се, че съм сигурен. – Тук ли беше през целия ден? – Не, не през целия ден. Какво става? Къде е Луси? Вайълет вече се бе появила зад Бил. – Какво се е случило? – Трябва да видя дъщеря ви, госпожо Грейсмарк – каза Гарстоун. – Може ли да я доведете, ако обичате? Вайълет неохотно отиде в стаята на Изабел, но тя беше празна. Изтича зад къщата и я откри да седи на люлката, гледайки в пустотата. – Изабел! Дошъл е Хари Гарстоун! – Какво иска? – Мисля, че е най-добре да дойдеш при него – каза Вайълет и нещо в тона ѝ накара Изабел да последва майка си през къщата до входната врата. – Добър вечер, госпожо Шербърн. Дошъл съм заради Грейс Рьонфелд – започна Гарстоун. – Какво има? – попита Изабел. – Кога я видяхте за последен път? – Тя не е припарвала до нея, откакто се върна – намеси се майка ѝ, но побърза да се поправи. – Е, видяха се веднъж... случайно, в магазина на Мушмор, но това е единственият път... – Така ли е, госпожо Шербърн? Изабел мълчеше, затова отговори баща ѝ: – Разбира се, че е така. Какво си мислиш, че... – Не, татко. Всъщност я видях. Двамата родители се завъртяха, зяпнали от смайване. – В парка, преди три дни. Гуен Потс я доведе да ме види. – Изабел се поколеба дали да каже още нещо. – Не съм ходила да я търся – Гуен ми я доведе, кълна се. Къде е Луси? – Няма я. Изчезнала е. – Кога? – Мислех, че ще можете да ми кажете – отговори полицаят. – Господин Грейсмарк, ще имате ли нещо против да огледам наоколо? За всеки случай. Бил понечи да възрази, но новата информация от Изабел го тревожеше. – В тази къща нямаме нищо за криене. Гледай където искаш. Полицаят, който все още помнеше как Бил Грейсмарк го напердаши с пръчка за преписване на контролно по математика, демонстративно отвори шкафовете и надникна под леглата, макар че изглеждаше малко нервен, сякаш не беше изключено директорът пак да му подпали задника. Най-сетне той се върна в коридора. – Благодаря ви. Ако я видите, непременно ни уведомете. – Да ви уведомим! – възмути се Изабел. – Не сте ли започнали издирване? Защо не сте навън да я търсте? – Това не е ваша грижа, госпожо Шербърн. Веднага след като Гарстоун излезе, Изабел се обърна към баща си. – Татко, трябва да я намерим! Къде може да бъде, за бога? Трябва да изляза и... – Успокой се, Из. Чакай да видим дали мога да изкопча нещо по-смислено от Върнън Нъки. Ще позвъня в участъка да разбера какво става. 33. Още от най-ранна възраст детето от Янус Рок е възприемало крайностите на човешкия живот като норма. Кой знае какви подсъзнателни спомени от първото ѝ пътуване до острова и предизвикалата го сцена се спотайват в това телце? И дори ако са заличени напълно, дните ѝ на фара в един свят, обитаван само от трима души, са се просмукали в самата ѝ същност. Нейната връзка с хората, които са я отгледали, е неразривна и не подлежи на съмнение. Тя не може да назове "скръб" усещането от тяхната загуба. Тя няма думи за копнеж или отчаяние. Но детето страда за мама и тате, търси ги и прекарва дните си в мисли за тях, дори и сега, когато е на сушата от много седмици. Те трябва да са направили някаква много голяма пакост, щом мама плаче толкова. Колкото до жената с тъмната коса и тъмните очи, която казва, че ѝ е истинска майка... не е хубаво да се лъже. Тогава защо тази тъжна госпожа упорито повтаря една тъй голяма лъжа, и то пред всички? Защо големите ѝ позволяват? Тя знае, че мама е тук, в Партажьоз. Знае, че лошите хора отведоха татко ѝ, но не знае къде. Много пъти е чувала думата "полицаи", но има само бегла представа какви са те. Чула е много разговори. Хората на улицата си шушукат: "Каква беда, какво ужасно положение". Жената ѝ казва, че никога няма да види мама отново. Янус е огромен, но тя познава всеки сантиметър от него: Корабокрушенския