Мисловната сила – Ани Безант

Глава втора

“Станал равнодушен към сетивните предмети, любознателният трябва да търси Господаря на сетивата, Мисъл-Създателя, който създава заблудата.”

“Умът е великият убиец на Реалността.”

Така е писано в един от откъсите, приведени от Блаватска в “Книга на Златните правила” - тази чудесна поема в проза, един от най-отбраните нейни подаръци за света. Наистина, няма друго по-изразително название за ума от това - “творец на заблуда”.

Умът не е Познавателят и трябва винаги внимателно да се разграничава от него. Много от заблужденията и трудностите, които измъчват изследователя, произлизат от това, че той не отчита разликата между този, който знае, и ума - неговото средство за достигане на знанието. Все едно да не се прави разлика между скулптора и неговото длето.

Умът в основни линии е двойнствен и материален, тъй като е съставен от обвивка фина материя, наречена причинно тяло плюс манас (абстрактен ум) и от обвивка по-груба материя, наречена умствено тяло плюс манас (конкретен ум), като самият манас е отражение в атмичната материя на този аспект на Аза, който е знание. Този ум ограничава Дживата, която с разширяване на себесъзнанието намира себе си ограничена отвсякъде. Както някой, когато за постигането на известна цел си слага дебели ръкавици, открива, че ръцете в тях изгубват голяма част от чувствителността си, от деликатността при докосване, от способността си да държат дребни неща и че в тях е способен да държи само големи предмети и да усеща груби докосвания, по същия начин и Познавателят усеща себе си, когато се облече в дрехата на ума. В случая Познавателят е ръката, а умът - ръкавицата.

В следващите параграфи ще сведем използването на названието ум само за означаване на конкретния ум - умствено тяло плюс манас.

Умът е резултат от минала мисловна дейност и постоянно се видоизменя от настоящата мисловна дейност. Той е нещо точно и определено с дадени способности и неумения, силни и слаби страни - последствия от активност в минали животи. Той е такъв, какъвто сме го създали; ние можем да го променим само постепенно; не можем да преодолеем недостатъците му чрез усилие на волята, не можем да го пренебрегнем, нито отведнъж да отстраним несъвършенствата му. Такъв, какъвто е, той е наш, една част от не-Аза, която е приспособена и оформена за наша собствена употреба и само чрез него можем да знаем.

Всички резултати от мисловната дейност, която сме извършвали в миналото, са в нас и съставляват нашия ум; всеки ум притежава свое собствено състояние на трептене и се намира в непрекъснато движение, т.е. представлява една последователност от непрекъснато сменящи се картини. Всяко впечатление, идващо отвън, се отпечатва върху това вече съществуващо и действащо кълбо, като наличните трептения променят новопристигащите, но и самите те също се изменят от тях. Резултатът следователно не е точно възпроизвеждане на новите трептения, а смесица от тях и вече съществуващите. Да си послужим за пример пак със светлината. Ако държим парче червено стъкло пред очите си и гледаме зелени предмети, те ще ни се сторят черни. Подобно нещо ще се получи и ако наблюдаваме син предмет през жълто стъкло. Един цветен посредник при всички случаи ще създаде впечатление за цвят, различен от този на предмета, гледан с просто око. Дори когато гледат на нещата с просто око, отделните хора виждат някак различно, защото и самото око видоизменя трептенията, които получава, при това много, много повече, отколкото мнозина си представят. Влиянието на ума като посредник, чрез който Познавателят получава впечатления за външния свят, наподобява в голяма степен влиянието на цветното стъкло върху цветовете на предметите, гледани през него. Познавателят е дотолкова несъзнателен за това влияние на ума, колкото е и един човек за различията в цветовете на предметите, които стъклата предават, ако е наблюдавал света единствено през червено, жълто или друго някакво стъкло.

В този именно опростен и разбираем за всички смисъл умът се нарича “творец на заблуди”. Той ни представя само разкривени образи - смесица от него и външния предмет. Но в един много по-дълбок смисъл той наистина е вече “творец на заблуди”, защото дори тези разкривени образи са не друго, а образи на видимости (не на действителности); сенки на сенките - това е всичко, което той ни дава. Нека сега обаче да разгледаме заблудите, които са следствие от неговата собствена природа.

