Глава 3. Седмото доказателство — Да, беше към десет часът сутринта, многоуважаеми Иван Николаевич — каза професорът. Поетът прокара длан по лицето си като човек, който току- що се е опомнил и е видял, че на Патриаршите езера е вечер.
Водата в езерцето беше почерняла и по нея вече се плъзгаше лека лодка, чуваше се плисъкът на веслата и кикотенето на някаква гражданка в лодката. По пейките в алеите се появиха хора, но пак по другите три страни на квадрата, а не откъм тази на нашите събеседници. Небето над Москва сякаш избеля, във висините съвсем ясно се открояваше кръглата луна, но още не златна, а бяла. Много по- леко се дишаше и гласовете под липите сега звучаха по-меко, някак вечерно. „Как така не забелязах, че успя да наниже цял разказ? … — помисли си изумен Бездомни. — Та то се свечерило! Или може би той не е разказвал, ами просто съм заспал и всичко това ми се е присънило?“ Но трябва да предположим все пак, че професорът е разказвал, иначе ще се наложи да допуснем, че същото е сънувал и Берлиоз, защото той се взря внимателно в лицето на чужденеца и се обади: — Вашият разказ е изключително интересен, професоре, въпреки че далеч не съвпада с евангелските. — Но моля ви — усмихна се снизходително професорът, — тъкмо вие би трябвало да знаете, че от написаното в евангелията абсолютно нищо не е ставало в действителност и ако почнем да се позоваваме на евангелията като на исторически извор… — той пак се усмихна, а Берлиоз просто онемя, защото беше казал съвсем същото, дума по дума, на Бездомни, докато вървяха двамата по Бронная към Патриаршите езера. — Вярно — отвърна Берлиоз, — но се боя, че никой не е в състояние да потвърди истинността на онова, което ни разказахте.
— О, не! Има кой да го потвърди! — много уверено отвърна професорът, който изведнъж заговори на лош руски, и неочаквано помами тайнствено двамата приятели да се приближат още към него. Те се наведоха от двете му страни и той каза, но вече без какъвто и да било акцент, който, дявол знае защо, ту изчезваше, ту се появяваше: — Работата е там… — професорът плахо се озърна и зашепна, — че аз присъствах лично на всичко това. Бях на балкона при Пилат Понтийски и в градината, когато той разговаряше с Каиафа, а също и на подиума, само че тайно, инкогнито, тъй да се каже, и ви моля никому нито дума и абсолютна тайна!… Шшшт! Настъпи мълчание и Берлиоз пребледня. — Вие… вие откога сте в Москва? — с треперещ глас попита той. — О, аз току-що, само преди миг пристигнах в Москва — отвърна смутено професорът и едва сега приятелите се сетиха да надникнат по-внимателно в очите му и се убедиха, че лявото, зеленото, е съвсем безумно, а дясното е празно, черно и мъртво. „Ето обяснението на всичко! — си каза разтревожен Берлиоз. — Пристигнал е луд немец или току-що си е загубил ума на Патриаршите. Ама че работа!“ Да, наистина, това обясняваше всичко, и безкрайно странната закуска у покойния философ Кант, и дивотиите за олиото и за Анушка, и предсказанията, че главата ще бъде отсечена, и всичко останало — професорът е побъркан. Берлиоз веднага съобрази какво трябва да направи. Той се отпусна върху облегалката и зад гърба на професора взе да
намига на Бездомни — недей да му противоречиш, искаше да му каже, — но обърканият поет не разбра тези знаци. — Да, да, да — възбудено заговори Берлиоз, — впрочем всичко това е възможно! Дори твърде възможно: и Пилат Понтийски, и балконът, и всичко останало… А вие сам ли пристигнахте или със съпругата си? — Сам, сам, аз винаги съм сам — с горчивина отвърна професорът. — Ами къде са нещата ви, професоре? — хитро го подпитваше Берлиоз, — в „Метропол“? Къде сте отседнали? — Аз? Никъде — отвърна слабоумният немец, а зеленото му око блуждаеше с дива мъка по Патриаршите езера. — Как така? Но… къде ще живеете? — Във вашия апартамент — изведнъж нагло отвърна лудият и намигна. — Аз… аз много се радвам — замънка Берлиоз, — но, повярвайте, при мен ще ви бъде неудобно… в „Метропол“ има чудесни стаи, това е първокласен хотел… — А дяволът също ли не съществува? — изведнъж весело се обърна болният към Иван Николаевич. — И дяволът… — Не му противоречи! — само с устни прошепна Берлиоз; той се отметна още по-енергично зад гърба на професора и взе да прави гримаси. — Няма никакъв дявол! — изкрещя Иван Николаевич тъкмо каквото не биваше, объркан от цялата тази каша. — Ама че навлек! Стига с тия смахнати дивотии!
