Магическият преход

11.

— Слагала си камъните както ти падне — каза тя, ка­то огледа пътеката. — И още не си събрала всичките листа. Какво си правила целия следобед, пак ли си вита­ла из облаците?

За мой ужас един съвсем ненавременен порив на вя­търа разпиля спретнатите купчини листа, преди да съм успяла да ги прибера в коша.

— На мен пътеката ми изглежда доста добре — казах аз, оправдавайки се. — Колкото до листата, ами какво да правя, като вятърът все ги разпилява?

— Когато човек си е поставил за цел съвършената форма, тогава „доста добре" не е достатъчно добре — прекъсна ме Клара. — Ти вече трябваше да знаеш, че външната форма на всяко нещо, което правим, всъщност е израз на вътрешното ни състояние.

Казах й, че не виждам как подреждането на тежки ка­мъни може да бъде нещо друго, освен тежък труд.

— Това е, защото ти правиш всичко само за да от­биеш номера — отвърна тя. Тръгна покрай редицата ка­мъни, които бях подредила, и поклати глава. — Тези ка­мъни изглеждат сякаш си ги нахвърляла, без да се съоб­разиш как на тях им подхожда.

— Вече мръква и не ми оставаше време — обясних аз. Нямах никакво настроение за дълги беседи по есте­тика и композиция. Освен това смятах, че и без това раз­бирам повече от Клара по въпроса за композицията, за­щото я бях изучавала в часовете по рисуване.

— Да поставяш камъни, е същото, като да практику­ваш кунг-фу — каза Клара. — Важното е как правим не­щата, а не колко бързо или колко много сме свършили.

Разтърсих китки, за да поотпусна схванатите си пръс­ти.

— Да не искаш да кажеш, че мъкненето на камъни е част от подготовката в бойни изкуства? — попитах из­ненадана аз.

— А ти какво мислиш, че е кунг-фу? — попита вмес­то отговор тя.

Заподозрях, че ми задава провокационен въпрос, за­това се поколебах за миг да потърся правилния отговор.

—- Система от бойни техники, които са част от едно бойно изкуство — убедено казах аз.

Клара поклати глава.

— Само й дай на Тайша да ти излиза с прагматични отговори — каза тя през смях.

Тя седна на един от плетените столове в края на дво­ра, откъдето пътеката се виждаше добре. Аз се стоварих на другия стол до нея. Когато се наместих удобно, обля­гайки крака на ръба на една голяма керамична саксия, Клара започна да ми обяснява, че терминът „кунг-фу" произлиза от съчетанието на два китайски йероглифа, единият означава „работа, свършена за даден период от време*⁵, другият означава „човек". Когато тези два йе­роглифа се съчетаят, терминът означава стремеж на чо­века да се усъвършенства чрез постоянни усилия. Тя за­яви, че независимо дали практикуваме традиционните упражнения, подреждаме камъни или събираме листа, чрез действията си ние винаги даваме израз на вътреш­ното си състояние.

— Така че, да усъвършенстваме действията си, озна­чава да усъвършенстваме себе си — каза Клара. — Това е истинското значение на кунг-фу.

— И все пак аз така и не виждам връзката между гра­динската работа и практикуването на кунг-фу — казах аз.

— Тогава ще ти го обясня още по-подробно — отвър­на Клара с тон на пресилено търпение. — Възложих ти да носиш камъни от потока, защото изкачването по стръмната пътека с допълнителна тежест би развило вътрешната ти сила. Нас ни интересува не просто да раз­виваме мускули, а по-скоро да култивираме вътрешната енергия. Освен това всички дихателни движения, на ко­ито съм те научила досега и които ти трябва да практи­куваш всеки ден, са предназначени да увеличат вътреш­ната ти сила.

Тя ме накара да се почувствам гузна. От начина, по който ме погледна, когато казваше, че трябва да правя дихателните упражнения всеки ден, усетих, че тя знае, че не съм ги правила съвестно.

