Магическият преход

12.

— Ако си говориш сама, няма да можеш да дишаш правилно — чух да казва един мъжки глас.

Така се стреснах и подскочих, че си ударих главата в стената на пещерата. Отворих очи. Образът на класната стая изчезна, докато се обръщах да погледна входа на пещерата. Очертан на отвора, един мъж беше застанал клекнал. Веднага го познах — беше майсторът магьос­ник, когото бях видяла веднъж на хълма. Носеше същия зелен анорак и панталони, но този път го виждах в про­фил — силно издаден нос и наклонено чело.

— Не се взирай — чух да казва учителят-магьосник. Гласът му беше нисък и отекваше като ручей по речни камъни. — Ако искаш да научиш нещо повече за диша­нето, трябва да се успокоиш и да възстановиш равнове­сието си.

Продължих да вдишвам дълбоко, докато престанах да се страхувам от присъствието му, и вместо това почувс­твах облекчението, че най-после се запознавам с него. Той седна с кръстосани нозе на входа на пещерата и се наведе напред, както правеше и Клара.

— Движенията ти са доста резки — ниско промърмо­ри той. — Дишай така.

Той вдиша дълбоко и леко завъртя глава наляво. Пос­ле издиша докрай, като плавно извиваше глава надясно. Накрая, без да диша, изви глава от дясното рамо до ля­вото и я върна в средата. Повтарях движенията му, като вдишвах и издишвах толкова пълно, колкото можех.

— Така е по-добре — каза той. — Когато издишваш, изхвърляй всички мисли и чувства, на които правиш преглед. И не извивай глава просто с вратните мускули. Насочвай я с невидимите енергийни линии, които идват от средата на корема. Една от най-важните задачи при прегледа е да склониш тези линии да излязат.

Той ми обясни, че точно под пъпа се намира един много важен център на силата и че всички движения на тялото, включително дишането, трябва да използват та­зи енергийна точка. Препоръча ми да синхронизирам ритъма на дишането си с извиването на главата, така че двете заедно да притеглят невидимите енергийни линии от корема да се източат навън към безкрайността.

— Тези линии част от тялото ми ли са, или трябва да си ги представям? — попитах аз.

Той се понамести на земята, преди да ми отговори.

— Тези невидими линии са част от лекото тяло — двойника — каза той. — Колкото повече енергия прив­лечеш, като манипулираш тези линии, толкова по-силен ще стане двойникът ти.

— Интересува ме дали те са реални или просто въоб­ражаеми?

— Когато възприятието се разшири, нищо не е реал­но и нищо не е въображаемо — каза той. — Има само възприятие. Затвори очи и сама ще го разбереш.

Не исках да затварям очи; държах да гледам какво прави той в случай на някакви неочаквани движения. Обаче тялото ми се отпусна и натежа, а очите ми започ­наха да се затварят, колкото и да се мъчех да ги държа отворени.

— Какво е двойникът? — успях да попитам аз, преди да се отпусна напълно в сънлив унес.

— Това е добър въпрос — отбеляза той. — Означава, че част от теб още е будна и слуша.

Усетих го да вдишва дълбоко, докато се изпълни це­лият му гръден кош.

— Физическото тяло е обвивка, съд, ако щеш — каза той, след като бавно издиша. — Като се концентрираш над дишането си, ти можеш да накараш плътното тяло да се разтвори, така че да остане само леката, етерната част.

После сам се поправи, като каза, че всъщност не фи­зическото тяло се разтваря, ами като преместим точката на осъзнаването си, ние започваме да разбираме, че то поначало никога не е било плътно. Това разбиране е точно обратното на нещата, които стават, докато растем. Като деца ние напълно осъзнаваме своя двойник; но до­като растем, ние се научаваме да обръщаме все повече и повече внимание на физическата страна и все по-малко на етерната. Като възрастни ние вече напълно губим осъзнаването, че съществува и леката ни страна.