И тогава лудият се разсмя така, че от липата над главите на седналите изхвърча врабец. — Е, не, наистина става интересно! — тресеше се от смях професорът. — Но какво е това — при вас за каквото и да попиташ, все го няма! — Смехът му секна отведнъж и нещо естествено при психическо заболяване, след смеха той изпадна в друга крайност, ядоса се и кресна гневно: — Та, значи, изобщо не съществува, а? — Успокойте се, успокойте се, успокойте се, професоре — мънкаше Берлиоз от страх да не прекалят с болния, — поседете тук мъничко с другаря Бездомни, аз само ще изтичам до ъгъла да врътна един телефон, а после ще ви изпратим докъдето искате. Та вие не познавате града… Планът на Берлиоз трябва да се признае за правилен: той искаше да изтича до най-близкия телефон и да съобщи в бюрото за чужденци, че някакъв пристигнал от чужбина консултант се намира на Патриаршите езера и състоянието му е явно ненормално. И трябва да се вземат мерки, инак става някаква неприятна идиотщина. — Да се обадите по телефона? Ами добре, обадете се — печално се съгласи болният и изведнъж страстно помоли: — Но ви заклевам на сбогуване, повярвайте поне, че дяволът съществува. За повече не ви моля. Имайте предвид, че за това съществува и седмо доказателство, което е най- неопровержимото! На вас то съвсем след малко ще ви бъде демонстрирано! — Добре, добре — престорено мило повтаряше Берлиоз и като смигна на посърналия поет, който далеч не беше във възторг от перспективата да пази лудия немец, забърза към изхода от Патриаршите при пресечката на Бронная и Ермолаевская.
А професорът изведнъж сякаш оздравя и лицето му просветна. — Михаил Александрович! — викна той подир Берлиоз. Оня трепна, обърна се, но се успокои с мисълта, че и неговото име е известно на професора от вестниците. А професорът извика, свил длани като рупор: — Ако желаете, ще наредя веднага да телеграфират на чичо ви в Киев. Берлиоз отново потрепери: откъде знае лудият за киевския чичо? За това положително в никакви вестници нищо не са писали. Охо-хо, дали не е прав Бездомни? Ами ако документите му са фалшиви? Ах, колко странен субект. Да се обади, да се обади! Незабавно да се обади! Там бързо ще го проучат. И без да слуша вече нищо, Берлиоз продължи да тича. Тъкмо когато излизаше на Бронная, от една пейка стана и се запъти към редактора същият гражданин, който тогава на слънчевата светлина се беше изтъкал от мазния зной. Само че сега вече не беше прозрачен, а от най-обикновена плът и в падащия здрач Берлиоз ясно видя, че мустачките му са като кокоши перца, очетата мънички, иронични и полупияни, а панталонът кариран и така високо дръпнат нагоре, че се виждаха мръсни бели чорапи. Михаил Александрович просто се стъписа, но се успокои с мисълта, че това е глупаво съвпадение и че изобщо сега няма време за разсъждения. — Турникета ли търсите, гражданино? — с дрезгав тенор се осведоми карираният тип. — Оттук, ако обичате! Дължите за упътването четвърт водка … да се оправи от махмурлука … един
бивш диригент на църковен хор! — и като се кълчеше, субектът свали с широк жест жокейското си кепе. Берлиоз не се спря да слуша тоя просяк и палячо диригент, ами дотича до турникета и се хвана за него. Завъртя го и тъкмо да стъпи върху релсите, в лицето му плисна червена и бяла светлина: в стъклената кутия пламна надпис: „Пази се от трамвая!“ И в същия миг долетя този трамвай, който завиваше по прокараната наскоро линия от Ермолаевская към Бронная. Като зави и пое направо, той изведнъж се освети целият отвътре с електричество, изскърца и ускори ход. Въпреки че беше в безопасност, предпазливият Берлиоз реши да се върне зад турникета, хвана въртящата се метална пръчка и направи крачка назад. И в същия миг ръката му я изтърва, кракът му неудържимо се плъзна като по лед по паважа, който се спускаше стръмно към релсите, другият му крак подскочи и Берлиоз се озова на релсите. Като се мъчеше да се хване за нещо, Берлиоз падна по гръб, леко си удари темето в паветата и успя да види горе, но дали отдясно или отляво — това вече не можа да съобрази, — позлатената луна. Успя да се извърти на хълбок и в същия миг с бясно движение да свие крака към корема, но когато се обърна, съзря понеслото се към него с неудържима сила съвсем бяло от ужас лице на жена ватманка и алената й забрадка. Берлиоз не извика, но край него с отчаяни женски гласове закрещя цялата улица. Ватманката дръпна електрическата спирачка, вагонът заби нос в земята, после веднага подскочи и от прозорците с грохот и звън се посипаха стъкла. В мозъка на Берлиоз някой отчаяно изкрещя: „Нима? …“ Още веднъж и за последен път проблесна луната, но тя вече се разпадаше на късове, а после стана тъмно.
Трамваят прегази Берлиоз и към желязната ограда на Патриаршата алея по стръмния паваж изхвърча кръгъл тъмен предмет. Той се отърколи по наклона и заподскача по паважа на Бронная. Това беше отрязаната глава на Берлиоз. Сподели с приятели: |