Магическият преход

8.

Обикновено се събуждах около девет часа, пригот­вях си закуска в кухнята на котлон, понеже още не умеех да наля готварската печка с дърва, опаковах си лек обяд и после отивах в пещерата да правя прегледа или на дълга разходка с Манфред. Обикновено се връ­щах късно следобед и се залавях с кунг-фу в гимнасти­ческия салон на Клара. Салонът беше просторен, със сводест таван, лакиран дървен под и поставка, боядиса­на с черен лак, на която бяха изложени различни оръ­жия за бойни изкуства. До стената срещу вратата има­ше подиум, застлан със сламена рогозка. Веднъж попи­тах Клара за какво е този подиум. Отговори ми, че там правела медитацията си.

Никога не бях виждала Клара да медитира, защото винаги когато влизаше в тази постройка, тя заключваше вратата. Всеки път когато я питах какъв вид медитация практикува, тя отказваше да обсъжда този въпрос. Един­ственото, което открих, бе, че тя нарича това „сънува­не".

Клара ми бе позволила свободен достъп до салона ви­наги когато самата тя не го ползваше. Когато оставах са­ма в къщата, обикновено ме влечеше към този салон — там намирах емоционална утеха, защото беше пропит с присъствието и силата на Клара. Именно там тя ме обу­чаваше на крайно интригуващ стил кунг-фу. Никога не бях се интересувала от китайски бойни изкуства, защото японските ми учители по карате винаги подчертаваха, че движенията от този стил са прекалено усложнени и обременителни, за да имат някаква практическа стой­ност. Те системно изказваха пренебрежение към китайс­ките стилове и възхваляваха своите, като казваха, че ма­кар корените на карате да са в китайските стилове, тех­ните форми и приложение са дълбоко изменени и усъ­вършенствани в Япония. Като невежа в бойните изкуст­ва, аз вярвах на учителите си и напълно отхвърлях вся­какви други стилове. Затова и не знаех какво да мисля за този стил кунг-фу, който Клара практикуваше. Но въп­реки невежеството ми едно нещо ми беше ясно: тя не­съмнено беше изключителен майстор.

След като се упражнявах около един час в салона на Клара, аз се преобличах и отивах в кухнята да хапна. Там неизменно ме чакаше нещо сготвено и сервирано на масата, но обикновено бях така прегладняла след упраж­ненията, че омитах каквото и да ми беше приготвено, без изобщо да се замисля как се е озовало там.

Когато я разпитах за това, Клара ми бе отговорила, че когато я няма, в къщата идва пазачът и готви. Той явно се занимаваше и с прането, защото обикновено намирах дрехите си грижливо сгънати и подредени на купчина до вратата на стаята си; оставаше ми само да ги изгладя.

Една вечер след усилена работа, която Манфред наб­людаваше и от време на време критично изръмжаваше, аз получих такъв прилив от енергия, че реших да нару­ша режима си и да се върна в пещерата, за да продължа прегледа, въпреки че вече беше тъмно. Така се бях раз­бързала да отида там, че забравих да взема фенерчето. Вечерта беше облачна, но въпреки пълния мрак нито веднъж не се спънах по целия път. Влязох в пещерата и се заех с прегледа, като визуализирах и вдишвах споме­ни за всичките си инструктори по карате, както и за вся­ка демонстрация и състезание, в които бях участвала. Това ми отне по-голямата част от нощта, но когато свър­ших, се почувствах напълно пречистена от предубежде­нията, наследени от моите учители в течение на подго­товката ми.

И на другия ден Клара още не беше се върнала, зато­ва отидох в пещерата малко по-късно от обикновено. На връщане към къщи реших като упражнение умишлено да мина по обичайната пътека този път със затворени очи, за да симулирам, че вървя по тъмно. Исках да про­веря дали мога да вървя, без да се спъвам, защото едва по-късно ми бе хрумнало, че всъщност бе много необи­чайно да съм изминала предишната вечер целия път до пещерата, без изобщо да се препъна в нещо. Докато вър­вях на дневна светлина, но със затворени очи, аз някол­ко пъти се спънах в камъни и коренища и си нараних пищялите.

