Магическият преход

10.

Наблюдавах като омагьосана движенията й. В тях ня­маше нищо небрежно или произволно. Тя ги правеше в пълна концентрация, сякаш изпълняваше изключително важна задача.

— Какво правиш? — попитах я аз, нарушавайки мъл­чанието. — Това нещо като масаж на лицето ли е?

Клара ме загледа, както бях седнала на другото крес­ло и се опитвах да имитирам движенията й.

— Това кръгово потупване предпазва от образуване на бръчки по челото — каза тя. — Може да ти изглежда като масаж на лицето, но не е. Това са магически движе­ния — движения на ръката, предназначени да събират енергия за конкретна цел.

— Каква е тази конкретна цел? — попитах аз, като тръснах китките си, както тя беше направила.

— Целта на тези магически движения е да помагат на човек да изглежда млад, като предотвратява образуване­то на бръчки — каза тя. — Това предназначение е реше­но предварително, не от мен или теб, а от самата сила.

Трябваше да призная, че каквото и да правеше Клара, то определено даваше резултат. Тя имаше чудесна кожа, която подчертаваше зелените й очи и тъмна коса. Вина­ги бях смятала, че младежкият й вид се дължи на инди­анския й ген. Не бях подозирала, че го поддържа умиш­лено чрез специфични движения.

— Винаги когато се събира енергия, както е случаят с тези магически движения, ние наричаме това сила — продължи Клара. — Запомни това, Тайша, сила е, когато се събира енергия, независимо дали от само себе си, или под нечие напътствие. Имаш да чуеш още много неща за силата, не само от мен, но и от другите. Те вече всеки момент ще се върнат.

Макар че Клара непрекъснато споменаваше роднини­те си, аз вече бях загубила всякаква надежда да ги видя някога. А думите й за силата бяха друг въпрос. Така и не разбрах какво има предвид под „сила".

— Сега ще ти покажа някои магически движения, ко­ито трябва да изпълняваш всеки ден през живота си от­сега нататък — обяви тя.

Направих недоволна гримаса. Толкова много неща вече ми беше казала да правя всеки ден от живота си; дишането, прегледа, упражненията от кунг-фу, дългите разходки. Ако подредях едно след друго всичко, което ми беше казала да правя, часовете на деня нямаше да стигнат, за да направя дори половината от тях.

— За Бога, престани да ме приемаш толкова буквално — каза Клара, като видя измъченото ми изражение. — Аз натрупвам в малкото ти мозъче всичко, което мога, защото искам да знаеш всички тези неща. Знанието нат­рупва енергия, затова знанието е сила. За да действа ма­гията, ние трябва да знаем какво правим, когато възна­меряваме резултата — не предназначението, забележи, а резултата — от магическите действия. Ако възнамерим предназначението на нашите магически действия, това ще означава, че бихме създали магия, а ти и аз нямаме толкова голяма сила.

— Май не мога да следя мисълта ти, Клара — казах аз и приближих стола си. — За какво казваш, че нямаме достатъчно сила?

— Искам да кажа, че дори и двете заедно не можем да съберем тази изумителна енергия, която би била не­обходима, за да се създаде ново предназначение. Но по­отделно, като индивиди, ние определено можем да събе­рем достатъчно енергия, за да възнамерим резултата от тези магически движения: никакви бръчки например. И това е всичко, което можем да направим, понеже целта — да оставаме млади и да изглеждаме млади — вече е определена.

— Това нещо като прегледа ли е, чийто краен резул­тат е възнамерен предварително още от древните магьосници? — попитах аз.

— Точно така — каза Клара. — Намерението на всич­ки магически действия вече е било определено. На нас ни остава само да прикачим осъзнаването си към него.

Тя придвижи креслото си срещу мен, така че колене­те ни почти се докосваха. После силно потърка всеки от палците си в дланта на другата ръка и ги постави върху горната костна част на носа. След това с леки, равномер­ни потупвания ги придвижи нагоре над веждите и наст­рани към слепоочията.

