Магическият преход

6.

На входа на пещерата тя ми даде още указания.

— Вземи първата личност от списъка си и накарай паметта си да възстанови всяко нещо, което си изживяла с този човек — каза Клара, — от момента, когато сте се срещнали, до последния път, когато сте общували. Или, ако предпочиташ, можеш да караш обратно — от пос­ледния път, когато си имала нещо общо с този човек, до първата ви среща.

Въоръжена със списъка, аз влизах в пещерата всеки ден. Отначало прегледът ми костваше много усилия. Не можех да се концентрирам, защото се страхувах да се ровя в миналото си. Умът ми блуждаеше от едно трав­миращо събитие към друго, както ги виждах, или просто си почивах с разни фантазии. Но не след дълго ме заинт­ригува каква яснота и отчетливост започна да придобива прегледът ми. Дори започнах да се отнасям по-обектив­но към изживявания, които винаги бях смятала табу.

За моя изненада започнах също да се чувствам по-силна и по-оптимистична. Понякога, когато вдишвах, имах чувство, че енергията се просмуква обратно в тяло­то ми, като мускулите ми се затопляха и сякаш набъбва­ха. Толкова се увлякох в задачата да правя прегледа, че изобщо не ми беше нужен цял месец, за да се убедя в стойността му. Две седмици след началото, определено в споразумението ни, както вечеряхме с Клара, аз я по­молих да потърси някой, който да освободи апартамента ми и да даде нещата ми на склад. Клара ми беше предла­гала тази възможност няколко пъти преди това, но всеки път бях отказвала, защото не бях готова да се обвържа с по-дълго оставане. Тя се зарадва от молбата ми.

— Ще пратя една моя братовчедка да го свърши — предложи Клара. — Тя ще се погрижи за всичко. Не ис­кам никакви притеснения да те отклоняват от концент­рацията ти.

— Като стана дума за това, Клара — казах аз, — има още едно нещо, което не ми дава мира.

Клара ме изчака да продължа. Казах й колко ми е странно, че винаги има нещо сготвено, макар че никога не съм я виждала тя да готви и да се занимава с кухненс­ка работа.

— Ами това е, защото ти никога не си вкъщи през де­ня — каза небрежно Клара. — А вечер си лягаш рано.

Вярно беше, че прекарвах повечето си време в пеще­рата. Когато се връщах в къщата, то беше, за да похапна в кухнята, а след това си стоях в моята стая, защото раз­мерите на къщата ме плашеха. Беше огромна. Не изг­леждаше пуста, защото беше пълна с мебели, книги и множество декоративни предмети, изработени от кера­мика, сребро или емайл. Всички стаи бяха чисти, без ни­то прашинка, сякаш редовно идваше чистачка да ги под­държа. И все пак къщата изглеждаше пуста, защото ня­маше никакви хора. На два пъти Клара беше изчезвала в някакви тайнствени скитания, за които отказваше да го­вори; в тези случаи единственото друго живо същество в къщата освен мен беше Манфред. Именно тогава с Манфред скитахме по хълмовете, от които имаше изглед към къщата. Бях съставила карта на къщата и прилежа­щата й земя от една наблюдателна точка, която смятах, че сама съм открила. По това време не исках да си приз­ная, че всъщност Манфред ме бе завел до нея.

От моята тайна площадка часове наред се опитвах да проумея разположението на къщата. Клара ми бе казала, че къщата е ориентирана според четирите основни посо­ки. Но когато проверих с компас, тя, изглежда, беше с малко по-различно разположение. Земята около къщата най-много ме объркваше, защото беше предизвикателст­во към всякакво акуратно картографиране, каквото се опитвах да съставя. От моя наблюдателен пост можех да видя, че земите изглеждат много по-обширни, отколкото като ги измервах от самата къща. Клара ми бе забранила да стъпвам в предната част на къщата — източната, как­то и в южната част. Но аз бях изчислила, обикаляйки по периферията около къщата, че тези две части са иден­тични със западната и северната, до които имах достъп. Когато се гледаха отдалеч обаче, те съвсем не бяха ед­накви и аз изобщо не можех да си обясня това несъот­ветствие.

