Магическият преход

3.

— Ще се разходим около земите — каза Клара. — Искам да видиш къщата отдалеч и по здрач. Ще ти по­сочвам неща, които трябва да запомниш, така че съсре­доточи вниманието си.

Вървяхме по тясна пътека. В далечината на фона на пурпурното небе се виждаше назъбеният силует на из­точната планинска верига. Като отбелязах колко застра­шителна изглеждаше, Клара отговори, че ако тази пла­нина изглежда толкова заплашителна, то е защото етер­ната й същност е древна. Каза ми, че всичко от сферата на видимото и невидимото има етерна същност и човек трябва да бъде възприемчив към нея, за да знае как да се действа.

Това, което говореше тя, ми напомни за моята такти­ка да гледам към източния хоризонт, за да получа проз­рение и напътствие. Преди да съм я попитала за това, тя продължи да говори за планината, дърветата и за етерна­та същност на скалите. Имах чувство, че Клара бе се пропила до такава степен с китайската култура, че гово­реше със загадки, така както се описваха просветлените хора в източната литература. И тогава осъзнах, че на ня­какво дълбоко ниво аз целия ден й бях отстъпвала. Това чувство беше много странно, защото тя беше послед­ният човек, към когото можех да се отнасям снизходи­телно. Свикнала бях да се държа отстъпчиво със слаби или нахални хора в службата или в училище, но Клара не беше нито слаба, нито надменна.

— Това е мястото — каза Клара, посочвайки естест­вена площадка на едно възвишение. — Оттам ще можеш да видиш къщата.

Оставихме пътеката и тръгнахме към равното място, което бе посочила. Оттам се разкриваше гледка към до­лината, от която ти спираше дъхът. Видях голяма група високи зелени дървета, заобиколени от по-тъмни кафяви зони, но не и самата къща, защото тя бе напълно скрита сред дърветата и храстите.

— Къщата е съвършено ориентирана спрямо четири­те основни посоки — каза Клара, посочвайки зелената маса. — Твоята спалня е откъм северната страна, а заб­ранената част на къщата е откъм южната. Главният вход е откъм изток; задният вход и дворът са на запад.

Клара посочи с ръка къде са всички тези части, но и животът да ми зависеше от това, аз не можех да ги видя; единственото, което различавах, бе тъмнозелената зона.

— Човек трябва да има рентгенов поглед, за да види къщата — промърморих аз. — Напълно е скрита сред дърветата.

— При това много важни дървета — каза дружелюб­но Клара, без да обръща внимание на неприятното ми настроение. — Всяко едно от тези дървета е индивиду­ално същество с определена цел в живота.

— Не се ли подразбира от само себе си, че всяко жи­во същество на тази земя има определена цел? — попи­тах аз раздразнено.

Нещо в ентусиазма, с който Клара ми показваше своя имот, ме бе подразнило. А и фактът, че не виждах това, което ми бе посочила, още повече ме ядосваше. Силен порив на вятъра изду жакета ми като балон на кръста и после ми хрумна мисълта, че може би моето раздразне­ние се бе породило от чиста завист.

— Не исках да прозвучи банално -— извини се Клара. — Исках да ти кажа, че всяко нещо и всеки в моя дом е по специална причина. А това включва дърветата, мен самата и, естествено, теб също.

Исках да сменя темата, но по липса на нещо по-добро попитах:

— Ти ли си купила тази къща, Клара?

— Не. Наследихме я. Тя е на семейството от поколе­ния насам, макар че поради всички сътресения в Мекси­ко къщата е била разрушавана и изграждана наново много пъти.

Дадох си сметка, че се чувствам по-естествено, кога­то задавам прости, директни въпроси и Клара ми дава директни отговори. Обясненията й за етерните същнос­ти бяха толкова абстрактни, че имах нужда да си отдъх­на, като поговорим за обикновени неща. Но за мое огор­чение Клара скоро прекъсна повърхностния ни разговор и се отдаде отново на мистериозните си внушения.

