Магическият преход

7.

— Умът е като тези сенки — каза тихо Клара. — Ко­гато дишането ни е спокойно, умът ни се умиротворява. Ако дишането ни е неравномерно, умът трепти като лис­та във вятъра.

Опитах се да установя дали дишането ми е равномер­но или неспокойно, но не можах да определя.

— Ако дишането ти е възбудено, умът става неспо­коен — продължи Клара. — За да успокоиш ума, най-добре е да се заемеш да успокоиш дишането си.

Тя ми каза да изправя гръб и да се концентрирам над дишането си, докато то стане леко и ритмично като на дете.

Отбелязах, че когато човек е бил физически натова­рен, както бяхме ние току-що, докато се изкачвахме по хълмовете, тогава дишането му едва ли може да бъде ле­ко като на дете, което просто си лежи и нищо не прави.

— Освен това — казах аз — нямам представа как ди­шат децата. Не съм имала около себе си често деца, а ко­гато е имало, не съм обръщала внимание как дишат.

Клара се премести по-близо до мен и сложи едната си ръка на гърба ми, а другата — на гръдния кош. За мои ужас тя натисна с двете си ръце, докато така ме стегна, че щях да се задуша. Опитах се да се отдръпна, но тя ме притискаше с желязна хватка. За да компенсира недос­тига на въздух, стомахът ми започна да се свива и отпус­ка ритмично и тялото ми отново започна да се изпълва с въздух.

— Така дишат децата — каза тя. — Запомни това усе­щане от движенията на стомаха си, за да можеш да ги възпроизвеждаш независимо дали вървиш, правиш уп­ражнения, или просто си лежиш, без нищо да правиш. Сигурно няма да повярваш, но ние сме толкова цивили­зовани, че ни се налага отново да се учим да дишаме както трябва.

Тя отдръпна ръцете си от гърба и гърдите ми.

— Сега остави въздуха да се вдигне нагоре и да из­пълни гръдния кош — нареди ми тя. — Но не го оставяй да нахлуе в главата ти.

— Няма начин въздухът да нахлуе в главата ми — разсмях се аз.

— Не приемай думите ми толкова буквално — смъм­ри ме тя. — Когато казвам въздух, аз всъщност говоря за енергията, произтичаща от дишането, която навлиза в корема, 1ръдния кош и после в главата.

Не се сдържах да не се разсмея от сериозния й вид. Подготвих се за поредната атака от китайски метафори. Тя се усмихна и ми намигна.

— Моята сериозност е естествена последица от раз­мерите ми — каза тя през смях. — Ние, едрите хора, ви­наги сме по-сериозни от дребните, жизнерадостни чове­ци. Нали е така, Тайша?

Не разбирах защо включва и мен, като говори за едри хора. Аз бях поне пет сантиметра по-ниска от нея и око­ло петнадесет килограма по-лека. Дълбоко се възмутих да ме наричат едра, а още повече от намека, че съм пре­калено сериозна. Но не й го казах, защото знаех, че тя ще го превърне на въпрос и ще ми нареди да направя дълбок преглед по темата за моите размери.

Клара ме изгледа, сякаш за да прецени реакцията ми на своите думи. Усмихнах се и се престорих, че ни най-малко не съм се засегнала. Като видя, че слушам внима­телно, тя отново стана сериозна и продължи да ми обяс­нява, че доброто ни емоционално състояние е пряко свързвано с ритмичното протичане на нашето дишане.

— Дишането на един разтревожен човек — каза тя, като се наведе по-близо, — е учестено, плитко и се раз­полага в гърдите или главата. Дишането на успокоения човек се спуска до корема.

Опитах се да смъкна дишането си до корема, за да не заподозре Клара, че съм била притеснена. Но тя разби­ращо се усмихна и добави:

— За едрите хора е по-трудно да дишат от корема, понеже центърът на тежестта им е малко по-високо. По­ради това е още по-важно да оставаме спокойни и невъз­мутими.

Тя продължи да ми обяснява, че тялото се дели на три основни камери от енергия: корема, гърдите и главата. Докосна корема ми точно под пъпа, после слънчевия сплит и накрая средата на челото ми. Обясни ми, че тези три точки са основните центрове на трите камери. Кол­кото по-спокойни са умът и тялото, толкова повече въз­дух може да поеме човек във всяко от трите отделения на тялото.

— Децата поемат огромно количество въздух за раз­мера си — каза Клара. — Обаче колкото повече растем, толкова повече се стягаме, особено около белите дробо­ве, и поемаме по-малко въздух.

