Магическият преход

4.

Тя тъкмо сядаше на масата за закуска. Забелязах, че бяха сложени прибори и за мен, макар че предишната вечер тя не беше ми казала по кое време ще закусваме.

— Спах като мечка — отговорих искрено аз.

Тя ме покани да седна и ми сипа в чинията някакво месо на късчета с ароматни подправки. Споделих, че съ­буждането в непознато легло винаги ми е било много труден момент. Баща ми често си бе сменял службата и цялото семейство трябваше да се мести там, където си намираше работа. Изпитвах ужас от утринния шок да се събуждам в нова къща, неспособна да се ориентирам. Но този път страхът ми не беше се проявил. Чувството, което изпитах, като се събудих, беше, че тази стая и лег­лото винаги са си били мои.

Клара ме слушаше внимателно и кимаше.

— Това е, защото си в хармония с човека, на когото е стаята — каза тя.

— Чия е тази стая? — попитах заинтригувана аз.

— Ще научиш един ден — каза тя и ми сипа обилна порция ориз до месото в чинията. Подаде ми вилица. — Изяж всичко. Днес ще имаш нужда от цялата си сила.

Тя не ми позволи да говоря, докато не си изядох всичко от чинията.

— Какво ще правим днес? — попитах аз, докато тя отнасяше чиниите.

— Не ние — уточни тя. — Ти ще отидеш в една пещера, където ще започнеш своя преглед.

— Моя какво, Клара?

— Казах ти снощи, че всичко и всеки в тази къща има причина да е тук, включително и ти.

— Защо съм тук аз, Клара?

— Причината ти да бъдеш тук ще ти бъде обяснена постепенно — отговори тя. — А на най-простото ниво, ти си тук, защото ти харесва, независимо какво си мис­лиш. Втората и по-сложна причина е, че си тук, за да учиш и изпълняваш едно увлекателно упражнение, на­речено „преглед".

— Какво е това упражнение? В какво се състои?

— Ще ти разкажа за него, когато стигнем в пещерата.

— Защо не можеш да ми кажеш сега?

— Имай търпение, Тайша. Не мога да отговоря на всичките ти въпроси на този етап, защото ти нямаш дос­татъчно енергия да се справиш с отговорите. По-късно ти самата ще разбереш защо е толкова трудно да се обясняват някои неща.

— А сега си обуй туристическите обувки и да вървим — приключи тя разговора.

Излязохме от къщата и се заизкачвахме по ниските хълмове на изток, като следвахме същата пътека от пре­дишната вечер. След кратко изкачване съзрях равното място на височината, на което бях решила да дойда пак. Без да изчакам наставления от Клара, аз се насочих към него, защото изгарях от нетърпение да разбера дали мо­жех да видя къщата на дневна светлина.

Взрях се надолу към извитата като лък падина, сгу­шена между хълмовете и прикрита от зелените корони на дърветата. Но макар че беше ясно и слънчево, не мо­жех да видя и следа от къщата. Едно беше очевидно: ог­ромните дървета бяха повече, отколкото си спомнях от предишната вечер.

— Сигурно не можеш да различиш имението — оба­ди се Клара. — То е онова червеникаво място сред онази група мескитови дървета.

Неволно подскочих, защото така бях погълната от за­ниманието да се взирам в долината, че не бях чула Кла­ра да застава зад мен.

За да ми помогне, тя насочи вниманието ми към едно конкретно кътче сред зеленината долу. Помислих си да й кажа от учтивост, че го съзирам, поради навика ми ви­наги да се съгласявам с хората, но не исках да си започ­вам деня, като й угаждам. Замълчах си. Пък и в тази за­кътана долина имаше нещо толкова омайващо, че дъхът ми спря. Гледката така ме поглъщаше, че се замаях; об­легнах се на една скала и се оставих да ме отнесе онова от долината, каквото и да беше то. И то наистина ме пренесе другаде. Усетих, че се намирам на някакъв пик­ник, където с пълна сила течеше купон. Чух смеха на хо­рата...

Клара ме извади от унеса, като ме вдигна под мишни­ците и ме изправи на крака.

— За Бога, Тайша! — възкликна тя. — Ти си по-странна, отколкото очаквах. За един миг си помислих, че ще те изгубя.

Искаше ми се да й разкажа какво сънувах, защото бях сигурна, че съм задрямала за миг. Но тя не прояви ника­къв интерес и отново тръгна.