— Нещата, които учиш тук с мен, могат да се съотне­сат с това, което в Китай се нарича вътрешно кунг-фу или ней-кунг — продължи Клара. — Вътрешното кунг-фу използва контролираното дишане и циркулацията на енергията, за да укрепи тялото и здравето на човека; до­като външните бойни изкуства като формите на карате, които си изучавала с японските си учители, и някои от хватките, които аз ти показах, се съсредоточават над развиването на мускули и бързи реакции на тялото, при които се освобождава енергия и се насочва извън нас.

Клара каза, че вътрешното кунг-фу се е практикувало от монаси в Китай много преди да се развият външните или твърди стилове на борба, които днес са познати ши­роко като кунг-фу.

— Но разбери едно нещо — продължи Клара. — Не­зависимо дали изучаваш бойни изкуства или дисципли­ната, в която аз те въвеждам, целта на тренировките е да усъвършенстваш вътрешната си същност, така че тя да се издигне над външната си форма с цел да се извърши абстрактният полет.

Като мрачен облак ме обгърна потиснато, обезкура­жено състояние. Отново ме завзе старото ми чувство на провал. Дори и да правех дихателните движения, както ми препоръчваше Клара, знаех си, че никога няма да постигна успех в което и да било от нещата, които тя изискваше от мен. Дори не бях в състояние да проумея какво означава големият преход, още по-малко пък да го възприема като прагматична възможност.

— Ти прояви много голямо търпение тези месеци — каза Клара, като ме потупа по гърба, сякаш доловила, че имам нужда от насърчение. — Никога всъщност не си ми додавала с безброй въпроси във връзка с постоянни­те ми внушения, че те обучавам на магьосничество като формална дисциплина.

Съзрях чудесна възможност да попитам нещо, което не ми излизаше от ума още от първия път, когато бе споменала тази дума.

— Защо наричаш тази формална дисциплина магьос­ничество? — попитах аз.

Клара се вгледа в мен с пронизващ поглед. Изражени­ето на лицето й беше самата сериозност.

— Трудно е да се каже. Нежеланието ми да го обсъж­даме се дължеше на това, че не исках да го назовавам погрешно и по този начин да те уплаша — отговори тя.

— Сега обаче мисля, че е време да поговорим за това. Но първо нека да ти разкажа нещо повече за хората от древно Мексико.

Клара се наведе към мен и с понижен глас каза, че хо­рата от предиспанско Мексико в много отношения доста приличали на древните китайци. Може би понеже и ед­ните, и другите имат общ произход, те споделяли и схо­ден мироглед. Древните индианци от Мексико, обаче, имали леко преимущество, каза тя, защото светът, в кой­то живеели, бил в преход. Това ги направило крайно ек­лектични и любознателни към всяка страна на същест­вуванието. Те искали да разберат Вселената, живота, смъртта и целия обхват човешки възможности от гледна точка на осъзнаване и възприятие. Изключителният им стремеж към знание ги довел до това да развият практи­ки, които им позволявали да достигат до невъобразими нива на осъзнаване. Те направили подробни описания на практиките си и „картографирали" световете, които тези практики разбулват. Тази традиция те предавали от по­коление на поколение, като винаги я обгръщали в тайна.

Почти задъхвайки се от вълнение или може би прек­лонение, Клара завърши беседата си за тези древни ин­дианци, като каза, че те били истински магьосници. Тя ме погледна с широко отворени очи; в здрача зениците й изглеждаха огромни. Тя ми довери, че нейният учител, един мексикански индианец, разполагал с пълното зна­ние за тези древни практики и я научил на тях.

— Ти мен на тези практики ли ме обучаваш, Клара? — попитах аз, заразявайки се от нейното вълнение. — Ти каза, че кристалите били използвани като оръжие от древните магьосници, а магическите движения били за­редени със силата на тяхното намерение и че прегледът също е изнамерен още в древни времена. Това означава ли, че аз се уча на магьосничество?

— Това е отчасти така — каза Клара. — Но засега е по-добре да не се съсредоточаваш много над факта, че тези практики са магически.

— Защо не?

