Мисленето
Изтегляне 3.52 Mb.
|
Свързани:
Групова динамика
| Ако предпочитате ябълка пред банан, тогава предпочитате и 10% шанс да спечелите ябълка пред 10% шанс да спечелите банан.
Ябълката и бананът означават обекти за избор (включително рискове), а 10-процентните шансове означават вероятност. Математикът Джон фон Нойман, една от гигантските интелектуални фигури на двадесети век, и икономистът Оскар Моргенщерн извеждат своята теория на рационалния избор между рискове от няколко аксиоми. Икономистите адаптираха теорията за очакваната полезност, така че тя да изпълнява две роли: ролята на логика, предписваща как трябва да се вземат решенията, и ролята на описание на това как „икономите“ правят своите избори. Амос и аз обаче бяхме психолози и искахме да разберем как всъщност „човеците“ правят рисковани избори, без да предпоставяме някакви предположения за тяхната рационалност. Ние запазихме рутинната си практика да прекарваме всеки ден много часове в разговор, било в кабинетите си, било в ресторанти, а често и по време на дълги разходки из спокойните улици на прекрасния Йерусалим. Също както бяхме постъпили, когато изучавахме оценката, така и сега се заехме внимателно да изучим собствените си интуитивни предпочитания. Измисляхме прости задачи, свързани с вземането на решения, и се питахме какъв би бил нашият избор. Например: Кое предпочитате? А. Хвърляне на монета: ако се падне ези, печелите 100 долара, а ако се падне тура, не губите нищо. Б. Да получите със сигурност 46 долара. Не се опитвахме да разберем кой е най-рационалният или най-изгодният избор; искахме да открием интуитивния избор, онзи, който изглеждаше изкушаващ за момента. Почти винаги избирахме една и съща възможност. В този пример и двамата бихме избрали сигурното нещо и вероятно и вие бихте постъпили по този начин. Когато самоуверено постигахме съгласие за един избор, вярвахме – почти винаги вярно, както се оказа, – че повечето хора ще споделят нашето предпочитание, и действахме така, сякаш имаме стабилни данни. Знаехме, разбира се, че по-късно трябва да верифицираме предчувствията си, но понеже изпълнявахме и ролята на експериментаторите, и ролята на изпитваните, можехме да го направим бързо. Най-накрая, пет години след като започнахме изследването си на рисковете, завършихме едно есе, което озаглавихме: „Теория на перспективите: анализ на вземането на рисковано решение.“ Моделът на нашата теория беше близък до теорията за полезността, но фундаментално се различаваше от нея. Най-важното е, че нашият модел беше чисто описателен и неговата цел беше да документира и обясни системните нарушения на аксиомите на рационалността в изборите между рискове. Дадохме есето си за публикация в „Иконометрика“, списание, което публикува значителни теоретични статии по икономика и теория на вземането на решения. Изборът ни на мястото за публикуване се оказа важен; ако бяхме публикували същия текст в психологическо списание, вероятно той нямаше да направи голямо впечатление на икономистите. Обаче нашето решение не се ръководеше от желанието ни да повлияем на икономиката; просто „Иконометрика" случайно беше най-доброто място, където в миналото бяха публикували статии за вземането на решения, и ние се стремяхме да бъдем в тази компания. В този избор, както и в много други, имахме късмет. Теорията за перспективите се оказа най-значителният ни труд и нашата статия е сред най-цитираните в социалните науки. След две години публикувахме в „Сайънс" обяснение на ефектите на рамкирането: големите промени в предпочитанията понякога се причиняват от маловажни вариации в изказа на задачата за избора. През първите пет години, в които наблюдавахме как хората вземат решения, установихме десетина факта за изборите между рисковани решения. Някои от тези факти категорично противоречаха на теорията за очакваната полезност. Тогава построихме теория, която модифицира теорията за очакваната полезност така, че да обясни събраните от нас наблюдения. Това беше теорията за перспективите. Нашият подход към проблема беше в духа на една област от психологията, която се нарича психофизика. Тя е основана и наименована от немския психолог и мистик Густав Фехнер (1801- 1887). Фехнер бил обсебен от идеята за връзката между ума и материята. От една страна, съществува нещо физическо, което може да варира, например енергията на една светлина, честотата на един звук или количеството пари. От друга страна, съществува субективният опит за яркост, височина на тона или стойност. По мистериозен начин вариациите на количеството причиняват вариации в интензивността или качеството на субективния опит. Проектът на Фехнер бил да открие психофизическите закони, които свързват субективното количество в ума на наблюдателя с обективното количество в материалния свят. Той предположил, че при много измерения функцията е логаритмична – което просто означава, че увеличението на интензивността на един стимул с даден коефициент (да речем 1,5 пъти или 10 пъти) винаги води до същото увеличение в психологическата скала. Ако увеличението на енергията на звука от 10 на 100 единици физическа енергия увеличава психологическата интензивност с 4 единици, тогава увеличението на интензивността на стимула от 100 на 1000 ще увеличи и психологическата интензивност с 4 единици. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|