— Това движение предотвратява образуването на бръчки между веждите — обясни тя.

След това бързо разтърка показалците си, подобно на две пръчки за разпалване на огън, и ги плъзна хоризон­тално встрани от носа и по бузите няколко пъти.

— Това е за прочистване на синусовите кухини — ка­за тя, като съзнателно свиваше ноздри. — Вместо да си чоплиш носа, прави това движение.

Не ми стана приятно от думите й, че си чопля носа, но опитах да направя движението и то наистина прочис­ти синусите ми, както беше казала тя.

— Следващото е, за да не се отпускат бузите — каза Клара.

Тя чевръсто разтри дланите си една в друга и с про­дължително, стегнато потупване ги придвижи по бузите си към слепоочията. Повтори това движение шест-седем пъти все така с бавно, твърдо потупване нагоре.

Забелязах, че лицето й пламна, но тя още не спираше. След това постави вътрешното ръбче на ръката си с па­лец свит над дланта върху горната си устна и я разтри с кратки, силни движения като на трион.

Тя обясни, че когато се разтърка силно мястото, къде­то се свързват носът и горната устна, това стимулира енергията да протича в меки, плавни приливи. Но ако ни е нужен по-голям приток от енергия, той може да се постигне, като се бодне една точка в средата на горния венец, под горната устна и носната преградка.

— Ако ти се доспи, докато правиш прегледа в пеще­рата, разтъркай рязко тази точка и това временно ще те ободри — каза тя.

Разтърках горната си устна и усетих как носът и уши­те ми се прочистиха. Усетих също едно леко изтръпване на небцето. То продължи няколко секунди, но направо ми спря дъха. Остави ми чувството, че всеки момент ще открия нещо, което е било забулено.

След това Клара свали показалците си под брадичка­та и направи същите бързи, подобни на трион движения наляво-надясно. Тя ми обясни, че стимулирането на тази точка под брадичката предизвиква състояние на пови­шено внимание. Добави, че можем да активираме тази точка и като опрем брадичка на ниска масичка, седнали на пода.

Последвах съвета й и като свалих възглавницата на пода, седнах на нея и опрях брадичка на един дървен сандък, който беше точно на нивото на лицето ми. На­веждайки се напред, аз леко засилих натиска върху тази точка на брадичката, която бе посочила Клара. След малко почувствах как тялото ми се отпуска; по гърба ми пропълзя гъделичкащо усещане, навлезе в главата и ди­шането ми стана по-дълбоко и ритмично.

— Друг начин да се пробуди този център под брадич­ката — продължи Клара — е да легнеш по корем и да поставиш брадичката си на двата юмрука, сложени един върху друг.

Препоръча ми, когато правя това упражнение с юм­руците, да ги напрягам силно, за да увелича натиска под брадичката, а после да ги отпускам, за да освободя нап­режението. Напрягането и отпускането на юмруците, ка­за тя, поражда едно пулсиращо движение, което изпра­ща малки приливи от енергия към жизнените центрове, пряко свързани с основата на езика. Тя подчерта, че това упражнение трябва да се прави предпазливо, иначе мо­же да предизвика болно гърло.

Върнах се отново на палмовото кресло.

— Тази група от магически движения, която ти пока­зах — продължи Клара, — трябва да се практикува все­кидневно, докато престанат да приличат на масаж и ста­нат това, което в действителност са: магически движе­ния. Гледай ме! — нареди ми тя.

Загледах я как повтори движенията, които ми бе по­казала, но този път пръстите и ръцете й направо танцу­ваха. Ръцете й сякаш проникваха дълбоко в кожата на лицето; в други моменти те минаваха леко по него, ся­каш се плъзгаха по повърхността на кожата с толкова бързи движения, че почти изчезваха. Направо ми дейст­ваше хипнотизиращо да следя тези изящни движения.