Клара вървеше твърдо и целенасочено, като че точ­но знае къде отива; аз, от друга страна, се мъкнех без­целно зад нея, като гледах само да не се препъвам. Вървяхме в пълно мълчание. След половин час в се­риозно темпо стигнахме до едно определено скално образувание — сигурна бях, че и преди бяхме минава­ли покрай него.

— Не бяхме ли тук и преди? — попитах аз, наруша­вайки мълчанието.

Тя кимна.

— Движим се в кръгове — призна тя. — Нещо те дебне и ако не му се загубим, то ще ни проследи до пе­щерата.

Огледах се наоколо да видя дали няма някой зад нас, но различих само храстите и извитите клони на дървета­та. Забързах да настигна Клара и се препънах в един пън. Стресната, изпищях и полетях напред. С невероят­на скорост Клара ме улови над лакътя и ме задържа с крак да не се озова на земята.

— Не те бива много да ходиш, а? — отбеляза тя. Казах й, че никога не съм си падала по туризъм, бях израснала със схващането, че излетите на палатки или планинските преходи са за провинциалисти, за простите хора от разни забутани градчета, а не за образовани граждани. Разходките из подножията на планини не бя­ха за мен приятно изживяване. И че като се изключи гледката край нейното имение, иначе разните пейзажи, от които другите хора примират, на мен ми бяха безраз­лични.

— Толкова по-добре — каза Клара. — Ти не си тук, за да се любуваш на пейзажи. Умът ти трябва да е в пъ­теката. И да внимаваш за змии.

Не знаех дали наистина имаше змии в този край или не, но предупреждението й определено ме накара да внимавам и да си гледам в краката. Като тръгнахме от­ново, аз вече започнах да се задъхвам. Обувките, с които ме бе екипирала Клара, тежаха като олово. Все по-труд­но ми ставаше да вдигам крака и да слагам едното стъ­пало, после другото.

— Наистина ли е необходима тази разходка сред при­родата? — попитах накрая аз.

Клара се закова на място и се обърна към мен.

— Преди да започнем да разговаряме за каквито и да било съществени неща, ти най-малкото ще трябва да осъзнаеш в какво задръстено обкръжение живееш — ка­за тя. — И аз правя всичко възможно, за да ти помогна да го сториш.

— За какво говориш? — остро попитах аз. — Какво обкръжение?

Отново ме обхвана обичайното ми лошо настроение.

— Имам предвид твоя бент от привични настроения и мисли, твоята лична история — обясни Клара. — Вся­ко нещо, което те прави това, което си мислиш, че си — уникална и много специална личност.

— Какво не им е наред на привичните ми настроения и мисли? — попитах аз. Нейните неразбираеми твърде­ния определено ме дразнеха.

— Тези привични настроения и мисли са източник на всичките ни проблеми — заяви тя.

Колкото повече говореше със загадки тя, толкова по-смачкана се чувствах. В този момент ми идваше да се ритна за това, че съм се поддала на поканата на тази же­на да прекарам известно време с нея. Това беше закъсня­ла реакция. С пълна сила в мен избухнаха опасения, ко­ито досега се бяха таили в мен. Представих си, че тя е психопат и всеки момент може да извади нож и да ме убие. Но после съобразих, че като човек, тренирал бой­ни изкуства, какъвто тя явно беше, на нея изобщо не й трябваше нож. Един ритник с мускулестия й крак може­ше да ме свърши. Аз изобщо не можех да се меря с нея. Тя беше по-възрастна от мен, но безкрайно по-силна. Видях се как свършвам като поредна бройка от статис­тиката за безследно изчезнали хора, за които повече ни­кой нищо не чува. Умишлено забавих ход, за да увелича разстоянието помежду ни.

— Не се отдавай на такива зловещи мисли — каза Клара, определено прочела мислите ми. — Единствено­то, което искам, е да ти помогна в подготовката да се из­правиш пред живота малко по-волево. Но изглежда, че единственото, което успях да постигна, е да задвижа у теб истинско свлачище от подозрения и опасения.

Почувствах се ужасно неловко, че ми бяха дошли та­кива зловещи мисли. Удивих се, че беше абсолютно пра­ва за моите подозрения и опасения и как успяваше с един жест само да успокои вътрешните ми терзания. Прииска ми се да бях в състояние да се извиня и да разк­рия пред нея какво ми минава през ума, но не бях под­готвена за това; то щеше да ме постави в още по-неудоб­но положение.