плаж, Коварните скали, Ветровития хребет, Тихия залив. За да се прибере у дома, трябва само да се огледа за фара, тате така я е учил. И знае, че Партажьоз е съвсем малко градче, защото е чувала да го казват много пъти. Докато Хана е в кухнята, а Гуен е навън, момиченцето отива в стаята си. Оглежда се. Внимателно закопчава катарамите на сандалите си. В чантичката си слага рисунка на фара с мама, тате и Лулу. Добавя ябълката, която жената ѝ даде сутринта, и щипките, които използва вместо кукли. Тихичко затваря задната врата и обикаля живия плет в дъното на градината, докато намира тясна пролука – точно колкото да се промъкне през нея. Виждала е мама в парка. Ще отиде там. Ще я намери. Заедно ще намерят тате. И ще се приберат у дома. Късен следобед е, когато тя потегля на мисията си. Слънцето клони към хоризонта и сенките на дърветата се разтягат като гумени до невероятна дължина. След като пролазва през живия плет, поема през ниските шубраци зад къщата, влачейки чантичката си по земята. Звуците тук са толкова различни от онези на Янус. Толкова много птици си подвикват една на друга. Храсталакът постепенно става по-плътен и растителността по-зелена. Тя не се страхува от черните, бързи и люспести гущери, които вижда да пробягват под храстите. Знае добре, че те няма да я наранят. Но не знае, че за разлика от Янус тук не всичко черно и лазещо е гущер. Никога не ѝ се е налагало да опознае гибелната разлика между гущерите, които имат крака, и онези, които нямат. Никога не е виждала змия. Когато малкото момиченце стига до парка, денят вече гасне. Изтичва към пейката, но не намира следи от майка си. Изкатерва се на седалката, издърпва и чантата горе и оглежда безлюдната околност. Вади ябълката, малко натъртена от пътешествието, и я захапва. *** В този час кухните на Партажьоз са оживени места, пълни със сприхави майки и гладни деца. Настава миене на ръце и лица, омърляни от цял ден катерене по дърветата или игри на плажа. Бащите си позволяват по някоя бира от хладилния шкаф, майките наглеждат тенджерите с варени картофи или яхниите във фурните. Семействата се събират живи и здрави в края на поредния ден. А мракът приижда с всяка секунда, докато сенките вече не падат, а се издигат от земята и изпълват въздуха. Хората се оттеглят в домовете си и отстъпват нощта на съществата, които я притежават: щурци, сови, змии. Един свят, непроменен от стотици хиляди години, се събужда и продължава живота си, сякаш денят, хората и промените в пейзажа са били само илюзия. Никой не крачи по улиците. Когато сержант Нъки пристига в парка, на пейката има само една чанта и огризка от ябълка със следи от малки зъбчета, но мравките вече са я нападнали. С падането на нощта из мрака започват да блещукат светлини. Точици в тъмнината, понякога от газена лампа на прозореца, понякога от електрически крушки в по-новите къщи. Главната улица на Партажьоз има електрически улични лампи, закачени по цялата ѝ дължина от двете страни. Звездите също огряват чистия въздух и Млечният път се разстила по небето като размазано ярко петно. Някои от светлите точки сред дърветата се полюшват като огнени плодове – хора с фенери претърсват храсталака. Не само полицаи, но и работници от дъскорезниците на Потс, и мъже от Пристанищната и Фаровата служба. Хана чака тревожно у дома, както са ѝ заръчали. Семейство Грейсмарк обикаля пътеките из гъсталака, викайки детето по име. Имената "Луси" и "Грейс"изпълват въздуха, макар че се е изгубило само едно дете. Стискайки рисунката с мама, тате, Лулу и фара, детето си припомня приказката за влъхвите, намерили пътя към малкия Исус с помощта на една звезда. Край морето е забелязало светлината на Янус – не много далече, фарът никога не е далече. Но нещо не е съвсем наред. Освен