Бях се отказала да засичам разположението на къщата и земите и прехвърлих вниманието си върху друг зага­дъчен въпрос: роднините на Клара. Макар че тя непре­къснато ги споменаваше по заобиколен начин, досега не бях открила и най-малка следа от тях.

— Кога се връщат роднините ти от Индия? — попи­тах направо Клара.

— Скоро — отговори тя. После вдигна купичката с ориз и я положи в дланта си по китайски. Никога не бях я виждала да употребява пръчици и се очаровах с какво невероятно изящество си служеше с тях. — Защо те ин­тересуват толкова моите роднини? — попита тя.

— Откровено казано, Клара, не знам защо, но те са ми много любопитни — казах аз. — Имах много неспо­койни чувства и мисли в тази огромна къща.

— Това означава ли, че къщата не ти харесва?

— Точно обратното, обичам я. Само дето е толкова голяма и призрачна.

— Какъв тип мисли и чувства те безпокоят? — попи­та тя, като остави купичката.

— Понякога ми се струва, че виждам хора из коридо­ра или чувам гласове. И непрекъснато имам впечатлени­ето, че някой ме наблюдава, но когато се огледам, няма никого.

— В тази къща има повече неща, отколкото вижда окото — призна Клара, — но това не бива да ти внушава страх или тревога. Има магия в тази къща, в земята, в планините около цялата тази местност. Точно по тази причина сме избрали да живеем тук. Всъщност тъкмо по тази причина и ти самата реши да живееш тук, макар изобщо да не си представяш, че това е причината за твоя избор. Но така трябва да бъде. Ти внасяш своята невин­ност в тази къща и къщата с цялото намерение, което е натрупала, я превръща в мъдрост.

— Всичко това звучи много красиво, Клара, но какво по-точно означава?

— Винаги ти говоря с надеждата, че ще ме разбереш — каза Клара с нотка на разочарование. — Всеки един от моите роднини, с които, уверявам те, рано или късно ще се запознаеш, би ти говорил по същия начин. Затова не си мисли, че говорим глупости само защото не ни разбираш.

— Повярвай ми, Клара, изобщо не мисля така и съм благодарна, че се опитваш да ми помогнеш.

— Прегледът се опитва да ти помогне, не аз — попра­ви ме Клара. — Забелязала ли си някакви други странни неща в къщата освен тези, които вече спомена?

Разказах й за несъответствието между визуалната ми преценка за къщата от моя наблюдателен пост и от земя­та около нея.

Тя така се разсмя, че едва не се задави.

— Ще трябва да нагодя поведението си към това ново разкритие — каза Клара, когато си възвърна дар слово.

— Можеш ли да ми обясниш защо земите изглеждат някак наклонени и защо компасът показва толкова раз­лични измервания, когато съм тук долу и когато съм го­ре на хълма? — попитах аз.

— Положително мога, но няма да има никакъв сми­съл за теб. Нещо повече, може дори да се уплашиш.

— Това нещо общо с компаса ли има, Клара? Или с мен? Да не съм откачила или какво?

— Естествено, че има отношение към теб; ти си чове­кът, който е направил тези измервания; но не става въп­рос, че откачаш; друго е.

— Какво е то, Клара? Кажи ми. От цялата тази работа тръпки ме побиват. Като че ли съм попаднала в научно-фантастичен филм, където нищо не е реално и всичко може да се случи. Ненавиждам този жанр!

Клара явно не желаеше да ми разкрие нищо повече. Вместо това ме попита:

— Не обичаш ли неочакваното?

Разказах й, че за мен братята ми са били нещо толко­ва смазващо, че ми бяха дошли до гуша и бях намразила по принцип всичко, което те харесваха. Те гледаха по телевизията „Зоната на здрача" и си умираха по този се­риал. А според мен всичко беше нагласено и представ­ляваше чиста манипулация.