— Ти имаш странната сила да успокояваш съзнание­то ми, Клара — казах вместо това аз. — На Изтока ли си се научила?

— Това не е кой знае какъв подвиг — каза тя, — и не защото твоето съзнание лесно се успокоява, а защото всички ние си приличаме. За да те познавам най-подроб­но, на мен ми е достатъчно да познавам себе си. А това, бъди сигурна, го мога. Сега да продължаваме да вървим. Искам да стигнем до пещерата, преди напълно да си рухнала.

— Клара, кажи ми пак какво ще правим в тази пеще­ра? — попитах аз, без никакво желание да вървя повече.

— Ще те науча на невъобразими неща.

— Какви невъобразими неща?

— Скоро ще разбереш — каза тя и ме погледна с ши­роко отворени очи.

Изгарях да науча още нещо, но преди да успея да я въвлека в разговор, тя вече беше изкачила половината от следващия склон. Повлякох крака след нея и така изми­нахме още около половин километър, докато накрая по­седнахме до един поток. Там листата на дърветата бяха толкова гъсти, че изобщо не се виждаше небето. Събух си обувките. На петата ми беше излязла пришка.

Клара взе една островърха клечка и започна да боцка ходилото ми между палеца и втория пръст. Усетих как нещо като лек електрически ток ме удари в прасците и пробяга от вътрешната страна на бедрата ми. После тя ме накара да коленича на четири крака и като поемаше стъпалата ми едно по едно, леко ги бодваше в една точ­ка точно под възглавничката до палеца. Изпищях от болка.

— Не е толкова зле — каза тя с тон на човек, свикнал да се занимава с болни хора. — Класическите китайски лекари са прилагали тази техника, за да разтърсят и съ­живят слабоволните или да предизвикат състояние на изключително внимание. Но днес това класическо зна­ние отмира.

— Защо е така, Клара?

— Защото увлечението по материализма е накарало човека да се отдалечи от езотеричните занимания.

— Това ли имаше предвид, когато ми каза в пустиня­та, че приемствената линия с миналото е прекъсната?

— Да, Едно голямо социално сътресение винаги води до дълбоки промени в енергийната структура на нещата. Промени, които не винаги са към по-добро.

Тя ми нареди да потопя нозе в ручея и да се кон­центрирам над осезанието на заоблените камъни по дъното. Водата беше ледено студена и неволно потре­перих.

— Завърти си краката от глезените в кръг по посока на часовниковата стрелка — препоръча ми тя. — Остави течащата вода да отнесе умората ти.

След като въртях няколко минути стъпалата си, се по­чувствах ободрена, но краката ми бяха почти замръзна­ли.

— Сега се опитай да усетиш как напрежението ти се стича надолу по нозете, после го изхвърли с рязко дви­жение от глезените — каза Клара. — По този начин ще се освободиш и от замръзването.

Продължих да пляскам водата с крака, докато преста­нах да ги усещам.

— Май това не действа, Клара — казах аз и извадих крака от водата.

— Това е, защото не насочваш напрежението извън себе си — каза тя. — Течащата вода отнема умората, замръзването, болести и всякакви други нежелани неща, но за да стане това, ти трябва да го възнамериш. Иначе можеш да си цамбуркаш с крака без никакъв резултат чак докато потокът пресъхне.

Тя добави, че ако човек прави това упражнение в лег­лото, трябва да използва въображението си и да си пред­стави течаща вода.

— Какво точно имаш предвид с това „да го възнаме­риш"? — попитах аз, като си подсуших краката с ръка­вите на жакета. След яростно разтриване те най-после се позатоплиха.

— Намерение е силата, която крепи Вселената — каза тя. — То е силата, която фокусира всяко нещо. Тя за­действа света.

Не можех да повярвам, че наистина слушам всяка нейна дума. Определено беше станала някаква много съ­ществена промяна, която беше превърнала обичайното ми отегчено безразличие в най-необикновен буден инте­рес. Не че разбирах какво ми говори Клара. Ни най-мал­ко. Но ме поразяваше фактът, че мога да я слушам, без да се дразня или да се разсейвам.

— Можеш ли да ми опишеш тази сила по-ясно? — попитах аз.

— Наистина няма как иначе да се говори за нея, ос­вен метафорично — отговори тя. После разчисти със стъпало земята и смете настрани сухите листа. — Под тези сухи листа е почвата, огромната земя. Намерение е движещото начало във всяко нещо.