— Този начин на потупване никога не е бил в твоя инвентар — разсмя се тя, когато свърши. — Това е ма­гия. Тя изисква различно намерение от намерението във всекидневния свят. При цялото това напрежение, което се предизвиква в лицето, ние определено се нуждаем от различно намерение, ако искаме да отпуснем мускулите и същевременно да засилим центровете, разположени там.

Клара каза, че всичките ни емоции оставят следи по лицето ни, повече отколкото по която и да било друга част на тялото. Затова трябва да освобождаваме натру­паното напрежение чрез магическите движения и съпът­стващото ги намерение.

Тя се вгледа за миг в мен и отбеляза:

— Виждам по напрежението на лицето ти, че се за­тормозяваш с прегледа. Непременно направи тези дви­жения, преди да си легнеш довечера, за да премахнеш бръчките по челото си.

Признах й, че наистина се притеснявам с моя прег­лед.

— Проблемът е, че прекарваш прекалено много вре­ме в пещерата — каза Клара, като ми смигна. — Не ис­кам да се превръщаш в момиче-прилеп. Засега смятам, че си набрала достатъчно енергия, за да започнеш да учиш други неща.

Тя скочи от стола като изхвърлена от пружина. Тол­кова нелепо ми се стори да видя с каква лекота подскочи тази снажна и силна жена, че не можах да сдържа смеха си. Аз самата станах много по-тромаво, сякаш бях два пъти по-едра от нея.

Тя ме изгледа и поклати глава.

— Много си скована — отбеляза тя. — Имаш нужда от специални физически упражнения, за да отвориш жизнените си центрове.

Отидохме до преддверието на задния вход, където се държаха палтата и обувките. Тя ми подаде широкопола сламена шапка и ме заведе до една полянка, недалеч от кухненската пристройка.

Слънцето грееше ослепително; беше необикновено горещ ден. Клара ми каза да си сложа шапката. Посочи ми едно място, оградено с телена ограда, където почвата беше разорана и в спретнати тесни лехи бяха поникнали малки растения.

— Кой е обработил земята и е посадил всички тези растения? — попитах аз изненадана, защото не бях забе­лязвала Клара да е работила тук. — Изглежда много се­риозно замислено. Ти ли си го правила?

— Не. Някой друг идваше и го правеше вместо мен.

— Но кога? Всеки ден съм тук, а не съм забелязала никого.

— Няма нищо тайнствено — каза Клара. — Човекът, който обработва тази зеленчукова градина, идва, докато ти си в пещерата.

Обяснението й съвсем не ме задоволи. Градината бе­ше така добре поддържана, че за това явно е бил нужен повече от един човек. Но преди да продължа да я раз­питвам, Клара обяви:

— Отсега нататък ти ще се грижиш за тази градина. Приеми го като новата си задача.

Опитах се да прикрия разочарованието си, че получа­вам поредната задача, която изисква всекидневни гри­жи. Бях си решила, че под физически упражнения Клара имаше предвид да практикуваме някаква нова форма на бойни изкуства, за предпочитане тези, при които се из­ползват класически китайски оръжия, като меч с широ­ко острие или дълга тояга. Като видя как клюмнах, Кла­ра ме увери, че за мен е много подходящо да обработвам градината. Това ще ми осигури физическо раздвижване и излагане на слънцето, нужни за здравето и доброто ми състояние. Тя посочи още, че повече от шест месеца ве­че съм се занимавала единствено с това да се съсредото­чавам над случки от живота си. Когато се грижа за нещо извън себе си, това ще ме предпази да не се самовглъбя­вам толкова. Смаях се, като си дадох сметка, че е минала половин година. Аз самата имах чувство, че едва вчера съм дошла в къщата на Клара, а животът ми се бе про­менил толкова коренно, че нищо не бе останало същото.

