М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| Изи, любов моя,
Надявам се, че си здрава и поддържаш силите си. Знам, че вашите ще се грижат добре за теб. Сержант Нъки бе така добър да ми позволи да ти пиша, но ще прочете това преди теб. Толкова ми се иска да можехме да си поговорим истински. Не знам дали и кога ще мога отново да разговарям с теб. Човек си мисли, че винаги ще има шанса да каже каквото трябва, да поправи нещата. Но невинаги става така. Не можех да продължавам по този начин – не бих могъл да живея със себе си. Нямам думи да ти опиша колко съжалявам, че те нараних. Всеки от нас получава възможност да се докаже в живота и дори ако всичко свърши, както се случи с мен, все пак си струва да опитаме. Моето време трябваше да изтече преди години. Да те срещна, когато си мислех, че животът е свършил, да бъда обичан от теб – дори да живея още сто години, не бих могъл да поискам нещо по-хубаво. Обичах те, както мога, Из, което едва ли е много. Ти си прекрасно момиче и заслужаваше някой далеч по-добър от мен. Ти си гневна и наранена и нищо няма смисъл за теб, а аз познавам добре това чувство. Ако решиш да ми обърнеш гръб, няма да те упреквам. Може би в крайна сметка никой не е само лошото, което някога е извършил. Мога само да се моля на Бог и на теб да ми простите за причиненото зло. И да ти благодаря за всеки ден, който прекарахме заедно. Каквото и да решиш, аз ще го приема и ще подкрепя твоя избор. Вечно твой любящ съпруг, Изабел сякаш държи в ръцете си не писмо, а снимка. Плъзва пръст по буквите, следвайки равномерния наклон, изящните извивки – като че ли така иска по-ясно да схване думите. Представя си дългите му пръсти върху молива, който танцува по листа. Отново и отново докосва името "Том" и то ѝ се струва някак странно чуждо и в същото време познато. В ума ѝ изплува играта, която играеха – тя изписваше с пръст букви по голия му гръб, а Том трябваше да ги познае, после той правеше същото върху нейния. Но видението бързо отстъпва пред спомена за докосването на Луси. Бебешката ѝ кожа. Изабел пак си представя ръката на Том, този път, докато пише бележките до Хана. Мислите ѝ се люшкат като махало напред-назад, между омразата и съжалението, между мъжа и детето. Тя вдига ръка от хартията и отново прочита писмото, опитвайки се да разбере смисъла на думите върху листа, чувайки гласа на Том да ги произнася. Чете пак и пак и има чувството, че тялото ѝ се разкъсва на две, докато накрая, раздирана от ридания, взема решението си. 35. Когато в Партажьоз вали, облаците леят вода и градът подгизва до основи. Хилядолетия такива пороища са създали гъсти гори върху древната глинеста почва. Небето притъмнява и температурата рязко пада. Дълбоки оврази прорязват черните пътища и внезапните наводнения ги правят непроходими за автомобили. Реките бързат, усетили най-накрая дъха на океана, от които тъй отдавна са разделени. Нищо не може да спре стремежа им да се върнат към него, да се приберат у дома. Градът стихва. Последните няколко коня чакат унило с каруците си, а дъждът се стича по наочниците им и отскача от автомобилите, които вече са повече от каруците. Хората стоят със скръстени ръце под широките навеси на магазините по главната улица и устните им неволно се изкривяват в гримаси на примирение. В задната част на училищния двор няколко бегълци от час подскачат в локвите. Жените гледат отчаяно неприбраното пране по просторите, а котките се прибират през най-близката удобна врата с възмутено мяукане. Водата се втурва към военния мемориал, където златните букви вече са избледнели, лее се по църковния покрив и се сипе през водоливника върху новия гроб на Франк Рьонфелд. Дъждът преобразява живите и мъртвите без предпочитания. *** "Луси няма да се уплаши." Тази мисъл се появява и в съзнанието на Том. Той