Клара потопи шепи във водата и наплиска лицето си. Отново се удивих, че кожата й нямаше нито бръчица. Този път си позволих да отбележа колко младежки вид има тя.

— Видът ми се дължи на това, че поддържам вътреш­ното си съществувание в равновесие с околния свят — каза тя, като изтръскваше водата от ръцете си. — Всяко нещо, което правим, се отразява на това равновесие. Ние можем да бъдем млади и бликащи от енергия като този поток или пък стари и застрашителни като онази плани­на от лава в Аризона. От нас зависи.

За своя изненада аз я попитах дали има начин да пос­тигна това равновесие, сякаш бях повярвала в това, кое­то говореше.

Тя кимна.

— Съвсем сигурно можеш — каза тя. — И ще го пос­тигнеш, като практикуваш това изключително упражне­ние, на което ще те науча — прегледа.

— Нямам търпение да започвам — казах аз въодуше­вено и си обух обувките. После по някаква необяснима причина така се възбудих, че скочих и казах: — Тръгва­ме ли пак?

— Ние вече стигнахме — съобщи Клара и посочи ед­на малка пещера в склона.

Като я погледнах, цялото ми въодушевление се изпа­ри. Зейналата дупка внушаваше нещо заплашително и мрачно, но същевременно подканващо. Определено ме влечеше да я разгледам, но пък се страхувах какво бих намерила вътре.

Подозирах, че сме някъде наблизо до къщата, и тази мисъл ми подейства успокоително. Клара ми каза, че то­ва е място на силата, такова място, което древните гео­манти^ в Китай, практикуващи фън-шуи^, без колеба­ние биха избрали за издигането на храм.

— Тук елементите вода, дърво и въздух са в съвърше­на хармония — продължи тя. — Тук циркулира изобил­на енергия. Ще видиш какво имам предвид, като влезеш в пещерата. Ти трябва да използваш енергията на това уникално място, за да се пречистиш.

— Искаш да кажеш, че трябва да стоя тук?

— Не знаеш ли, че в древния Изток монаси и ученици са се оттегляли в пещери? — попита ме тя. — Когато си заобиколен отвсякъде със земя, това много помага за ме-дитирането.

Тя ме подкани да пропълзя вътре в пещерата. Набрах смелост и релаксирах, като изхвърлих от ума си всякак­ви мисли за прилепи и паяци. Беше тъмно и хладно, имаше място само за един човек. Клара ми каза да седна с кръстосани крака и да облегна гръб на стената. Поко­лебах се дали няма да си изцапам жакета, но щом се об­легнах, изпитах облекчение от възможността да си по­чина. Макар че таванът беше съвсем близо до главата ми, а земята ми убиваше точно на опашната кост, не из­питвах клаустрофобия. Едно меко, почти неуловимо въздушно течение циркулираше в пещерата. Почувствах се изпълнена със сила, точно както беше предсказала Клара. Тъкмо се канех да съблека жакета и да седна на него, когато Клара клекна на входа на пещерата и заго­вори:

— Върхът на това специално изкуство, на което ис­кам да те науча — започна тя, — се нарича абстрак­тен полет, а средството да се постигне това ние наричаме преглед. — Тя протегна ръка в пещерата и до­косна челото ми отдясно и отляво. — Осъзнаването трябва да се премести от тук до тук — каза тя. — Ка­то деца ние можем да го правим с лекота, но веднъж разчупи ли се печатът на тялото от прекомерно про­пиляване на енергия, тогава единствено чрез специал­ни манипулации на съзнанието, чрез правилен начин на живот и полово въздържание може да се възстано­ви пропиляната енергия — енергията, нужна да се из­върши това преместване.

Определено разбирах всичко, което казваше тя. Дори почувствах, че осъзнаването е като поток енергия, който може да преминава от едната страна на челото към дру­гата. И в същото време си представих пространството между двете точки като огромна пропаст, празнота, коя­то възпрепятства преминаването.

Слушах много внимателно това, което тя продължи да ми говори.

— Тялото трябва да бъде изключително силно — каза тя, — за да може осъзнаването да бъде достатъчно остро и гъвкаво за този мигновен скок от едната страна на пропастта до другата.

