Минало несвършващо Теренно изследване
Изтегляне 2.29 Mb.
|
Типология на топосите: войни и революции, държавност и политика, религия и култура. Съзнавам високата степен на условност при такова диференциране. Съзнавам колко трудно е да се хронологизират и типологизират преломните моменти – онези, бележещи преход – като Освобождението (03.03.1878) или началото на демократичните промени (10.11.1989), например. От друга страна, едни и същи топоси са валидни за повече от една типологични групи: Ботев би могъл да се квалифицира и като революционер, и като творец, а Освобождението – като война и като начало на българската държавност. Постарали сме се да квалифицираме топосите според смисъла, който самите респонденти са влагали в тях, но това не винаги и не във всички случаи беше възможно. Позволихме си, все пак, тази диференциация, защото ни се стори изключително важна при разсъжденията за спецификите на българската памет и – особено - при сравненията с паметта на други нации.8 Разбира се, когато говоря за „българска памет”, имам предвид паметта на българските граждани – т.е. интерпретирам нацията като политически конструкт. Затова като „национални” определихме не само топосите от българското териториално9 минало, но и онези, свързани с българската история, макар да не са част от българската територия: Одрин, Охрид, Сан Стефано, Солун. Като национални квалифицирахме и топоси от миналото на други нации, с което някои представители на малцинствата чувстват етнокултурна (в редки случаи – политическа) обвързаност: Ататюрк и битката при Чанаккале (1915 г.) за турците, Петър І за руснаците, създаването на Израел (1948 г.) за евреите, Вартан Мамигонян и битката при Аварайр (451 г.) за арменците. И така:
Естествено е при местата локалното съдържание да е най-високо – в сравнение с личностите и събитията. Въпреки това, и в тази група националното категорично преобладава. С изключение на Петър І (24,3%) – обяснимо за група, представляваща нетрадиционно малцинство, и на създаването на Израел (30,8%)10 – останалите, различни от българските, национални топоси не са доминиращи. При турците Ататюрк получава 10,5%, с което се нарежда след Левски и Живков, а Чанаккале – 3,9%. При арменците Вартан Мамигонян има равни проценти (12,5%) с Ботев и два пъти по-малко от Левски, а битката при Аварайр – 8,3% (Освобождението – 29,2%). Само в случаите на Ататюрк, Чанаккале и създаването на Израел бихме могли да говорим за национално обвързване в политически смисъл – доколкото тези топоси имат недвусмислено значение за турците и за евреите като модерни нации. Останалите (поради факта, че предшестват национално-образуващите процеси) би трябвало да се мислят като етнокултурно наследство, въпреки че съдържанието им е политическо. Глобалното съдържание – преди всичко като религиозно11 - доминира изцяло в групите на арабите (Мекка и Медина, Имам Али, края на колониализма) и на българите протестанти (Йерусалим, Иисус Христос, Възкресението). Тази доминация е напълно обяснима: арабите не са традиционно малцинство, по-голямата част от тях не са учили в България. Колкото до протестантите12, такова религиозно усърдие е съвсем типично за прозелити. Глобалното съдържание доминира частично в отговорите и на други групи: Йерусалим (за евреи, арменци и руснаци), Втората световна война (за руснаци) – макар че и в този избор би могъл да се търси донякъде национален аспект. Както вече казах, локалното се появява в някои групи като доминиращо само при местата: Перперикон (съвпадане на национално и локално за турците от Кърджалийско), родните градове или села, близки забележителности. При личностите и особено при събитията локалният избор е пренебрежимо малък. Категоричният превес на националните топоси е напълно в рамките на очакваното. В това отношение българските граждани едва ли са изключение. По-интересни ми се струват приоритетите в областта на хронологията. Позволих си да отделя – извън класическата периодизация на историята – периода на националноосвободителните борби („комитетското десетилетие” – 1867-1878), защото мнозинството топоси са съсредоточени именно в него. Определянето му най-общо в „Османския период” и дори във възраждането13, ако би било обособено, нямаше да даде ясна представа за контурите на Големия национален разказ, които се очертават именно тук.