— Да видим как мога да ти го кажа — отстъпи Клара. — Първо на първо, това определено не е къща от науч­ната фантастика. По-скоро е къща на изключителното намерение. Причината, поради която не мога да обясня несъответствията в нея, е в това, че все още не мога да ти обясня какво е намерение.

— Ако обичаш, не ми говори с гатанки, Клара — по­молих я аз. — Това не само ме плаши, но и направо ме вбесява.

— За да можеш да разбереш тази деликатна материя, налага се да ти говоря по заобиколен начин — каза Кла­ра. — Така че нека първо да ти разкажа за човека, който е пряко отговорен за присъствието ми тук, в къщата, а непряко — за отношението ми към теб. Той се казваше Хулиан и беше най-изключителното същество, което можеш да срещнеш. Той ме намери един ден, когато бях загубила пътя си из онези планини в Аризона, и ме дове­де тук, в тази къща.

— Почакай малко, Клара, ти каза, струва ми се, че та­зи къща е на твоето семейство от поколения насам — припомних й аз.

— Пет поколения, за да бъдем точни — отвърна тя.

— Как можеш така безгрижно да твърдиш две толко­ва противоречиви неща?

— Не си противореча. Ти си тази, която тълкува не­щата без нужната основа. Истината е, че тази къща при­надлежи на семейството ми от поколения. Но моето се­мейство е едно абстрактно семейство. То е семейство та­ка, както тази къща е къща, а Манфред е куче. Но ти ве­че знаеш, че Манфред не е истинско куче; нито тази къ­ща е истинска така, както всяка друга къща. Разбираш ли какво имам предвид?

Не бях настроена за гатанките на Клара. Известно време помълчах, надявайки се, че тя ще смени темата. После се почувствах гузна за сприхавото си и мрачно настроение.

— Не, не разбирам какво имаш предвид — казах нак­рая аз.

— За да можеш да разбереш всичко това, ти трябва да се промениш — каза търпеливо Клара. — Но, от друга страна, ти точно затова и си тук — за да се промениш. И да се промениш означава, че ще трябва да бъдеш в със­тояние успешно да извършиш абстрактния полет, а тога­ва всичко вече ще ти стане ясно.

След отчаяното ми настояване тя ми обясни, че този невъобразим полет символично представлява премества­не от дясната страна на челото към лявата, но същинско­то му значение е да се доведе етерната част от нас, двой­ника, във всекидневното ни съзнание.

— Както вече ти обясних — продължи тя, — дуализ­мът тяло-ум е фалшива дихотомия. Истинското разделе­ние е между физическото тяло, което подслонява ума, и етерното тяло, или двойника, което подслонява нашата енергия. Абстрактният полет се извършва, когато нака­раме двойника да се прояви във всекидневния ни живот. С други думи, в момента, в който физическото ни тяло придобие пълно съзнание за своята енергетична, етерна, допълваща го част, ние ще сме прескочили в абстрактна­та, напълно различна сфера на осъзнаване.

— Ако това означава, че първо ще трябва да се про­меня, сериозно се съмнявам дали изобщо някога ще бъ­да в състояние да направя този прескок — казах аз. — Всичко, изглежда, се е вкоренило така дълбоко в мен, че сякаш е за цял живот.

Клара наля в чашата ми малко вода. Остави керамич­ната кана и ме погледна прямо.

— Има начин да се промениш — каза тя. — И досега съм ти проглушила ушите с него; нарича се преглед.

Тя ме увери, че един дълбок и пълен преглед ни дава възможност да осъзнаем какво искаме да променим, ка­то ни позволява да видим живота си, без да се заблужда­ваме. Той ни дава една кратка пауза, през която можем да направим избора дали да приемем обичайното си по­ведение, или да го променим, като възнамерим премах­ването му, преди окончателно да ни е хванало в капана си.

— И как може да се възнамери премахването на не­що? — попитах аз. — Просто казваш „Махай се, Сата­на!", така ли?