— Повечето хора умеят да се грижат само за себе си — каза Клара, като ме извади от размишлението ми. — Въпреки че не го правят особено добре. И при това пре­калено съсредоточаване над себе си Азът се деформира, изпълнен от прекомерни изисквания.

Отидохме до дървената портичка, през която се вли­заше в градината.

— Работата в тази градина ще ти даде специален вид енергия, която не можеш да получиш от прегледа, от дишането или от практикуването на кунг-фу — ка­за Клара.

— Какъв вид енергия е това?

— Енергията на земята — отвърна тя. Забелязах, че очите й бяха станали зелени като току-що покълнали растения. — Тя допълва енергията от слънцето. Като об­работваш почвата, сигурно ще усетиш как нахлува през ръцете ти. А може да навлезе и през краката ти, докато клечиш на земята.

Никога досега не бях се занимавала с градинска ра­бота и не бях сигурна какво да правя. Помолих я да опише задълженията ми. Тя се взря за миг в мен, сякаш се чудеше дали е избрала подходящия човек за тази за­дача.

— Почвата още е влажна от вчерашния дъжд — каза тя, като се наведе и пипна пръстта. — Но когато е суха, ще трябва да носиш вода от потока с ведра. Или ако си много умна, ще изобретиш някаква напоителна система.

— Точно това може да направя — признах си аз. — Ще конструирам електрическа водна помпа, виждала съм такава в една селска къща, и ще я свържа с динамо­то. Така няма да се налага да мъкна ведра с вода нагоре по хълма.

— Все едно как ще го правиш, стига само посевите да се поливат. Освен това на всеки две седмици ще трябва да ги подхранваш с компост от онази купчина в края на градината. И да не пропускаш да изкореняваш плевели­те. Тук те избуяват невероятно бързо. И дръж портичка­та затворена, да не влизат зайци.

— Всичко ще е наред — уверих я аз с половин уста.

— Добре. Можеш да започваш вече.

Тя ми посочи една кофа и каза да я напълня с ком­пост и да я смеся с почвата около всяко стъбло. Когато се върнах с кофата, пълна с нещо, което се надявах да не е съдържанието на нощно цукало, тя ми даде една ко­пачка да разрохкам пръстта. Известно време ме наблю­даваше как работя, като ме предупреждаваше да не ко­пая прекалено близо до крехките растения.

Когато се съсредоточих в задачата си, започнах да се чувствам много добре и ме обгърна странно уми­ротворение. Почвата беше хладна и мека в пръстите ми. За първи път, откакто бях в къщата на Клара, аз се почувствах истински спокойна, в безопасност и зак­риляна.

— Енергията на земята е много подхранваща — отбе­ляза тя, сякаш бе забелязала промяната в състоянието ми. — Ти достатъчно си се опразнила с твоя преглед, за да може част от нея вече да прониква в тялото ти. И се чувстваш така спокойна, защото знаеш, че земята е май­ка на всички неща. — Тя посочи с широк жест лехите с растения. — Всичко идва от земята. Земята ни поддържа и подхранва; а когато умрем, телата ни се връщат в нея. — Тя замълча за миг, после добави: — Освен ако не ус­пеем да направим големия преход.

— Искаш да кажеш, че съществува шанс и да не уми­раме ли? — попитах аз. — Наистина, Клара, не преуве­личаваш ли?

Тя ми обясни, че като натрупваме енергия, ние мо­жем да разтопим предубежденията си за света и тялото, като по този начин отваряме пространство в склада си за други възможности. Шансът да не умираме е една от те­зи възможности. Тя каза, че мъдреците на древен Китай са предложили най-доброто обяснение на тази необик­новена възможност. Те твърдят, че личното осъзнаване на човека — или дъ — е напълно способно да ни свърже по своя воля с всеобхватното осъзнаване — или Дао. И тогава, когато дойде смъртта, индивидуалното осъзнава­не не се разпилява, както при обикновеното умиране, а се разширява и свързва с по-голямото цяло.