си припомня усещането в гърдите си – онази странна тръпка на смайване пред малкото момиченце, което гледа мълниите със смях. – Накарай я да гръмне, тате! – вика тя и чака гръмотевицата да разтресе небето. – Дявол да го вземе! – възкликна Върнън Нъки. – Пак ще ни наводни! Имаше защо да се ядосва. Водата от хълма над участъка се стичаше към задната част на сградата, разположена по-ниско от предната. След един час килията на Том беше пълна с педя вода, нахлуваща отгоре и отдолу. Паякът бе напуснал мрежата си в търсене на по-безопасно убежище. Нъки се появи с ключове в ръка. – Днес ти е щастливият ден, Шербърн. Том не разбра. – Често се случва, когато вали толкова много. Таванът в тая част има склонност да се разпада. От Пърт вечно обещават да го поправят, но само пращат някой лентяй да позамаже и толкоз. Става им малко криво обаче, ако затворник се гътне преди съдебния процес. Затова най-добре ела отпред за известно време. Докато изсъхне килията. – Той пъхна ключа в ключалката, но не го завъртя. – Нали няма да правиш глупости? Том го погледна в очите и не каза нищо. – Добре. Хайде, излизай. Том последва Нъки в приемната, където сержантът прикова ръката му с белезници за една водопроводна тръба. – Няма опасност да ни залее порой от клиенти – каза той на Хари Гарстоун и се засмя на собственото си остроумие. Нямаше никакъв друг звук освен трополенето на дъжда, който превръщаше всяка равна повърхност в барабан или цимбал. Вятърът бе избягал и навън не помръдваше нищо освен водата. Въоръжен с парцали и кърпи, Гарстоун се мъчеше да ограничи бедствието в участъка. Том седеше, гледаше през прозореца към пътя и си представяше гледката от терасата на фара в момента: при тази внезапна температурна инверсия пазачът навярно се чувстваше като в облак. Наблюдаваше как стрелките на часовника бавно пълзят по циферблата, сякаш разполагаха с цялото време на света. Нещо привлече вниманието му. Една дребна фигурка се задаваше към участъка. Без дъждобран или чадър, със скръстени ръце и приведена напред, като че се подпираше на дъжда. Той веднага я разпозна. След секунди Изабел отвори вратата. Тя гледаше право напред, докато вървеше към гишето, където Хари Гарстоун, гол до кръста, енергично бършеше водата по пода. – Аз... – започна Изабел. Гарстоун се обърна да види кой говори. – Трябва да се видя със сержант Нъки... Полугол и с парцал в ръката, полицаят се изчерви от притеснение и стрелна очи към Том. Изабел проследи погледа му и ахна. Том скочи на крака, но не можеше да мръдне от стената. Той протегна ръка към нея, а тя се взря с ужас в лицето му. – Изи! Изи, любов моя! Той задърпа белезниците, изпъна ръка чак до пръстите. Изабел стоеше, вцепенена от страх, срам и угризения, и не смееше да помръдне. Изведнъж ужасът надделя и тя се обърна да побегне навън. Сякаш цялото тяло на Том бе оживяло, щом я видя. Мисълта, че тя може да изчезне отново, му се струваше непоносима. Той отново задърпа метала, този път с такава сила, че изтръгна тръбата от стената и във въздуха бликна воден фонтан. – Том! – изхлипа Изабел, когато той я грабна в ръцете си. – О, Том! – Цялото ѝ тяло се тресеше въпреки силата на прегръдката му. – Трябва да им кажа. Трябва... – Тихо, Изи, тихо, всичко е наред, скъпа. Всичко е наред. Сержант Нъки се появи от кабинета си. – Гарстоун, какво става, за бога... Той млъкна, като видя Изабел в ръцете на Том, и двамата мокри от скъсаната тръба. – Господин Нъки, не е вярно – нищо не е вярно! – извика Изабел. – Франк Рьонфелд беше мъртъв, когато лодката спря на брега. Моя беше идеята да задържим Луси. Аз му попречих да съобщи за лодката. Вината е моя. Том я държеше здраво и я целуваше по тила. – Тихо, Изи. Просто остави всичко да си върви по реда. – Той се отдръпна, хвана я за раменете, приведе се и я погледна право