М. Л. Стедман светлина между два океана австралия
Хоуптаун, 28 август 1950 г
Изтегляне 2.82 Mb.
|
| 37.
Хоуптаун, 28 август 1950 г. Сега в Хоуптаун нямаше почти нищо освен дългия кей, който все още нашепваше за славните дни, когато градът бе служил като пристанище на златните находища. Самото пристанище бе затворено през 1936 г., няколко години след като Том и Изабел се преместиха тук. Братът на Том, Сесил, надживя баща им само с няколко години и когато той почина, парите бяха достатъчно, за да си купят ферма извън града. Имотът беше малък според местните стандарти, но все пак обхващаше няколко километра бряг и къщата се издигаше на един висок хребет с изглед към плажа долу. Живееха спокойно. От време на време слизаха до града. Ратаите им помагаха в работата. Хоуптаун беше разположен край широк залив на шестстотин километра от Партажьоз – достатъчно далече, за да не се сблъскат с някой познат, но и достатъчно близо, за да могат родителите на Изабел да им гостуват за Коледа през годините преди смъртта си. Том и Ралф си пишеха от време на време – само поздрав, кратък и простичък, но все пак изпълнен с дълбоки чувства. След като Хилда умря, дъщерята на Ралф и семейството ѝ се преместиха в малката му къщичка да го наглеждат, защото не беше добре със здравето. Когато Блуи се ожени за Кити Кели, Том и Изабел изпратиха подарък, но не отидоха на сватбата. И двамата вече не стъпиха в Партажьоз. И близо двайсет години изтекоха като тиха селска река, чието русло става все по-дълбоко е времето. От часовника долита тих звън. Почти е време за тръгване. С тия нови асфалтирани пътища до града се пътува бързо. Не както когато пристигнаха за пръв път. Докато си връзва вратовръзката, Том зърва за миг отсреща някакъв непознат човек с прошарена коса, после си спомня, че това е собственото му отражение. Сега костюмът виси по-свободно на раменете му и яката на ризата изглежда доста широка. Зад прозореца вълните се надигат и се сливат в саможертвени бели вихрушки далече навътре в морето. Океанът не подава и най-лек намек, че е минало някакво време. Единственият звук е ревът на августовската буря. След като е прибрал плика в раклата, Том благоговейно затваря капака. Много скоро съдържанието ще загуби всякакъв смисъл, също като забравения език на войниците от окопите, тъй неразривно обвързан със своето време. С годините смисълът на нещата избледнява, докато накрая остават само белите кости на миналото, лишени от чувство и значение. Ракът довършваше делото си месеци наред, отхапвайки от нея ден подир ден, и не оставаше нищо друго, освен да чакат. Дълги седмици Том държа ръката ѝ, седнал до леглото. "Помниш ли онзи грамофон?", питаше той. Или: "Чудя се какво ли е станало със старата госпожа Мюет?" И тя се усмихваше леко. Понякога събираше сили да каже: "Нали няма да забравиш резитбата?". Или: "Разкажи ми приказка, Том. Разкажи ми една приказка с щастлив край". А той я погалваше по бузата и прошепваше: "Имало едно време малко момиченце на име Изабел и то било най-прекрасното на много километри наоколо..." И докато разказваше приказката, той се вглеждаше в тъмните петна по ръката ѝ и забелязваше, че напоследък ставите на пръстите изглеждат набъбнали, а халката се плъзга свободно по кожата между тях. Към края, когато тя вече не можеше да отпива вода, той ѝ даваше да смуче ъгълчето на влажна кърпа и мажеше устните ѝ с ланолин, за да не се напукат от изсъхване. Галеше косата ѝ, вече прошарена със сребро и вързана на тежка плитка. Гледаше как измършавелите ѝ гърди се надигат и отпускат със същата несигурност, която бе видял и у Луси, когато тя за пръв път се появи на Янус – всяко вдишване бе борба и триумф. – Съжаляваш ли, че ме срещна, Том? – Аз бях роден да те срещна, Из. Мисля, че за това съм дошъл на този свят – каза той и я целуна по бузата. Устните му помнеха онази най-първа целувка преди десетилетия на ветровития плаж под залязващото