— Къщата е отпечатък от всички действия на хората, които живеят тук — каза тя почти благоговейно. — Най-доброто й качество е, че е така закътана. Тя е пред очите на всички, но никой не я вижда. Запомни това. Много е важно!

Как няма да го запомня, помислих си аз. Повече от двадесет минути бях напрягала очи в полумрака да съз­ра къщата. Щеше ми се да имах далекоглед, за да задо­воля любопитството си. Но преди да съм коментирала нещо, Клара тръгна надолу по хълма. Имах желание да поостана още малко сама, да подишам свежия вечерен въздух. Но се опасявах, че няма да намеря пътя обратно в тъмното. Отбелязах си наум да се върна на това място през деня и сама да установя дали изобщо беше възмож­но да се види къщата, както твърдеше Клара.

На връщане се озовахме за нула време до задния вход на имението. Вече беше непрогледен мрак, виждах само осветения от фенерчетата ни кръг. Тя насочи своето към една дървена пейка и ми каза да седна там, за да си сва­ля обувките и жакета, и да ги оставя на закачалката до вратата.

Умирах от глад. Не помня през целия си живот да съм била толкова гладна, но ми се струваше нахално да попитам Клара направо дали ще вечеряме или не. Може би тя очакваше, че обилният ни обяд в Гуаймас ще ни държи за целия ден. И все пак, съдейки по обема на Кла­ра, тя едва ли беше човек, който се скъпи на храната.

— Хайде да отидем в кухнята и да видим какво ще намерим за хапване — предложи тя. — Но първо да ти покажа къде е динамото и как се включва.

Тя ме поведе с фенерчето по една пътека, която мина­ваше покрай стената и стигаше до тухлен навес с покрив от ръждясала ламарина. Под навеса имаше дизелов гене­ратор. Знаех как се включва, защото бях живяла в една къща в провинцията, която имаше такъв генератор за в случай, че спре токът. Когато дръпнах ръчката, забеля­зах през прозорчето на навеса, че само в едната част на голямата къща и в салона имаше ток; те светнаха, дока­то навсякъде другаде остана тъмно.

— Защо не сте прокарали ток в цялата къща? — по­питах аз Клара. — Какъв смисъл има да се остави по-го­лямата част от къщата на тъмно. — И по внезапен им­пулс добавих: — Ако искаш, аз мога да прокарам жици­те.

Тя ме погледна изненадана.

— Наистина ли? Сигурна ли си, че няма да подпалиш цялата къща?

— Разбира се. Вкъщи смятаха, че много се оправям с жици. Известно време съм работила като чирак на един електротехник, докато той не започна да ме сваля.

— И ти какво направи? — попита Клара.

— Казах му къде може да си завре жиците и напус­нах.

Клара се разсмя гърлено. Не разбрах кое й се стори смешно — че съм работила с електричар, или че той ме е свалял.

— Благодаря за предложението — каза Клара, след като си възвърна гласа. — Обаче къщата е електрифици­рана точно така, както сме искали. Ние използваме ток само там, където ни трябва.

Предположих, че е нужен най-вече в кухнята и че в тази част на къщата би трябвало да има светлина. Авто­матично се насочих към осветената част. Клара ме под­ръпна за ръкава да ме спре.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Към кухнята.

— В погрешна посока си тръгнала — каза тя. — Тук е селски район на Мексико — нито кухнята, нито тоа­летните са в самата къща. Ти какво си мислиш, че има­ме? Електрически хладилници и газови печки ли?

Тя ме поведе покрай къщата, след това край гимнас­тическия салон до една друга малка постройка, която не бях забелязала досега. Беше почти изцяло скрита от буй­но разцъфтели дървета с много силен аромат. Кухнята всъщност представляваше едно огромно помещение с под, облицован в теракота, прясно белосани стени и ре­дица насочващи се лампи по тях. Някой си беше дал Доста труд да монтира съвременна осветителна инстала­ция. Но самите ключове бяха стари, всъщност направо изглеждаха антики. В едната страна на помещението имаше гигантска желязна печка, която гори с дърва. За моя изненада тя май беше запалена. Отдолу беше с кра­ка, имаше и кюнец, който излизаше през отверстие на тавана. В другия край на помещението имаше две про­дълговати маси, тип туристически, с пейки от двете им страни. До тях имаше и готварска маса със седем-осем­сантиметров месарски плот. Повърхността на дървото изглеждаше употребявана, сякаш доста месо се е кълца­ло по нея.