Тя добави, че прегледът в тази подобна на пашкул об­становка в пещерата ми е дал възможност да събера и натрупам енергия. Сега трябва да използвам тази енер­гия, за да укрепя връзката си с абстрактната сила, наре­чена духът.

— Затова трябва да обработваш градината и да попи­ваш нейната енергия, както и енергията от слънцето — каза тя. — Слънцето дарява от своята енергия на земята и кара нещата да растат. Ако позволиш на слънчевата светлина да навлезе в тялото ти, и твоята енергия също ще порасне.

Клара ми каза да си измия ръцете във ведрото с вода и да седна на един дънер сред полянката извън оградата на градината, защото смята да ми покаже как да започна да насочвам вниманието си към слънцето. Каза, че вина­ги трябва да нося сламената шапка, за да предпазвам главата и лицето си. Предупреди ме още никога да не правя повече от няколко минути наведнъж дихателните движения, които ще ми покаже.

— Защо се наричат дихателни движения? — попитах аз.

— Защото предварително установеното намерение в тези движения е да прехвърлят енергия от дъха към мяс­тото, върху което насочваме вниманието си. Това може да е орган на тялото или енергиен канал, или дори ми­съл и спомен, както е в случая с прегледа. Важното е, че се прехвърля енергия, като по този начин се изпълнява намерението, установено предварително; резултатът е чиста магия, защото изглежда сякаш е дошъл от нищо­то. Затова наричаме тези движения и дишане магически движения.

Клара ми нареди да вдигна лице към слънцето със затворени очи, после да вдишам дълбоко през устата, поемайки слънчевата светлина и топлина, и да я отправя към стомаха си. Там трябва да я задържа колкото мога по-дълго, после да преглътна и накрая да издишам въз­духа, който е останал.

— Прави се на слънчоглед — пошегува се тя. — Неп­рекъснато дръж лицето си обърнато към слънцето, кога­то вдишваш. Слънчевата светлина зарежда дъха със си­ла. Затова прави всичко възможно да поемаш големи глътки въздух и да изпълваш докрай дробовете си. Нап­рави това три пъти.

Тя ми обясни, че при това упражнение енергията от слънцето автоматично се разлива из цялото тяло. Но ние можем и умишлено да насочваме целебните слънчеви лъчи в която и да било област, като докоснем с ръка мястото, където искаме да отиде енергията, или просто мислено да я насочим към него.

— Всъщност, когато си практикувала достатъчно дълго този вид дишане, повече не ти е нужно да използ­ваш ръцете си — продължи тя. — Можеш просто да си представяш как слънчевите лъчи отиват направо на оп­ределено място в тялото ти.

Тя ми предложи да направя същите три вдишвания, но този път да поемам въздуха през носа и да си предс­тавям как светлината се спуска надолу по гърба, по този начин зареждайки с енергията каналите покрай гръбнач­ния стълб. Така слънчевите лъчи ще проникнат в цялото ми тяло.

— Ако искаш, можеш изобщо да прескочиш дишане­то през носа или устата — каза Клара — и да дишаш направо с корема, гърдите или гърба си. Можеш дори да поемеш енергията със стъпалата на краката си и да я из­дигнеш нагоре през тялото.

Тя ми каза да се съсредоточа над корема си, върху ед­но място точно под пъпа и да дишам спокойно, докато усетя как се установява връзка между тялото ми и слън­цето.

Докато вдишвах под нейните напътствия, усетих за­топляне в корема и чувството, че се изпълва със светли­на. След малко Клара ми каза да опитам дишане с други области на тялото. Тя докосна една точка на челото ми между очите. Когато насочих вниманието си там, глава­та ми се изпълни с жълто сияние. Клара ми препоръча да поема колкото може повече от слънчевата жизненост, като задържа дишането си и после завъртя очи по посо­ка на часовниковата стрелка, преди да издишам. Напра­вих, каквото ми казваше, и усетих как жълтото сияние се усили.