Доминацията на „Комитетското десетилетие” е очевидна. Не само защото в него попадат топосите с най-голяма тежест - Шипка, Левски и Освобождението - но и защото немалка част от местата, събитията и особено личностите са именно от този период. Като стеснява малко границите му, „идеологът на нацията” Вазов пише (в една рецензия за „Миналото” на Стоян Заимов): „Пространството между 1870 и 1877 съдържа най-любопитните събития в миналото на народа ни, захвани от самото му покорение под турците. Означените две години съставляват кръжилото (рамката) на най-вълнующите произшествия в новата ни история, които дадоха своя печат на народний ни характер и повлияха фатално на по-нататъшните ни съдбини. Тоя седемгодишен период на борби, жертви и изпитания е горнилото на нашето народно обновение, преходът от миналото в бъдещето: той съставлява най-пълните страници от новата ни история. Колко усилия! Колко героизми, колко вяра и упование, колко кораблекрушения на най-смели планове! Какви имена се сбират в тоя кратковременен срок!” (В. „Народний глас”, бр. 519, 23.02.1885) Ако трябва да пледираме за съществуването на български Голям национален разказ, с максимална степен на сигурност ще трябва да го разположим във „времето на националноосвободителните борби”, „комитетското време”, „най-българското време”… Множество са епитетите, бележещи знаменитото десетилетие, избрано – сред целия регистър от знаци за миналото - като апотеоз на българската идентичност. Въпреки тази категоричност – особено при избора на водещите топоси – липсата на някои уплътняващи детайли поражда известни съмнения в непоколебимата единност на Големия национален разказ. Така, Априлското въстание, осъществило донякъде идеите на Левски и довело до Освобождението (поне в най-популярните представи), получава само 3,7%. Битката на Шипка (като самостоятелно събитие) е посочена едва от 1,3%, а самите опълченци (дори като колективен образ) изобщо не фигурират в извадката. Почти липсва и Сан Стефано (0,4%) – мястото, където е подписан прелиминарния мирен договор между Русия и Османската империя, очертал жадувания от мнозина и до днес контур на „Велика/Санстефанска България”, хвърлил българите в не една война. Места и събития, свързани с Левски, са съвсем бегло запомнени. Доколкото ги има, бележат залавянето (0,5%) и обесването (0,1%)14, а не – апостолското му дело.15 Същото несъвпадение между места, личности и събития се вижда и в посочения от респондентите като втори по важност период – средновековието.16 Така, старата столица Велико Търново (10,6% - на второ място сред местата) изобщо не кореспондира със събитие или личност от времето на Второто българско царство. Царете, управлявали в Търново и създали политическия му и културен разцвет, събират общо 1%. За духовния водач по време на османската обсада Патриарх Евтимий или за последния владетел Иван Шишман не се е досетил нито един от респондентите.17 Най-предпочитаната средновековна личност – цар Симеон Велики (5,6%) - се разминава с основаната от него столица Преслав (0,7%). Самият Симеонов „Златен век” е получил 0,3%. По-голямо съвпадение има при паметта за демиурга – хан Аспарух (5,1% - на четвърто място сред личностите) и извършения от него акт – основаването на българската държава (5,6% - на второ място сред събитията).18 Античността и буржоазният период си оспорват третото място. Разбираемо, за периода на античността преобладават местата – преди всичко като археологически обекти с национално, но и с локално значение – „разкопките”, „останките”, „развалините”… В буржоазния период доминират личностите (Стамболов) и събитията (Втората световна война, Съединението), но и тук липсва координация между двете. Делото на Стамболов не е отбелязано от нито един респондент, а дейците от Втората световна война (Хитлер, Сталин, Чърчил, Жуков) събират общо 2,8%. Овластеният герой на Съединението княз Батенберг получава едва 0,5%, а „народният” герой Чардафон изобщо не е споменат. Тежестта на комунистическите и посткомунистическите събития се носи основно от „възродителния” процес и началото на демократичните промени (10.11.1989). Крещящото несъответствие тук е запаметената с положителен знак именно от мюсюлманските малцинства личност на Тодор Живков – главен герой на първото и главен потърпевш от второто събитие. При тези периоди универсалният генератор на памет – училището – е категорично изместен от собствения и семейния опит. Едва 5% от респондентите знаят за комунизма от училището и учебниците. За посткомунизма резултатът е 0,6%.19 Дългът на образователната ни система в това отношение е очевиден. Османският период, когато от него се извади „комитетското десетилетие”20, остава с пренебрежимо малък резултат. Така, „падането под турско робство” е посочено от 0,5%, а самото „робство” – от 0,2%. В този случай училището и учебниците като генератор на памет също са изместени. Отговорът, получил най-висок