в очите. – Всичко е наред, скъпа. Не казвай нищо повече. Нъки бавно поклати глава. Гарстоун набързо навлече мундира и криво-ляво приглади косата си. – Да я арестувам ли, сър? – Поне веднъж в скапания си живот прояви малко здрав разум! Размърдай се и оправи тая гадна тръба, преди всички да се удавим! – Нъки се обърна към другите двама, които се взираха един в друг и мълчанието им говореше по-силно от всякакви думи. – Колкото до вас, най-добре елате в кабинета ми. Срам. За своя изненада Хана изпита по-скоро срам, отколкото гняв, когато сержант Нъки я посети с новини за признанието на Изабел Шербърн. Лицето ѝ пламна, като се сети за посещението си при нея само преди ден и за сделката, която ѝ предложи. – Кога? Кога ви каза това? – попита тя. – Вчера. – По кое време? Нъки се изненада от въпроса. Какво значение имаше, по дяволите? – Около пет часа. – Значи след... – гласът ѝ заглъхна. – След какво? Хана се изчерви още по-силно, унижена от мисълта, че Изабел е отхвърлила нейната саможертва, и отвратена от наглата лъжа. – Нищо. – Мислех, че ще искате да знаете. – Разбира се. Разбира се... Тя се вглеждаше не в полицая, а в стъклото на прозореца. То имаше нужда от почистване. Цялата къща се нуждаеше от почистване – от седмици почти нищо не беше пипнала. Мислите ѝ се катереха по познатата стълбичка на домакинската работа, за да я държат на сигурно място, докато се овладее. – И... къде е тя сега? – При родителите си, пусната под гаранция. Хана зачопли кожичката около нокътя на палеца си. – Какво ще стане с нея? – Ще бъде съдена заедно с мъжа си. – Лъгала е през цялото това време... Накара ме да повярвам.. – Тя поклати глава, унесена в друга мисъл. Нъки въздъхна. – Цялата работа е много объркана. Изабел Грейсмарк беше свястно момиче, преди да отиде да Янус. Онзи остров не ѝ се отрази добре. Не знам дали се е отразил добре на когото и да било. В края на краищата Шербърн попадна там само защото Тримбъл Дохърти посегна на живота си. Хана не беше сигурна как да зададе въпроса. – Колко време ще останат в затвора? Нъки я погледна. – До края на живота си. – До края на живота си? – Не говоря за времето зад решетките. Тези двамата вече никога няма да бъдат свободни. Никога няма да се измъкнат от стореното. – Нито пък аз, сержант. Нъки я огледа изпитателно и реши да рискува. – Вижте, Кръстът за храброст не се дава на страхливци. Получаваш го само ако... е, само ако си спасил живота на много хора, рискувайки своя. Том Шербърн е достоен човек, струва ми се. Бих казал дори, че е добър човек, госпожо Рьонфелд. И Изабел е добро момиче. Преживя там три аборта, без никой да ѝ помогне. Човек не минава през такива изпитания като тях двамата, без нещо в него да се изкриви. Хана го гледаше с отпуснати ръце и чакаше да разбере накъде води разговорът. – Бога ми, жалко е да видиш човек като него в такова положение. Да не говорим за съпругата му. – Какво искате да кажете? – Не казвам нищо, което няма да хрумне на вас самата след някоя и друга година. Но тогава ще е твърде късно. Тя леко завъртя глава, като че ли се мъчеше да го разбере. – Просто питам наистина ли това искате? Съдебен процес? Затвор? Вече получихте дъщеря си. Може да има и друг начин... – Друг начин ли? – Спраг ще загуби интерес, след като му се наложи да зареже оная глупост с убийството. Докато случаят не е напуснал Партажьоз, аз имам известна свобода на действие. И може би капитан Хаслък ще се съгласи да каже добра дума за него пред управлението на фаровете. Ако и вие сте склонна да се застъпите за него. Да помолите за снизходителност... Лицето на Хана пламна отново и тя скочи на крака. Думи, трупани със седмици и години, думи, за които Хана дори не подозираше, изригнаха изведнъж. – Омръзна ми! Омръзна ми други хора да ме подмятат, да рушат живота ми заради