Докато тя излагаше твърденията си, ми се случи нещо изключително. Изпитах абсолютна увереност, че ще ос­тана с Клара в Мексико. Искаше ми се да бъда с чувст­вото, че до няколко дни ще се върна в Аризона, но това, което в действителност чувствах, беше, че няма да се върна. Знаех също, че това осъзнаване не означаваше просто, че съм приела нещата, които си беше наумила Клара от самото начало, а че бях безсилна да противос­тоя на намеренията й, понеже силата, която ми влияеше, не беше само нейна.

— Оттук нататък ти ще трябва да водиш живот, в който най-важното нещо е осъзнаването — каза тя, сякаш знаеше, че току-що бях взела мълчаливото решение да остана с нея. — Трябва да избягваш всяко нещо, кое­то отслабва и вреди на тялото и ума ти. От основно зна­чение за настоящия период е още да скъсаш всякакви физически и емоционални връзки със света.

— Защо е толкова важно това?

— Защото преди всичко ти трябва да придобиеш единност.

Клара обясни как всички ние сме с убеждението, че в нас съществува дуализъм; умът е невеществената част от нас, а тялото — материалната част. Това раздвоение държи енергията ни в състояние на хаотично разделение и не ни позволява да бъдем единни.

— На човека е присъщо да бъде разделен — призна тя. — Но това разделение не е между ума и тялото, а между тялото, което подслонява ума или Аз-а, и двойни­ка, който е вместилището на основната ни енергия.

Тя каза, че преди раждането не съществува този на­ложен от човека дуализъм, но от раждането ни ната­тък двете части се разделят, теглени от намерението на човечеството. Едната част се обръща навън и става физическото тяло; другата — навътре и става двойни­кът. При смъртта по-тежката част, тялото, се връща в земята, за да бъде поета от нея, а леката част, двойни­кът, остава на свобода. Но за нещастие, от това, че двойникът никога не е бил усъвършенстван, той из­питва тази свобода само за миг и след това се разп­ръсва във Вселената.

— Ако умрем, без да сме заличили този фалшив дуа­лизъм от тяло и ум, ние умираме с обикновена смърт — каза тя.

— Как иначе можем да умрем?

Клара ме изгледа продължително и вдигна едната си вежда. После не толкова отговори на въпроса ми, колкото ми разкри с поверителен тон, че ние умираме, защото в светогледа ни не е навлязла представата, че мо­жем да се трансформираме. Тя подчерта, че тази транс­формация трябва да се извършва в течение на целия ни живот и единственото истинно предназначение на чове­ка е да успее в тази задача. Всички други постижения са преходни, защото смъртта ги разтваря и превръща в ни­що.

— Какво включва тази трансформация? — попитах аз.

— Тя включва тотална промяна — отговори Клара, — И това се извършва чрез прегледа: крайъгълен камък в изкуството на свободата. Изкуството, на което ще те науча, се нарича изкуство на свободата. Едно изключи­телно трудно за практикуване изкуство, но и още по-трудно за обясняване.

Клара каза, че всяка процедура, с която ще ме запоз­нае, или всяка задача, която би ми възложила да изпъл­ня, все едно колко обикновена може да ми изглежда, е стъпка към постигане на крайната цел в изкуството на свободата — абстрактния полет.

— Това, което ще ти покажа най-напред, са прости движения, които трябва да правиш всеки ден — про­дължи тя. — Отнасяй се към тях винаги като неотмен­на част от живота ти. Първо ще ти покажа един вид дишане, което е било пазено в тайна поколения наред. Това дишане отразява дуалистичните сили на творе­ние и разрушение, на светлина и мрак, на битие и не­битие.

Тя ми каза да изляза от пещерата и после с леки дви­жения ме насочваше как да седна с леко наведен напред гръб и с колене, притиснати с всичка сила към гърдите. Ходилата трябваше да бъдат стъпили на земята. Ръцете ми трябваше да обгърнат прасците, а дланите да са здра­во сключени на нивото на коленете или, ако предпочи­там, да притискат лактите. Тя леко насочи главата ми да се отпусне, докато брадичката ми докосна гърдите.

Трябваше да напрягам мускулите на ръцете си, за да държа коленете да не се раздалечават настрани. Гърдите и коремът ми бяха силно притиснати. Докато навеждах силно брадичката си надолу, вратът ми из­пука.

— Това е дишане на силата — каза тя. — Може или страхотно да те разтърси, или да те накара да заспиш. Ако ти се случи второто, когато се събудиш, прибери се вкъщи. Между другото тази пещера е точно зад къщата. Тръгни по пътеката и за две минути си там.