Преди да продължи, Клара пое дълбоко въздух.

— И тъй като емоциите са пряко свързани с дишане­то — каза тя, — един добър начин да се успокоим е, ка­то регулираме дишането си. Можем например да се тре­нираме да поемаме повече енергия, като съзнателно удължаваме всяко вдишване.

Тя стана и ми каза да се вгледам внимателно в нейна­та сянка. Забелязах, че е абсолютно неподвижна. После ми каза да стана и да погледна собствената си сянка. Не можех да не различа леко потрепване, също като сянка­та на дърветата, когато листата потрепваха от вятъра.

— Защо моята сянка трепери? — попитах я. — Аз си мислех, че стоя напълно неподвижно.

— Твоята сянка потрепва, защото вятърът на емоции­те духа през теб — отговори Клара. — Сега си по-спо­койна, отколкото по времето, когато току-що бе започ­нала прегледа, но все още в теб е останала доста тревога.

Тя ме накара да застана на левия си крак, а десния да вдигна, свит в коляното. Олюлях се, докато се мъчех да запазя равновесие. Удивих се, че тя самата стоеше на един крак със същата лекота, с която стоеше и на двата, а сянката й беше абсолютно неподвижна.

— Изглежда ти е доста трудно да пазиш равновесие

— отбеляза Клара, като спусна крака си на земята и вдигна другия. — Това означава, че мислите и чувствата ти не са спокойни, а също и дишането ти.

Вдигнах другия си крак в опит да направя отново уп­ражнението. Този път пазех по-добре равновесие, но ка­то видях колко неподвижна е сянката на Клара, изпитах внезапен пристъп на завист и трябваше да спусна крака си на земята, за да не падна.

— Винаги когато ни се яви някоя мисъл — обясни Клара, като отново спусна крак, — нашата енергия се придвижва по посоката на тази мисъл. Мислите са като скаути, те повеждат тялото да се движи по определена пътека.

— Сега погледни отново сянката ми — нареди ми тя.

— Но се опитай да не я приемаш просто като моята сян­ка. Опитай се да прозреш в същността на Клара такава, каквато я показва нейната сянка-картина.

Моментално се стегнах. Почувствах се на изпит, на който щеше да бъде оценявано моето представяне. На повърхността изплува състезателното чувство от детст­вото ми, че трябва да надмина братята си.

— Не се напрягай — каза строго Клара. — Това не е състезание. Това е направо удоволствие. Разбираш ли? Удоволствие?

Бях дълбоко приучена да реагирам на думите. Думата „удоволствие" ме хвърли в пълно объркване, а след това в паника. Единственото, което можех да помисля, беше, че тя явно не използва думата правилно. Сигурно имаше предвид нещо друго. Обаче Клара повтори думата ня­колко пъти, сякаш искаше да проникне до съзнанието ми.

Не отмествах поглед от сянката й. Имах впечатление­то, че беше красива, спокойна, изпълнена със сила. Не беше просто една по-тъмна област, а изглеждаше сякаш има дълбочина, интелигентност и жизненост. После вне­запно ми се стори, че сянката на Клара се раздвижи сама независимо от движенията на нейното тяло. Движението беше толкова невероятно бързо, че почти мина незабе­лязано. Зачаках, сдържайки дъх, втренчена, насочила ця­лото си внимание. И тогава се случи отново, но този път определено бях подготвена. Сянката потрепери, после се разрасна, сякаш раменете и гърдите й внезапно се бяха надули като балон. Сянката сякаш оживя.

Изпищях и подскочих. Извиках на Клара, че сянката й е жива. Понечих да побягна, ужасена, че сянката може да се втурне след мен, но Клара ме задържа, като ме хва­на за рамото.

Когато се поуспокоих достатъчно, за да мога отново да говоря, аз й разказах какво съм видяла, като през ця­лото време отклонявах поглед от земята, опасявайки се да не зърна отново зловещата сянка на Клара.

— За да видиш движението на сенките, трябва да си освободила огромна част енергия със своя преглед — отбеляза Клара.

— Сигурна ли си, че просто не съм си го въобразила, Клара? — попитах аз, надявайки се, че тя ще го потвър­ди.

— Твоето намерение я накара да се движи — твърдо каза тя.

— Но не мислиш ли, че прегледът може и да обърква ума? — попитах аз. — Трябва да съм напълно побърка­на, за да виждам как сенките сами се движат.

— Не. Целта на прегледа е да разбие основните пре­дубеждения, които сме запаметили през живота си — обясни търпеливо Клара. — Не се ли разбият те, ние не можем да попречим на силата на паметта да забулва осъзнаването ни.