Както седях на пода във всекидневната и превързвах драскотините си, внезапно влезе Клара.

— Какво ти се е случило? — с изненада попита тя. — Да не сте се сбили с кучето?

В същия този миг Манфред влетя в стаята. Убедена бях, че е разбрал какво каза Клара. Изръмжа сърдито, сякаш беше обиден. Клара застана пред него, поклони се леко от кръста, както източните ученици се покланят пред учителя си, и произнесе най-засуканото извинение на два езика, което съм чувала.

— Изключително съжалявам, уважаеми señor, че се изказах така лекомислено за Вашето безукорно поведе­ние и изтънчени маниери и преди всичко за Вашата изк­лючителна изисканост, която Ви превръща в un señor entre señores, el mas ilustre entre todos ellos — благород­ник сред благородниците, най-прославения сред всички.

Изпаднах в пълно недоумение. Помислих си, че Кла­ра трябва да си е загубила ума през трите дни отсъствие. Никога досега не бях я чувала да говори така припов­дигнато. Искаше ми се да се разсмея, но тя беше с тол­кова сериозно изражение, че смехът заседна в гърлото ми.

Тя тъкмо се канеше да изсипе нов порой извинения, когато Манфред се прозя, погледна я отегчено, обърна се и излезе от стаята.

Клара седна на дивана; цялото й тяло се тресеше от потискан смях.

— Когато е обиден, единственият начин да се отър­веш от него е да го отегчиш до смърт с извинения — до­вери ми тя.

Бях се надявала, че Клара ще ми разкаже къде е била през тези три дни. Изчаках малко, в случай че заговоре­ше за причината за отсъствието си, но тя не го направи. Казах й, че докато я е нямало, Манфред бе идвал всеки ден да ме наглежда в пещерата, докато правех прегледа. Сякаш се отбиваше от време на време да провери дали съм добре.

Отново изчаках Клара да спомене нещо за естеството на пътуването си, но вместо това тя каза без никакво учудване:

— Да, той е много грижовен и изключително внима­телен към останалите. Затова и очаква същото отноше­ние от тях и при най-лекото подозрение, че няма да го получи, се разярява. А когато е в подобно състояние, той е крайно опасен. Спомняш ли си как онази вечер ед­ва не ти откъсна главата, когато го нарече куче-жабок?

Исках да сменим темата. Нямах желание да мисля за Манфред като за смахнато куче. През изминалите месе­ци той се бе превърнал за мен повече в приятел, откол­кото в звяр. До такава степен приятел, че с тревога се улавях как убеждението, че той е единственото същест­во, което истински ме разбира, все повече ми се превръ­ща в натрапчива идея.

— Не ми каза какво ти е станало на крака — напомни ми Клара.

Разказах й за неудачния си опит да вървя със затворе­ни очи. Обясних й как бях вървяла в тъмното без никак­ви затруднения предишната нощ.

Тя огледа драскотините и натъртванията по краката ми и ме потупа по главата, като че ли бях Манфред.

— Вечерта ти не си си поставяла за цел да вървиш — каза тя. — Просто си била решена да стигнеш в пещера­та, а краката ти автоматично са те отвели там. Днес оба­че ти съзнателно си се опитала да повториш снощното ходене, но си се провалила най-жалко, понеже ти е поп­речил умът. — Тя се замисли за миг и добави: — Или може би не си се вслушвала в гласа на духа, който е мо­жел да те насочва безопасно.

Тя се нацупи с една детинска гримаса на нетърпение, когато й заразправях, че не съм доловила никакви гласо­ве, но понякога из къщата ми се е струвало, че долавям странни шепоти, макар и да съм била сигурна, че това е било само вятърът, повяваш, из празните коридори.

— Нали се уговорихме, че няма да приемаш буквално нищо от това, което ти говоря, освен ако не ти кажа предварително — напомни ми строго Клара. — Когато опразваш склада си, ти променяш своя инвентар. Сега вече има място за нещо ново, като например да вървиш в тъмното. Затова и си помислих, че може би се е отво­рило място за гласа на духа. Така усилено се опитвах да проумея за какво говори Клара, че сигурно съм сбърчила чело. Клара седна на любимото си кресло и търпеливо се зае да ми обяснява какво има предвид.