От стратегически закачени по стените куки висяха кошници, металически тенджери, тигани и различни кухненски прибори. Цялото място имаше вид на селска, но удобна, добре обзаведена кухня, каквито се реклами­рат в някои списания.

Върху кухненската печка имаше три глинени гърнета с похлупаци. Клара ми каза да седна на масата. Тя отиде до печката и застанала с гръб към мен, се зае да бърка и пресипна с лъжица. След няколко минути тя ми поднесе ястие със задушено месо, ориз и боб.

— Кога успя да приготвиш всичкото това ядене? — попитах аз с неприкрито любопитство, защото тя не бе имала нужното време, за да го сготви.

— Ами просто го приготвих набързо и го оставих на печката, преди да излезем — каза небрежно тя.

За толкова наивна ли ме смяташе, помислих си аз. Та­кова ястие се готви за часове. Тя се усмихна смутено на невярващия ми поглед.

— Имаме един пазач, който понякога ни готви.

— Тук ли е сега този пазач?

— Не, не. Трябва да е бил тук сутринта, но вече си е отишъл. Яж си храната и не се затормозявай с такива незначителни подробности.

Клара и къщата й бяха пълни с изненади, мина ми през ума, но бях прекалено уморена и гладна, за да раз­питвам или размишлявам над каквото и да било, което не е от непосредствено значение. Ядях лакомо; огромната скарида, която бях омела на обяд, си беше заминала, напълно забравена. За такъв придирчив към яденето чо­век, аз сега имах направо вълчи апетит. Като дете вина­ги бях прекалено напрегната, за да се отпусна и наслаж­давам на яденето. Вечно си представях всичките онези съдове, които трябваше да мия след това. Всеки път ко­гато някой от братята ми използваше допълнителна чи­ния или прибор без особена нужда, направо ме свиваше под лъжичката. Сигурна бях, че те нарочно използват колкото може повече съдове, само за да имам повече за миене. На всичко отгоре баща ми използваше времето за ядене, за да се кара с майка ми. Знаеше, че възпитанието не й позволява да стане от масата, докато не се нахранят всички. Затова си изливаше върху нея всякакви оплаква­ния и недоволства.

Клара каза, че няма да се налага аз да мия чиниите, макар че й предложих помощта си. Отидохме във все­кидневната, една от стаите, за които тя явно смяташе, че не е нужно електричество, защото беше абсолютно тъм­на. Клара запали газена лампа. Никога през живота си не бях виждала светлина от такава лампа. Тя беше ярка и тайнствена, но в същото време мека и топла. Навсякъде затрептяха сенки. Почувствах се като в свят от сънища­та, далеч от реалността, осветявана от електрическите лампи. Клара, къщата, стаята — всичко сякаш принадле­жеше на друго време, на различен свят.

— Бях ти обещала да те запозная с нашето куче — за­почна Клара, докато сядаше на дивана. — Кучето си е направо член на домакинството. Трябва много да внима­ваш какво чувстваш или говориш за него.

Седнах до нея.

— Да не би да е някакво чувствително, невротично куче? — попитах аз, изпитвайки ужас от срещата.

— Чувствително, да. Но невротично не е. Сериозно си мисля, че това куче е високоразвито същество, но по­неже е куче, на горката душа й е много трудно, ако не и невъзможно да надмогне представата за себе си.

Разсмях се на глас от абсурдното й мнение, че едно куче може да има представа за себе си. Посочих на Кла­ра колко е абсурдно това, което каза.

— Права си — съгласи се тя. — Не трябваше да из­ползвам това „себе си". По-точно ще е да кажа, че пре­калено се отдава на чувството си за собствена значи­мост.