— Лекото тяло представлява маса от енергия — обяс­ни той. — Ние осъзнаваме само твърдата му, външна об­вивка. А етерната си страна осъзнаваме само когато поз­волим на намерението си да се върне обратно към нея.

Той подчерта, че физическото ни тяло е неразделно свързано с етерния си двойник, но тази връзка е замъг­лена от нашите мисли и чувства, които се съсредоточа­ват изключително над физическото тяло. За да прехвър­лим осъзнаването си от твърдото тяло към лекия му двойник, ние трябва първо да премахнем бариерата, коя­то разделя тези два аспекта на нашето същество.

Понечих да го попитам как може да се направи това, но открих, че ми е невъзможно да произнеса на глас мислите си.

— Прегледът ни помага да премахнем всички тези предубеждения — каза той в отговор, — но са нужни умения и концентрация, за да достигнем до двойника. Точно в момента използваш до известна степен етерната си част. Ти си полузаспала, но една част от теб е будна и внимателна. Тя може да ме чува и да долавя присъствие­то ми.

Той ме предупреди, че освобождаването на енергия­та, заключена в нас, е до голяма степен опасно, защото двойникът е уязвим и лесно можем да му навредим, ко­гато прехвърляме осъзнаването си към него.

— Можеш неволно да направиш отвор в етерната мрежа и да загубиш голямо количество енергия — пре­дупреди ме той, — ценна енергия, необходима да под­държаш определено ниво на яснота и контрол над живо­та си.

— Какво е етерна мрежа? — промърморих аз, сякаш говорех насън.

— Етерната мрежа е сиянието, което обгръща физи­ческото тяло — обясни той. — През всекидневния ни живот тази мрежа от енергия се разкъсва на парчета. Го­леми части от нея се губят или заплитат в енергийните снопове на другите хора. Ако човек загуби премного жизнена сила, той се разболява или умира.

Гласът му така пълно ме унасяше, че се улових да ди­шам с корема, като в дълбок сън. Бях се свлякла настра­ни, но не усещах твърдата стена на пещерата.

— Дишането въздейства и на физическо, и на етерно ниво — обясни той, — то възстановява всякакви увреж­дания на етерната мрежа и я поддържа здрава и еластич­на.

Исках да го попитам нещо за прегледа, но не можех да формулирам думите си — те ми изглеждаха толкова далечни. Но без да съм попитала, той отново ми даде от­говора.

— Именно това правиш ти през последните месеци с прегледа си. Възвръщаш си нишките енергия от своята етерна мрежа, които са били загубени или заплетени в резултат на всекидневния ти живот. Когато съсредото­чиш вниманието си над тези взаимодействия с хората, ти изтегляш обратно всичко, което си разпиляла в про­дължение на двадесет години по хиляди места.

Исках да го попитам дали двойникът има определени очертания или цвят. Имах предвид аурата. Той не ми от­говори. След дълго мълчание аз с усилие отворих очи и видях, че съм сама в пещерата. Напрегнато се взрях през мрака към светлината на отвора, където го бях видяла очертан в началото. Предположих, че се е измъкнал ти­хо и ме чака някъде наблизо да изпълзя навън. Както се взирах, появи се ярко петно светлина, което се рееше на около половин метър от мен. Тази илюзия ме стресна, но в същото време така ме притегляше, че не можех да отместя поглед от нея. Изпитах ирационалната увере­ност, че светлината е жива, разумна и осъзнава, че аз съм съсредоточила вниманието си над нея. Внезапно си­яйната сфера се разшири двойно повече и се обви с ярък пурпурен пръстен.

Уплашена, аз стиснах очи, надявайки се, че светлина­та ще изчезне и ще мога да изляза от пещерата, без да преминавам през нея. Сърцето ми оглушително заби в гърдите и цялата се облях в пот. Гърлото ми пресъхна и се стегна на възел. С огромни усилия успях да забавя дишането си. Когато отворих очи, светлината бе изчез­нала. Изкуших се да си обясня цялата случка като сън, защото често бях задрямвала по време на прегледа си. Но така ярко си спомнях майстора магьосник и какво ми беше говорил, че бях почти сигурна в реалността на всичко.