белия лъч се мярка и червен. Все пак тя тръгва към него. Върви надолу към водата, където нощният прибой се засилва и вълните превземат брега. На фара ще намери мама и тате. Тя слиза по дългия тесен провлак – "върха" на Пойнт Партажьоз, където преди години Изабел е учила Том да легне, когато наднича в заливчето, за да не го отнесат вълните. Всяка стъпка води момиченцето все по-близо до светлината в океана. Но това не е лъчът на Янус. Всеки фар си има различен сигнал и червеният проблясък между белите светлини подсказва на моряците, че наближават плитчините в устието на залива Партажьоз, на сто и петдесет километра от Янус Рок. Вятърът се засилва. Водата кипи. Детето върви. Мракът е все тъй гъст. От килията си Том чу гласовете навън: "Луси! Луси, тук ли си?". После: "Грейс! Къде си, Грейс?". Сам в арестантското отделение, Том извика към предната част на участъка: – Сержант Нъки! Сержант! Издрънчаха ключове и полицай Линч се появи в коридора. – Искаш ли нещо? – Какво става? Хората навън викат Луси. Боб Линч се замисли над отговора. Човекът заслужаваше да знае. Така или иначе, нищо не можеше да направи. – Детето е изчезнало. – Кога? Как? – Преди няколко часа. Избягало е, изглежда. – Мили боже! Как, по дяволите, е станало? – Нямам представа. – Добре де, няма ли да направят нещо? – Търсят я. – Нека да помогна. Не мога просто да седя тук. Изражението на Линч беше красноречиво. – За бога, къде бих могъл да избягам? – възкликна Том. – Ако чуя нещо, ще ти се обадя, приятел. Повече не мога да направя. И той изчезна с ново дрънчене на ключове. В мрака мислите на Том се насочиха към Луси, вечно любопитна да проучи околностите. Без страх от тъмното. Може би трябваше да я научи да се страхува. Не бе успял да я подготви за живота извън Янус. После му хрумна друга мисъл. Къде беше Изабел? На какво бе способна в сегашното си състояние? Молеше се да не е взела нещата в свои ръце. Слава богу, че не беше зима. Върнън Нъки усещаше как захладнява с наближаването на полунощ. Детето беше облечено с памучна рокличка и сандали. През януари поне имаше шанс да оцелее до сутринта. През август вече би посиняло от студ. Нямаше смисъл да го търсят по това време. Слънцето щеше да изгрее малко след пет. По-добре да са отпочинали и бодри, когато светлината е на тяхна страна. – Предай на хората – каза той, когато срещна Гарстоун в края на пътя. – Прекратяваме за тази вечер. Призори всички да дойдат в участъка и ще започнем отново. Часът беше един след полунощ, но той искаше да си избистри главата. Тръгна по познатия маршрут на своята вечерна обиколка, все още с фенера, който се люшкаше в тъмното на всяка крачка. В малката къща Хана се молеше. – Пази я, Господи. Защити я и я спаси. Ти я спаси преди... Хана се тревожеше – дали чудесата, които Бог е отредил за Грейс, не са се изчерпали? После се успокои. За да оцелее детето една нощ тук, не беше необходимо чудо. Просто не биваше да се случи беда. Но тази мисъл бе изместена от по-панически, по-настоятелен страх. В изтощението си тя съзря една изопачена, но удивително ясна мисъл. Може би Бог не искаше Грейс да е с нея. Може би тя бе виновна за всичко. Хана чакаше и се молеше. И даде тържествен обет пред Бог. Някой блъска по вратата на Хана. Макар че лампите са изгасени, тя все още е будна и скача да отвори. Пред нея стои сержант Нъки. Грейс лежи в прегръдката му с провиснали ръчички и крачета. – О, господи! Хана се хвърля към нея. Гледа детето, не мъжа, затова не вижда, че той се усмихва. – Едва не се препънах в нея на провлака. Спеше дълбоко – казва той. – Това дете има девет живота, от мен да го знаете. И макар да се усмихва широко, в окото му бликва сълза, когато си спомня тежестта на сина си, когото не успя да спаси преди десетилетия. Хана