Разбирах, че ме занася. Усмихнах се по-предпазливо.

— Може и да се смееш, но аз говоря съвсем сериозно — каза Клара с понижен тон. — Ще те оставя сама да се увериш. — Тя се наведе по-близо до мен и понижи още глас до шепот: — Зад гърба му ние го наричаме cano, което на испански означава „жабок", защото наистина прилича на огромна жаба. Но да не си посмяла да го на­ричаш така в лицето; ще ти се хвърли и ще те разкъса на парцали. Обаче ако не ми вярваш или ако си толкова дръзка или глупава да пробваш и кучето се разбеснее, остава ти да направиш само едно нещо.

— Какво е то? — попитах аз, като отново й се хванах, макар че този път с истински страх.

— Трябва много бързо да кажеш, че аз съм тази, коя­то прилича на бяла жаба. Той много обича да чува това.

Нямах намерение да се хващам на номерата й. По­мислих си, че съм достатъчно интелигентна, за да вяр­вам на такива глупости.

— Ти сигурно си обучила кучето да реагира негатив­но на думата cano — възразих аз. — Имам опит с дреси­ране на кучета. И съм сигурна, че кучетата не са доста­тъчно интелигентни, за да разбират какво казват хората за тях. Още по-малко пък да се обиждат от това.

— Тогава нека направим следното — предложи Кла­ра. — Първо ще те запозная с него, после ще потърсим в някоя книга по зоология картини на жаби и ще ги ко­ментираме. После в някакъв момент ти ще ми кажеш много тихо: „Той определено прилича на жаба", и ще видим какво ще стане.

Преди да приема или отхвърля предложението й, Клара излезе през една странична врата и ме остави са­ма. Започнах да си самовнушавам, че владея ситуацията и няма да позволя на тази жена да ме кара да вярвам в абсурди като този, че кучетата притежавали високораз­вито съзнание.

Взех да се навивам наум да бъда по-самоуверена и точно в този момент Клара се върна с най-огромното ку­че, което изобщо съм виждала. Беше мъжко, масивно, лапите му бяха големи колкото чинийки за кафе. Кози­ната му беше черна и лъскава; жълтите му очи гледаха с погледа на някой отегчен до смърт от живота. Ушите му бяха възкръгли, а муцуната — тъпа и набръчкана от две­те страни. Клара беше права — то определено прилича­ше на гигантска жаба. Кучето дойде направо при мен и спря, после погледна Клара, сякаш чакаше да му каже нещо.

— Тайша, нека да ти представя моя приятел Манф­ред. Манфред, това е Тайша.

Понечих да протегна ръка и да му стисна лапата, но Клара ми даде знак с движение на главата да не го пра­вя.

— Много ми е приятно да се запознаем, Манфред — казах аз, мъчейки се да не се разсмея или да прозвуча уплашено.

Кучето се приближи още и взе да ме души между краката. Стана ми противно и отскочих назад. Но в съ­щия миг то се извърна и ме блъсна със задницата си пра­во в сгъвката на коленете и аз загубих равновесие. В следващия миг се озовах на колене, а после на четири крака на пода, а звярът почна да ме ближе по бузите. И преди да успея да стана или поне да се извърна, кучето пръдна право в носа ми.

Скочих с писъци. Клара се разкикоти така неудържи­мо, че не можеше да проговори. Мога да се закълна, че и Манфред се смееше. Изглеждаше толкова развеселен, че се шмугна зад Клара и започна да драска по пода с ог­ромните си предни лапи, като в това време ме поглежда­ше подозрително.

Аз обаче бях толкова вбесена, че изкрещях:

— Дяволите да те вземат, вонящо куче-жабок!

В миг кучето скочи и ме блъсна с глава. Паднах по гръб на пода и то се хвърли върху мен. Челюстта му бе­ше само на сантиметри от лицето ми. Видях ярост в жълтите му очи. Дъхът му така вонеше, че всеки би по­върнал, а и аз не бях далеч от това. Колкото повече ви­ках на Клара да махне това проклето куче от мен, толко­ва по-яростно ръмжеше то. Вече бях на път да припадна от страх, когато чух Клара да надвиква ръмженето на кучето и моите писъци:

— Кажи му каквото ти казах, кажи му го бързо.