Клара се разсмя и отпи глътка вода.

— За да се променим, ние трябва да отговаряме на три условия — каза тя. — Първо, трябва да оповестим на висок глас решението си да се променим, така че да ни чуе намерението. Второ, трябва за известен период от време да ангажираме съзнанието си. Не можем да за­почнем нещо и щом се почувстваме обезкуражени, просто да се откажем. Трето, трябва да разглеждаме ре­зултата от своите действия с чувство на пълна отстране­ност. Това означава, че не бива изобщо да допускаме по­нятията успех или провал. Ако следваш тези три стъпки, ти ще можеш да промениш всяко нежелано чувство или наклонност в себе си — увери ме Клара.

— Не знам, Клара — казах скептично аз. — Така, както ми го казваш, изглежда много просто.

Проблемът не беше в това, че не исках да й вярвам, а просто аз винаги съм била практична; а от практична гледна точка задачата да променя поведението си беше потресаваща, нищо че три-степенната й програма изг­леждаше простичка.

Довършихме закуската си в пълно мълчание. Единст­веният звук в кухнята беше постоянното процеждане на водата, като преминаваше през варовиковия филтър. Той ми създаваше съвсем конкретната представа за пос­тепенния пречистващ процес на прегледа. Внезапно из­питах прилив на оптимизъм. Може би ще е възможно да се променя, да се пречистя, капка по капка, мисъл по мисъл, също както водата, която преминаваше през фил­търа.

Над нас ярките лампи хвърляха тайнствени сенки по бялата покривка. Клара остави пръчиците и започна да извива пръсти, сякаш искаше да направи фигури от сен­ки по покривката. Очаквах всеки момент да направи зайче или костенурка.

— Какво правиш? — попитах аз, нарушавайки мъл­чанието.

— Това е форма на общуване — обясни тя, — обаче не с хора, а с тази сила, която наричаме намерение.

Тя изпъна показалеца и кутрето си, леко сви средния и безименния и като докосна връхчетата им с палеца, затвори кръга. Каза ми, че това е сигнал за улавяне вни­манието на тази сила и по този начин й се дава възмож­ност да навлезе в тялото чрез енергийните линии, които свършват или започват от връхчетата на пръстите.

— Енергията идва през показалеца и кутрето, когато те се изпънат като антена — обясни тя, като ми показа отново как се държат. — Така енергията се улавя и се задържа в кръга, образуван от останалите три пръста.

Каза ми, че с това специфично положение на ръката можем да притеглим достатъчно енергия в тялото, за да го излекуваме или укрепим или за да променяме настро­енията и навиците си.

— Хайде да отидем във всекидневната, където ще ни е по-удобно — каза Клара. — Не знам за теб, но на мен тази пейка взе много да ми убива.

Клара стана и прекосихме тъмния двор, минахме през задния вход и коридора на голямата къща и стигнахме във всекидневната. За моя изненада газената лампа вече беше запалена, а Манфред спеше, свит на кълбо до едно кресло. Клара се настани удобно в това кресло, което винаги приемах като любимото й място. Тя взе карето с бродерия, което бе шила, и внимателно направи още ня­колко бода, като промушваше иглата в плата и я изтег­ляше с изящно, плавно движение на ръката. Очите й бя­ха приковани в работата.

Толкова необичайно ми беше да гледам как тази сил­на жена се занимава с бродерия, че я бях зяпнала любо­питно, опитвайки се да различа какво точно бродира. Клара забеляза интереса ми и вдигна плата да го видя. Беше калъфка за възглавница с избродирани пеперуди, кацнали върху ярки цветя. Изглеждаше ми доста безв­кусно.

Клара се усмихна, сякаш доловила критичното ми мнение за нейната работа.

— Можеш да ми кажеш, че работата ми е самата кра­сота или че просто си губя времето — каза тя, докато правеше поредния бод, — но това няма да засегне вът­решното ми спокойствие. Това отношение се нарича „да си знаеш цената*'. — След това си зададе риторичен въп­рос и сама си отговори: — И каква мислиш е моята це­на? Абсолютна нула.