— Защото ние се интересуваме от нещо отвъд този клон езотерични ритуали и заклинания на магьосниците от древните времена. Разбираш ли, ние вярваме, че тех­ните особени практики и натрапчивият стремеж към си­ла в резултат водят само до по-голямо развиване на Аза. А този път е задънен, защото никога не води към пълна­та свобода. А ние именно към това се стремим. Опас­ността е, че човек лесно може да се поддаде на нагласата на тези магьосници.

— Аз няма да се поддам — уверих я.

— В момента наистина не мога да ти разкажа нищо повече — заключи тя почти раздразнено. — Но с тече­ние на времето ти ще научиш всичко.

Почувствах се измамена и бурно запротестирах. Об­виних я, че умишлено си играе с мислите и чувствата ми, като ме подмамва с късчета информация, които раз­дразват любопитството ми, и с обещания, че всичко щя­ло да се изясни в някакво неопределено бъдеще време.

Клара не обърна никакво внимание на протестите ми. Все едно, че нищо не бях казала. Тя стана, отиде към купчината камъни, избра един едър и го вдигна така, ся­каш беше от стиропор. Позамисли се сякаш от коя стра­на да го обърне и после го положи на края на пътеката. После подреди от двете му страни два други камъка с големината на футболна топка. Когато реши, че е довол­на от наместването им, тя отстъпи назад да прецени въз­действието. Трябваше да призная, че пътеката от гради­ната, гладките сиви камъни, които бе подредила, и ост­ровърхите зелени стьбълца на растенията представлява­ха най-хармонична композиция.

— Важното е да манипулираш нещата с изящество — напомни ми Клара, докато вдигаше друг камък. — Вът­решното ти състояние се отразява в начина, по който се движиш, говориш, ядеш или поставяш камъните. Няма значение какво правиш, важното е само да събираш енергия с действията си и да я преобразуваш в сила.

Клара се загледа в пътеката за известно време, сякаш преценяваше къде да постави следващия камък, който държеше. Когато откри подходящото място, тя внима­телно го постави и ласкаво го потупа.

— Като художник ти трябва да знаеш, че камъните трябва да се поставят на място, където ще бъдат в равно­весие — каза тя, — а не където на теб ти е най-лесно да ги оставиш. Естествено, ако ти си заредена със сила, то­гава можеш да ги пускаш както си искаш и резултатът ще бъде самата красота. Истинската цел на упражнение­то с полагането на камъни е да разбереш именно това.

От тона на гласа й и от грозния, безразборен начин, по който аз бях сложила камъните, разбрах, че пак съм се провалила. Почувствах се безкрайно потисната.

— Клара, аз не съм художник — признах си. — Аз съм просто студентка. И по-точно, бивша студентка. На­пуснах художественото училище преди една година. Ха­ресва ми да си въобразявам, че съм художничка, но тол­кова. Аз съм едно нищо.

— Всички ние сме нищо — напомни ми Клара.

— Знам, но ти си тайнствено, силно нищо, докато аз съм мижаво, тъпо, дребно нищо. Не мога дори да подре­дя купчина тъпи камъни. Няма никаква...

Клара сложи длан на устата ми.

— Нито дума повече — предупреди ме тя. — Повта­рям ти, внимавай какво произнасяш на глас в тази къща. Особено по свечеряване!

Вече беше почти тъмно и всичко се бе стаило така спокойно и неподвижно, че изглеждаше някак свръхес­тествено. Птиците бяха замлъкнали. Всичко беше стих­нало, дори вятърът, който толкова ми бе досаждал пре­ди, когато се опитвах да събера листата, сега бе спрял.

— По това време няма никакви сенки — прошепна Клара. — Хайде да седнем под това дърво в тъмното и да видим дали ще можеш да призовеш света на сенките.

— Почакай, Клара — казах аз с висок шепот, който почти граничеше с писък. — Какво смяташ да правиш с мен?

Стомахът ми се сви от нервно напрежение и въпреки вечерния хлад челото ми се обля в пот.