— Какво точно имаш предвид под сила на паметта, Клара?

— Светът е един огромен екран от спомени; ако се разбият определени предубеждения — каза тя, — силата на спомнянето не само се възпира, но дори може да се премахне изцяло.

Не разбирах какво ми говореше и възнегодувах, че е толкова неясна.

— Най-вероятно вятърът е надигнал праха, върху който се проецираше сянката ти — казах аз, предлагай­ки едно разумно обяснение.

Клара поклати глава.

— Опитай да я погледаш пак, за да се увериш — предложи тя.

Усетих как ръцете ми настръхнаха. Нищо не можеше да ме накара да погледна отново сянката й.

— Ти твърдиш, че сенките на хората не могат да се движат сами — каза Клара, — защото това ти казва тво­ята способност да помниш. Спомняш ли си някога да си ги виждала да се движат?

— Не. Определено не.

— Ето, виждаш ли. Това, което ти се случи току-що, бе, че нормалната ти способност да си спомняш беше възпряна за един миг и ти видя как сянката ми се движи.

Клара поклати показалец и се засмя.

— А и вятърът не е вдигал праха — каза тя. После скри глава в ръцете си, сякаш беше стеснително дете. Изумяваше ме, че макар и жена на възраст, тя никога не изглеждаше смешно, когато правеше детински жестове.

— Имам новини за теб — продължи Клара. — По-ра­но, като дете, ти си виждала сенки да се движат, но тога­ва не си била толкова рационална, така че е било нещо съвсем естествено да ги виждаш да се движат. С течение на времето твоята енергия е била обуздана от социални­те ограничения и така ти си забравила, че си ги виждала да се движат, а си спомняш само това, което смяташ, че е позволено да си спомняш.

Опитвах се да оценя мащаба на това, което ми казва­ше Клара, и тогава внезапно си спомних, че като дете често бях виждала сенките да мърдат и да се извиват по тротоара, особено в горещи, ясни дни. Винаги бях мис­лила, че се опитват да се освободят от хората, на които принадлежат. Изпитвах ужас, като гледах как сенките се мятат настрани, за да могат да надзъртат зад тях. Винаги ми беше чудно как може възрастните изобщо да не забе­лязват кривенето на сенките си.

Когато споменах това на Клара, тя заключи, че ужа­сът ми се е дължал на конфликта между това, което ре­ално виждам, и това, което вече са ми казвали, че е въз­можно и позволено да виждам.

— Опасявам се, че не мога да следя мисълта ти, Кла­ра — казах аз.

— Опитай се да си представиш себе си като огромен склад със спомени — предложи тя. — В този склад ня­кой друг освен теб е натрупал чувства, представи, мис­лени диалози и схеми на поведение. Но понеже това си е твой склад, ти можеш да влизаш и да тършуваш из него винаги когато поискаш и да използваш всичко, което на­мериш там. Проблемът е, че ти изобщо нямаш думата за инвентара, защото той вече е бил определен, преди ти да влезеш във владение на склада. Поради това ти си край­но ограничена в избора на неща.

Тя добави, че животът ни изглежда като непрекъсна­та времева линия, защото инвентарът в нашия склад ни­кога не се променя. Тя подчерта само, че ако складът ни се разчисти, можем да бъдем това, което наистина сме.

Смазана от моите спомени и от това, което ми обяс­няваше Клара, аз приседнах на една скала. С ъгълчето на окото си зърнах своята сянка и внезапно ме обхвана паника, като си зададох въпроса: „Ами ако моята сянка не си седи така, както седя аз?"

— Не мога повече, Клара — казах аз и скочих. — Не­ка се прибираме вкъщи.

Клара ми нареди да си остана на мястото.

— Успокой ума си — каза тя, втренчена в мен, — то­гава и тялото ти ще се успокои; иначе направо ще се взривиш.

Клара вдигна лявата си ръка пред тялото и допря кит­ката си върху пъпа; дланта й беше обърната настрани, пръстите, събрани плътно, сочеха надолу към земята. Тя ми каза да поставя така ръката си и да гледам във върха на средния пръст. Гледах леко над носа си надолу, от ко­ето погледът ми леко се кръстоса. Тя ми обясни, че като гледаме съсредоточено, това изнася осъзнаването извън нас и го прехвърля върху земята, като по този начин от­слабва вътрешното вълнение.