прищевките си. Нямате представа какво е да бъдеш в моето положение, сержант Нъки! Как смеете да идвате в къщата ми с такова предложение? Как смеете, дявол да ви вземе! – Аз не исках... – Оставете ме да довърша! Омръзна ми, разбирате ли? – Сега Хана крещеше. – Вече никой и никога няма да ми казва как да живея живота си! Първо баща ми казва за кого мога да се оженя, после целият скапан град се нахвърля върху Франк като тълпа диваци. После Гуен се опитва да ме убеди да върна Грейс на Изабел Грейсмарк и аз се съгласявам – представяте ли си, съгласявам се! Не ме гледайте толкова стреснато, вие не знаете какво става тук! И изведнъж се оказва, че оная жена ме е излъгала най-безсрамно! Как смеете? Как си позволявате да ми кажете, дори само да ми намекнете, че трябва пак да поставя някого преди себе си! – Хана вирна глава. – Махайте се от къщата ми! Веднага! Просто се махайте! Преди... – Тя грабна първото, което ѝ попадна под ръка, ваза от шлифован кристал. – Преди да хвърля нещо по вас! Нъки се изправи на крака, но бе твърде бавен. Вазата го улучи по рамото, отхвръкна към перваза и се разби на хиляди блестящи парчета. Хана спря и се зачуди дали не си е въобразила всичко това. Втренчи се в Нъки, чакайки някакъв знак. Той стоеше съвсем неподвижно. Вятърът полюшваше завесата. Една тлъста муха се блъскаше в мрежата на прозореца. Последното парче кристал най-сетне се поддаде на тежестта си и падна с тих звън. След дълго мълчание Нъки каза: – Олекна ли ви? Хана още стоеше със зяпнала уста. Никога през живота си не бе удряла човек. Много рядко ругаеше. И определено никога не бе посягала на полицейски служител. – Замеряли са ме и с по-лоши неща. Хана заби очи в пода. – Извинявайте. Полицаят се наведе да вдигне няколко по-големи парчета кристал и ги сложи на масата. – Да не си пореже краката малката. – Тя е на реката с дядо си – промърмори Хана. Махна с ръка към парчетата и добави: – Аз обикновено не... Гласът ѝ заглъхна. – Много ви дойде, знам. Добре поне, че замерихте мен, а не сержант Спраг. Той си позволи да се усмихне леко. – Не биваше да говоря така. – Случва се. Дори на хора, преживели много по-малко от вас. Невинаги можем да контролираме действията си. Иначе щях да остана без работа. – Той взе шапката си. – Ще ви оставя на спокойствие. Да си помислите. Но няма много време. Щом ги изпратят в Олбъни, вече нищо няма да зависи от мен. Той отвори вратата и излезе на ослепителната дневна светлина, където слънцето прогонваше последните облаци на изток. Хана взе лопатката и метлата. Тялото ѝ сякаш се движеше съвсем само, без участието на разума. Тя помете парчетата кристал и огледа внимателно да не е пропуснала някое. Отнесе лопатката в кухнята, изсипа я върху стар вестник, грижливо уви блестящите късчета и ги хвърли в кофата за боклук отвън. Помисли си за историята на Авраам и Исаак – как Бог подложил Авраам на изпитания до краен предел, за да види дали той ще пожертва най-скъпото си. Едва когато ножът увиснал над врата на детето, Бог го насочил към по-малка жертва. Тя все още имаше дъщеря си. Канеше се да влезе вътре, когато забеляза храста цариградско грозде и си спомни онзи ужасен ден след завръщането на Грейс, когато дъщеря ѝ се скри зад него. Докато падаше с ридания на колене върху тревата, в паметта ѝ изплува един разговор с Франк. – Но как? Как можеш просто да превъзмогваш тези неща, скъпи? – попита го тя. – Толкова много си страдал, а винаги си щастлив. Как го по стигаш? – Така съм решил – каза той. – Мога да се оставя да гния в миналото, непрестанно да мразя хората за онова, което се случи, както правеше баща ми, или пък да простя и да забравя. – Но това не е толкова лесно. Той се усмихна с онази негова неповторима усмивка. – Напротив, съкровище, то иска далеч по-малко усилия. Трябва само веднъж да простиш. А