почти не чува думите му, докато прегръща заспалата си дъщеря. *** Тази нощ Хана сложи Грейс в леглото до себе си и слушаше всеки неин дъх, гледаше всяко завъртане на главичката или потрепване на краче. Но облекчението да усети топлото тяло на дъщеря си бе помрачено от зловещо предчувствие. Първите дъждовни капки затрополиха като чакъл по ламаринения покрив и този звук върна Хана към сватбения ѝ ден – към времето на протекли тавани и подложени кофи в скромната къщичка, към времето на любов и надежда. Най-вече на надежда. Франк с неговата усмивка и бодрост, независимо какво е донесъл денят. Тя искаше Грейс да има това. Искаше дъщеря ѝ да бъде щастлива и се молеше на Бог за смелост и сила да стори необходимото. Когато гръмотевица събуди детето, то погледна сънено Хана и се сгуши по-близо до нея, преди пак да потъне в сън, оставяйки майка си да плаче тихо при мисълта за дадения обет. Черният домашен паяк се е завърнал към своята мрежа в ъгъла на килията и упорито обикаля раздърпаните нишки, подреждайки очертанията им според план, известен само на него: защо нишката трябва да бъде точно на това място, точно така обтегната и под такъв ъгъл. Той излиза нощем, за да поправи своята паяжина – фуния от влакна, по които се трупа прах на безредни петна. Тъче свой произволен свят, вечно се мъчи да поправи и никога не изоставя своята мрежа, ако не е принуден. Луси е в безопасност. Облекчението изпълва тялото на Том. Но все още няма вест от Изабел. Никакъв признак, че му е простила или че някога ще му прости. Безсилието, което изпита, когато разбра, че не е в състояние да стори нищо за Луси, засилва неговата решителност да направи каквото може за жена си. Само тази свобода му остава. Ако ще трябва да изживее живота си без нея, става някак по-лесно да отпусне ръце, да остави всичко на самотек. Умът му блуждае из спомените. Тихото "буф!" на маслените изпарения, пламващи при поднасянето на клечка кибрит. Дъгоцветните отблясъци на призмите. Океаните, разстлани около Янус като таен подарък. Ако ще трябва да се сбогува със света, Том иска да запомни и красотата му, а не само страданията. Да помни дъха на Луси, която повярва на двама непознати и се обвърза със сърцата им като молекула. И Изабел, която му озари пътя за връщане в живота след толкова години на смърт. Слаб дъжд довява изпаренията на горски аромати към неговата килия – дъха на земя, на мокри дървета, острия мирис на банксии с цветове като големи мъхести жълъди. Хрумва му, че има да се сбогува с различни версии на самия себе си – изоставеното осемгодишно момче, обезумелия войник, увиснал някъде в ада, пазача на фара, който посмя да остави сърцето си беззащитно. Всички тия различни нива на живот се крият в него като руски матрьошки. Гората му пее: дъжд потропва в листата, капе в локвите, птиците кукабура се смеят като безумци на някаква невъобразима шега. Обзема го чувството, че е част от едно свързано цяло, и това му стига. Още един ден или още едно десетилетие няма да променят това. Той е в прегръдката на природата, която чака в крайна сметка да го приеме, да преобрази атомите му в друга форма. Дъждът се засилва и в далечината гръмотевиците мърморят сърдито, че мълниите са ги изпреварили. 