Тогава Клара ме попита съвсем направо дали съм уп­ражнявала дишането и магическите движения, на които ме бе учила. Повече от всичко ми се искаше да можех да й кажа, че съм ги правила, но това щеше да бъде лъжа. Истината е, че ги бях правила съвсем малко, само колко­то да не ги забравя, защото прегледът отнемаше цялата енергия, с която разполагах, и не ми оставяше време за нищо друго. Вечер бях прекалено уморена, за да правя каквото и да било, затова направо си лягах.

— Не си ги правила редовно, иначе нямаше да бъдеш в такова жалко състояние — каза Клара, като се наведе по-близо до мен. — Трепериш като листо. В дишането и движенията, на които те учих, има една тайна и тя ги прави неоценими.

— К-каква е тя? — попитах със запъване аз. Клара ме потупа по главата.

— Те трябва да се изпълняват всеки ден, иначе губят стойността си. Не би си помислила, че можеш да минеш, без да ядеш и пиеш вода, нали? Упражненията, на които те уча, са дори по-важни от храната и водата.

Успя да ме убеди. Аз мълчаливо се заклех да ги правя всяка вечер, преди да си легна, и отново на сутринта, щом се събудя, и преди да отида в пещерата.

— Човешкото тяло има една резервна енергийна сис­тема, която влиза в действие, когато сме в стрес — обяс­ни Клара. — А ние стигаме до стрес всеки път, когато правим нещо прекалено. Като например да се притесня­ваш прекалено много за себе си и за това как се предста­вяш, както е в момента. Затова едно от най-важните предписания в изкуството на свободата е да се избягват прекаленостите.

Тя каза, че движенията, на които ме учи, независимо дали се наричат дишане или магически движения, са важни, защото задействат пряко резервната система и ако се наричат неотменими, то е, защото позволяват на допълнителна енергия да мине през и в резервните пъте­ки. Така, когато бъдем призовани да действаме, вместо да бъдем изчерпани от стреса, ние ставаме по-силни и разполагаме с допълнителна енергия за изключителни задачи.

— А сега, преди да призовем света на сенките, ще ти покажа още две от неотменимите магически движения, които се съчетават с дишане — продължи тя. — Прави ги всеки ден и не само няма да се уморяваш или да се разболяваш, но и ще имаш много допълнителна енергия за своето възнамеряване.

— Моето какво?

— Твоето възнамеряване — повтори Клара. — За да възнамериш резултата от всяко нещо, което правиш. Спомняш ли си?

Тя хвана раменете ми и ме извъртя, докато застанах с лице на север.

— Това движение е особено важно за теб, Тайша, за­щото дробовете ти са отслабнали от прекалено хленчене и плач — каза тя. — Цял един живот да се самосъжаля­ваш, това не може да не вземе своята дан от дробовете ти.

Думите й ме сепнаха и събудиха вниманието ми. Вгледах се как сви леко колене и глезени, като зае из­ходното положение от бойното изкуство, наречено „изп­равен кон", понеже наподобява ездач, яхнал кон, като нозете са разтворени до ширината на раменете и са леко свити. Показалецът на лявата й ръка беше насочен надо­лу, а останалите пръсти извити от второто кокалче. Ко­гато започна да вдишва, тя плавно, но със сила завъртя глава наляво, докъдето можеше, и същевременно напра­ви пълен кръг с лявата си ръка над главата и до долу, а като го завърши, сложи дланта си на опашната кост. За­едно с това изви дясната си ръка зад кръста и после, сви­та на юмрук, я постави върху опакото на лявата длан, притискайки я над лявата китка.

С десния юмрук тя изтласка нагоре лявата ръка по гръбначния стълб, докато напълно сгънатият ляв лакът опря до хълбока й, и свърши вдишването. Задържа дъх, докато преброиш до седем, после освободи напрежение­то на лявата ръка, спусна я отново до опашната кост и пак направи пълен кръг над главата отпред и накрая постави дланта на лявата си ръка върху лонната кост. В същото време върна дясната си ръка през кръста отпред и сложи юмрука върху гърба на лявата длан, след това я изтласка нагоре по корема и завърши издишването.