омразата трябва да се повтаря по цял ден, всеки ден. Трябва непрекъснато да си спомняш всички лоши неща. – Той се засмя и се престори, че бърше потта от челото си. – Би трябвало да си съставя списък, много дълъг списък и да съм сигурен, че мразя всекиго точно колкото му се полага. Че съм намразил усърдно всички – съвсем по тевтонски! Не – гласът му стана сериозен, – ние винаги имаме избор. Всички ние. Хана легна по корем в тревата, усещайки как слънцето бавно изцежда силите ѝ. Изтощена, долавяйки едва-едва бръмченето на пчелите и аромата на глухарчетата, тя най-сетне заспа. *** Том все още усеща допира до влажната кожа на Изабел, макар че килията е отводнена, дрехите му са сухи и от снощната среща с нея остава само спомен. Той иска това да е едновременно истина и илюзия. Ако е истина, значи се сбъдват молитвите му неговата Изи да се завърне. Ако е илюзия, значи все още не я застрашава затвор. Облекчение и ужас се смесват в стомаха му и той се пита дали някога пак ще усети нейното докосване. Вайълет Грейсмарк плаче в спалнята си. – О, Бил. Просто не знам какво да мисля, какво да правя. Нашето малко момиче може да отиде в затвора. Какво нещастие! – Ще се справим, скъпа. И тя ще се справи някак. Той не споменава за разговора си с Върнън Нъки. Не иска да буди напразни надежди. Но може би все пак има някакъв шанс. Изабел седи сама под джакарандата. Скръбта ѝ за Луси е все тъй силна – болка без определено място и без изцеление. За да отхвърли тежестта на лъжата, трябва да се откаже от свободата на мечтите. Болката, изписана по лицето на майка ѝ, страданието в очите на баща ѝ, отчаянието на Луси, споменът за Том с белезници на ръцете – тя се опитва да отблъсне всички тези видения и си представя какво ще бъде в затвора. Вече няма сили. Няма дух за борба. Животът ѝ е разбит на парчета, които никога няма да се съберат. Умът ѝ рухва под непосилната тежест и мислите ѝ пропадат в дълбок мрачен кладенец, където срамът, загубата и страхът прииждат, за да я удавят. *** Септимъс и внучката му гледат корабите по реката. – Да ти кажа ли кой беше добър моряк – моята Хана. Когато беше малка. Във всичко я биваше. Голяма умница. Винаги ме държеше на нокти, също като теб. – Той разрошва косата ѝ. – Моята палава Грейс, това си ти! – Не, аз съм Луси! – настоява тя. – В деня, когато се роди, те нарекохме Грейс. – Но аз искам да бъда Луси. Той я оглежда изпитателно. – Знаеш ли какво, хайде да сключим сделка. Всеки ще отстъпи по малко и ще те наричам Луси-Грейс. Споразумяхме ли се? Сянка върху лицето на Хана я събуди от дълбокия сън на тревата. Тя отвори очи и видя Грейс на няколко крачки от себе си. Хана объркано се надигна и приглади косата си. – Казах ти, че ще привлечеш вниманието ѝ – разсмя се Септимъс. Грейс също се усмихна, макар и съвсем леко. Хана понечи да се изправи, но Септимъс възрази: – Не, стой си там. А сега, принцесо, искаш ли да седнеш на тревата и да разкажеш на Хана за лодките? Колко видя? Момиченцето се поколеба. – Хайде, помниш ли как ги преброи на пръсти? Малката вдигна ръце. – Шест – каза тя, като разпери пет пръста на едната си ръка и три на другата, после сгъна два. Септимъс каза: – Отивам да претърся кухнята за нещо подкрепително. Ти остани да ѝ разкажеш за онази лакома чайка с голямата риба. Грейс седна на тревата на няколко крачки от Хана. Русата ѝ коса блестеше на слънцето. Хана се двоумеше: искаше да каже на баща си за посещението на сержант Нъки, да го помоли за съвет. Но никога не бе виждала Грейс тъй готова да говори, да си играе и не би понесла да съсипе момента. По навик тя сравни детето със спомена за своето бебе, опитвайки се да си върне изгубената дъщеря. Но изведнъж спря. В ума ѝ отекнаха думите: "Ние винаги имаме избор". – Да ти направим ли венче от цветя? – попита тя. – Какво е