— Сега стани права и се опитай да дишаш с гърба — каза тя и ми помогна да си съблека якето.

Обърнах гърба си към слънцето и се опитах да спи­рам вниманието си на различните центрове, които тя ми посочваше с докосване. Един беше между плешките, друг — отзад на врата. Както вдишвах, представяйки си слънцето на гърба ми, усетих как едно затопляне запъл­зя нагоре-надолу по гръбнака ми, после нахлу в главата и така се замаях, че едва не загубих равновесие.

— Стига за днес — каза Клара и ми подаде якето. Седнах, чувствайки се така замаяна, сякаш бях доста пийнала.

— Слънчевата светлина е чиста сила — каза Клара.

— В крайна сметка тя е най-интензивната насъбирана енергия, която съществува.

Каза ми, че направо от върхът на главата изтича една невидима линия енергия нагоре към сферата на небитие­то. Може също да протича от сферата на небитието на­долу към нас и да влиза през един отвор в самия център на върха на главата.

— Ако искаш, можеш да я наречеш жизнената линия, която ни свързва с безпределното съзнание — каза тя.

— Ако слънцето се използва както трябва, то зарежда тази линия и я кара да се задейства. Затова върхът на главата трябва винаги да се предпазва.

Клара каза, че преди да се приберем вкъщи, ще ми покаже друго силно магическо движение, което състав­лява серия от движения на тялото. Каза, че всички тряб­ва да се изпълнят като едно-единствено движение, със сила, точност к грация, но без никакво напрежение.

— Не мога да те насилвам да практикуваш всички движения, които съм ти показвала — каза тя. — Но те трябва неотменно да съпътстват прегледа. Това по-конк­ретно направи същински чудеса с мен. Наблюдавай ме внимателно. Опитай дали ще можеш да видиш моя двойник.

— Твоя какво?! — възкликнах аз, обзета от паника.

Уплаших се да не пропусна нещо изключително важно или да не знам какво да правя с него, ако го видя.

— Гледай двойника ми — повтори тя, внимателно наблягайки на думите. — Прилича на двойно експони­ране. Ти имаш достатъчно енергия, за да възнамериш за­едно с мен резултата от това магическо движение.

— Но повтори ми още веднъж какъв трябва да е ре­зултатът, Клара?

— Двойникът. Етерното тяло. Ответната част на фи­зическото тяло, която, както вече трябва за знаеш или поне да подозираш, не е просто мислена проекция.

Тя отиде на едно равно място и застана с прибрани нозе и ръце, отпуснати покрай тялото.

— Почакай, Клара. Сигурна съм, че нямам достатъч­но енергия да видя това, което имаш предвид, защото дори не мога да го схвана като понятие.

— Няма никакво значение дали го схващаш като по­нятие. Просто наблюдавай внимателно, може би аз ще имам достатъчно сила и за двете ни, за да възнамеря двойника си.

С най-гъвкавите движения, които изобщо съм я виж­дала да прави, тя вдигна ръце над главата си с длани, събрани като в молитвен жест. После се изви назад поч­ти до земята, образувайки изящна дъга с изпънати зад себе си ръце. После бързо изви странично тялото си на­ляво, така че мигновено се оказа наведена напред, почти докосвайки земята. И преди да успея да зяпна от изнена­да, тя се залюля настрани и отново се изви назад в изящ­на дъга.

Направи това още два пъти, сякаш за да ми даде въз­можност да разгледам неуловимо бързите й, грациозни движения или може би да видя двойника й. В един мо­мент аз я видях като смътен силует, сякаш беше двойно експонирана снимка в естествен размер. За частица от секундата имаше две Клари, като едната се движеше с хилядна от секундата след другата.

Бях напълно объркана от това, което видях. Когато се замислих, можах да си го обясня единствено като зри­телна илюзия, породена от скоростта й. Но на нивото на тялото аз знаех, че очите ми бяха видели нещо неулови­мо; явно бях имала достатъчно енергия, за да възпра очакванията на здравия си разум и да позволя да навлезе друга възможност.