Казах й, че според мен тя е забележителна и изключи­телно вдъхновяваща личност. Как може да каже, че няма никаква цена?

— Много е просто — обясни Клара. — Когато поло­жителната и отрицателната сила са в равновесие, те се неутрализират една друга и това означава, че стойността ми е нулева. Означава още, че аз не мога да се разстроя, когато някой ме критикува, нито пък да се разтопя от удоволствие, когато някой ме хвали.

Клара взе една игла и въпреки мъждивата светлина с лекота я вдяна.

— Китайските мъдреци от древни времена са вярва­ли, че безпределното непознато било пазено от огромен дракон, чиито люспи блестели с ослепителна светлина. Те смятали, че драконът внушавал страх на храбрите търсещи, които дръзвали да се приближат до него, с ос­лепителния си блясък, с мощната си опашка, която само с леко потрепване смазвала всичко по пътя си, и с изга­рящия си дъх, който превръщал в пепел всичко в обсега си. Но те още смятали, че имало един начин да минеш неусетно покрай този недосегаем дракон.

Клара каза как те смятали, че ако човек се слее с на­мерението на дракона, може да стане невидим и да мине през окото на дракона.

— Какво означава това, Клара? — попитах аз.

— Означава, че чрез прегледа ние можем да се опраз­ним от мисъл и желание, което за тези древни мъдреци означавало да станеш едно с намерението на дракона и следователно невидим.

Взех една бродирана възглавница, също изработена от Клара, и я подпъхнах зад гърба си. Вдишах дълбоко няколко пъти, за да проясня ума си. Исках да проумея какво ми казва. Упорството й да използва китайски ме­тафори все повече ме объркваше. Но всичко, което каз­ваше, изглеждаше толкова важно, че съзнавах как аз ще загубя, ако поне не се опитам да я разбера.

Както гледах Клара да бродира, ненадейно си спом­них за майка ми. Може би тъкмо този спомен породи у мен монументална тъга, някакъв безименен копнеж; или може би това се дължеше на нещата, които слушах от Клара; или може би просто от това, че бях в нейната празна, призрачно красива къща под мистериозната светлина на газената лампа. Очите ми се изпълниха със сълзи и аз се разхлипах.

Клара скочи от стола си и застана до мен. Прошепна на ухото ми толкова високо, че прозвуча като вик:

— Да не си посмяла да се отдаваш на самосъжаление в тази къща. Сториш ли го, къщата ще те отблъсне; ще те изплюе, също както ти изплюваш костилка от масли­на.

Предупреждението й ми оказа нужното въздействие. Тъгата ми мигновено се изпари. Избърсах очи, а Клара продължи да говори, сякаш нищо не се бе случило.

— Изкуството на празнотата е техника, практикувана от тези китайски хора на мъдростта, които искали да ми­нат през окото на дракона — каза тя, след като седна от­ново на мястото си. — Днес ние го наричаме изкуство на свободата. Смятаме термина за по-добър, защото това изкуство наистина води до една абстрактна сфера, къде­то човешкото е без значение.

— Това означава ли, че е нечовешка сфера? Клара остави бродерията в скута си и ме погледна.

— Това означава, че почти всичко, което сме чували за тази сфера от мъдреците и просветлените, стремели се към нея, намирисва на човешки грижи. Ние обаче, хо­рата, които практикуваме изкуството на свободата, сме открили от непосредствен опит, че това описание е не­точно. В нашия опит което и да било човешко нещо в тази сфера е толкова незначително, че се губи в необят­ната празнота.

— Почакай малко, Клара. Ами какво ще кажеш за онези легендарни персонажи, наричани китайските безс­мъртни? Те постигнали ли са свобода по начина, който ти имаш предвид?