звънче от цветя? Хана се усмихна. – Венче. Ето, ще ти направим корона – каза тя и започна да бере глухарчетата около себе си. Докато показваше на Грейс как да пробива стъблото с нокът и да прокарва следващото през него, тя наблюдаваше ръцете на дъщеря си, следеше движенията им. Това не бяха ръцете на нейното бебе. Бяха ръце на момиченце, което тя трябваше да опознае от самото начало. И което да опознае нея на свой ред. Ние винаги имаме избор. Лекота изпълни гърдите ѝ, сякаш си бе поела дълбоко дъх. 36. Слънцето висеше над хоризонта в края на вълнолома на Партажьоз. Том стоеше и чакаше. Видя Хана да се задава бавно. Бяха минали шест месеца, откакто я видя за последен път, и тя изглеждаше преобразена, с по-пълно и по-безгрижно лице. Когато най-после заговори, гласът ѝ беше спокоен. – Е? – Исках да кажа, че съжалявам. И да ви благодаря. За онова, което направихте. – Не ви искам благодарностите – каза тя. – Ако не се бяхте застъпили, щях да остана много повече от три месеца зад решетките в Бънбъри. – Том изрече с усилие последните думи; във всяка от тях натежаваше чувство на срам. – И условната присъда на Изабел – адвокатът ми каза, че я дължим най-вече на вас. Хана се загледа в далечината. – Нищо нямаше да се промени, ако тя бе влязла в затвора. Или ако вие останехте там с години. Стореното е сторено. – И все пак едва ли е било лесно решение. – Когато ви видях за пръв път, идвахте да ме спасите. Бях напълно непозната и не ми дължахте нищо. Това има значение, предполагам. И знам, че ако не бяхте намерили дъщеря ми, тя щеше да умре. Опитах се да не го забравя. – Тя помълча. – Не ви прощавам... на вас и на нея. Да ме излъжете така... Но няма да се поддам на миналото. Вижте какво се случи на Франк само защото хората са такива. – Тя пак замълча, въртейки сватбената халка около пръста си. – А иронията е там, че Франк пръв би ви простил. Той пръв щеше да се изкаже във ваша защита. В защита на хората, които са допуснали грешка. Това беше единственият начин да го почета: да постъпя така, както би постъпил и той. – Тя погледна Том и очите ѝ заблестяха. – Обичах го. Стояха мълчаливо и гледаха към водата. Накрая Том заговори. – Годините с Луси, които загубихте... тях не можем да ви ги върнем. Тя е едно прекрасно малко момиченце. – Изражението на Хана го накара да добави: – Вече никога няма да се приближим до нея, обещавам ви. – Следващите думи заседнаха на гърлото му и той се опита отново. – Нямам право да моля за каквото и да било. Но ако един ден – може би когато порасне – тя още ни помни и пита за нас, ако намерите сили, кажете ѝ, че я обичахме. Макар да нямахме право. Хана се бе замислила. – Рожденият ѝ ден е на осемнайсети февруари. Не знаехте това, нали? – Не – тихо отвърна Том. – А когато се роди, пъпната връв беше усукана два пъти около врата ѝ. И Франк... Франк я приспиваше с песни. Виждате ли? Има неща, които аз знам за нея, а вие не знаете. Той кимна леко. – Да. – Не мога да простя докрай. И на двама ви. Нормално е. – Тя го погледна в очите. – Толкова се боях, че дъщеря ми никога няма да ме обикне. – Децата умеят да обичат. Тя извърна очи към една лодка, която се блъскаше в кея при всяка вълна, и се намръщи от нова мисъл. – Никой никога не го споменава тук – как Франк и Грейс попаднаха в онази лодка. Никой не посмя да се извини. Дори баща ми не обича да говори за това. Вие поне казахте, че съжалявате. И си платихте за стореното. След известно време тя попита: – Къде живеете? – В Олбъни. Ралф Адикот ми помогна да си намеря работа на пристанището, когато излязох преди три месеца. Така мога да бъда близо до жена си. Лекарите казват, че ѝ трябва пълна почивка. За момента е по-добре в лечебницата, където знаят как да се грижат за нея. – Той се изкашля. – Но да не ви задържам. Дано животът бъде добър към