процент е „зная от възрастните”. Хронологизацията на топосите е също индикатор за главната роля на училището във вменяването на памет. „Комитетското десетилетие” и средновековието, които най-интензивно присъстват в учебната програма, са и сред най-помнените. За сметка на това, комунизмът (да не говорим за посткомунизма), до които учителите рядко стигат, и османският период, който най-често прескачат, са по-скоро отпратени към забравата. И ако последните периоди, все пак, присъстват в личния и семейния опит, периодът на „робството” е съвсем избледнял – дори като източник на травматична памет, както беше изучаван по времето на комунизма. В случая „възрастните” като генератор на памет, разбира се, не са очевидците, а именно онези поколения, възпитавани с митологемата „пет века ни клаха”. Този проблем отпраща към типологията на топосите – какви са местата, личностите и събитията, които доминират в паметта: героични или травматични, свързани с войни и революции, с държавност и политика или с духовност? Такава класификация също съдържа голяма степен на условност – доколкото е твърде трудно да бъдат прецизно диференцирани топосите, свързани с насилия и загуба на човешки животи, от онези, попадащи в областта на „чистата” държавност или политика. Твърде често актове, изглеждащи „само” като държавнически или политически, дори – като духовни (покръстването на българите, например), са съпроводени със загуба на човешки животи, а мнозина дейци са редували мирни действия с насилие. Не е много лесно дори изрядното отделяне на топосите в областта на духа, защото едни и същи личности (Ботев е най-популярният, но съвсем не единственият пример) са едновременно революционери и творци. Със съзнанието за високата степен на двусмисленост, все пак, се опитахме най-общо да типологизираме различните топоси. Типологизацията изглежда така:
Доста по-просто би било още по-общото диференциране - политическо/духовно, макар и при него да е трудно избягването на двусмисленост.21 Разделихме войните и революциите от държавността и политиката, за да задълбочим открояването на паметта, свързана с „легитимно насилие”, от паметта за насилие „изобщо”. Съвсем друг е въпросът, че революциите и дори войните (Руско-турската от 1877-1878 – преди всичко) в мнозинството случаи не бяха интерпретирани от респондентите като насилие, а като стремеж към установяване на справедливост. Независимо от различните типове диференциране, които бихме могли да приложим, областта на духа (религия, наука, култура) неизменно ще изостане в сравнение с политиката и насилието „изобщо”.22 Дори, ако добавим към тази област Ботев (иначе типологизиран като революционер, защото такова беше съдържанието, което влагаха в неговата личност мнозинството респонденти), приблизително 6-те му процента няма да изменят съществено картината. Очевидно е, че за българската историческа памет (поне в този момент) духовността не е най-същественият приоритет. Топосите, запомнени с най-голяма интензивност, са свързани преди всичко с насилствените преломи в националното (в значително по малка степен – на глобалното или на локалното) историческо битие. Това „предпочитание” започва да изглежда съвсем разбираемо, когато сравним отговорите за генераторите на памет в тази област. Сред онези, чиято памет се „захранва” предимно от уроците в училище, 59,5% са посочили войни, революции и насилия, а 13,9% - религия и култура. Учебниците генерират памет за войни и революции при 54,6%, а за духовни топоси – при 13,5%. Памет за култура генерират в по-голяма степен медиите (51,8%) и художествената литература (51,5%). Личните впечатления също са източник на спомени от областта на духовното (отговорът „ходил съм там” получава 51,8%). - вероятно, става дума преди всичко за археологическите обекти. Вменяването на памет чрез образованието и тук остава валидно. При типологизирането на топосите не бих могла да пренебрегна важното диференциране между героична и травматична памет. Разбира се, най-подходящ обект за такова диференциране е групата на войните и революциите, но и в другите групи биха могли да се потърсят места, личности и събития, които имат отношение към този проблем. Резултатите изглеждат така:
В тази класификация също, разбира се, има известна двусмисленост. Колебах се дори за квалифицирането на един от водещите топоси – Левски, който би могъл да бъде определен както като герой, така и като мъченик на революцията. Проблематична би могла да бъде и личността на Иисус Христос, макар при него мъченическото да е по-убедително. Струва ми се, все пак, че Левски е мислен в много по-голяма степен през героичното – иначе периодичните опити за канонизирането му нямаше да имат толкова слаб обществен резонанс. По-голямата тежест на травматизма при събитията се дължи основно на Втората световна война и „възродителния” процес. Докато „възродителният” процес има категорично травматично съдържание в групите на мюсюлманите (един-единствен респондент го посочи като събитие с положителен знак), водещите топоси Шипка24, Левски и Освобождението се мислят героически и от тях. Пак единствен сред турците беше респондентът, посочил Освобождението като събитие с отрицателен знак. Макар да съм сигурна, че в мнозинството от случаите тези отговори представляваха мимикрия, нямам право да определя Шипка, Левски и Освобождението като травматични за мюсюлманите. И така – въпреки немалката двусмисленост при квалификацията на топосите по скалата героично/травматично – се налага изводът, правен и в други изследвания25, че българската национална (в граждански смисъл) памет отдава категоричен приоритет на героичното. Травмата е по-скоро изтласквана и забравяна, отколкото – идентифицирана като национален код. В това отношение бихме могли да бъдем (все още) относително спокойни за вероятността от нагнетяване на междугрупови напрежения, но растящото капсулиране в мюсюлманските общности и вероятността мюсюлманските малцинства да започнат да привиждат себе си като жертви на насилие от страна на мнозинството изобщо (а не – от страна на изолирани агресивни групи и партии) са знак по-скоро за обратното.26
Все още не съм сигурна дали интензивното втренчване в „комитетското десетилетие” като „най-българско време” задължително произвежда български Голям национален разказ – липсваща конструкция в самото това десетилетие, мислено традиционно като апотеоз не само на националноосвободителните борби, но и на националнообразуващите процеси. За разлика от други нации (брилянтен пример в това отношение са сръбските ни съседи), българските усилия за конструиране на идентичност - именно в периода на националнообразуващите процеси - са съсредоточени много повече в областта на социалното разслоение, отколкото на националната солидарност. Множество са примерите (като се започне от „идеолозите на нацията” Ботев, Каравелов, Вазов, З.Стоянов, П.Р.Славейков и следващите ги учебници), показващи съсредоточаване на много повече енергии около противопоставянето между българи и българи (елити и „прост народ”), отколкото около между българи и турци. Докато – в сръбския случай, например – „изобретателите на традиция” настояват върху единението на владетел и народ, в българския най-често се вменява вина на владетелите.27 Ако изобщо съществува, българският Голям национален разказ е изобретен късно: във времето след държавното конституиране, когато същото това „десетилетие” и националноосвободителните борби са задължително кодифицирани като най-значими: от „идеолозите на нацията”, от училището, от държавата. Колкото до единичните отговори, те едва ли отразяват онова „разпръскване на историята”, за което говори Нора – поне не на общонационално ниво. Най-голямото разнообразие, отбелязано в групата на ромите, е по-скоро свидетелство за предмодерно безгрижно пребиваване в подредения хаос, отколкото за постмодерен манталитет. Независимо от колебанието ми за мотивациите на останалите групи – дали твърде „интегрираните” отговори означават действителна интеграция, или „мимикрия” на паметта – съм сигурна, че при повечето от тях също липсва ясно очертан постмодерен манталитет. А категоричният консенсус в групата на мнозинството православни българи, формиран от най-мощния генератор на памет – училището, недвусмислено показва все още тясната обвързаност с модерността. В България, оказва се, сакралното все още не се е превърнало в светско, а локалното си остава локално – без особено настояване „да бъде вписано в регистъра на националното”. Историята на България все още не се е разпръснала, а краят на паметта ми се струва далеч.
Литература Асман, А., Места на памет между триумфа и травмата, В: Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето, С. 2004 Асман, Я., Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури, С., 2001 Гелнер, Ъ., Нации и национализъм, С. , 1999 Иванова, Е., Изобретяване на памет и забрава. „Падналото царство” и „последния владетел” в националната памет на сърби и българи, С., 2009. Иванова, Е., Как помним комунизма?, „Култура”, бр. 4, 2010 Нора, П., Ерата на възпоменанията, В: Места на памет, т.ІІ, От архива до емблемата, С., 2005 Нора, П., Колективната памет, В: Духа на “Анали”, С., 1997 Нора, П., Между паметта и историята. Проблематика на местата, В: Места на памет, т.І, От републиката до нацията, С., 2004 Нора, П., От републиката до нацията, В: Места на памет, т.І, От републиката до нацията, С., 2004 Нора, П., Световният възход на паметта, В: Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето, С., 2004 Пелева, И., Идеологът на нацията. Думи за Вазов, Пловдив, 1994 Каталог: faculty -> evelina -> evaluation%202017 evaluation%202017 -> Слово о полку игореве faculty -> Отчет на училищния участък 2010 2011 Страница 2 Училищно настоятелство списък Директор името на директора Изтегляне 2.29 Mb. Сподели с приятели:
|