слънце; дръзкото, безстрашно момиче, водено единствено от сърцето си. Помнеше любовта ѝ към Луси, мигновена, свирепа и безусловна любов, каквато при други обстоятелства се отплаща цял живот. В продължение на трийсет години той се опитваше да покаже на Изабел любовта си в най-простите всекидневни действия. Но вече не им оставаха дни. Трябваше да се престраши. – Из – изрече той колебливо. – Искаш ли да ме питаш за нещо? Искаш ли нещо да ти кажа? Каквото и да е. Не ме бива много в това, но обещавам, че ще се постарая да отговоря. Изабел се опита да се усмихне. – Значи навярно си мислиш, че краят е близо, Том. Тя леко кимна и го погали по ръката. Той устоя на погледа ѝ. – Или може би, че аз просто най-сетне съм готов да говоря... Гласът ѝ беше слаб. – Всичко е наред. Вече нямам нужда от нищо. Том я погали по косата и задълго се вгледа в очите ѝ. Притисна чело до нейното и останаха неподвижни, докато дишането ѝ се промени, стана по-неравно и дрезгаво. – Не искам да те напусна – каза тя, стискайки ръката му. – Толкова се страхувам, мили. Толкова се страхувам. Ами ако Бог не ми е простил? – Бог ти прости преди години. Време е да го сториш и ти. – Писмото? – попита тревожно тя. – Ще се погрижиш ли за писмото? – Да, Из. Ще се погрижа. И вятърът разтърси прозорците, както преди десетилетия на Янус. – Няма да се сбогувам, в случай че Бог чува и мисли, че съм готова да тръгна. Тя стисна отново ръката му. После вече нямаше сили да проговори. От време на време отваряше очи и в тях проблясваше светлинка, а дишането ѝ ставаше по-слабо и по-напрегнато, сякаш бе чула някаква тайна и изведнъж проумяваше. А в последната вечер, точно когато изтънелият лунен сърп проби зимните облаци, дишането ѝ се промени по начина, който Том познаваше твърде добре, и тя си отиде от него. Макар че имаха електричество, той седна под мекото сияние на газената лампа, за да измие лицето ѝ – светлината на пламъка е далеч по-нежна. По-милосърдна. Той остана до тялото цяла нощ и изчака до сутринта, преди да телефонира на лекаря. Бдя до зори, както някога. *** Докато върви по пътеката, Том откъсва жълта пъпка от един от розовите храсти, които Изабел засади, когато се преместиха тук. Ароматът вече е силен и го връща почти две десетилетия назад. Вижда я как коленичи до прясната леха и притиска с длани пръстта около младия храст. – Най-сетне имаме розова градина, Том – каза тя. За пръв път я виждаше да се усмихва, откакто напуснаха Партажьоз, и образът остана завинаги с него, по-ясен от фотография. След погребението в църквата се събират малка група приятели и познати. Том остава, доколкото налага приличието. Но му се иска хората да знаят наистина кого оплакват – онази Изабел, която той срещна на кея, тъй жизнена, дръзка и дяволита. Неговата Изи. Другата му половина от небето. Два дни след погребението Том седеше сам в къщата, вече празна и тиха. В небето се надигаше облак прах, подсказващ идването на кола. Сигурно се прибираше някой от ратаите. Както облакът наближи, той погледна отново. Беше скъпа нова кола с номера от Пърт. Спря пред къщата и Том излезе на прага. От колата слезе жена и приглади русата си коса, подвита отзад на врата. Тя се озърна, после бавно тръгна към верандата, където чакаше Том. – Добър ден – каза той. – Заблудихте ли се? – Надявам се, че не – отвърна жената. – Мога ли да ви помогна? – Търся имението на семейство Шербърн. – Намерихте го. Аз съм Том Шербърн. Той я изчака да обясни. – Значи не съм се загубила. – Тя се усмихна неуверено. – Съжалявам – каза Том, – имах тежка седмица. Забравил ли съм нещо? Среща? – Не, нямаме среща, но идвам да видя вас. И... – тя се поколеба – госпожа Шербърн. Чух, че била много болна. Том бе озадачен, а тя добави: – Името ми е Луси-Грейс Ръдърфорд. Бивша Рьонфелд... – Тя се усмихна отново. – Аз съм Луси. Том я изгледа потресен. – Лулу? Малката Лулу – изрече той почти на себе си. Не помръдна. Жената се изчерви. – Не знам