Изпълзях предпазливо от пещерата, обух си обувките и поех към къщи по пряката пътека. Клара стоеше на вратата на всекидневната, сякаш ме чакаше. Задъхана, аз избърборих, че току-що или бях разговаряла с майстора магьосник, или го бях сънувала в съвършено жив сън. Тя се усмихна и с леко движение на брадичката посочи креслото. Останах с отворена уста. Там седеше той, съ­щият човек, който само преди минути беше при мен в пещерата, само дето беше с други дрехи. Сега той носе­ше сив вълнен пуловер, спортна риза и елегантни панта­лони.

Беше по-стар, отколкото си мислех, но и много по­жизнен. Невъзможно ми беше да определя възрастта му; можеше да е на четиридесет или на седемдесет години. Изглеждаше изключително силен, нито слаб, нито пъ­лен. Беше мургав и имаше вид на индианец. Носът му беше подчертано издаден, устата — силна, брадичката му беше квадратна, а очите — блестящи и черни, със съ­щия силен поглед, който бях забелязала в пещерата. Всички тези черти изпъкваха още повече на фона на гъс­тата му, блестяща грива от бяла коса. Забележителното въздействие на косата му беше, че не го превръщаше в стар човек, какъвто вид придава обикновено бялата ко­са. Спомням си колко стар започна да изглежда баща ми, когато косата му се прошари, и как я прикриваше с бои и шапки; но всичко това беше безполезно, защото възрастта му се изписваше на лицето, по ръцете, в цяло­то тяло.

— Тайша, запознайте се. Това е г-н Джон Майкъл Абелар — каза ми Клара.

Мъжът учтиво стана и ми протегна ръка.

— Много ми е приятно да те видя, Тайша — каза той на съвършен английски, докато силно разтърси ръката ми.

Исках да го попитам какво прави тук и как е успял толкова бързо да се преоблече и дали всъщност наисти­на е бил в пещерата или не. Десетки въпроси се заблъс­каха в главата ми, но бях прекалено стъписана и упла­шена, за да задам който и да било от тях. Опитах да се престоря на спокойна и не толкова объркана. Отбелязах колко добре говори английски и колко ясно се бе изра­зявал, когато ми бе говорил в пещерата.

— Много мило от твоя страна да го забележиш — ка­за той с обезоръжаваща усмивка. — Но няма как да не говоря английски добре. Аз съм индианец-яки. Роден съм в Аризона.

— В Мексико ли живеете, г-н Абелар? — попитах аз от смущение.

— Да. Живея в тази къща — отговори той. — Живея тук с Клара.

Той я погледна по начин, който можех да определя единствено като чиста обич. Не знаех какво да кажа. По­чувствах се неловко, смутена по някаква непонятна при­чина.

— Не сме мъж и жена — каза Клара, сякаш за да ме извади от неудобството, но същевременно и двамата из­бухнаха в смях.

Вместо да разведри настроението ми, смехът им ме накара да се почувствам още по-неловко. Тогава за мое смайване разпознах чувството, което изпитвах: беше си чиста ревност. В някакъв необясним собственически им­пулс аз бях приела, че той ми принадлежи. Опитах се да прикрия смущението си, като бързо зададох някакъв ба­нален въпрос:

— Отдавна ли живеете в Мексико?

— Да, отдавна — отговори той.

— И смятате ли да се върнете в Съединените щати? Той ме прикова със силния си поглед, после се ус­михна и каза с чаровен тон:

— Тези подробности са без никакво значение, Тайша. Защо не ме попиташ за нещата, които обсъждахме в пе­щерата? Има ли нещо неясно?

Клара ни подкани да седнем: тя и аз на дивана, а г-н Абелар на едно кресло. Попитах го дали би ми разказал нещо повече за двойника. Това понятие ми беше изклю­чително интересно.

— Някои хора са майстори на двойника — започна той. — Те могат не само да фокусират осъзнаването си над него, но могат и да го пуснат в действие. Повечето от нас обаче едва осъзнаваме, че съществува етерната ни страна.

