Маргарита бакрачева бягства от щастието или
Изтегляне 2.09 Mb. Pdf просмотр
|
| Застрашени без причина Хората реагират агресивно в ситуации, в които се чувстват застрашени от реална опасност или щом усетят, че съществува вероятна заплаха и опасност. Тогава се активира една от двете възможни реакции – бий се или бягай. Изборът зависи от оценката какво е по-адекватно за съответната ситуация. Реакцията на отбрана или бягство е свързана с инстинкта за самосъхранение. Тя е характерна не само по отношение на физическото оцеляване. Моделът е същият и в емоционален план. Кои са най-честите възможни причини да се чувстваме застрашени емоционално? Класически пример е страхът от неуспех и отхвърляне от човека, на когото се стремим да се харесаме. Внимаваме и разсъждаваме какво да кажем и предложим, премисляме всеки отделен жест. В такава ситуация по-естествена е реакцията на въздържане или отдръпване, на пасивност, породена от страха да не направим нещо погрешно или не на място. Полярната реакция – на проява на агресивност – възниква, когато се чувстваме застрашени или гневни. Ако човекът, към когото се стремим, се изплъзва, това може да предизвика повишена доза активност, а тя да премине в агресивност. В този случай агресията и преследването са провокирани от страха от неуспех. Той поражда гняв и негативни емоции както към обекта на желания, така и към самите себе нас, защото не успяваме да постигнем целта, към която се стремим. Във всички случаи ли заплахата или опасността са реални? В повечето случаи причините са наистина в другия човек и неговото поведение. Също така, често водещ в нашата оценка е начинът, по който субективно възприемаме ситуацията като опасна или застрашаваща. И в двата варианта субективната ни оценка е от основно значение, но във 46 Щастливи въпреки средата втория несъзнателно и неволно й приписваме повече, отколкото е характерно за реалната ситуация. Тук вече става въпрос за собствените ни проекции и това, което приписваме като намерения на другите. На всекиго се е случвало да разтълкува неправилно нечий интерес или нечие отдръпване, поставяйки себе си в центъра. Обикновено се случва, когато не познаваме достатъчно другия човек или когато сме свръх- заети със собственото си его и не успяваме да оценим ситуацията в рамките на обективното. Например, ако в даден момент сме погълнати от мисълта, че ни липсва топлина и връзка и това се е превърнало в свръхценност, в много по-висока степен възприемаме поведението, думите и отношението на околните като ориентирани в същата посока. Като се поддаваме на собствените си усещания, сме склонни да приписваме същите намерения и на хората, с които общуваме. Възможен е и друг вариант – изпитваме потребност от обвързване, но вътрешно й се противим. Твърде вероятно е да приемем като агресия и нападение интереса, проявен към нас. Ако сме в период на разочарование, неувереност в себе си и собствените желания и възможности – общо казано искаме, но бягаме от това – в действителните си контакти ще реагираме със силно демонстрирано защитно поведение. Може да ни се струва, че интересът и репликите на другите са с цел да бъдем обсебени. Изпитваме дискомфорт, чувстваме се атакувани и съответно, реагираме с яростно изграждане на бариери между себе си и околните. Непрекъснато отстояваме личното си пространство и заявяваме, че не желаем никой да нахлува в него. В някои случаи това напълно се разминава с реалните намерения на другите, които просто може да проявяват интерес в рамките на нормалното и да се сблъскат с неочаквана враждебност. 47 Бягства от щастието ... или В най-общ план това не е опасно, защото постигаме целта си – поставяме ясни правила, не създаваме неясни ситуации и директно показваме с какво сме „ОК“. Прекалената директност и агресивна защита може да бъдат сигнал за самите нас – от какво бягаме и от какво се страхуваме всъщност. Напълно нормално е хората да мислят по-скоро в термините на полярното „Искам – не искам”, „Харесва ми – не ми харесва”. Когато много дълго се поддържа определена позиция на полярност, тя вече е сигнал за нещо не съвсем наред. Ако твърде често декларираме колко държим на свободата си и го подчертаваме при всякакъв възможен повод и контекст, т.е. защитаваме се без и преди да има реална заплаха, това е индикация за дефицит. Може и да сме се вживели в тази роля и да изживяваме всички свързани с нея удоволствия, но крайните отбранителни реакции са в известна степен издайнически. В такива моменти сме предразположени да отблъскваме околните или по-точно, да ги държим на дистанция, защото се страхуваме да ги допуснем до себе си. Позицията да бъдем в унисон с вътрешния си глас е много полезна, както и тази да не се насилваме да експериментираме, щом не се чувстваме готови за това. Става въпрос по-скоро за прекаленото влизане в ролята и поддържането й по навик или просто за идеята, без да се верифицират конкретните обстоятелства. Проблем има, когато едно статукво се поддържа прекалено продължително във времето. Тогава то се превръща в навик и човек по-скоро се оставя на течението, отколкото да се анализира, така че да бъде автентичен на истинските си желания и търсения. Всяка една роля е добре да се преразглежда, за да е наясно човек дали това е истинската му позиция или я поддържа за идеята. 48 |