Клара спря изящната си акробатика, дойде и застана до мен, без дори да се е задъхала. Обясни ми, че това ма­гическо движение позволява на тялото да се съедини с двойника си в сферата на небитието, като входът към него се рее над главата и леко зад нея.

— Като се навеждаме назад с изпънати ръце, ние пра­вим един мост — каза Клара. — И понеже тялото и двойникът са като двата края на една дъга, ние можем да възнамерим съединяването им.

— Има ли някакво специфично време, когато би трябвало да практикувам това движение? — попитах аз.

— Това е магическо движение на здрача — каза тя. — Но трябва да имаш много енергия и да бъдеш крайно спокойна, за да можеш да го изпълняваш. Здрачът ти по­мага да се успокоиш и ти дава допълнителен заряд от енергия. Именно затова краят на деня е най-подходящо­то време за практикуването му.

— Може ли да опитам сега? — попитах аз.

Тя ме изгледа със съмнение и аз я уверих, че съм учи­ла гимнастика като дете и нямам търпение да опитам.

Казах още, че съм спокойна, колкото въобще мога да бъда. Клара се засмя недоверчиво, но ми каза все пак да опитам- Тя щяла да ме гледа, за да е сигурна, че няма да си счупя нещо, като се извивам прекалено силно.

Стъпих здраво на земята, леко сгънах колене и започ­нах бавно да правя най-добрия си мост назад. Но след определена точка гравитацията надделя и аз се стоварих на земята.

— Ти си безкрайно далеч от това да се наречеш спо­койна — заключи с доброжелателен тон Клара, докато ми помагаше да стана. — Какво те тормози, Тайша?

Вместо да разкрия на Клара какво ми се върти в ума, аз я попитах дали може да опитам още веднъж. Но вто­рия път ми беше още по-трудно и от предишния. Сигур­на бях, че губя равновесие поради умствената ми и емо­ционална тревога. Разбрах, че изискванията на аза, както се изрази Клара, наистина бяха прекомерни; те завладя­ваха цялото ми внимание. Не виждах друг изход, освен да призная пред Клара какво ми е в главата. Казах й, че най-много ме притеснява това, че изглежда, бях стигна­ла до някаква мъртва точка в прегледа си.

— И какво я предизвиква? — попита Клара. Признах, че е свързано със семейството ми.

— Сега знам без капчица съмнение, че не ме обичат — тъжно казах аз. — Не че не съм го подозирала през цялото време — знаех го и точно затова непрекъснато се вбесявах. Но сега, като направих преглед на миналото си, аз вече не мога да се сърдя така, както някога. Затова не знам какво да правя.

Клара ме изгледа критично, като отдръпна назад гла­ва, за да ме измери цялата.

— Какво има да се прави? — каза тя. — Ти си свър­шила работата и си открила, че не те обичат. Ами добре! Не виждам какъв проблем има.

Нехайният й тон ме раздразни. Бях очаквала ако не съчувствие, то поне разбиране и интелигентен коментар.

— Проблемът — казах аз троснато, като едва не се разплаках, — е, че съвсем се задъних. Знам, че трябва да навляза по-дълбоко, отколкото досега, но не мога. Един­ствената ми мисъл е, че те не ме харесват, а аз ги оби­чах.

— Чакай, чакай. Не ми ли каза, че си ги мразела? Съвсем ясно си спомням...

— Да, казах го наистина, но тогава, когато го казах, не знаех какво говоря. Аз наистина ги обичах, включи­телно и братята ми. По-късно се научих да ги ненавиж­дам, но това беше много по-късно. Не като дете. Като дете исках да ми обръщат внимание и да си играят с мен.

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш — каза Клара, като кимна. — Хайде да поседнем да го обсъдим.

Отново седнахме на дънера.