34. Семейство Адикот живееше в къща, отделена от океана само с няколко метра морска трева. Ралф поддържаше дограмата и тухлените стени в добро състояние, а Хилда успя да сътвори малка градина върху песъчливата почва в задния двор: цинии и далии, пъстри и ярки като танцуващи момичета, ограждаха пътеката към малък птичарник, където весело чуруликаха чинки, озадачавайки местните птици. Миризмата на мармалад излиташе през прозорците и посрещна Ралф, докато влачеше крака по алеята в деня, след като Луси бе намерена. Докато оставяше шапката си в коридора, Хилда се втурна да го посрещне. Дървената лъжица в ръката ѝ блестеше като портокалова близалка. Тя вдигна пръст пред устните си и го поведе към кухнята. – В дневната! – прошепна тя с широко отворени очи. – Изабел Шербърн! Чака те. Ралф поклати глава. – Пустият му свят се е преобърнал наопаки – рече жена му. – Какво иска? – Там е проблемът, струва ми се. Тя не може да реши какво иска. Малката спретната дневна на морския капитан не беше украсена с кораби в бутилки или макети на крайцери, а с икони. Архангелите Михаил и Рафаил, Мадоната с младенеца и множество светци оглеждаха посетителите със строго спокойствие от своите места във вечността. Чашата вода до Изабел беше почти празна. Очите ѝ се взираха в един ангел с меч и щит в ръце, надвесен над сгърчена в нозете му змия. От облачното време навън стаята бе притъмняла, така че иконите изглеждаха като бледи златисти езерца, увиснали в полумрака. Тя не забеляза влизането на Ралф и той се загледа в нея за известно време, преди да каже: – Тази ми е първата. Преди четирийсет и няколко години спасих от удавяне един руски моряк близо до Севастопол. Даде ми я от благодарност. – Говореше бавно, замлъквайки от време на време. – Събрах другите малко по малко, докато служех в търговския флот – Той се позасмя. – Не съм от най-набожните и бъкел не разбирам от живопис. Но в тия образи има нещо особено, сякаш отговарят на думите ти. Хилда казва, че ѝ правят компания, когато ме няма. – Той пъхна ръце в джобовете си и кимна към иконата, която Изабел гледаше. – Ако знаеш само колко съм му досаждал на тоя приятел... Архангел Михаил. Стои си с меча в ръка, но не е отпуснал щита докрай. Като че все още се колебае за нещо. Стаята утихна и вятърът сякаш още по-упорито разтърси прозорците, настоявайки за вниманието на Изабел. Вълните се мятаха хаотично чак до хоризонта, а небето притъмня още повече от наближаващия пороен дъжд. Мислите ѝ се стрелнаха обратно към Янус – назад към необятната пустош, назад към Том. Тя заплака с мощни ридания като вълни, които най-сетне я отнасяха към познатия бряг. Ралф седна до нея и стисна ръката ѝ. Тя плачеше, той седеше и за половин час не си казаха нищо. Накрая Изабел промълви: – Луси избяга снощи заради мен, Ралф – опита се да ме намери. Можеше да умре. О, Ралф, всичко е тъй объркано. Не мога да говоря за това с мама и татко... Старецът продължаваше да мълчи. Държеше ръката на Изабел и гледаше изгризаните ѝ до кръв нокти. Той кимна бавно, само веднъж. – Тя е жива. И е в безопасност. – Винаги съм искала само да е в безопасност, Ралф. От момента, в който пристигна на Янус, исках да сторя най-доброто. Тя се нуждаеше от нас. И ние от нея. – Изабел помълча. – Имах нужда от нея. Когато просто се появи изневиделица... това беше чудо, Ралф. Сигурна бях, че ѝ е писано да бъде с нас. Беше тъй кристално ясно. Едно малко бебе беше загубило родителите си, ние бяхме загубили нашето бебе... Толкова я обичам. – Тя издуха носа си. – Там, на острова... Ралф, ти си един от малкото хора, които знаят какво е на Янус. Един от малкото, които могат да си представят живота там. Но дори и ти никога не си махал на кораба от онзи кей, не си чувал звука на двигателя да заглъхва в далечината, не си гледал как корабът става все по-малък и по-малък. Не знаеш какво е да се сбогуваш със света за години наред. Янус беше истински. Луси беше истинска. Всичко останало беше просто измислица. Когато разбрахме за Хана Рьонфелд... о, тогава вече бе твърде късно, Ралф. Аз просто нямах сили да върна Луси – не можех да ѝ го причиня. Старецът седеше и дишаше бавно и дълбоко, кимайки от време на време. Той прогонваше всяко желание да зададе въпрос или да възрази. Мълчанието бе най-добрият начин да ѝ помогне. – Ние