— Какво прави двойникът? — попитах аз.

— Всичко, което поискаме да прави; може да преска­ча дървета, да лети във въздуха, да става голям или ма­лък и да заема вида на животно. Или пък може да осъз­нава мислите на хората; може и сам да се превърне в ми­съл и само за миг да се пренесе на огромно разстояние.

— Може дори да действа като самия човек — намеси се Клара, като ме гледаше право в очите. — Ако знаеш как да го използваш, ти можеш да се явиш пред някого и да разговаряш с него, сякаш реално си там.

Г-н Абелар кимна.

— В пещерата ти можа да възприемеш присъствието ми с твоя двойник. И едва когато умът ти се пробуди, ти се усъмни, че изживяването ти е реално.

— Аз и сега се съмнявам — казах аз. — Вие реално ли бяхте там?

— Разбира се — отговори той и намигна, — точно толкова реално, колкото съм тук.

За миг се зачудих дали сега не сънувам. Но разумът ми ме уверяваше, че положително не спя. Все пак, за да проверя, аз пипнах масичката — твърда беше.

— И как го правите? — попитах аз, докато се облягах обратно на дивана.

Г-н Абелар помълча малко, сякаш си подбираше ду­мите.

— Освобождавам се от физическото тяло и оставям да надделее двойникът — каза той. — Ако прикрепим осъзнаването си към двойника, вече не сме подвластни на законите на физическия свят; тогава по-скоро сме уп­равлявани от етерните сили. Но докато осъзнаването ни е привързано към физическото тяло, движенията ни са възпрепятствани от земното притегляне и други ограни­чения.

Все още не разбирах дали това означава, че той може да бъде на две места едновременно. Той явно долови объркването ми.

— Клара ми спомена, че се интересуваш от бойни из­куства — каза г-н Абелар. — Разликата между обикно­вения човек и изкусно владеещия кунг-фу е в това, че последният се е научил да контролира лекото си тяло.

— Моите учители по карате казваха същото — отбе­лязах аз. — Те твърдяха, че бойните изкуства тренират леката страна на тялото, но така и не разбрах какво озна­чава това.

— Те вероятно са имали предвид, че когато изкус­ният каратист нанася удар, той засяга уязвимите точки в лекото тяло на противника — каза той. — Разрушителна е не силата на физическото тяло, а отвора, който прави той в етерното тяло на противника си. През този отвор той може да запрати сила, която прокъсва етерната мре­жа и причинява големи увреждания. На човек в момента може да му се стори, че е получил само лек удар, но ча­сове или може би дни по-късно той може дори да умре от този удар.

— Точно така — съгласи се Клара. — Не се подвеж­дай от външните движения или от това, което виждаш. Важното е това, което не виждаш.

От моите учители по карате често бях чувала подоб­ни приказки. Когато ги разпитвах как се извършват та­кива постижения, те не можеха да ми дадат смислено обяснение. Тогава бях смятала, че това е така, понеже моите учители са японци и не могат да изразят такива сложни неща на английски. Сега г-н Абелар ми обясня­ваше нещо подобно и макар че владееше съвършено ан­глийски, аз все така не можех да разбера какво има предвид под леко тяло или двойник и как да се отпри­щят неговите тайнствени сили.

Запитах се дали г-н Абелар беше майстор по бойни изкуства, но преди да съм му задала въпроса, той про­дължи:

— Истинските майстори на бойни изкуства, както ми ги е описвала Клара от обучението си в Китай, се инте­ресуват от това да усъвършенстват контрола над лекото си тяло — каза той. — А двойника се контролира не от интелекта, а от нашето намерение. Невъзможно е да го осмислиш или да го разбереш по рационален път. Той трябва да се усети, защото е свързан с едни светещи ли­нии от енергия, които прекосяват цялата вселена. — Той докосна главата си и посочи нагоре. — Например, една линия от енергия, която тръгва от върхът на главата, да­ва на двойника направление и посока. Тази линия крепи и тласка двойника по пътя, по който той иска да отиде. Ако иска да се движи нагоре, трябва само да възнамери посока нагоре. Ако иска да потъне в земята, трябва да възнамери посока надолу. Съвсем просто е.

