Митът за нормалното
Отвъд войнствените метафори
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
Отвъд войнствените метафориСвикнали сме да гледаме на болестите като на неща, от които трябва да се отървем, или противници, които трябва да надвием – например в израза войната с рака. (В която, за протокола, далеч не бележим много победи151.) Някой ден, успокояваме се ние, ще натрупаме достатъчно изследвания и като общество ще бием рака и ще го изтрием от лицето на Земята; междувременно ще бъдем упорити и непокорни и ще пишем хаштагове #FuckCancer. Езикът ни в ежедневието също издава бойна нагласа: постоянно чуваме за приятели и близки, които се борят с МС или друго заболяване, за да го победят или да бъдат повалени от него. Войнствените метафори вероятно ни привличат, защото силата им отговаря на гнева и отчаянието, които изпитваме; но това не ги прави по-полезни. В предишна своя книга152 цитирах канадския онколог Карън Гелман – водещ специалист по рак на гърдата, която гледа скептично на тези изрази: – Процесите в тялото приличат на поток – нещо влиза, нещо излиза, но не можеш да контролираш всички аспекти. Трябва да разберем този поток; да проумеем, че има неща, на които можем да влияем, и други, на които не можем. Това не е битка, а процес на откриване на баланс и хармония, на омесване на противоречиви сили в едно тесто153. Забелязах интересното сходство между нейния образ за потока и думите, които използваше Ви, макар едната да говореше от позицията на медицински специалист, а другата – на човек, достигнал по труден и субективен път до същите прозрения. Освен декларациите за война, има и друга, още по-разпространена категория от неточни изрази, която също замъглява виждането ни за болестта: аз имам рак; тя има множествена склероза, племенникът ми има СДВ. Във всяка подобна фраза се крие необмисленото допускане, че съществува някакъв аз или същност, различна и независима от нещото, наречено болест, и че този аз я притежава, сякаш казва: Аз имам телевизор с плосък екран. Ето това е моят живот, а болестта е нещо външно, със собствена природа и независимо от мен съществуване. Ако погледнем докъде ни е докарало това схващане, май е време да го преосмислим. Вече разгледахме безбройните хормонални, имунологични, неврологични, молекулни, вътреклетъчни и епигенетични връзки, доказващи единството на физиологията и емоционалния, психичен, духовен и социален живот. Разбирането на Ви за травмата и стреса като основен източник на процеса, който едва не довежда до смъртта ѝ, е в пълно съзвучие със съвременната наука. Петдесетгодишно британско проучване, което проследява близо 10 000 души от раждането до 50-годишна възраст, установява, че неблагоприятните събития в детството – насилие, социално-икономически затруднения, проблеми в семейството и други, значително повишават риска от рак преди навършването на 50. Жени, преживели два или повече неблагоприятни фактора, имат двойно по-висок риск154. Находките подсказват, че рискът от рак може да зависи от излагането на стресови условия и събития в ранните години от живота – пишат авторите на изследването, също прибягвайки до предпазливи изрази: подсказват и може да зависи. За моя клиничен усет към начина, по който хората се разболяват и/или намират изцеление, подобни находки не подсказват, а отчаяно крещят за внимание. Пагубният ефект на стресовите хормони върху имунната система като рисков фактор за злокачествени образувания далеч не е научна тайна. Знаем също, че стресът и травмата са основни двигатели на възпалителния процес – също водещ играч в механизма на рака. Освен това момичетата, претърпели сексуално и физическо насилие, имат значително по-голям риск от ендометриоза – болезнено и често инвалидизиращо състояние, което повишава вероятността от рак на яйчниците и чийто произход все още озадачава конвенционалната медицина155. Но погледнато през призмата на единството ум-тяло и психоневроимунологията, загадката доста се опростява156. Да се върнем на един централен за нашето изследване въпрос: какво ще стане, ако започнем да разглеждаме болестта като нарушен баланс в целия организъм, а не просто патология в определени молекули, клетки или органи? Какво ще стане, ако впишем откритията на западната наука и медицина в една обща система, обхващаща всички връзки и условия, допринасящи за болестта или здравето? Подобна смяна на перспективата би означавала революция за медицинската практика. Вместо да третираме болестта като явление с твърди очертания, ще се наложи да я разглеждаме като процес, който не може да бъде откъснат от личната ни история, контекста и културата. Промяната в подхода е силно препоръчителна не само защото взема предвид междуличностната биология. Когато болестта спре да бъде конкретен автономен обект с предопределена траектория – а ние разполагаме с подходяща помощ и готовност да се вгледаме в себе си и около себе си – можем да започнем да упражняваме активна воля. В крайна сметка, ако болестта е изражение на нещо в живота ни. а не просто злосторник, решил да го съсипе, пред нас се откриват нови възможности: да изследваме нови пътища, да задаваме нови въпроси, да вземаме нови решения. Да заемем полагащото ни се място на активни участници в процеса вместо негови безпомощни жертви, уповаващи се изцяло на лекарите чудотворци. Болестта сама по себе си е кулминация на случилото се досега и показател за това, което можем да очакваме в бъдеще. Емоционалната динамика, включително отношението към самите себе си, може да се окаже една от най-силните детерминанти за това бъдеще. Известно е, че нагласата на безсилие и безнадеждност към момента на диагнозата например има подчертан негативен ефект върху преживяемостта на жени с рак на гърдата дори 10 години след това157. И обратното – намаляването на депресивните симптоми се свързва с по-дълга преживяемост158. Проучване сред жени, подложени на биопсия заради установени аномалии в цервикални клетки, установени е рутинна цитонамазка, разкрива, че онези, които още преди това са имали мрачен светоглед, по-често получават злокачествена диагноза159. Мъжете със склонност към потискане на гнева показват намалена способност на имунната система да противодейства на клетките на рак на простатата160. