Магическият преход

2.

— В този ресторант сервират най-вкусната супа от костенурки — каза Клара, привличайки вниманието ми.

Точно в този момент усмихната сервитьорка със сре­бърен преден зъб постави две купички супа на масата. Клара любезно си размени с нея няколко думи на испан­ски, после сервитьорката забързано се оттегли да обслу­жи други клиенти.

— Никога не съм яла супа от костенурки — казах аз, взех лъжицата и я огледах дали е чиста.

— Истинска наслада е — каза Клара, наблюдавайки ме как бърша лъжицата си с книжна салфетка.

Неохотно опитах една лъжица. Късчетата бяло месо, които плаваха в гъст доматен сос, бяха наистина много вкусни.

Хапнах още няколко лъжици супа, после попитах:

— Откъде взимат костенурките? Клара посочи през прозореца.

— Направо от залива.

Един хубав мъж на средна възраст, който седеше на съседната маса, се обърна към мен и ми намигна. По­мислих си, че жестът му беше по-скоро весела закачка, отколкото сексуален намек. Той се наведе към мен, ся­каш сме попитали него.

— Костенурката, която ядете, беше много голяма — каза той на английски с акцент.

Клара ме погледна и вдигна едната си вежда, сякаш не можеше да повярва в дързостта на непознатия.

— Тази костенурка беше достатъчно голяма, за да нахрани десетина гладни души — продължи мъжът. — Ловят костенурките в морето. Нужни са няколко мъже, за да извлекат една такава на брега.

— Предполагам, че ги ловят с харпун като китовете — отбелязах аз.

Мъжът ловко приближи стола си до нашата маса.

— Не, мисля, че използват големи мрежи — каза той. — После ги удрят, за да ги зашеметят, преди да им разпорят корема. По този начин месото се запазва крехко.

Апетитът ми се изпари. Най-малко от всичко исках някакъв безчувствен и нахакан непознат да се натрапва на масата ни, обаче не знаех как да се оправя със ситуа­цията.

— Като говорим за храни, Гуаймас е прочут със свои­те гигантски скариди — продължи мъжът с обезоръжа­ваща усмивка. — Нека да поръчам за двете ви от тях.

— Аз вече съм поръчала — рязко каза Клара.

Точно тогава нашата сервитьорка дойде отново, но­сейки на поднос най-огромната скарида, която изоб­що съм виждала. Спокойно можеше да стигне за цял банкет и положително беше много повече от това, ко­ето бихме могли да изядем двете с Клара, колкото и да сме гладни.

Нашият нежелан компаньон ме погледна в очаква­не да бъде поканен да сподели ястието ни. Ако бях са­ма, той положително щеше да ми се трапоса против волята ми. Но Клара явно имаше друго намерение и реагира много решително. Тя скочи с котешка пърга­вина, надвеси се над мъжа и го погледна право в очи­те:

— Изчезвай, влечуго! — изкрещя му тя на испански. — Как смееш да сядаш на масата ни. Моята племенница не е някаква евтина курва!

Позата й внушаваше такава сила, а тонът и гласът й бяха така шокиращи, че всички в салона застинаха. Очи­те на всички се насочиха към нашата маса. Мъжът се сви с такъв жалък вид, че го съжалих. Той просто се из­низа от стола и почти пълзешком се измъкна от ресто­ранта.

— Знам, че си научена да оставяш мъжете да пос­тигат всичко само защото са мъже — каза ми Клара, след като седна отново. — Ти винаги си била добра към мъжете, а те са издоили от теб всичко, което си имала. Не знаеш ли, че мъжете се хранят с енергията на жените!

Бях прекалено смутена, за да споря с нея. Усещах как всички в салона ме гледат.

— Ти ги оставяш да ти досаждат просто защото ги съжаляваш — продължи Клара. — Дълбоко в сърцето си ти отчаяно искаш да се грижиш за някой мъж, който и да било. Ако тоя идиот беше жена, ти самата никога ня­маше да я пуснеш да седне на масата ни.

Апетитът ми окончателно се изпорти. Обхвана ме по­тиснато, мрачно настроение.

— Виждам, че съм те улучила по болното място — каза Клара със самодоволна усмивка.

— Ти правиш сцени, много си груба — упрекнах я аз.

— Определено — отговори тя през смях. — Но пък го уплаших почти до смърт. — Лицето й беше така отк­рито и тя самата изглеждаше толкова щастлива, че аз накрая се разсмях, припомняйки си колко шокиран беше мъжът.

— Аз съм същата като майка ми — промърморих аз. — Тя успя да ме направи толкова плаха по отношение на мъжете.

В момента, в който изрекох тази мисъл, потиснатото ми състояние изчезна и отново огладнях. Ометох до бля­сък почти цялото плато със скаридата.

— Направо е несравнимо усещането, че започваш нов поврат в живота си на пълен стомах — заяви Клара.

Във внезапен пристъп от страх усетих в стомаха си тежест от скаридата. Сред цялото това въодушевление не ми беше хрумнало да разпитам Клара за къщата й. Може би беше някаква колиба като онези, които съм виждала по-рано, пътувайки из различни мексикански градчета. И каква ли храна щеше да се налага да ям? Може би това щеше да се окаже последното ми добро ядене. И ще можех ли да пия водата там? Отсега се ви­дях с остри стомашни проблеми. Не знаех как да попи­там Клара за условията, без да прозвучи обидно или неблагодарно. Клара ме изгледа изпитателно. Изглежда, долови притеснението ми.

— Мексико е сурово място — каза тя. — Трябва все­ки миг да си нащрек. Но ще свикнеш.

В северната част на страната е дори още по-тежко от останалата част — продължи тя. — Хората се стичат на север в търсене на работа или като спирка, преди да пре­косят границата към Съединените щати. Идват тук с то­варни влакове. Едни остават, други се отправят във вът­решността с фургони да работят в огромните плантации, притежавани от частни корпорации. Но тук просто няма достатъчно храна или работа за всички, затова повечето заминават като брасерос^ в Съединените щати.

Бях си изяла супата до капка и се почувствах гузна, че не съм оставила нищичко.

— Разкажи ми още нещо за този край, Клара.

— Всички индианци тук са от племето яки, които са били преселени в Сонора от мексиканското правителст­во.

— Искаш да кажеш, че не винаги са живели тук?

— Това е земята на техните прадеди — отговори Клара, — но през двадесетте и тридесетте години те са били изкоренени и преселени с десетки хиляди в централно Мексико. А после, в края на четиридесетте години са били върнати обратно в Сонорската пусти­ня.

Клара наля в чашата си малко минерална вода, после напълни и моята.

— Трудно се живее в Сонорската пустиня — каза тя. — Както видя, докато шофираше, земята тук е сурова и негостоприемна. Обаче индианците не са имали друг избор, освен да се установят покрай трупа на онова, ко­ето някога е било реката Яки. Там в древни времена първите яки са вдигнали своите свещени градове и са живели в тях стотици години, преди да дойдат испан­ците.

— Ще минем ли през тези градове? — попитах аз.

— Не. Нямаме време. Искам да стигнем до Навохоа, преди да мръкне. Може би някой ден ще направим едно пътуване до тези свещени градове.

— Защо са свещени тези градове?

— Защото за индианците разположението на всеки град около реката символично съответства на определено място в техния митичен свят. Подобно на планините от лава в Аризона, тези места са места на силата. Инди­анците имат много богата митология. Те са вярвали, че могат да влизат и излизат, когато си поискат, само за миг, в света на сънищата. Разбираш ли, тяхното схваща­не за действителността не е като нашето.

— Според митовете на яките тези градове съществу­ват също и в другия свят — продължи Клара — и имен­но от този етерен свят получават силата си — те самите се наричат хора без разум, за да се различат от нас, хора­та с разум.

— Каква е тази сила, която получават? — попитах аз.

— Тяхната магия, уменията си на магьосници, зна­нието си. Всичко това идва при тях направо от сънния свят. И този свят е описан в техните легенди и при­казки. Индианците-яки имат богата, обширна устна история.

Огледах пълния ресторант. Питах се кои от хората, седнали на масите, бяха индианци, ако изобщо имаше такива, и кои мексиканци. Едни от хората бяха високи и яки, други — ниски и набити. Всички ми изглеждаха чужди и тайничко се почувствах по-висша и определено чужденка.

Клара свърши скаридата с боб и ориз. Аз се усещах преяла, но въпреки протестите ми тя настоя да поръча за десерт крем-карамел.

— Добре е хубавичко да си похапнеш — каза тя и ми намигна. — Не се знае кога ще е следващото ти ядене и от какво ще се състои. Ние тук, в Мексико, винаги ядем като за последно.

Знаех, че ме занася, но в думите й имаше истина. По-рано през деня бях видяла едно умряло магаре, блъснато от автомобил на шосето. Знаех, че в този край нямат хладилници и затова хората ядяха каквото месо им по­падне. В главата ми непрекъснато се въртеше мисълта какво ли ще ям следващия път. Мълчаливо реших да ог­ранича гостуването си при Клара само до няколко дни.

Клара продължи да говори с по-сериозен ток.

— За индианците тук нещата вървят от зле по-зле — каза тя. — Когато правителството построи язовир за водно-електрическата централа, то промени течението на река Яки така драстично, че хората се принудиха да си вдигнат багажа и да се преселят където намерят.

Този суров живот беше твърде далеч от условията, в които бях израснала аз, когато винаги съм имала доста­тъчно храна и удобства. Запитах се дали идването ми в Мексико не беше израз на дълбокото ми желание за пъл­на промяна. Цял живот бях търсила приключения, но се­га, след като вече попаднах в такова, изпълни ме страхът от неизвестното.

Хапнах си от крем-карамела и изхвърлих от мислите си този страх, който бликаше, откакто срещнах Клара в Аризонската пустиня. Приятно ми беше в нейната ком­пания. В момента се чувствах добре нахранена със ска­ридата и супата от костенурка и въпреки че това може­ше да се окаже последното ми добро хапване, както бе­ше намекнала Клара, реших, че ще трябва да й имам доверие и да позволя на приключението да се разгръ­ща.

Клара настоя тя да плати сметката. Заредихме авто­мобилите с бензин и отново поехме на път. След още няколко часа шофиране пристигнахме в Навохоа. Не спряхме, а само минахме оттам, като излязохме от Пан Американската магистрала и поехме по чакълест път, водещ на изток. Беше вече по пладне. Изобщо не бях уморена; всъщност останалата част от пътя ми хареса. Колкото по на юг пътувахме, толкова повече обичайно­то ми нервно и потиснато състояние се заместваше от щастие и чудесно разположение на духа.

След повече от час друсане Клара отби от пътя и ми даде знак да я последвам. Стигнахме до една площадка край висока стена, обраснала с цъфнали пълзящи расте­ния. Паркирахме на площадката от добре утъпкана земя в края на стената.

— Ето тук живея аз — извика ми тя, докато се измък­ваше от шофьорското място.

Запътих се към нейната кола. Тя изглеждаше уморена и сякаш беше станала по-едра.

— Изглеждаш така бодра, сякаш сега тръгваме — от­беляза тя. — О, чудото на младостта!

От другата страна на стената, напълно скрита зад дървета и гъсти храсти, се провиждаше голяма къща с керемиден покрив, прозорци с решетки и няколко балкона. Леко замаяна, аз последвах Клара през пор­тата от ковано желязо, минахме през застлано с плочи патио и през една тежка дървена врата влязохме в зад­ната част на къщата. Теракотените плочи на хладния, пуст коридор подчертаваха голотата на ослепително белите стени и потъмнелите греди от естествено дър­во на тавана. Минахме през коридора към просторна всекидневна.

По белите стени имаше бордюр от плочки с изискана шарка. Два безупречно чисти дивана и четири фотьойла бяха подредени около тежка дървена маса за кафе. Вър­ху масата имаше няколко разгърнати списания на анг­лийски и испански. Останах с впечатлението, че някой току-що ги е чел, седнал на един от фотьойлите, но за­бързано си е отишъл, когато ние влязохме през задната врата.

— Как ти се струва моята къща? — попита ме Клара, сияеща от гордост.

— Фантастична е — отговорих аз. — Кой би си по­мислил, че може да има такава къща толкова далеч от всичко в тази пустош?

Но в този момент собственото ми завистливо его на­веде глава и се почувствах ужасно гузна. Това беше точ­но този тип къща, каквато винаги съм мечтала да имам, макар да знаех, че никога нямаше да мога да си го поз­воля.

— Нямаш представа колко си точна, като нарече това място фантастично — каза тя. — Всичко, което мога да ти кажа за тази къща, е, че подобно на онези планини от лава, които видяхме сутринта, тя е заредена със сила. Една тиха, фина сила протича през нея, както електри­ческият ток протича по жиците.

Като чух това, изведнъж ми се случи нещо необясни­мо: цялата ми завист изчезна. Изпари се напълно при ду­мите, които тя каза.

— Сега ще ти покажа твоята спалня — обяви тя. — И освен това ще те запозная с някои основни правила, кои­то трябва да спазваш, докато си моя гостенка тук. Всяка част от къщата, която се намира вдясно и зад тази все­кидневна, е твоя, можеш да я ползваш и разглеждаш, то­ва включва и земята пред тях. Обаче не бива да влизаш в никоя от спалните, с изключение, естествено, на твоята. В нея можеш да ползваш всичко, което пожелаеш. Мо­жеш дори да чупиш нещата в пристъп на гняв или да ги обичаш в прилив на нежни чувства. В лявата страна на къщата обаче не можеш да имаш достъп по никое време, по какъвто и да било начин, вид или форма, Така че изобщо не припарвай там.

Шокирах се от чудноватите й изисквания, въпреки това я уверих, че напълно разбирам всичко и ще се при­държам към съветите й. Но останах с чувството, че изис­кванията й бяха доста строги и тиранични. Всъщност, колкото повече ме предупреждаваше да не припарвам до определени части на къщата, толкова по-любопитни ми ставаха те.

Клара, изглежда, си бе помислила за нещо друго и до­бави:

— Естествено, можеш да ползваш всекидневната; мо­жеш дори да спиш тук на дивана, ако си прекалено умо­рена или те мързи да си отидеш в твоята спалня. Друга част, която не бива да ползваш обаче, е земята пред къ­щата, както и главният вход. Засега той е заключен, така че винаги влизай в къщата през задната врата.

Клара не ми остави време да отговоря. Тя ме поведе по дълъг коридор покрай няколко затворени врати, за които каза, че са спални и поради това са забранени за мен. Стигнахме до просторна спалня. Първото, което за­белязах с влизането, беше двойното легло от богато рез­бовано дърво. Застлано беше с красива кремава кувер­тюра, плетена на една кука. До прозореца, на стената, гледаща към задната част на къщата, имаше ръчно рез­бована, махагонена етажерка, претрупана с антични ве­щи, порцеланови вази и фигурки, емайлирани кутийки и малки купички. До другата страна имаше гардероб в съ­щия стил, който Клара отвори. Вътре бяха закачени изискани дамски дрехи, пълно беше с палта, шапки, обувки, чадъри, бастуни и всички определено бяха изящна ръчна изработка.

Преди да успея да попитам Клара откъде е взела всички тези красиви неща, тя затвори вратичките.

— Чувствай се свободна да ползваш всичко, което поискаш — каза тя. — Това са твои дрехи и това е твоя­та стая, докато си в този дом. — Тя хвърли поглед през рамо, сякаш в стаята имаше и някой друг, после добави: — А знае ли човек колко дълго ще е това!

Тя явно говореше за доста продължително гостуване. Усетих как дланите ми се изпотиха, когато умишлено й казах, че в най-добрия случай мога да остана само ня­колко дни. Клара ме увери, че тук с нея съм в пълна бе­зопасност. На много по-сигурно място всъщност, откол­кото където и да било другаде. Добави, че ще е глупаво от моя страна да изпусна тази възможност да разширя знанията си.

— Но аз трябва да си търся работа — казах с извини­телен тон. — Нямам никакви пари.

— Не се притеснявай за парите — каза тя. — Ще ти дам на заем колкото ти трябват или просто ще ти ги дам. Това изобщо не е проблем.

Благодарих й за предложението, но я осведомих, че са ме възпитали да смятам за нещо крайно недопустимо да приемам пари от непознати, независимо колко добро­намерено е предложението им.

Тя ме опроверга.

— Според мен, Тайша, всъщност става дума за това, че ти се раздразни, когато поисках от теб да не ползваш лявата част на къщата или главния вход. Знам, че ме възприемаш като деспотична или прекалено потайна. И сега не искаш да останеш повече от учтивите ден-два. Може би дори ме смяташ за една ексцентрична стара жена, която не е с всичкия си?

— Не, не, Клара, не е така. Но аз трябва да си плащам наема. Ако не си намеря работа, ще остана без никакви пари, а изобщо не може да става и дума да приема пари от когото и да било.

— Това означава ли, че не си се засегнала от искането ми да избягваш определени части от къщата?

— Разбира се, че не съм.

— Не ти ли е любопитно да разбереш защо поставям това изискване?

— Е, да, любопитно ми е.

— Ами причината е, че в онази част на къщата жи­веят и други хора.

— Твои роднини ли, Клара?

— Да. Ние сме голямо семейство. Там всъщност жи­веят две семейства.

— И двете ли са големи?

— Да. Всяко от по осем души, което прави общо шес­тнадесет.

— И всички те живеят в лявата страна на къщата, та­ка ли, Клара?

През живота ми не бях чувала за такова странно разп­ределение.

— Не. Само осем от тях живеят там. Другите осем са моето семейство и те живеят в дясната страна на къща­та. Ти си моя гостенка, затова трябва да живееш в дясна­та страна. Много е важно да разбереш това. Може да е необичайно, но не е неразбираемо.

Учудвах се каква власт имаше над мен. Думите й вна­сяха покой в чувствата ми, но изобщо не успокояваха ума ми. Дотогава смятах, че за да мога да реагирам ин­телигентно на всяка ситуация, на мен ми беше нужно съчетание от двете: бдителен ум и неспокойни емоции. Иначе оставах пасивна, в очакване да ме завихри поред­ният външен импулс. Но присъствието на Клара ме на­кара да разбера, че колкото и да протестирах и да твър­дях обратното, колкото и да се борех да бъда различна и независима, аз всъщност бях неспособна да мисля ясно или да взимам решения самостоятелно.

Клара ме погледна много особено, сякаш следеше не­изречените ми мисли. Опитах се да прикрия смущение­то си, като казах припряно:

— Много е красива къщата ти, Клара. Стара ли е?

— Разбира се — каза тя, но не поясни дали има предвид, че е красива или че е много стара. После с усмивка добави: — Е, сега, след като разгледа къща­та, тоест половината от нея, имаме да свършим малко работа.

Тя взе едно фенерче от чекмеджетата и после изва­ди от гардероба един китайски жакет с мека подплата и чифт туристически обувки. Каза ми да си ги сложа, защото ще излезем на разходка, след като закусим ле­ко.

— Но ние току-що пристигнахме — възпротивих се аз. — А и няма ли скоро да се мръкне?

— Да. Но искам да те заведа до една наблюдателна площадка в планината, откъдето можеш да видиш цяла­та къща и земята около нея. Най-добре е да видиш за първи път къщата по това време на деня. Всички ние сме я поглеждали за първи път именно по здрач.

— Кого имаш предвид с това „ние"? — попитах аз.

— Тези шестнадесет души, които живеем тук, естест­вено. Всички ние правим абсолютно едни и същи неща.

— И всички с еднакви професии ли сте? — попитах аз, неспособна да скрия изненадата си.

— Боже господи, не — каза тя, вдигайки ръка до ли­цето си, и се разсмя. — Искам да кажа, че каквото и да е задължен да прави един от нас, останалите също са длъжни да го правят. Всеки от нас трябваше да види за първи път къщата и околната обстановка по свечерява­не, затова и ти трябва да я видиш по това време.

— Защо включваш и мен в това, Клара?

— Ами засега да кажем, че е просто защото си ми гостенка.

— Ще видя ли по-късно твоите роднини?

— Ти ще трябва да се запознаеш с всичките — увери ме тя. — Но в момента вкъщи няма никой, освен нас двете и кучето пазач.

— Те някъде на пътешествие ли са?

— Точно така, всички заминаха на едно продължи­телно пътешествие, а аз съм тук да пазя къщата заедно с кучето.

— Кога очакваш да се върнат?

— Може би е въпрос на седмици, може би дори на месеци.

— Къде са заминали те?

— Ние винаги сме в движение. Понякога аз замина­вам за цели месеци и тогава остава някой друг да се гри­жи за имението.

Понечих да я попитам още веднъж къде са заминали, но тя ми отговори:

— Всички заминаха за Индия — каза тя.

— Всичките петнадесетима ли? — попитах невярва­що аз.

— Не е ли забележително? Струва направо цяло със­тояние! — Тя произнесе това с тон на гласа, който беше такава карикатура на тайната ми завист, че се засмях против волята си. Тогава ме връхлетя мисълта, че не съм в безопасност в такава отдалечена, празна къща, единст­вено в компанията на Клара.

— Сами сме, но няма от какво да се страхуваш в та­зи къща — каза тя убедително. — Освен може би от кучето. Като се върнем от разходката, ще те запозная с него. Трябва да се държиш съвсем спокойно в негово присъствие. Той вижда направо през теб и ще те напад­не, ако долови каквато и да било враждебност или че те е страх.

— Но аз се страхувам — изломотих аз. Вече направо се разтреперих.

Бях намразила кучетата още от малка, когато един от доберман-пинчерите на баща ми скочи върху мен и ме повали на земята. Той всъщност не ме ухапа, само ръмжеше и ми показваше оголените си зъби. Разкре­щях се за помощ, защото бях направо парализирана от ужас. Толкова се уплаших, че се подмокрих. Още си спомням колко ми се подиграваха братята ми, като ме видяха, наричаха ме бебе и твърдяха, че трябва да нося пелени.

— И аз самата изобщо нямам слабост към кучета — каза Клара, — но кучето, което имаме, не е всъщност куче. То е нещо друго.

Тя събуди любопитството ми, но изобщо не разсея лошото ми предчувствие.

— Ако искаш първо да се поосвежиш, ще те придру­жа навън, просто в случай, че кучето кръстосва наоколо — предложи тя.

Кимнах. Бях уморена и раздразнителна; накрая бе за­почнала да се проявява умората от дългото пътуване. Исках да измия праха от лицето си и да разреша оплете­ната си коса, която беше станала на фитили.

Клара ме поведе по друг коридор, после излязохме от задния вход. На известно разстояние от къщата имаше две малки постройки.

— Това е гимнастическият ми салон — каза тя, като посочи едната. — До него също не ти се позволява дос­тъп. Освен ако аз не реша да те поканя там един ден.

— Там ли практикуваш бойни изкуства?

— Да — лаконично отговори Клара. — Другата пост­ройка е външна тоалетна.

— Ще те чакам във всекидневната — продължи тя — и там ще хапнем по някой сандвич. Но не се грижи тол­кова за косата си — вметна тя, сякаш забелязала притес­нението ми, — и без това тук няма огледала. Огледалата са като часовниците: те напомнят, че времето минава. А важното е да го обърнем в обратна посока.

Исках да я попитам какво има предвид под обръщане на времето, но тя ме побутна да вървя в тоалетната. Там открих няколко врати. Понеже Клара не ми беше поста­вяла никакви условия за лявата и дясната страна на тази постройка, и понеже не знаех къде е тоалетната, аз проу­чих всичките. В средата имаше нещо като голямо антре и от едната му страна бяха разположени шест малки тоа­летни помещения с дървени клекала. Необикновеното беше, че изобщо не долових мирис на септична яма, ни­то типичната миризма на замърсени дупки, почиствани с вар. Чувах как под дървените тоалетни тече вода, но не разбирах как и откъде минаваше.

От другата страна на антрето имаше три еднакви по­мещения, облицовани с красиви плочки. Във всяка имаше старинна вана на крачета и продълговата ракла, върху която беше сложена голяма кана с вода и леген в един и същ стил. В тези помещения нямаше нито едно огледало или каквито и да било предмети от лъскав ме­тал, в които бих могла да видя отражението си. Всъщ­ност изобщо нямаше никаква водопроводна инстала­ция.

Налях вода в легена, наплисках си лицето и после прокарах намокрените си пръсти през оплетената си ко­са. Вместо да използвам една от меките хавлиени кърпи, опасявайки се да не ги изцапам, аз си избърсах ръцете с книжни салфетки от една кутия на раклата. Вдишах ня­колко пъти дълбоко и разтрих скования си врат, преди да се изправя отново лице в лице с Клара.

Заварих я във всекидневната да подрежда цветя в ед­на синьо-бяла китайска ваза. Списанията, които бяха ос­тавени отворени, сега бяха спретнато подредени и до тях имаше поднос с храна. Като ме видя, тя се усмихна.

— Изглеждаш свежа като маргаритка — каза тя. — Вземи си сандвич. Скоро ще се здрачи. Нямаме време за губене.