Нашите разбирания за света щяха да са твърде различни, ако бяхме в състояние да го познаваме такъв, какъвто е дори само във видимата му форма, без видоизмененията, резултат от трептенията на ума. Това не е невъзможно, но е възможно само за доста напредналите в овладяването на ума. Трептенията на ума могат да бъдат туширани, като съзнанието се отдръпне от тях - тогава всяко въздействие отвън ще възпроизведе точно копие на себе си, като трептенията ще си съвпадат и по качество, и по количество, несмесени с трептенията, принадлежащи на наблюдателя. Другият начин, по който това може да стане, е като съзнанието се насочи и проникне наблюдавания предмет, непосредствено преживявайки по този начин неговите трептения. И в двата случая се постига едно истинско познание за предмета. Идеята в света на ноумените, на която е израз дадена форма (тяло), също може да бъде позната, но само от съзнание, работещо в причинното тяло, неспъвано от конкретния ум или от по-плътните носители.

Да приемем за истина факта, че обикновено познаваме единствено собствените си впечатления за нещата, а не самите неща - освен в посочените случаи, - който е от голямо значение за поведението ни в живота. Осъзнаването на този факт ни дава урок по смирение и предпазливост, както и готовност да се вслушваме в нови идеи. Ние губим инстинктивната си сигурност, че сме прави в наблюденията и заключенията си, и се научаваме да се вглеждаме първо в себе си преди да осъждаме другите.

Нека да си послужим с една илюстрация, за да ни стане по-ясно казаното дотук.

Срещаме лице, чиято честота на трептене е такава, че допълва нашата собствена. Когато се срещнем, енергетично се изразходваме един в друг, поради което не се харесваме взаимно, не виждаме нищо в отсрещния и всеки от нас се чуди защо еди-кой-си счита този за остроумен, когато ние го намираме за крайно глупав. В подобен случай, ако аз лично съм постигнала малко повече себесъзнателност, не бих се чудила. Вместо да смятам другия за глупав, бих могла да се попитам: “Какво ми липсва, че не мога да отговоря на неговите трептения? Ние и двамата трептим и ако аз не мога да схвана неговия живот и мисъл, то е защото не мога да възпроизведа неговите трептения. Защо трябва да го съдя, ако не мога дори да го познавам, докато не променя себе си дотолкова, че да бъда в състояние да го възприема?” Ние не можем да променим много другите, но можем да променим много себе си и би трябвало непрекъснато да се стараем да разширяваме възприемчивостта си. Трябва да станем като бялата светлина, която съдържа в себе си всички цветове и не изкривява нито един, защото нито един не отхвърля; която притежава способността в себе си да отговори на всички. Доколко сме се приближили до тази белота можем да съдим по силата си да откликваме на най-различни характери.

 

Умствено тяло и манас

Нека сега да се спрем върху устройството на ума като орган на съзнанието откъм неговата страна Знание и да видим какво е това устройство, как сме създали ума си в миналото и как можем да го променим в настоящето.

Умът като живот е манас, а манас е отражение на познавателната страна на Аза - Азът като Познавател - в атомичната материя на третото (умственото) поле.

Умът като форма има две страни, обуславящи по различен начин дейността на манас, когато съзнанието работи на умственото поле. Тези две страни се дължат на натрупаната в полето материя, привлечена от атомичния трептящ център. Тази материя, според нейната природа и приложение, наричаме умствена или мисловна материя. Тя заема една обширна област от Вселената, която прониква астралната и физическата материя, и съществува в седем подразделения, подобно на материята, съставляваща физическото поле. Тя възприема главно трептенията, идващи откъм страната Знание на Аза, която й налага своя специфичен отпечатък.

Първата и най-висша страна на ума като форма е наречена причинно тяло. Причинното тяло е съставено от материя на пето и шесто подполета на умственото поле, които отговарят на по-фините етери на физическото поле. То е слабо развито у болшинството хора в настоящия етап на развитие, тъй като е безчувствено за умствени въздействия, отправени от външни предмети. Ето защо на първо време можем да го оставим настрана. Всъщност то е орган за абстрактно мислене.