Клара ме инструктира да вдишвам късо и плитко. Ка­зах й, че това изискване е излишно, защото в такова по­ложение можех да дишам само по този начин. Тя ми ка­за, че ако освободя макар и съвсем частично натиска на ръцете си, дишането ми ще се нормализира. Но не това е целта. Възложи ми да продължа плиткото дишане поне десет минути.

Останах в това положение може би половин час, като през цялото време правех плитки вдишвания, както ме бе инструктирала. След първоначалното нап­режение в стомаха и изтръпване на краката дишането като че ли ги разтопи и изпитах облекчение във вът­решностите си. Тогава, след мъчително дълго време, Клара ме бутна и аз се преобърнах назад и се оказах по гръб на земята, но тя не ми позволи да отпусна на­тиска на ръцете си. Когато гърбът ми се докосна до земята, изпитах миг облекчение, но едва когато тя ми каза да си пусна ръцете и да протегна крака, изпитах пълно облекчение в корема и гърдите. Единственият начин, по който мога да опиша какво изпитвах, е да кажа, че нещо в мен беше отключено чрез това дишане и беше разтопено или освободено. Както ми бе казала Клара, почувствах се така унесена, че се свих на кълбо в пещерата и заспах.

Трябва да съм спала в пещерата поне час-два и ако се съди по положението, в което лежах, като се събудих, не бях помръдвала и мускулче. Помислих си, че това е та­ка, сигурно защото в пещерата нямаше никакво място да се въртя и обръщам насън, но пък е възможно да се е дължало на така пълното ми отпускане, че не съм имала нужда да се движа.

Върнах се вкъщи, следвайки съвета на Клара. Тя бе­ше във вътрешния двор седнала на кресло, плетено от палмови клони. Останах с впечатлението, че с нея там бе седяла и друга жена, а когато ме е чула да идвам, бър­зо е станала и си е отишла.

— Аа, сега изглеждаш много по-отпочинала — каза Клара. — Това дишане и позата правят чудеса за нас.

Тя продължи, че ако това дишане се прави редовно, със спокойствие и внимание, то постепенно балансира вътрешната ни енергия.

Преди да успея да й кажа колко укрепнала се чувст­вам, тя ми каза да седна, защото искала да ми покаже още едно упражнение за тялото, което е изключително важно за заличаването на нашия фалшив дуализъм. Каза ми да седна с изправен гръб и леко сведен поглед, така че да виждам върха на носа си.

— Това дишане трябва да се прави без притеснява­щите дрехи. Но вместо да те разсъблечем насред двора в пълна дневна светлина, ще направим едно изключение. Първо, вдишваш дълбоко, поемаш въздуха така, все ед­но че го вдишваш през вагината. Прибираш си стомаха и издигаш въздуха нагоре покрай гръбнака, покрай бъб­реците до една точка между плешките. Задръж там въз­духа за момент, после го изтегли още по-нагоре до тила и след това до главата, в точката между двете вежди.

Каза ми, след като го задържа там пак за миг, да из­дишам през носа, като мислено насочвам въздуха на­долу пред тялото си, първо, към точката точно под пъпа, а след това към вагината, където е започнал це­лият цикъл.

Започнах да правя дихателното упражнение.

Клара постави ръка до основата на гръбнака ми, пос­ле прокара линия нагоре по гърба, над главата ми и нак­рая леко натисна точката между веждите ми.

— Опитай се да доведеш дъха си дотук — каза тя. — Причината да държиш очите си полуотворени е, че така можеш да се съсредоточиш над носа, докато придвиж­ваш въздуха нагоре по гърба и над главата до тази точ­ка; освен това така ще можеш да използваш погледа си да води въздуха надолу пред тялото, връщайки го до по­ловите органи.

Клара каза, че когато дишането циркулира по този начин, това създава един непроницаем щит, който пред­пазва от проникването на външни разрушителни влия­ния в енергийното поле на тялото; той също предпазва жизнената вътрешна енергия да не се разпилява навън. Тя подчерта, че трябва да се вдишва и издишва безшум­но и че това дихателно упражнение може да се прави, като човек е прав, седнал или легнал, макар че в начало­то е по-лесно да го прави седнал на възглавница или на стол.

— А сега — каза тя и придърпа стола си по-близо до моя — да поговорим за това, което започнахме да об­съждаме тази сутрин: прегледа.