— Преди да дойдеш в тази къща, в твоя инвентар изобщо не е имало неща от сорта на това кучето да е не­що повече от куче. Но тогава ти срещна Манфред и тази среща те принуди да измениш въпросната част от инвен­тара си. — Тя извъртя ръка като италианка и попита: — Capisce?^

— Искаш да кажеш, че Манфред е гласът на духа ли?

— попитах аз втрещено.

Клара така се разсмя, че почти не можеше да говори.

— Не, не точно това имам предвид — едва издума тя.

— Имам предвид нещо по-абстрактно. Предложи ми да си взема рогозката от килера.

— Хайде да отидем на двора и да седнем под сапоте­то^ — каза тя и извади някакъв мехлем от шкафа. — Здрачаването е най-подходящото време да се чуе гласът на духа.

Разстлах рогозката си под огромното дърво, обсипано със зелени плодове, наподобяващи праскови. Клара на­маза с мехлем драскотините по кожата ми. Жестоко ме заболя, но се опитах да не мигна. Когато тя свърши, за­белязах, че най-голямата синина от натъртено почти из­чезна. Тя се наведе назад и облегна гръб на дебелия ствол на дървото.

— Всяко нещо има форма — започна тя, — но освен външния вид съществува и едно вътрешно осъзнаване, което управлява нещата. Това мълчаливо осъзнаване е духът. То е една всеобхватна сила, която се проявява различно в отделните неща. И тази енергия общува с нас.

Тя ми каза да се отпусна и да направя няколко дълбо­ки вдишвания, защото ще ми покаже как да упражнявам вътрешното си вслушване.

— Защото именно с вътрешното ухо човек е в състоя­ние да различи повелите на духа.

— Когато дишаш — продължи тя, — остави енергия­та да излезе през ушите ти.

— Как се прави това? — попитах аз.

— Когато издишваш, съсредоточи вниманието си на отвора на ушите и чрез намерението и концентрацията си насочи протичането на енергията.

Тя следеше опитите ми известно време, като ме поп­равяше.

— Издишвай през носа, със затворена уста, а върха на езика опри до небцето — каза тя. — Издишвай безшум­но.

След няколко опита усетих как ушите ми сякаш се от­пушиха и синусите ми се прочистиха. Тогава тя ми на­реди да разтьркам длани една в друга, докато се затоп­лят, и да ги поставя на ушите така, че връхчетата на пръстите почти да докосват тила ми.

Направих, каквото ми казваше. Клара добави да разт­рия с кръгови движения и лек натиск ушите си; после, все така с длани на ушите и показалец, кръстосан със средния пръст,трябваше многократно да се потупвам зад ушите, като щраквам показалци в унисон. При това пер­ване с пръстите чувах един звук като приглушен екот на камбана в главата си. Повторих това потупване осемна­десет пъти, както ми каза тя. Когато свалих ръцете си, забелязах, че съвсем отчетливо чувах и най-лекия шум сред околната растителност, докато преди всичко се сливаше в общ, приглушен шум.

— Сега, с пречистени уши може би ще успееш да чуеш гласа на духа — каза Клара. — Но не очаквай не­що като вик от върха на дърветата. Това, което наричаме „глас на духа", е по-скоро чувство. Или пък може да е хрумване, което внезапно ти прищраква в главата. Поня­кога може да е влечение да отидеш на някое бегло поз­нато място или да направиш нещо малко познато.

Може би от силата на внушението й аз дочух тих ше­пот около себе си. Когато съсредоточих още повече вни­манието си към него, шепотът се превърна в човешки гласове, които говореха в далечината. Отличих криста­лен женски смях и един мъжки глас, богат баритон, да пее. Чувах гласовете така, сякаш вятърът ги довяваше на пориви. Напрегнах се да различа какво казват гласовете и колкото повече се вслушвах във вятъра, толкова по-приповдигнато настроение ме изпълваше. Една кипяща енергия в мен ме накара да скоча. Толкова щастлива се чувствах, че ми се искаше да играя, да танцувам, да се затичам наоколо като дете. И без да се усетя какво пра­вя, аз започнах да пея, да подскачам и да се въртя из двора като балерина до пълно изтощение.