Бях прекалено уплашена, за да проговоря. Клара от­чаяно се мъчеше да махне кучето от мен, като го дърпа­ше за ушите, но това само още повече го разяряваше.

— Кажи му! Кажи му каквото ти казах! — извика пак Клара.

В ужаса си не можех да си спомня какво трябваше да му кажа. После, миг преди да загубя съзнание, чух собс­твения си глас да изпищява:

— Извинявай! Клара е тази, която прилича на жаба. Кучето мигновено престана да се зъби и се махна от гърдите ми. Клара ми помогна да стана и ме заведе до дивана. Кучето тръгна след нас, сякаш искаше да й по­могне с каквото може. Клара ми даде да пийна малко топла вода, от която още повече ми се доповдига. Едва успях да стигна до тоалетната, преди съвсем да ми при­лошее.

По-късно, когато вече се съвземах във всекидневната, Клара предложи да разгледаме книгата за жаби заедно с Манфред, за да се възползвам да потвърдя още веднъж, че именно Клара прилича на бяла жаба. Тя каза. че тряб­ва да излича всякакво объркване от ума на Манфред.

— От това, че е куче, той е много дребнав — обясни тя. — Горката душа! Той не иска да бъде такъв, просто не може да се владее. Направо побеснява, когато усети, че някой му се присмива.

Казах й, че в моето състояние аз съм жалък обект на по-нататъшни експерименти над кучешката психология. Fío Клара настоя да си изиграем ролята докрай. Щом тя разлисти книгата, Манфред дойде да гледа картинките. Клара се занасяше и шегуваше колко странно изглежда­ли жабите, как някои от тях дори били направо грозни. Аз поддържах играта и произнасях думата „жаба" и на испански „cano", колкото можех по-често и по-високо в течение на нелепия ни разговор. Обаче Манфред изобщо не реагираше. Изглеждаше пак толкова отегчен, колкото първия път, като го видях.

Когато според уговорката ни в един момент казах на висок глас, че Клара определено прилича на бяла жаба, Манфред веднага започна да маха опашка и да показва признаци на истинско оживление. Повторих ключовата фраза няколко пъти и колкото повече я повтарях, толко­ва повече се оживяваше кучето. После в прилив на вдъх­новение казах, че аз съм кльощава жаба, която се мъчи да бъде същата като Клара. При тези думи кучето подс­кочи като ударено от ток. Клара каза:

— Е, малко се престараваш, Тайша.

Тогава си дадох сметка, че Манфред наистина е тол­кова превъзбуден, че не може да поеме повече. Той из­бяга от стаята.

Облегнах се замаяно на дивана. Дълбоко в себе си и въпреки всички доказателства аз все още не можех да повярвам, че едно куче е в състояние да реагира на ня­какво презрително прозвище по начин, както Манфред.

— Кажи ми, Клара, какъв е номерът? — попитах аз. — Как си го дресирала да реагира по такъв начин?

— Това, което видя, не беше номер — отговори тя. — Манфред е тайнствено, неведомо същество. Има само един човек на света, който може да го нарече право в лицето cano или canumo, жабче, без да пробуди яростта му. Ти скоро ще се запознаеш с този човек. Именно той е отговорен за тази мистериозност на Манфред. Така че само той може да ти я обясни.

Клара неочаквано стана.

— Дълъг ден имаше — каза тя и ми подаде газената лампа. — Мисля, че е време да си лягаш.

Тя ме заведе до стаята, която ми беше определила.

— Вътре ще намериш всичко, което може да ти пот­рябва — каза тя. — Под леглото има гърне в случай, че се страхуваш да излезеш до тоалетната. Надявам се да се чувстваш удобно.