как трябва да ви наричам. Или... госпожа Шербърн. – Изведнъж по лицето ѝ се мярна нова мисъл и тя попита: – Надявам се, че тя няма да има нищо против. Дано да не се натрапвам. – Тя винаги се надяваше да дойдеш. – Чакайте. Искам да ви покажа нещо – каза тя и се запъти обратно към колата. Посегна към предната седалка и се върна с плетена детска люлка, а по лицето ѝ грееха нежност и гордост. – Това е Кристофър, моето малко момченце. Вече е на три месеца. Том видя от одеялцето да наднича дете, което дотолкова приличаше на малката Луси, че го побиха тръпки. – Изи би се радвала да го види. Идването ти щеше да означава много за нея. – О, съжалявам... Кога...? Тя не довърши. – Преди седмица. Погребението беше в понеделник. – Не знаех. Ако предпочитате да си тръгна... Той продължи да гледа бебето и когато най-сетне вдигна глава, на устните му трепна печална усмивка. – Заповядай вътре. Том донесе поднос с чайник и чаши, а Луси-Грейс седеше и гледаше океана. Бебето дремеше в кошчето до нея. – Откъде да започнем? – попита тя. – Дали просто да не поседим тихо за малко? – отвърна Том. – Да попривикнем. – Той въздъхна. – Малката Луси. След всички тези години. Седяха мълчаливо, пиеха чай и слушаха вятъра, който долиташе с рев откъм океана и от време на време разкъсваше облаците, колкото да пропусне някой слънчев лъч през стъклото върху килима. Луси вдъхваше миризмите на къщата: старо дърво и огън, дим и препарат за мебели. Не посмя да погледне директно Том, но огледа стаята. Икона на архангел Михаил, ваза с жълти рози. Сватбена снимка на Том и Изабел, лъчезарно млади и пълни с надежда. По рафтовете – книги за навигация, фарове и музика; една от тях, озаглавена "Звезден атлас на Браун", беше толкова голяма, че се побираше само легнала. В ъгъла имаше пиано с купчина нотни листа върху него. – Как разбра? – попита накрая Том. – За Изабел? – Мама ми каза. Писали сте... писал си на Ралф Адикот колко е болна и той отишъл при майка ми. – В Партажьоз? – Сега тя живее там. Когато бях на пет години, мама ме заведе в Пърг – искаше да започнем нов живот. Върна се в Партажьоз едва когато аз постъпих в Женския помощен корпус към ВВС през четирийсет и четвърта година. След това... е, чувстваше се добре с леля Гуен в "Бърмъндси", старата къща на дядо. Аз останах в Пърт след войната. – А съпругът ти? Тя се усмихна лъчезарно. – Хенри! Авиационен романс... Той е прекрасен човек. Оженихме се миналата година. Толкова съм щастлива. – Тя се загледа в далечните вълни и добави: – Много често си мислех за вас двамата през годините. Питах се какво ли правите. Но едва когато... – тя помълча – е, едва когато се появи Кристофър, разбрах истински защо сте постъпили така. И защо мама не може да ви го прости. Способна съм на всичко за моето бебе. – Тя приглади полата си. – Спомням си някои неща. Поне мисля, че си ги спомням – донякъде като откъслечни сънища: фара, разбира се; кулата; и нещо като балкон около нея... Помня как ме носеше на раменете си. И как свирех на пиано с Изабел. Помня някакви птици на дърво и как се сбогувам с теб... После всичко се смесва и не си спомням много. Само новият живот в Пърт и училището. Но най-вече си спомням вятъра, вълните и океана – не мога да ги прогоня от кръвта си. Мама не обича водата. Никога не плува. – Тя погледна към бебето. – Не можех да дойда по-рано. Трябваше да изчакам мама... да ми даде благословията си. Гледайки я, Том откриваше чертите от някогашното ѝ лице. Но беше трудно да съпостави жената с момичето. Отначало бе трудно и да открие по-младия мъж в себе си, който я обичаше тъй всеотдайно. И все пак... И все пак той още бе някъде там и за един кристално ясен миг си спомни гласчето ѝ да писука: "Тате! Вдигни ме, тате!". – Тя остави нещо за теб – каза той и отиде до раклата. Бръкна вътре, извади плика и го подаде на Луси-Грейс, която го подържа за момент, преди да го отвори. Изтегляне 2.82 Mb. Сподели с приятели:
|