Маргарита бакрачева бягства от щастието или
Изтегляне 2.09 Mb. Pdf просмотр
|
| Кога и как да се откажем Общовалидна е максимата, че когато човек е вътре в някакви взаимоотношения, ги разглежда през призмата на собствените си чувства. Близките и приятелите могат да запазят обективна преценка и да видят ситуацията по съвсем различен начин, тъй като не са емоционално ангажирани с нея. Именно по тази причина много често се случва съветите и обратната информация, получавана от нас за връзката ни или отношенията с приятели, да се разминава силно с това, което ние самите усещаме. Винаги е полезно да се вслушваме в съветите на околните, а също толкова обичайно е да го правим рядко. Какво се получава при подобно разминаване – между начина, по който ние възприемаме нещата и това, което чуваме отстрани? В много случаи, особено когато ни се иска всичко да е наред, а чуваме единодушно мнение отстрани, че бъркаме и не сме прави, реакцията става противоположна. Опитваме се да игнорираме това, с което не сме съгласни, или по-точно, което не бихме искали да е истина. Заставаме на противоположната позиция и започваме да търсим доводи да оборим околните. По този начин всъщност се опитваме да убедим себе си. И колкото повече съпротиви срещаме, когато външната оценка е единодушна, толкова повече стесняваме съзнанието си и се хващаме като удавник за сламка. В случаите на разнопосочни обратни връзки, насочени към нас, реакцията е доста по-различна. Вероятността да се вслушаме и самите ние да станем по-обективни, е значително по-голяма. Общият принцип за проявяване на конформно поведение е: ако всички членове на групата поддържат определена позиция, даже и да не е съгласен с нея, човек е 40 Щастливи въпреки средата склонен да я приеме. Склонността е много по-ниска, ако в групата има поне един човек, който поддържа друго мнение. Когато сме емоционално обвързани с някого, преставаме ли да бъдем обективни? На практика не. Това, което се случва, е че се опитваме сами да си изградим максимално красив филм, в който да участваме, особено преди да се разочароваме. Подценяваме или си затваряме очите за някои проблеми или недостатъци като просто ги отричаме. Залагаме основно на позитивните неща. Когато се подразним от нещо, намираме оправдание и включваме опрощаващия механизъм не защото не си даваме сметка, а най-вече поради две свързани главно с нас причини. Първата е, че вече сме инвестирали време и чувства. Колкото по-дълга количествено или качествено измерима е тази инвестиция, толкова по-трудно ни е да приемем възможността да я изгубим. Все пак, това са нашите време и чувства. Втората причина, в която особено дамите илюзорно вярват, е че нещата могат да се променят и да станат по-добри, че ако положат достатъчно усилия, те няма да бъдат напразни, че могат да променят човека до себе си, което е абсолютна заблуда. Човек може да се промени единствено, ако самият той намира смисъл и полза от това. Промяна заради изискванията на друг е фалшива, нетрайна и всъщност не е промяна, а приспиване на ситуацията и своеобразно измъкване. Кога и как в крайна сметка се отказваме? Има ли значение външната оценка за решението ни, че нещата не вървят и е крайно време да се приключат? На практика, външната оценка играе роля, щом е в подкрепа на това, което искаме да чуем. Решението си е изцяло и единствено вътрешно. Едва след като сме склонили и приели да си признаем, че сме сбъркали, сме готови да отворим съзнанието си за 41 Бягства от щастието ... или това, което възприемаме отвън. Тогава вече може и да си спомним какво са ни казали, както и да потърсим отново подкрепление на решението си. Моделът на готовност да чуем или да търсим възможност и хора, от които да чуем това, което искаме, е много широко разпространен. Като изключим ситуации, в които не разполагаме с достатъчно информация или не сме твърде емоционално ангажирани, сме отворени към мнение на значими за нас хора, защото нямаме силна собствена позиция. В такива ситуации сме склонни да се повлияем от чутото. Когато имаме твърда позиция по определен въпрос или се чувстваме свързани с определени емоции, стесняваме максимално периметъра на съзнанието си и на това, за което сме отворени. На практика няма нищо лошо, защото наистина ние сме тези, които трябва да определят какво да правим с живота си. Единственият риск е, че гледаме едностранно на нещата. И ако някой се опита да ни каже нещо различно, го отхвърляме и още повече се вторачваме в илюзорните понякога неща, които желаем да видим. За околните това изглежда странно и самите ние, когато видим друг в подобна ситуация, се питаме как може да не забелязва очевидни неща. Този механизъм не е случаен. Той помага на човек да намали усещането си за вътрешен конфликт и разнопосочност. Скъсява времето на драматична вътрешна несигурност. Хората са насочени максимално към търсенето на сигурност, която е основна и универсална потребност. В някои случаи се получава, че по- добре е решението да не е правилно, но да сме сигурни, че имаме посока, отколкото да разсъждаваме дали сме направили верния избор и да се чувстваме несигурни. 42 |