— Доколкото виждам, твоят проблем се дължи на обещанието, което си направила като дете. Дала си обе­щание като дете нали, Тайша? — попита тя, като ме гле­даше право в очите.

— Не помня да съм давала някакви обещания — ка­зах искрено аз.

С дружелюбен тон Клара предположи, че може би не си спомням, защото съм била съвсем малка, когато съм го направила, или защото то е било по-скоро чувство, отколкото същинско обещание, заявено с думи. Клара ми обясни, че като деца ние често се заклеваме и после се оказваме обвързани от тези клетви дори когато вече не си спомняме, че сме ги правили.

— Подобни импулсивни заричания могат да ни кост­ват свободата — каза Клара. — Понякога сме обвързани от нелепи детски обричания или клетви в неумираща, вечна любов.

Тя каза, че в живота на всеки, особено в ранното дет­ство, има моменти, когато така отчаяно сме искали не­що, че автоматично сме фиксирали над него пълното си намерение, което, веднъж фиксирано, си остава на мяс­то, докато не се изпълни желанието ни. Тя поясни, че клетвите, заричанията и обещанията обвързват нашето намерение, така че оттогава нататък нашите действия, чувства и мисли постоянно се насочват към изпълнение или поддържане на тези обети, независимо дали си спомняме, че сме ги правили или не.

Тя ме посъветва в течение на прегледа си да обърна внимание на всички обещания, които съм давала през живота си, особено онези, направени прибързано, от не­вежество или погрешна преценка. Защото не изтегля ли от тях съзнателно намерението си, то никога няма да ус­пее да се изразява свободно в настоящето.

Опитах се да обмисля това, което ми казваше, но в ума ми беше пълна каша. Внезапно си спомних една сцена от ранното ми детство. Трябва да съм била на шест години. Искаше ми се майка ми да ме гушне в скута си, но тя ме отблъсна, като ми каза, че вече съм голяма за гушкане, и ми нареди да отида да си разтребя стаята. Въпреки това по-малкият от двамата ми братя, който беше четири години по-голям от мен и любиме­цът на майка ми, вечно се гушкаше в нея. Тогава се заклех, че никога повече няма да ги обичам или да се сближавам с никого от тях. И от този ден нататьк, изг­лежда, бях спазвала обещанието си, като винаги стра­нях от тях.

— Ако е вярно, че те не са те обичали — каза Клара, — значи съдбата ти е била да не бъдеш обичана от се­мейството си. Приеми я! Освен това, има ли някакво значение сега дали са те обичали или не?

Все пак още имаше значение, но не го казах на Клара.

— Аз също имах проблем, доста подобен на твоя — продължи Клара. — Винаги съм се чувствала без прия­тели, бях дебело, жалко момиче, обаче чрез прегледа от­крих, че майка ми умишлено ме е тъпчела още от деня, в който съм се родила. Тя явно е съобразила, че едно дебе­ло, грозновато момиче никога няма да напусне къщата, а тя е искала да остана като нейна прислужница цял жи­вот.

Ужасих се. За първи път Клара ми разкриваше нещо от миналото си.

— Тогава отидох за съвет във връзка с този проблем при моя учител, който определено е най-великият учи­тел, какъвто човек изобщо може да има — продължи тя. — И той ми каза: „Клара, съчувствам ти, но ти само си губиш времето, защото тогава си е било тогава; сега е сега. А сега имаш време единствено за свобода."

— Виждаш ли, аз искрено бях живяла с чувството, че моята майка е провалила целия ми живот; бях толкова дебела и не можех да престана да се тъпча. Нужно ми беше много дълго време, за да осъзная смисъла на това: „Тогава си е тогава; сега е сега. А сега има време единс­твено за свобода."

Клара замълча за миг, сякаш за да остави въздействи­ето от думите си да проникне в мен.

— Ти имаш време единствено да се бориш за свобо­да, Тайша — каза тя и ме смушка. — Сега е сега.