Тук Клара ме попита дали си спомням какво ми беше казала в градината, когато правехме упражненията със слънчевото дишане: как върхът на главата винаги трябва да се предпазва. Отговорих й, че го помня много добре — оттогава винаги се страхувах да излизам от къщата без шапка. Тогава тя ме попита дали успявам да следя смисъла на нещата, които ми казва г-н Абелар. Уверих я, че изобщо не се затруднявам да го разбирам, дори ко­гато не схващам понятията. Това беше парадокс — ма­кар че не можех да проумея нещата, които казваше, те все пак ми бяха някак познати и достойни за вярване. Клара кимна и каза, че това е така, понеже той се обръ­ща пряко към тази част от мен, която не е съвсем рацио­нална и има способността да схваща нещата пряко, осо­бено когато един магьосник говори направо на нея.

Това, което каза Клара, беше вярно. Имаше нещо в г-н Абелар, което ме предразполагаше дори повече и от Клара. Не беше от учтивия и мек начин, по който гово­реше, а нещо в силния му поглед ме заставяше да слу­шам и следя обясненията му, въпреки че рационално ми изглеждаха лишени от смисъл. Чувах се да задавам та­кива въпроси, сякаш разбирам за какво говоря.

— Ще бъда ли и аз в състояние да достигна някой ден лекото си тяло? — попитах г-н Абелар.

— Въпросът е, Тайша, дали искаш да го достигнеш?

Поколебах се за миг. По време на прегледа си бях от­крила, че съм малодушна и страхлива и че първата ми реакция винаги е да избягвам всяко нещо, което може да ми създаде проблеми или ме плаши. Но същевременно ми беше безкрайно любопитно да изживявам необичай­ни неща и, както бе отбелязала веднъж Клара, аз прите­жавах известна степен на безразсъдна смелост.

— Изпитвам голямо любопитство към двойника — казах аз, — така че определено ми се иска да стигна до него.

— На всяка цена ли?

— На всяка, освен ако не трябва да си продавам тяло­то — изтърсих аз нелепо.

И тук те изпаднаха в такъв бурен смях, че си помис­лих дали няма да се затъркалят по пода. Обаче не бях го казала като шега, защото в действителност не бях сигур­на какви тайни планове ми кроят. Сякаш проследил раз­съжденията ми, г-н Абелар каза, че е време да се запоз­ная с някои основни представи от техния свят. Той се изправи в креслото и доби сериозен вид.

— Отношенията между мъж и жена изобщо не ни за­нимават — каза той. — Това означава, че не се интере­суваме от човешката моралност, неморалност или дори аморалност. Цялата ни енергия е насочена към това да изследваме нови пътища.

— Може ли да ми дадете един пример за нов път, г-н Абелар? — попитах аз.

— Разбира се. Ами например какво мислиш за зада­чата, която изпълняваш — прегледа? Ако сега разгова­рям с теб, то е, защото чрез него ти натрупа достатъчно енергия, за да разчупиш някои физически граници. Ти можа да възприемеш, макар и само за миг, невъобрази­ми неща, които не са част от нормалния ти инвентар, ако използвам терминологията на Клара.

— Моят нормален инвентар е доста смахнат — пре­дупредих го аз. — От прегледа на миналото си започвам да си давам сметка, че съм била направо луда. Всъщност и сега съм си луда. Доказателство за това е, че съм тук и не мога да определя дали съм будна или сънувам.

Тук двамата отново избухнаха в смях, като че ли гле­даха комедия и клоунът отново е изтърсил смешна реп­лика.