Потръпнах. Казах й, че макар и да нямам представа за какво говори, знаех, че ще бъде нещо монументално и не съм сигурна дали съм готова да го чуя. Тя настоя, че съм нервна, защото някаква част от мен предусеща, че тя ще ми разкрие може би най-важната техника за само­обновление. Търпеливо ми обясни, че прегледът е дейст­вие за извикване обратно на енергията, която вече сме изразходили в минали действия.

Прегледът включва припомняне на всички хора, кои­то сме срещали, всички места, които сме виждали, и всички чувства, които сме изпитвали през целия си жи­вот — като се започне от настоящето и се върви назад към най-ранните ни спомени — тогава те един по един се помитат с помитащо дишане.

Слушах я заинтригувано, макар че не можех да се освободя от чувството, че нещата, които ми говори, за мен са просто безсмислица. Преди да съм направила какъвто и да било коментар, тя здраво хвана брадичка­та ми между дланите си и ми нареди да вдишвам през носа, докато извръща главата ми наляво, а после да из­дишам, докато я извива надясно. После трябваше да за­въртя глава наляво и надясно в едно цяло движение, без да дишам. Тя каза, че това е тайнствен начин на ди­шане, който е основно важен за прегледа, защото вдишването ни позволява да привлечем обратно в себе си енергията, която сме изгубили, а издишването ни позволява да изхвърлим чуждата, нежелана енергия, която се е натрупала в нас при взаимодействието ни с другите хора.

— За да можем да живеем и взаимодействаме, ние имаме нужда от енергия — продължи Клара. — Обикно­вено енергията, която изразходваме, като живеем, си отива завинаги от нас. И ако не беше прегледът, ние ни­кога нямаше да имаме шанса да се обновим. Прегледът на живота ни и помитането на миналото ни с помитащо дишане действат като едно цяло.

Задачата да си припомня всеки, когото някога съм познавала, и всяко нещо, което съм изпитвала през жи­вота си, ми се струваше абсурдна и невъзможна.

— Ами това може да отнеме цяла вечност — казах аз, надявайки се, че една практическа забележка може да прекъсне непонятната линия на мисли на Клара.

— Положително може — съгласи се тя. — Но те уве­рявам, Тайша, че ако го правиш, можеш само да спече­лиш, а нищичко не губиш.

Вдишах няколко пъти дълбоко, движейки глава от ля­во на дясно, подражавайки начина на дишане, който ми беше показала тя. Направих го само за да й угодя и да й покажа, че съм слушала внимателно.

Със суха усмивка тя ме предупреди, че прегледът не е някакво произволно упражнение или приумица.

— Когато правиш прегледа, опитай се да усетиш как едни дълги, обтегнати фибри излизат навън от средата на тялото ти — поясни тя. — Тогава синхронизирай об­ръщането на главата си с движението на тези неуловими фибри. Те са проводниците, по които ще се върне енер­гията, които си оставила зад себе си. За да си възвърнем силата и единството, ние трябва да освободим своята енергия, уловена от света, и да я притеглям обратно в себе си.

Тя ме увери, че докато правим прегледа, ние разпрос­тираме тези обтегнати фибри от енергия през пространс­твото и времето към хората, местата и събитията, които разглеждаме. Резултатът от това е, че можем да се вър­нем във всеки момент от живота си и да действаме така, като че ли наистина сме там.

Тръпки ме побиха пред тази възможност. Макар че интелектуално ме интригуваше това, което говореше Клара, нямах никакво намерение да се връщам към неп­риятното си минало, пък било и само в съзнанието си. Ако не друго, аз поне се гордеех, че съм успяла да се от­скубна от едно нетърпимо житейско положение. Изоб­що не бях склонна да се връщам назад и мислено да съ­живявам всички моменти, които толкова се бях мъчила да забравя. И все пак Клара изглеждаше толкова сериоз­на и искрена, когато ми обясняваше техниката на прег­леда, че за един момент изоставих цялата си съпротива и се съсредоточих над това, което говореше.

Попитах я дали има значение в какъв ред си спомня човек миналото. Тя каза, че най-важното е да се изжи­веят отново събитията и чувствата в колкото може пове­че подробности и после да се докоснат с помитащото дишане, като по този начин се освобождава заловената ни енергия.

— Това упражнение част от будистката традиция ли е? — попитах аз.

— Не, не е — отговори тя сериозно. — От друга тра­диция е. Някой ден, и то скоро, ти ще откриеш каква е тази традиция.