Когато най-сетне отидох до Клара и седнах, аз бях вир вода, но това не беше здрава физическа пот. По-ско­ро беше ледено изпотяване от изтощение. Клара също едва дишаше, но от смях пред маймунджулуците ми. С това подскачане и лудуване бях успяла да се направя на пълна глупачка.

— Не знам какво ме прихвана — казах аз по липса на каквото и да било обяснение.

— Опиши ми какво стана — каза Клара със сериозен тон. Когато отказах от смущение, тя добави: — Иначе Ще съм принудена да те приема като малко... ами-и, като че ли ти хлопа дъската, ако разбираш какво искам да ка­жа.

Казах й, че съм чула някакъв натрапчив смях и пеене и че те всъщност са ме накарали да се разтанцувам.

— Мислиш ли, че съм започнала да откачам? — по­питах я аз разтревожено.

— На твое място не бих се тревожила от такова нещо — каза тя. — Лудуването ти беше естествена реакция от това, че си чула гласа на духа.

— Не беше един глас, много гласове бяха — попра­вих я аз.

— Ето, пак започваш да се хващаш за думите ми, пе­дантична госпожице Перфекта — присмя ми се тя.

Обясни ми, че буквализмът е основна част от нашия инвентар и че трябва да го осъзнаем, за да можем да го избегнем. Гласът на духа е една абстракция, която няма нищо общо с гласове, въпреки това понякога можем да чуваме гласове. Каза, че в моя случай, понеже съм била възпитана като вярваща католичка, собственият ми на­чин на пренареждане на инвентара ми трябвало да бъде да превърна духа в нещо като ангел-пазител; внимател­но, закрилящо същество от мъжки род, което бди отгоре над мен.

— Обаче духът не е ничий закрилник — продължи тя. — Той е абстрактна сила, нито добра, нито зла. Сила, която изобщо не се интересува от нас, но въпреки това откликва на нашата сила. Не на молитвите ни, забележи, а на нашата сила. Спомни си това следващия път, когато изпиташ нужда да се молиш за прошка!

— Но не е ли духът внимателен към нас и прощаващ? — попитах разтревожено аз.

Клара каза, че рано или късно аз ще отхвърля всички­те си предубеждения за добро и зло, Бог и религия и ще мисля само с понятията от съвършено нов инвентар.

— Искаш да кажеш, че добро и зло не съществуват ли? — попитах аз, въоръжена с дежурния порой от ло­гични доводи за свободната воля и за съществуването на злото, заучени през всичките години на католическото ми възпитание.

Но преди да започна, Клара каза:

— Именно в това моите спътници и аз се различаваме от установения ред. Казвала съм ти, че за нас свобода означава да си свободен от всичко човешко. Това включва също Бог, добро и зло, светци, Богородица и Светия дух. Ние смятаме, че извън-човешкия инвентар е единствената възможна свобода за човешките същества. Ако складът ни продължи да си е все така препълнен с желания, чувства, идеи и вещи от нашия човешки ин­вентар, къде тогава е свободата? Разбираш ли какво ис­кам да кажа?

Разбирах я, но не така ясно, както ми се искаше, от­части защото все още се съпротивлявах на идеята да изоставя типично човешкото в себе си, а също и понеже още не бях направила преглед на всички религиозни предразсъдъци, внушени от католическото ми възпита­ние. Освен това бях свикнала никога да не се замислям за неща, които не ми принадлежат пряко.

Докато се опитвах да открия слаби места в разсъжде­нията й, Клара ме извади от размисъла, като ме сръчка в ребрата. Каза, че ще ми покаже друго упражнение за спиране на мислите, с което се долавят енергийните ли­нии. Иначе ще продължа да правя все това, което си знам: да се омайвам от представата за себе си.