Втората страна се нарича умствено тяло и е съставена от мисловна материя, принадлежаща на четирите по-ниски подполета на умственото поле, които отговарят на най-нискостоящия етер и на газообразното, течното и твърдото състояние на материята във физическото поле. Това дава основание да го наречем плътно умствено тяло. Умствените тела се делят на седем велики основни типа, всеки от които обхваща форми от всички степени на развитие, а те от своя страна се усъвършенстват и развиват съобразно същите закони. Да се разберат и приложат тези закони означава да се замени бавната естествена еволюция с бързо напредване посредством целенасочена дейност. Ето какъв е дълбокият смисъл от тяхното изучаване.

Необходимо е ясно да се схване начинът, по който съзнанието изгражда своите носители, за да може ефективно да бъде използвана ежедневната възможност да го прилагаме за постигането на висши цели в живота си. Будни или спящи ние непрекъснато градим своите умствени тела, защото трептейки, съзнанието въздейства на заобикалящата ни мисловна материя и най-малкият негов трепет, дължащ се дори на най-преходна мисъл, привлича в умственото тяло частици мисловна материя и изхвърля други от него. Това се дължи на трептенията що се отнася до носителя, но не бива да се забравя, че в самата същност на съзнанието е да мисли постоянно за не-Аза като го отхвърля и по този начин непрекъснато се себеутвърждава. Съзнанието се състои от променящото се утвърждаване и отхвърляне - “Аз съм това” и “Аз не съм това”; неговото движение причинява привличане и отблъскване в материята, което наричаме вибрация. Околната среда приема тези вибрации и така служи като посредник за въздействие върху други съзнания.

Фиността или грубостта на привлечената вече в тялото материя, зависи от честотата на трептенията, предизвикани от съзнанието. Чистите и възвишени мисли имат висока честота на трептене и могат да въздействат само на фината мисловна материя. По-грубата остава недокосната, защото е неспособна да трепти с необходимата бързина. Когато подобна чиста мисъл кара умственото тяло да трепти, частици груба материя се изхвърлят от тялото и тяхното място се заема от по-фини частици. По този начин в състава на умственото тяло влиза по-одухотворена материя. И обратно - лошите, или нечисти, мисли привличат в умственото тяло частици по-груба материя, подходящи за техния израз и изхвърлят навън частици по-фина.

Така тези трептения на съзнанието постоянно изхвърлят от тялото един вид материя и я заместват с друг. От това следва изводът, че от вида материя, с която в миналото сме градили нашето умствено тяло, зависи и способността ни да възприемаме мисли, идващи отвън. Ако умствените ни тела са изградени от фина материя, груби и нечисти мисли няма да намерят прием у нас и не биха могли да ни причинят вреда; обратното, ако са изградени от груба материя, те ще се влияят от всяко минаващо зло и ще остават недокосвани и необлагодетелствувани от добри мисли.

Когато срещнем човек с възвишени мисли, неговите мисловни вибрации предизвикват трептения в съответната материя на нашето умствено тяло, които разместват и дори изхвърлят навън някои от най-грубите му частици, за да може то като цяло да вибрира в унисон. Доколко ще разберем този човек, как ще го възприемем, зависи много от нашата минала мисловна дейност, обуславяща и ползата за нашето духовно израстване, която можем да извлечем от общуването си с него. Ние не можем да мислим вместо друг някой; човекът до нас може да мисли само със свои мисли, които причиняват съответно вибрации в умствената материя около него. Тези вибрации влияят върху нас, предизвиквайки в нашите умствени тела сродни трептения, които от своя страна въздействат на съзнанието ни. Ако някой пожелае да достигне с мисъл нашето съзнание, може да направи това само като предизвика мисъл-трептения в умственото ни тяло.