Тя ме потупа по ръката и изчезна в тъмния коридор. Нямах представа къде е нейната спалня. Зачудих се дали не е в това крило на къщата, където не ми се позволява­ше да стъпя. Тя ми беше пожелала лека нощ по такъв странен начин, че за миг застинах с ръка на дръжката, представяйки си какво ли не.

Влязох в стаята си. Газената лампа хвърляше сенки на всички страни. На пода се завъртя плетеница от сен­ки, хвърляни от вазата с цветя, която преди беше във всекидневната и явно Клара бе донесла и поставила на масата. Скринът с красива дърворезба представляваше силует от трепкащи светлосенки; колоните на леглото хвърляха по стената отражения, които се виеха като змии. В този момент си обясних защо е тук махагонова­та етажерка с многобройните фигурки и причудливи ве­щи. Светлината на газената лампа напълно ги преобра­зи, създавайки един фантастичен свят. Хрумна ми, че порцелановите статуетки и фигурки определено не са предназначени за електрическа светлина.

Искаше ми се да проуча стаята, но направо бях труп от умора. Поставих газената лампа на малката масичка до леглото и се разсъблякох. На облегалката на един стол беше поставена бяла муселинена нощница. Обля­кох я. Ставаше ми или поне не се влачеше по земята.

Изкатерих се в мекото легло и се наместих, облегната на възглавниците. Не угасих веднага лампата; много ми беше интересно да наблюдавам сюрреалистичните сен­ки. Спомних си, че като дете си имах една игра на заспи­ване: броях колко фигури от сенки мога да различа по стените на стаята ми.

От полъха на ветреца през открехнатия прозорец сен­ките по стената затрептяха. В състоянието ми на преу­мора си представях, че виждам силуети на животни, дървета и летящи птици. После в един обем от сивкава светлина видях едва-едва очертана глава на куче. Беше с кръгли уши и тъпа, набръчкана муцуна. Стори ми се, че намигна. Знаех, че това е Манфред.

В съзнанието ми нахлуха странни чувства и въпроси. Как изобщо можех да подредя събитията от деня? Не можех да си обясня удовлетворително нито едно от тях. А най-удивителното беше, че знаех с пълна увереност как последната ми забележка — дето съм кльощава жа­ба, която се мъчи да бъде като Клара — бе установила връзка на съпричастие между Манфред и мен. Знаех съ­що със сигурност, че не можех да го смятам за обикно­вено куче и че вече не се страхувах от него. Макар и да не вярвах, той явно притежаваше някаква специална ин­телигентност, чрез която осъзнаваше какво казвахме с Клара.

Вятърът внезапно разтвори пердетата и разтопи сен­ките в нещо като блещукаща пухкава мъглица. Муцуна­та на кучето започна да се слива с останалите петна по стената. Представих си, че те са магии, които ще ми да­дат силата да посрещна нощта.

Колко забележително, помислих си, че умът може да проецира изживяванията си върху една гола стена, ся­каш е прожекционен апарат, разполагащ с безкрайно дълга кинолента.

Сенките затрептяха, докато намалявах фитила на лам­пата, и накрая се стопи и последният светлик. Останах в пълен мрак. Не се страхувах от тъмно. Това, че съм в чуждо легло, в непозната къща, не ме притесняваше. По-рано Клара ми бе казала, че това е моята стаята, и след като бях прекарала тук съвсем малко, аз вече се чувствах съвсем у дома си. Имах силното усещане, че съм закриляна.

Докато се взирах в чернотата пред себе си, забелязах, че въздухът в стаята сякаш се газира. Спомних си как Клара ми беше казала, че къщата е заредена с недолови­ма енергия, която протича както електрическият ток по жиците. Досега не бях го забелязала, защото непрекъс­нато правехме нещо. Но сега, в абсолютната тишина, сьвсем ясно долових меко жужене. После видях как из цялата стая се разскачаха със страхотна скорост микрос­копични мехурчета. Сблъскваха се буйно помежду си, издавайки жужащ звук като от хиляди пчели. Стаята и цялата къща сякаш бяха заредени с неуловим електри­чески поток, който изпълваше цялото ми същество.