— Прави това движение веднъж с лявата ръка и вед­нъж с дясната — каза тя. — По този начин ще уравнове­сиш двете си страни.

За демонстрация тя повтори още веднъж същата по­редица движения, редувайки ръцете, като този път изви­ваше глава наляво.

— Сега опитай ти, Тайша — каза тя, като отстъпи настрани, за да ми остави място за пълния замах на ръ­ката назад.

Повторих движенията й. Когато извивах лявата си ръ­ка назад, усетих болезнено обтягане по вътрешната й страна, което минаваше от пръстите до ямката под миш­ниците.

— Отпусни се и остави енергията от дишането да премине през ръката ти и да изтече от върха на показа­леца — каза тя. — Дръж го изпънат, а останалите пръс­ти извити. По този начин ще освободиш всякакво блоки­ране на енергия по пътечките в цялата ти ръка.

Когато придвижих сгънатата си ръка нагоре по гърба, болката се изостри още повече. Клара забеляза измъче­ното ми изражение.

— Не се насилвай толкова — предупреди ме тя, — иначе ще си разтеглиш сухожилията. А докато движиш ръцете си нагоре по гръбнака, свивай малко повече ра­менете.

След като изпълних движението с дясната ръка, усе­тих как мускулите на бедрата ми пламнаха от това, че стоях леко приклекнала. Макар че бях заемала същата поза всеки ден, когато практикувах кунг-фу, сега имах чувство, че краката ми вибрират, сякаш през тях преми­нава електрически ток. Клара предложи да се изправя и да поразтръскам краката си в продължение на няколко минути, за да освободя напрежението.

Тя подчерта, че в това магическо движение въртенето и натискът нагоре на ръцете в съчетание с дишането придвижват енергия към органите в гръдния кош и ги оживяват. Това масажира дълбоките центрове вътре, ко­ито много рядко се активират. Извиването на главата масажира вратните жлези и същевременно отваря про­ход за енергията към тила. Тя обясни, че когато се раз­будят и захранят с енергията от дишането, тези центрове могат да разкрият такива тайни, каквито изобщо не мо­жем да си въобразим.

— За следващото магическо движение — каза Клара — застани със събрани крака и гледай право напред, ся­каш във врата, която се каниш да отвориш.

Клара ми каза да вдигна ръце до нивото на очите и да извия пръсти така, сякаш ги пъхам в жлебовете за отва­ряне на плъзгащи се врати.

— Това, което ще отвориш обаче, е процеп в енергий­ните линии на света — обясни тя. — Представи си тези линии като опнати отвесни струни, които образуват па­раван пред теб. Сега трябва да сграбчиш по една стиска от тези фибри и да ги дръпнеш в двете страни с всичка сила. Дърпай, докато не се отвори достатъчно широк процеп, за да можеш да минеш през него.

Каза ми, че щом направя тази пролука, трябва да пристъпя напред с левия крак и използвайки го за опора после много бързо да се завъртя на сто и осемдесет гра­дуса обратно на часовниковата стрелка, докато се окажа с лице към посоката, от която съм дошла. Като се завър­тя по този начин, енергийните линии, които съм отдръп­нала настрани, ще ме обвият.

За да се върна, каза тя, аз трябва отново да отворя ли­ниите, като ги дръпна настрани по същия начин, както преди, след това да изляза навън с десния крак и бързо да се извъртя на сто и осемдесет градуса по часовнико­вата стрелка веднага щом направя стъпката. По този на­чин аз ще развия обратно нишките и отново ще бъда с лице към посоката, от която съм започнала магическото движение.

— Това е едно от най-силните и тайнствени магичес­ки движения — предупреди ме Клара. — С него можем да отваряме врати към различни светове, естествено, при положение че сме натрупали допълнителна вътреш­на енергия и сме в състояние да осъществим намерение­то на това магическо движение.

Доста се притесних от сериозния й тон и изражение.