После ми каза да вдишам дълбоко, с внимание, насо­чено към земята, и с намерението да поема от нея в средния си пръст искра енергия, все едно че взимам кап­ка смола. След това да извия нагоре ръката си от китка­та, докато основата на палеца докосне гръдната кост. Трябваше да гледам във върха на средния пръст, докато преброя до седем, и после веднага да преместя осъзнава­нето си към челото, в една точка между очите, точно над носа. Това преместване, каза Клара, трябва да се прид­ружава от намерението да се прехвърли искрата енергия от средния пръст до това място между очите. Ако това прехвърляне се извърши, тогава на тъмния екран зад затворените очи се появява светлина. Тя каза, че можем да изпращаме тази светеща точка енергия до всяка част от тялото си като противодействие на болка, болест, опасения и страх.

После отмести ръката си и леко притисна слънчевия ми сплит.

— Ако ти потрябва бърз приток на енергия, както е в случая, прави това дишане на силата, което ще ти пока­жа, и ти гарантирам, че ще се почувстваш заредена.

Гледах как Клара направи серия кратки вдишвания и издишвания през носа в бърза последователност, като диафрагмата й вибрираше. Направих същото и след око­ло двадесетина такива вдишвания със свиване и отпус­кане на диафрагмата почувствах в средата на тялото ми да се разлива топлина.

— Ще поседим, като правим дишането на силата и гледаме светлината зад очите — каза тя, — докато прес­танеш да изпитваш страх.

— Не бях всъщност чак толкова уплашена — казах аз.

— Да можеше да се видиш отстрани — каза тя. — От моето място аз виждах как някой щеше аха-аха да при­падне.

Тя беше напълно права. Никога не бях изпитвала та­къв тотален страх, както в момента, когато сянката й за­почна да се разраства. Забравени спомени изплуваха на повърхността от такива забутани дълбини, че за миг-два се почувствах отново като дете.

Държах дланта си странично и гледах във върха на пръста, както ми препоръча Клара. Гледах съсредоточе­но и после преместих вниманието си към средата на че­лото. Не видях никаква светлина, но почувствах как пос­тепенно се успокоявам.

Вече беше почти тъмно. Съзирах силуета на Клара, очертан до мен. Тя ми каза с успокояващ глас:

— Да останем тук още малко, за да позволим на тази искра енергия да се установи в тялото ти.

— В Китай ли си научила тази техника, Клара? — по­питах аз.

Тя поклати глава.

— Казах ти, че съм имала учител тук, в Мексико — отговори тя и после добави благоговейно: — Моят учи­тел е изключителен човек, посветил живота си да усвои изкуството на свободата, а после да обучава и нас.

— Но този метод на дишане не произхожда ли от Из­тока?

Тя сякаш се поколеба, преди да ми отговори. Помис­лих си, че колебанието й се дължи на желанието да запа­зи тайната.

— Къде го е научил твоят учител? — продължих да разпитвам аз. — Той също ли е бил в Китай?

— Той е научил всичко, което знае, от своя учител — отговори уклончиво Клара.

Когато я помолих да ми разкаже повече за своя учи­тел и на какво я е обучавал, Клара се извини, че не раз­полага със свободата да обсъжда повече тази тема на се­гашния етап.

— За да можеш да го разбереш — поясни тя, — ти трябва да придобиеш специален вид енергия, с какъвто в момента не разполагаш.

Тя ме потупа по ръката.

— Не насилвай нещата — каза ми Клара с разбиращ тон. — Ние възнамеряваме да те научим на всичко, кое­то знаем. Така че защо да бързаш?

— Интригуваш ме, когато казваш „ние", Клара, защо­то оставам с впечатлението, че в къщата има и други хо­ра, от което започвам да виждам и чувам неща, които разумът ми казва, че е невъзможно да стават.

Клара така се разсмя, че едва не падна от скалата, на която седеше. Неочакваният й, прекален изблик ме под­разни повече и от това, че отказваше да ми говори за своя учител.

— Нямаш представа колко ми е смешна твоята диле­ма — каза тя, вместо обяснение. — Това ми доказва, точно както и случката, когато ти видя сенките да се движат, че освобождаваш енергията си. Ти започваш да опразваш склада си. Колкото повече неща от инвентара си изхвърляш, толкова повече място правиш за други неща.

— Като какви например? — попитах аз, все още разд­разнена. — Да виждам как сенките се движат и да чувам гласове ли?

— Може би — неопределено отвърна тя. — Или пък дори да видиш хората, на които принадлежат сенките и гласовете.

Заинтересувах се за какви хора говори, но тя отказа Да приказваме повече за това. Внезапно стана и заяви, че иска да се връщаме вкъщи, за да включи генератора, преди да е станало прекалено тъмно.