Клара ми каза да седна с кръстосани нозе и да се нак­ланям настрани, докато вдишвам, първо надясно, после наляво, и да усетя как сякаш ме придърпва една хори­зонтална линия, която излиза навън от отворите на уши­те. Тя каза, че за изненада линията не се олюлява с дви­жението на тялото, а оставала напълно хоризонтална и това била една от загадките, които тя и нейните спод­вижници открили.

— Като се накланяш по този начин — обясни тя, — от това нашето осъзнаване, което обичайно винаги е на­сочено напред, сега се движи настрани.

Нареди ми да отпусна мускулите на челюстите, като с дъвчещи движения три пъти извлека слюнка и после я преглътна.

— И какво става от това? — попитах аз, като преглъ­щах.

— Дъвченето и преглъщането придвижват част от енергията, намираща се в главата, надолу към стомаха, като така се облекчава натоварването на мозъка — каза с усмивка тя. — В твоя случай ти често трябва да пра­виш това упражнение.

Искаше ми се да стана и да се поразтъпча, защото краката ми бяха изтръпнали. Но Клара ми нареди да ос­тана седнала още известно време и да продължа това уп­ражнение.

Накланях се на двете страни, опитвайки се с всички сили да усетя тази неуловима линия, но все не можех. Успях обаче да спра обичайната си лавина от мисли. Из­мина може би около час в пълна тишина без ни една ми­съл. Дочувах около нас жуженето на щурци и прошумо­ляването на листата, но повече вятърът не ми довяваше никакви гласове. Известно време дочувах лая на Манф­ред от неговата стая, отстрани на къщата. После, сякаш задвижени от нечута команда, мислите отново нахлуха в ума ми. Осъзнах каква спокойна и пълна тишина беше при абсолютното им отсъствие.

Неспокойното раздвижване на тялото ми сякаш бе да­ло знак на Клара, защото тя отново заговори:

— Гласът на духа идва от никъде — продължи тя. — Идва от дълбините на тишината, от света на небитието. Този глас може да се чуе единствено когато сме в абсо­лютно мълчание и равновесие.

Тя ми обясни, че двете противоположни сили, които ни движат, мъжка и женска, положителна и отрицател­на, светла и тъмна, трябва да се поддържат в равновесие, за да може да се направи един отвор в енергията, която ни обгръща: отвор, през който може да се измъкне на­шето осъзнаване. Именно през този отвор в енергията, която ни обгръща, духът проявява себе си.

— Това, към което се стремим, е равновесието — продължи тя. — Но равновесие не означава само равно количество от двете сили. Това означава още, че когато количествата се изравнят, новото, уравновесено съчета­ние набира инерция и започва да се движи от само себе си.

Усетих, че Клара се взря в тъмното към лицето ми, вероятно за признаци на разбиране. Като не откри таки­ва, тя каза почти рязко:

— Май не сме толкова интелигентни, а?

Усетих как цялото ми тяло се напрегна от забележка­та й. Сопнах, се, че през целия ми живот никой не ме е обвинявал в недостатъчна интелигентност. Родителите ми, учителите винаги ме хвалеха като една от най-блес­тящите ученички в класа. Колкото до бележките, аз нап­раво се поболявах да уча, за да получа по-добри оценки от братята си.

Клара въздъхна и търпеливо изслуша многословните доказателства за моята интелигентност. И преди да съм изчерпила всичките си доводи, за да я убедя, че не е пра­ва, тя отстъпи:

— Да де, интелигентна си, но всичко, което ми наго­вори, се отнася само за света от всекидневния живот. Дори повече от интелигентна — ти си ученолюбива, прилежна и кадърна. Не си ли съгласна?

Трябваше да се съглася с нея против волята си, защо­то собственият ми разум ми казваше, че ако наистина бях толкова интелигентна, колкото твърдях, аз нямаше направо да се претрепя от зубрене.

— За да бъдеш интелигентна в моя свят — обясни Клара, — ти трябва да си способна да се концентрираш, да приковаваш вниманието си над всяко конкретно не­що, както и над всяка абстрактна проява.