бяхме тъй щастливо семейство. После, когато полицаите дойдоха на острова, когато чух какво е направил Том, вече нищо не изглеждаше безопасно. Никъде не намирах сигурност. Дори вътре в себе си. Бях толкова наранена и толкова гневна. И ужасена. Всичко загуби смисъл в момента, когато полицаят ми каза за дрънкалката. – Тя го погледна. – Какво направих? Въпросът не беше риторичен. Тя търсеше огледало, което да ѝ покаже невидимото за нея. – Не бих казал, че това ме вълнува толкова, колкото въпросът какво ще направиш сега. – Нищо не мога да направя. Всичко рухна. Вече нищо няма смисъл. – Този мъж те обича, знаеш го. Това все трябва да струва нещо. – Ами Луси? Тя е моя дъщеря, Ралф. – Изабел потърси начин да обясни. – Би ли поискал от Хилда да даде на някого едно от децата си? – Не става дума за даване, а за връщане, Изабел. – Но нима Луси не ни бе дадена? Не искаше ли Бог точно това от нас? – Може би е искал да се грижите за нея. И вие го сторихте. А може би сега иска да позволите някой друг да го прави. – Той изпухтя. – По дяволите, не съм свещеник. Какво знам аз за Бог? Но знам, че има един човек, който е на път да се откаже от всичко – от всичко, – за да те защити. Смяташ ли, че е правилно? – Но ти видя какво стана вчера. Знаеш колко е отчаяна Луси. Тя има нужда от мен, Ралф. Как да ѝ обясня? Не можеш да очакваш да разбере, не и на нейната възраст. – Понякога животът става суров, Изабел. Понякога просто те захапва. И точно когато си мислиш, че си видял най-лошото, се нахвърля пак да отхапе още едно парче. – Мислех, че ми е причинил всичко възможно още преди години. – Ако си мислиш, че нещата са зле сега, имай пред вид, че ще стане още по-зле, не се ли застъпиш за Том. Сериозно е, Изабел. Луси е малка. Тя има хора, които искат да се грижат за нея и да ѝ осигурят по-добър живот. Но Том няма никого. Не съм виждал човек, който по-малко заслужава да страда от Том Шербърн. – Под зоркия поглед на светци и ангели Ралф продължи: – Бог знае какво ви е прихванало там. Тръгнали са лъжа след лъжа, все с най-добри намерения. Но нещата са стигнали твърде далече. Всичко сторено, за да помогнете на Луси, е навредило на някой друг. Мили Боже, разбирам колко трудно ти е било. Но онзи Спраг е голяма гадина и на твое място не бих оставил в ръцете му Том. В добро и зло, в болест и здраве. Освен ако искаш да го видиш в затвора или... – Той не довърши. – Смятам, че това е последният ти шанс. – Къде отиваш? – попита един час по-късно Вайълет, разтревожена от състоянието на дъщеря си. – Ти току-що се прибра. – Излизам, мамо. Трябва да свърша нещо. – Но навън вали като из ведро. Изчакай поне да спре. – Тя посочи купчина дрехи на пода до себе си. – Реших да прегледам дрехите на момчетата. Старите им ризи, обувките – могат да свършат работа на някого. Мисля да ги даря на църквата. – Гласът ѝ затрепери. – Но би било хубаво да има някой до мен, докато ги подреждам. – Трябва да отида в участъка. – Защо, за бога? Изабел погледна майка си и за миг почти се осмели да сподели с нея. Но каза само: – Трябва да видя господин Нъки. – И докато се отдалечаваше по коридора, подвикна през рамо: – Ще се върна по-късно. Когато отвори входната врата, тя се стресна – нечий силует посягаше към звънеца. Беше Хана Рьонфелд, мокра до кости. Изабел застина безмълвна и неподвижна. Без да прекрачва прага, Хана заговори бързо, като не откъсваше поглед от вазата с рози на масичката зад Изабел. Боеше се, че ако я погледне в очите, ще се изкуши да промени решението си. – Дойдох да кажа нещо – просто да го кажа и да си отида. Не ме питай нищо, моля те. – Хана си спомни обета пред Бог, който даде само преди няколко часа; нямаше връщане. Пое си дъх като пред върховно усилие. – Снощи с Грейс можеше да се случи