Не знаех какво да очаквам, ако успеех да отворя тази не­видима врата. Тогава с твърд тон тя ми даде някои пос­ледни наставления.

— Докато пристъпваш вътре — каза тя, — тялото ти трябва да се почувства като вкоренено, тежко, изпълне­но с напрежение. Но веднъж щом се озовеш вътре и се завъртиш в полукръг, трябва да се почувстваш лека и въздушна, сякаш се рееш нагоре. Когато влизаш през процепа, ти издишваш рязко, а после бавно и дълбоко вдишваш, изпълвайки докрай дробовете си с енергията иззад този параван.

Изпълних упражнението няколко пъти, а Клара ме наблюдаваше. Но чувствах, че това са просто външни движения; не можех да усетя как енергийните фибри об­разуват паравана, за който говореше Клара.

— Не дърпаш вратата настрани достатъчно силно — поправи ме Клара. — Използвай вътрешната си енергия, не просто мускулите на ръцете. Издишай напълно засто­ялия въздух, като глътнеш стомаха си, докато пристъп­ваш напред. Веднъж влезеш ли вътре, вдишай колкото повече пъти успееш, но внимавай. Не се задържай там повече, отколкото ти е нужно.

Набрах цялата си сила и сграбчих въздуха. Клара зас­тана зад мен, хвана ръцете ми под лакътя и с всичка си­ла ги дръпна настрани. Мигновено изпитах чувството сякаш се отвори плъзгаща се врата. Рязко издишвайки, аз се хвърлих през нея или по-скоро Клара ме тласна силно напред. Спомних си, че трябва да се обърна и да дишам дълбоко, но за миг се разтревожих, че няма да знам кога да изляза. Клара долови това и ми каза кога да спра да дишам и кога да пристъпя обратно навън.

— Когато практикуваш това магическо движение са­ма — каза Клара, — ти ще се научиш да го правиш съ­вършено. Но внимавай. Веднъж преминеш ли през този процеп, всичко може да ти се случи. Запомни, трябва да бъдеш предпазлива, но в същото време смела.

— И как да знам кога кое да бъда? — попитах аз. Клара сви рамене.

— Известно време няма да знаеш. За съжаление ние ставаме предпазливи едва след като сме си изпатили.

Тя добави, че предпазливостта без малодушие се кре­пи на способността ни да контролираме вътрешната си енергия и да я насочваме към резервните канали, така че да ни бъде на разположение, когато ни потрябва за из­вънредни действия.

— Без достатъчно вътрешна енергия нищо не може да се постигне — каза Клара, — но ние трябва да я нат­рупваме и пречистваме. Така че хайде и двете да напра­вим някои от магическите движения, които си научила, и да видим дали можеш да бъдеш предпазлива, без да си малодушна, и да призовем света на сенките.

Почувствах прилив на енергия, който започна като малки вихърчета в стомаха ми. Отначало си помислих, че това е страх, но тялото ми не се чувстваше уплашено. По-скоро като че ли някаква безлична сила, опразнена от желания и чувства, се задвижи в мен, насочвайки се отвътре навън. Както се издигаше нагоре, плещите ми неволно се разтърсиха.

Клара отиде до средата на двора; последвах я. Тя за­почна да прави някои от магическите движения, като умишлено ги изпълняваше по-бавно, за да мога да я сле­дя.

— Затвори очи — прошепна тя. — Когато си със зат­ворени очи, по-лесно можеш да използваш енергийните линии, за да пазиш равновесие.