— Много добре знам колко си луда — каза с катего­ричен тон г-н Абелар. — Но не защото си тук с нас. И си не толкова луда, колкото се отдаваш на настроенията си. Въпреки това от деня, когато пристигна, противно на то­ва, което можеш да си мислиш, ти вече не се глезиш толкова, колкото в миналото. Затова ще е напълно вярно да кажа, че някои от нещата, които Клара ми каза, че си правила, като например навлизането в света на сенките, както го наричаме, съвсем не е отдаване на настроения или лудост. Това е нов път, нещо безименно и невъобра­зимо от гледна точка на нормалния свят.

Последва дълго мълчание, което ме накара да се раз­мърдам неспокойно. Искаше ми се да кажа нещо, за да наруша тази магия, но нищо не ми хрумваше. Още по-лошото беше, че г-н Абелар продължи да ме поглежда косо. После пошепна нещо на Клара и двамата тихо се засмяха, което безкрайно ме засегна, защото изобщо не се съмнявах, че се смеят на мен.

— Май по-добре да се прибера в стаята си — казах аз и станах.

— Сядай, още не сме свършили — каза Клара.

— Нямаш представа колко високо оценяваме това, че си тук с нас — внезапно заговори г-н Абелар. — Поня­кога ни става смешно, защото си толкова ексцентрична. Скоро ще се запознаеш и с друг член на нашата група, една личност, която е ексцентрична колкото теб, но много по-възрастна. Просто като те гледаме, ти ни на­помняш за нея като млада. Затова се смеем. Моля те, из­вини ни.

Ненавиждах да ми се присмиват, но извинението му беше толкова искрено, че го приех. Г-н Абелар подхвана отново разговора за двойника, сякаш за нищо друго не беше ставало дума.

— Когато се освободим от представите си за физи­ческото тяло, малко по малко или наведнъж — каза той, — осъзнаването започва да се прехвърля към леката страна. За да улесним това преместване, физическата ни страна трябва да остане в пълен покой, изключена като в дълбок сън. Голямата трудност е в това да убедим физи­ческото си тяло да сътрудничи, защото то много рядко се съгласява да отстъпи контрола.

— Как тогава да се освобождавам от физическото си тяло? — попитах аз.

— Като го заблудиш — отговори той. — Караш го да се чувства така, сякаш е дълбоко заспало; съзнателно го отпускаш, като отместваш осъзнаването си от него. Ко­гато тялото и умът ти са в покой, двойникът се събужда и надделява.

— Опасявам се, че не мога да следвам мисълта ви — казах аз.

— Не се прави, че не разбираш, Тайша — рязко каза Клара. — Ти си правила това в пещерата. За да успееш да възприемеш нагуала, ти трябва да си използвала двойника си. Ти спеше и в същото време осъзнаваше всичко.

Направи ми впечатление начинът, по който Клара спомена г-н Абелар. Тя го бе нарекла „нагуала". Попи­тах я какво означава тази дума.

— Джон Майкъл Абелар е нагуалът — каза тя гордо. — Той е моят водач; източникът на моя живот и добро състояние. Той не е моят мъж по какъвто и да било въ­образим начин, въпреки това той е любовта на живота ми. Когато и за теб стане всичкото това, тогава той ще бъде нагуал и за теб. Но дотогава той е г-н Абелар или дори само Джон Майкъл.

Г-н Абелар се засмя, сякаш Клара беше казала всички тези неща само на шега, тя обаче задържа продължител­но погледа ми, за да ми внуши, че е казала съвсем сери­озно всяка дума.

Последва дълго мълчание, което г-н Абелар най-сет­не наруши.

— За да можеш да задействаш лекото тяло, ти първо трябва да отвориш определени центрове в тялото, които играят ролята на врати — продължи той. — Когато всички врати вече са отворени, двойникът ти ще може да излезе от предпазващата го обвивка. Иначе завинаги ще си остане затворен във външната черупка.

Той помоли Клара да вземе една рогозка от килера. Разстла я на пода и ми каза да легна по гръб с ръце пок­рай тялото.

— Какво ще правите с мен? — подозрително попитах аз.

— Не това, което мислиш — отсече той. Клара се разкикоти.

— Тайша наистина е много нащрек с мъжете — обяс­ни тя на г-н Абелар.