всичко. Толкова жадуваше да те види. Слава богу, намериха я, преди да пострада. – Тя вдигна очи. – Имаш ли представа какво е усещането? Да видиш дъщерята, която си заченала и износила, дъщерята, която си родила и кърмила, да нарича друга жена своя майка? – Очите ѝ се стрелнаха настрани. – Но аз трябва да го приема, колкото и да ме боли. И не мога да поставя щастието си над нейното. Бебето, което имах – Грейс, – няма да се върне. Сега го разбирам. Простата истина е, че тя може да живее без мен, дори ако аз не мога да живея без нея. Не бива да я наказвам за станалото. И не бива да те наказвам за решенията на съпруга ти. Изабел понечи да възрази, но Хана повиши глас. Гледайки отново розите, тя каза: – Познавах Франк до дъното на душата му. Може би съм познавала Грейс съвсем малко. – Хана погледна Изабел в очите. – Грейс те обича. Може би принадлежи на теб. – С огромно усилие изтласка навън следващите си думи: – Но трябва да знам, че правосъдието е изпълнено. Ако сега ми се закълнеш, че всичко е било дело на мъжа ти – ако се закълнеш в живота си, – тогава ще пусна Грейс да живее при теб. Никаква съзнателна мисъл не премина през ума на Изабел – тя отвърна по чист рефлекс: – Кълна се. Хана продължи: – Дадеш ли показания срещу този човек, веднага щом той бъде хвърлен окончателно зад решетките, Грейс може да се върне при теб. – Изведнъж се обля в сълзи. – О, Бог да ми е на помощ! – възкликна тя и избяга. Изабел е замаяна. Тя си повтаря чутото пак и пак и се пита дали не си го е измислила. Но по верандата има мокри стъпки; има дълга верига капки от сгънатия чадър на Хана Рьонфелд. Тя гледа през мрежестата врата тъй отблизо, че светкавицата изглежда разделена на малки квадратчета. После гръмотевичният тътнеж разтърсва покрива. – Мислех, че си тръгнала към участъка. Думите нахлуват в мислите на Изабел и за момент тя няма представа къде е. Обръща се и вижда майка си. – Мислех, че вече си излязла. Какво стана? – Има светкавици. "Луси няма да се уплаши", неволно си мисли Изабел, докато ослепителен блясък прорязва небето. Още от най-ранна възраст Том учеше детето да се пази, но не и да се страхува от природните стихии – мълниите, които понякога удрят фара на Янус, океаните, които се блъскат в острова. Тя си спомня каква почит проявяваше Луси към залата на фенера: внимаваше да не докосва инструментите, да държи пръстчетата си на разстояние от стъклото. Спомня си как детето в ръцете на Том маха и се смее от високата тераса, докато долу Изабел простира прането. "Имало едно време един фар..." Колко от приказките на Луси започваха по такъв начин? "И имало буря. И вятърът духал и духал, а пазачът запалил фара и Лулу му помагала. И било тъмно, но пазачът не се страхувал, защото имал вълшебна светлина." В паметта ѝ изплува измъченото лице на Луси. Сега може да прибере дъщеря си, да ѝ осигури безопасност и щастие и всичко това да остане зад тях. Може да я обича и гали, да я гледа как расте... След няколко години феята на зъбките ще отнесе млечните зъби срещу шепа монети, а после Луси ще става все по-висока и двете ще разговарят за света и... Тя може да задържи дъщеря си. Ако... Свита на топка върху леглото си, тя ридае: – Искам си дъщерята. О, Луси, не мога да го понеса. Обещанието на Хана. Увещанията на Ралф. Нейната собствена лъжлива клетва, която предаде Том също тъй безвъзвратно, както той предаде нея. Въртележката от възможности се върти и върти, премята се вихрено, тегли я ту насам, ту натам. Тя чува изречените думи. Но един глас липсва – гласът на Том. Човекът, който сега стои между нея и Луси. Между Луси и майка ѝ. Тя вече няма сили да устои на призива. Пристъпва към чекмеджето и вади писмото. Бавно отваря плика. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|