Затворих очи и започнах да се движа в унисон с Кла­ра. С лекота успявах да следвам знаците й за промяна на положението ми, но още трудно пазех равновесие. Знаех, че става така, понеже прекалено се стараех да из­пълнявам движенията правилно. Беше като в оня слу­чай, когато се опитах да вървя със затворени очи, но продължих да се спъвам, понеже отчаяно исках да ус­пея. Но постепенно желанието ми да съм ненадмината се стопи и тялото ми стана по-гъвкаво и изкусно. Както продължавах движенията, почувствах се така освободе­на от напрежението, че не си усещах костите и ставите. Като вдигах ръце над главата си, струваше ми се, че мо­га да ги протегна чак до върха на дърветата. Когато сви­вах колене и премествах надолу центъра на тежестта си, през нозете ми надолу протичаше поток от енергия. Из­питах усещането, че пускам корени. От стъпалата на краката ми изникваха линии и проникваха дълбоко в зе­мята, като ме караха да се чувствам невероятно устойчи­во. Постепенно границите между тялото ми и околната среда се разтопиха. С всяко движение, което правех, тя­лото ми сякаш все повече се стапяше и сливаше с мрака, докато започна да се движи и диша от само себе си.

Чувах дишането на Клара до себе си, докато изпълня­ваше същите движения. Със затворени очи аз долавях очертанията и положението й. В един момент ми се слу­чи изключително странно нещо. Почувствах зад челото ми да се включва светлина. Но като вдигнах очи нагоре, осъзнах, че тази светлина всъщност изобщо не беше вът­ре в мен. Идваше откъм върховете на дърветата, сякаш се бе включило огромно табло с електрическо осветле­ние в нощта, което може да озари цял стадион. Без ни­какво затруднение виждах Клара и всяко нещо в двора и околността.

Светлината беше с много странен оттенък; не можех да определя дали беше възрозова, прасковена или с цвят на светла печена глина. На места сиянието й се изменя­ше сякаш в зависимост от това накъде поглеждам.

— Не си движи главата — каза Клара, взирайки се любопитно в мен. — И стой все така със затворени очи. Концентрирай се само над дишането си.

Не знам защо ми каза да стоя все така със затворени очи, макар да виждаше, че са широко отворени. Опитвах се да определя багрите на светлината, защото тя сякаш се изменяше с най-лекото движение на главата ми. А яр­костта й се изменяше в зависимост от това колко силно се взирах в нея. Така потънах в сиянието около себе си, че загубих ритъма на дишане. После пак така внезапно, както се бе включила, светлината отново угасна и аз ос­танах в пълен мрак.

— Да вървим в кухнята и да си стоплим нещо за яде­не — каза Клара, като ме смушка леко.

Поколебах се. Бях загубила ориентация, чувствах се не на място. Тялото ми толкова натежа, че си помис­лих дали не трябва да поседна.

— Вече можеш да отвориш очи — каза Клара.

Не си спомням някога да ми е било толкова трудно да си отворя очите, както в този момент. Имах чувство, че ми коства цяла вечност, защото тъкмо успявах да ги по­отворя и те веднага се затваряха. Това отваряне и затва­ряне сякаш продължи много дълго, преди Клара да ме разтърси за раменете.

— Тайша, отвори си очите! — заповяда ми тя. — Да не си посмяла да ми припаднеш в ръцете. Чуваш ли ме?

Разтърсих глава, за да се посвестя, и очите ми се от­вориха. Били са затворени през цялото време. Беше неп­рогледен мрак, но през листата се процеждаше доста­тъчно лунна светлина, за да съзра силуета на Клара. Се­дяхме под дървото на две плетени кресла в двора.

— Как се озовах тук? — попитах аз озадачена.

— Вървя дотук и седна — каза Клара с тон сякаш то­ва се подразбираше от само себе си.

— Но какво се случи? Само преди миг имаше светли­на. Виждах всичко съвсем ясно.

— Това, което се случи, бе, че ти навлезе в света на сенките — каза Клара с тон на поздравление. — По ри­тъма на дишането ти знаех, че си влязла там. Но не ис­ках да те плаша в този момент, като те накарам да си погледнеш сянката. Ако беше я погледнала, ти щеше да узнаеш, че...

Мигновено разбрах за какво намеква Клара.

— Нямаше никакви сенки — задъхано казах аз. — Имаше светлина, но нищо нямаше сянка.

Клара кимна.

— Тази вечер ти откри нещо изключително ценно, Тайша. В световете извън нашия няма сенки!