Не винаги обаче такова внасяне на трептения отвън води до непосредствено разбиране. Понякога въздействието наподобява това на слънцето, дъжда и почвата върху семето, заровено в земята. На първо време то сякаш не отговаря на тяхното влияние, но вътре в него все пак е налице един незабележим трепет на вътрешен живот, който ще става все по-силен и по-силен, докато одушевяващият живот пробие накрая обвивката на семето и пусне корен и стъбълце. Така е и с ума. Съзнанието трепти едва забележимо вътре в себе си преди да бъде способно да даде какъвто и да било външен отговор на оказаните му въздействия; по същия начин, когато още не сме в състояние да разберем някой благороден мислител, у нас все пак има едно несъзнателно трептене, предтеча на съзнателното възприемане. Ние сме се докоснали за малко до богатия мисловен живот, на който той е изразител; зародишите на мислите са пробудени и съдействат за еволюцията на нашият ум.

Развитието на ума може да бъде до известна степен подпомогнато отвън, но по-съществена е дейността на нашето собствено съзнание, и ако искаме да притежаваме силно, жизнено, активно и способно да възприема възвишени мисли умствено тяло, трябва усилено да работим над него, защото собствения ни ум се гради от нас самите.

Много хора обичат да четат. Не четенето обаче, а мисълта гради ума. Четенето е ценно в това отношение само ако доставя материал за размисъл. Някой може да чете много, но умственото му развитие ще бъде пропорционално на умственото усилие, вложено при четенето. Ценността на мисълта, която той ще прочете, се определя от това как ще я използва. Не започне ли да работи сам над нея, ползата от нея за него ще бъде малка и временна. “Четенето изпълва човека”, казва лорд Бейкън, и тук можем да открием голяма аналогия между ума и тялото. Храната изпълва стомаха, но тя е безполезна за тялото, докато не бъде смляна и асимилирана. По същия начин умът може да бъде изпълнен с четени неща, но докато мисловна дейност не е асимилирала прочетеното, той не само че не расте, а дори би могъл да се претовари и да отслабне под тежестта на поети и несмлени идеи, вместо да укрепне.

Би трябвало да четем по-малко и да мислим повече, ако искаме умът ни да расте и да се развива. Ако искаме да вървим твърдо напред в усъвършенстването на ума си, би трябвало ежедневно да прекарваме поне час в изучаване на някоя сериозна и тежка книга, като четем 5 минути и размишляваме 10 минути над прочетеното. Обикновено се чете час-два бързо, след което книгата се оставя настрана, докато дойде следващият момент за четене. Ето защо мисловната сила на хората расте много бавно.

Едно от най-забележителните явления, които можем да наблюдаваме в редиците на теософското общество, е умственият напредък, който от година на година бележат неговите членове. Това се дължи на факта, че теософското учение изяснява природата на мисълта; така онези, които го следват, започват малко по малко да разбират начина, по който умът действа и да работят целенасочено за изграждането на умствените си тела. Ученолюбивият, желаещият да се усъвършенства, трябва да си наложи всеки ден да отделя най-малко по 5 минути за четене и по 10 минути за усилено размишляване над прочетеното. В началото ще открие, че това е доста трудно и мъчително и ще разбере колко слаба е неговата способност да мисли. Тази констатация ще е белег за неговите първи стъпки, защото не е маловажно да осъзнаеш, че си неспособен да мислиш целенасочено и последователно. Хора, които не могат да мислят, но си въобразяват, че могат, не отбелязват особен напредък. По-добре е човек да съзнава своята слабост, отколкото да си въобразява, че е силен, когато в действителност е слаб. Неспособността на ума да се съсредоточи върху едно нещо, усещането за затопляне, объркване и умора, които се появяват след продължителното усилие да се следва хода на една трудна мисъл, наподобява усещането в мускулите, което изпитва човек след продължително физическо натоварване. Със системно и постоянно, но не прекалено упражняване мисълта укрепва, точно както нараства и физическата сила. А едновременно с нарастването й, мисловната сила може да бъде насочвана и към служба на определени цели. Без такъв концентриран размисъл умственото тяло не може да бъде добре оформено и организирано, а без съсредоточаване, мисловната сила не може да бъде използвана целенасочено.