— Не по начина, който ние имаме предвид — каза Клара. — За нас свободата означава да си свободен от човешкото. Китайските безсмъртни попадат в клопката на собствените си митове за безсмъртие, мъдрост или за това, че са се освободили и са се върнали на земята, за да водят и други по пътя. Те са били учени, музиканти, обладавали са свръхестествени сили. Били са справедли­ви и снизходителни, доста подобни на класическите гръцки богове. Дори нирваната е човешко състояние, при което блаженството е да се освободиш от плътта.

Клара успя да ме накара да се почувствам напълно безнадеждно. Казах й, че през целия ми живот са ме об­винявали, че ми липсва човешка топлота и разбиране. По-точно, казвали са ми, че съм най-студеното същест­во, което може да срещне човек. А сега Клара ми гово­реше, че свобода означава да се освободиш от човешко­то съчувствие. А от това, че не го притежавах, аз винаги бях имала чувството, че ми липсва нещо изключително важно.

Отново едва не се разплаках от самосъжаление, но Клара пак ми се притече на помощ.

— Да се освободиш от човешкото, изобщо не означа­ва такова идиотско нещо като да не притежаваш топлота или състрадание — каза тя.

— Дори и така, пак ми е невъзможно да проумея сво­бодата по начина, по който я описваш — настоях аз. — Не съм сигурна дали ще ми се иска дори и частица от нея.

— А аз съм сигурна, че искам всяка част от нея — от­върна тя. — Макар че и моят ум не може да я проумее, повярвай ми, тя съществува! Повярвай ми също, че ня­кой ден ти самата ще говориш на някой друг нещата, за които ти говоря аз сега. Може дори да използваш същи­те думи. — Тя ми намигна, сякаш знаеше със сигурност, че това ще се случи.

— Когато продължиш да правиш прегледа, ще ти се яви входът към сферата, в която човешкото не същест­вува — добави Клара. — Това ще бъде покана да минеш през окото на дракона. Именно това ние наричаме абст­рактен полет. И в действителност представлява преска­чане на огромна бездна, за да се озовеш в сфера, която не може да бъде описана, защото мерилото за нея не е човекът.

Вцепених се от страх. Не смеех да се отнеса лековато към думите на Клара, защото тя винаги говореше сери­озно. Мисълта да загубя човешкото в себе си, такова, каквото го имах, и да скоча в една бездна, беше повече от ужасяваща. Понечих да я попитам дали знае кога ще ми се яви този вход, но тя продължи обяснението си.

— А истината е, че този вход винаги е пред нас — ка­за Клара, — но само хората със спокоен ум и сърце в мир могат да видят или почувстват наличието му.

Тя ми обясни, че да се нарича това вход, не е метафо­ра, защото понякога наистина се явява направо като вра­та, черна пещера, ослепителна светлина или някакво друго въобразимо нещо, дори око на дракон. Каза, че в това отношение метафорите на ранните китайски мъдре­ци съвсем не са били просто измислица.

— Друго, което са вярвали древните китайски търсе­щи, е, че невидимостта е естествена последица от пости­гането на спокойно безразличие — каза тя.

— Какво е спокойно безразличие, Клара?

Вместо да ми отговори направо, тя ме попита дали някога съм виждала очите на бойни петли.

— Никога през живота си не съм гледала бой на пет­ли — отговорих аз.

Клара ми обясни, че погледът в очите на бойния пе­тел не е погледът, който се вижда в очите на обикнове­ните хора или животни, защото техните очи отразяват топлина, съчувствие, гняв, страх.

— В очите на бойния петел няма нищо от това — раз­каза ми Клара. — Вместо това те отразяват едно неопи­суемо безразличие, нещо, което се намира и в очите на тези, които са направили големия преход. Защото те не гледат навън към света, те са се обърнали навътре, за да съзерцават това, което още не присъства.

— Окото, което гледа навътре, е неподвижно — про­дължи Клара. — То не отразява човешки грижи или страхове, а празнотата. Виждащите, които са се вглеж­дали в безпределното, свидетелстват, че безпределното им отвръща със студено, непоклатимо безразличие.