вас и към Лу... към Грейс. – Довиждане – каза Хана и тръгна назад по кея. Залязващото слънце обливаше листата в злато, докато Хана вървеше по пътеката към къщата на баща си, за да вземе своята дъщеря. – Това прасенце останало у дома... – Септимъс погъделичка пръстчето на внучката си, която седеше в скута му на верандата. – О, виж кой е тук, Луси-Грейс. – Мамо! Къде беше? Хана отново се смая, виждайки у дъщеря си усмивката на Франк, очите на Франк, русата му коса. – Някой ден може да ти разкажа, малка моя – каза тя и я целуна леко. – Да се прибираме ли сега? – Може ли утре пак да дойдем при дядо? Септимъс се засмя. – Можеш да идваш при дядо всеки път когато поискаш, принцесо. Когато поискаш. Доктор Съмптън бе прав – след време момиченцето постепенно привикна с новия си – или може би стария си – живот. Хана протегна ръце и изчака дъщеря си да скочи в прегръдката ѝ. Баща ѝ се усмихна. – Точно така, момичето ми. Точно така. – Хайде, мила, тръгваме. – Искам да ходя. Хана я пусна и детето позволи да бъде изведено за ръка през портата към пътя. Хана вървеше бавно, за да не измори Луси-Грейс. – Виждаш ли кукабурата? – попита тя. – Изглежда така, сякаш се усмихва, нали? Момиченцето не се впечатли особено, докато не наближиха птицата, която изведнъж ги посрещна с картечен изблик на смях. Едва тогава спря с удивление и се загледа в съществото, което за пръв път виждаше тъй отблизо. Кукабурата пак нададе оглушителния си крясък. – Смее се. Сигурно те харесва – каза Хана. – Или може би ще вали. Кукабурите винаги се смеят преди дъжд. Можеш ли да повториш вика ѝ? Ето така. – И тя умело изимитира крясъка, както я бе учила майка ѝ преди десетилетия. – Хайде сега опитай и ти. Детето не успя да се справи. – Аз ще съм чайка – каза то и издаде съвършена имитация на пискливия дрезгав крясък на птицата, която познаваше най-добре. – А ти можеш ли? Хана се опита и се засмя на неуспешните си усилия. – Ще трябва да ме научиш, миличка – каза тя и двете продължиха напред една до друга. На кея Том си припомня първия път, когато видя Партажьоз. И последния. С общи усилия Фицджералд и Нъки ограничиха обвиненията и усмириха ентусиазма на Спраг. Адвокатът красноречиво доказа, че обвинението в отвличане на дете не може да се обоснове, а следователно трябва да отпаднат и всички свързани с него обвинения. Признанието за виновност по останалите административни нарушения, разгледано в Партажьоз вместо в Олбъни, можеше все пак да донесе строга присъда, ако Хана не бе дошла да говори в тяхна защита, призовавайки за помилване. А и затворът в Бънбъри, на половината път до Пърт, се оказа по-поносим от този във Фримантъл или Олбъни. Сега, когато слънцето се разтваря в морето, Том усеща един упорит рефлекс. Месеци след като е напуснал Янус, краката му все още се подготвят да го изкачат по стотиците стъпала, за да запали фенера. Той сяда на ръба на кея и гледа последните няколко чайки по трепкащата вода. Том оглежда света, който е продължил и без него, чиито истории се развиват, независимо дали той е там, за да ги види, или не. Луси навярно вече се е сгушила в леглото си. Той си представя лицето ѝ, разголено от съня. Пита се как ли изглежда сега и дали сънува Янус, дали тъгува за фара. Мисли си и за Изабел на малкото желязно легло в лечебницата. Представя си я как плаче за дъщеря си, за предишния си живот. Времето ще я върне. Той ѝ обещава това. Обещава го и на себе си. Тя ще оздравее. Влакът за Олбъни потегля след час. Той ще изчака да се стъмни, преди да прекоси града обратно към гарата. Няколко седмици по-късно Том седеше в единия край на пейка от ковано желязо в градината на лечебницата в Олбъни. Изабел седеше на другия. Розовите цинии вече прецъфтяваха, сега изглеждаха дрипави и осеяни с кафяви петна. Охлювите бяха плъзнали по листата на