— Но това с нищо не й е помогнало — отвърна той, от което се почувствах ужасно неловко.

След това се обърна към мен и ми обясни, че ще ми покаже един прост метод за преместване на осъзнаване­то от физическото тяло към етерната мрежа, която го об­гръща.

— Лежи със затворени очи, но не заспивай — нареди ми той.

Притеснена, направих каквото ми каза, но се чувст­вах странно уязвима да лежа пред тях двамата. Той ко­леничи до мен и ми заговори с тих глас.

— Представи си как линии се разпростират настрани от тялото ти, като започнеш от краката — каза той.

— А какво, ако не мога да си ги представя?

— Ако поискаш, със сигурност ще можеш — каза той. — Използвай цялата си сила да възнамериш как ли­ниите се появяват.

Той доуточни, че всъщност става дума не толкова да си представиш въпросните линии, а по-скоро за тайнст­веното действие да ги изтеглиш от тялото на всички страни, започвайки от пръстите на краката и продължа­вайки по цялото тяло чак до върха на главата. Каза, че трябва още да усетя как линиите се излъчват от петите на краката ми и минават отдолу по дължината на цялото тяло до тила на главата ми, като го обгръщат; освен това други линии, които се излъчват от челото ми нагоре и надолу по горната част на тялото чак до краката, като по този начин се образува една мрежа или пашкул от лъ­чиста енергия.

— Упражнявай това, докато се освободиш от физи­ческото си тяло и бъдеш в състояние да насочиш съзна­телно вниманието си над сияйната мрежа — каза той. — Накрая ще можеш да сплиташ и поддържаш тази мрежа само с една мисъл.

Опитах се да се отпусна. Гласът му ми въздействаше много успокоително. В него имаше нещо хипнотизира­що; понякога ми се струваше, че идва съвсем отблизо, в други моменти — отдалеч. Той ме предупреди, че ако усетя в тялото си място, където мрежата изглежда стег­ната, или откъдето ми е трудно да разпростра линиите навън, или където линиите отскачат, точно на това мяс­то тялото ми е слабо или увредено.

— Можеш да изцелиш тези места, като позволиш на двойника да разпростре етерната мрежа — каза той.

— Как да го правя?

— С намерение, а не с мислите си — отвърна той. — Възнамерявай с намерението си, което е пласт, разполо­жен под мислите. Вслушвай се внимателно, взирай се под мислите, извън тях. Намерението е толкова далеч от мислите, че ни е невъзможно да говорим за него; не мо­жем дори да го почувстваме. Но със сигурност можем да го използваме.

Изобщо не можех да схвана как да възнамерявам с намерението си. Г-н Абелар каза, че не би трябвало да се затруднявам толкова с разпростирането на мрежата, за­щото през последните няколко месеца, без да знам, аз съм излъчвала такива етерни линии по време на прегле­да си. Посъветва ме да започна да се концентрирам над дишането. След известно време, което ми се стори часо­ве и през което май бях задрямвала веднъж-дваж, аз нак­рая можах да усетя едно силно, трептящо затопляне в краката и главата. Топлината се разпростря и обгърна като пръстен цялото ми тяло по дължина.

С тих глас г-н Абелар ми напомни, че трябва да със­редоточа вниманието си над топлината извън тялото ми и да се опитам да я разпростра настрани, като я изтласк­вам отвътре навън и й позволя да се разрасне.

Концентрирах се над дишането, докато цялото ми напрежение изчезна. Когато се отпуснах още повече, ос­тавих трептящата топлина сама да си намери посоката; тя не се придвижи навън и не се разпростря; вместо това се сви и аз почувствах как лежа в огромен балон, реещ се в пространството. За миг ме обзе паника; дишането ми спря и започнах да се задушавам. После нещо извън мен надделя и започна да диша вместо мен. Обгърнаха ме вълни унасяща енергия, като ту се разширяваха, ту свиваха, докато накрая всичко стана черно и повече не можех да фокусирам осъзнаването си над каквото и да било.