— За каква абстрактна проява говориш, Клара? — по­питах аз.

— Отворът в енергийното поле около нас е абстракт­на проява — каза тя. — Но не очаквай да го почувстваш или видиш по същия начин, по който чувстваш и виж­даш конкретния свят. Тук става нещо друго.

Клара подчерта, че за да съсредоточим вниманието си над която и да било абстрактна проява, ние трябва да слеем познатото с непознатото в една спонтанна амалга­ма. По този начин ние можем да включим в това и ума си, а в същото време да бъдем безразлични към него.

После Клара ми каза да стана и да се поразтъпча.

— Сега, след като вече се стъмни, опитай се да вър­виш, без да гледаш в земята — каза тя. — Но не като съзнателно упражнение, а като магьосническо не-праве­не.

Искаше ми се Клара да ми обясня какво разбираше под магьосническо не-правене, но знаех, че ако го стори, аз ще започна да обмислям обяснението й и да преценя­вам изпълнението си според това ново понятие, дори и ако не съм сигурна какво означава. Спомних си обаче, че бе използвала термина „не-правене" и по-рано, и въп­реки нежеланието да я разпитвам все пак се опитах да си спомня какво ми беше казала за него. За мен знанието, пък било и минимално или погрешно, беше по-добро от нищо, защото ми създаваше чувство за контрол, докато незнанието ми оставяше чувството, че съм абсолютно уязвима.

— Не-правенето е термин, който сме наследили от собствената си магьосническа традиция — продължи Клара, явно усетила, че имам нужда от обяснение. — То се отнася до всяко нещо, което не е включено в инвента­ра, който принудително са ни дали. Когато боравим с което и да било нещо от принудителния ни инвентар, ние правим; а всяко нещо, което не е част от този инвен­тар, е не-правене.

Каквото и ниво на отпускане да бях постигнала, то мигновено се изпари от нейното твърдение.

— Какво имаш предвид, Клара, когато говориш за ва­шата традиция на магьосници? — настоях аз.

— Когато поискаш, ти улавяш и най-малката подроб­ност, Тайша. Нищо чудно, че ушите ти са толкова голе­ми — каза тя през смях, но не отговори пряко на въпро­са ми.

Вгледах се в нея, очаквайки отговор. Накрая тя каза:

— Не мислех още да ти разказвам за това, но щом ми се изплъзна, нека просто да ти кажа, че изкуството на свободата е продукт на магьосническото намерение.

— За какви магьосници говориш?

— Имало е тук, в Мексико, хора, а и още ги има, кои­то се занимават с неизмерими въпроси. Моето магичес­ко семейство и аз ги наричаме магьосници. От тях сме наследили всички тези идеи, с които те запознавам. Ти вече знаеш за прегледа. Не-правенето е още една от те­зи идеи.

— Но кои са тези хора, Клара?

— Скоро ще научиш всичко, което има да се научи за тях — увери ме тя, — Засега само ще се заемем с едно такова не-правене.

Тя добави, че в конкретния момент например не-пра­венето ще се състои в това да заставя себе си да повяр­вам безрезервно на духа, като се освободя от вечно пре­ценяващия ум.

— Не просто да се преструваш, че вярваш, а всъщ­ност тайничко да се съмняваш — предупреди ме Клара. — Само когато положителната и отрицателната сила са в съвършена хармония, ти ще бъдеш в състояние или да почувстваш, или да видиш отвора в енергията около теб, или да вървиш със затворени очи и да бъдеш сигурна, че ще успееш.

Вдишах няколко пъти дълбоко и тръгнах, без да гле­дам в земята, но с протегнати пред себе си ръце, в слу­чай че се натъкна на нещо. Известно време все още се спъвах, а в един момент се натъкнах на цвете в саксия и за малко да падна, ако Клара не ме беше хванала за ръ­ката. Постепенно започнах да се препъвам все по-рядко и по-рядко, докато накрая без никакво затруднение си вървях съвсем гладко. Имах чувство, че краката ми виж­даха ясно всичко в двора и знаеха съвсем точно къде да стъпват и къде не.