астрите, а южният вятър бе проскубал цветовете им. – Е, поне си започнал да напълняваш, Том. Изглеждаше тъй ужасно... на първото свиждане. Добре ли се справяш? Тонът на Изабел бе загрижен, макар и малко унесен. – Не се тревожи за мен. За теб трябва да мислим сега. – Той загледа как един щурец кацна на облегалката и подхвана своята песен. – Казват, че можеш да си тръгнеш, когато поискаш, Из. Тя наведе глава и намести кичур коса зад ухото си. – Няма връщане назад, нали знаеш. Няма как да променим станалото... онова, което преживяхме и двамата – каза тя. Том я изгледа втренчено, но тя прошепна, без да повдига очи: – Пък и какво ни остава? – От кое? – От всичко. Какво остана от... живота ни? – Няма връщане към фара, ако това имаш предвид. Изабел рязко въздъхна. – Не това имам предвид, Том. – Тя дръпна стръкче от храста орлови нокти по старата стена до нея и го огледа. Накъса едно листо, после още едно и ситните парченца падаха като безсмислена мозайка върху полата ѝ. – Загубата на Луси... то е, сякаш ми ампутираха нещо. О, как искам да намеря думи да ти обясня. – Думите нямат значение. – Той протегна ръка към нея, но тя се отдръпна. – Кажи ми, че се чувстваш както преди. – Ще променя ли нещо, каквото и да кажа, Из? Тя събра късчетата на спретната купчинка. – Ти дори не проумяваш за какво говоря, нали? Той се намръщи, опитвайки се да разбере, а тя извърна поглед към бухлатия бял облак, който заплашваше да погълне слънцето. – Ти си труден за опознаване. Понякога животът с теб става малко самотен. Той помълча. – Какво очакваш да ти отговоря, Изи? – Исках да бъдем щастливи. Всички. Луси ти влезе под кожата. Някак отвори сърцето ти и беше чудесно да ви гледам. – Тя дълго мълча, после изражението ѝ се промени със завръщането на спомена. – Толкова много време, без да знам какво си направил. Всеки път, когато си ме докосвал, всеки път, когато... аз нямах представа, че пазиш тайни. – Опитах се да говоря за това, Из. Ти не ми позволи. Тя скочи на крака и парченцата от листа се изсипаха на тревата. – Исках да те накарам да страдаш, Том, както ти ме накара да страдам. Осъзнаваш ли, че исках отмъщение? Нямаш ли какво да кажеш за това? – Знам, че го искаше, скъпа. Знам. Но това време отмина. – Какво, значи ще ми простиш, ей така? Сякаш не е имало нищо? – Какво друго да направя? Ти си моя съпруга, Изабел. – Искаш да кажеш, че няма къде да мърдаш... – Искам да кажа, че обещах да прекарам живота си с теб. Все още искам да го прекарам с теб. Из, аз научих по трудния начин, че за да имаш каквото и да било бъдеще, трябва да се откажеш от надеждата да промениш миналото си. Тя се обърна и откъсна още едно стръкче. – Какво ще правим? Как ще живеем? Не мога всеки ден да те гледам и да те упреквам за това, което направи. А и да се срамувам от себе си. – Не, мила, не можеш. – Всичко е разрушено. Нищо не може да се поправи. Том сложи ръка върху нейната. – Поправихме нещата, доколкото ни е по силите. Само това можем. Трябва да ги приемем такива, каквито са днес. Изабел тръгна по пътеката край тревата, оставяйки Том на пейката. След една пълна обиколка на лехата, отново дойде при него. – Не мога да се върна в Партажьоз. Там вече няма място за мен. – Тя поклати глава и се загледа в пълзящия облак. – Вече не знам къде ми е мястото. Том се изправи и сложи ръка на рамото ѝ. – Мястото ти е при мен, Из. Няма значение къде сме. – Още ли е така, Том? Тя държеше стръкчето орлови нокти и разсеяно галеше листата. Том откъсна едно от кремавите цветчета. – Когато бяхме деца, обичахме да ги ядем. Опитвала ли си? – Да ги ям? Той захапа тесния край на цветето и изсмука капчицата нектар от о сновата му. – Усещаш вкуса само за секунда. Но си струва. Той откъсна друго и го поднесе към устните ѝ. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|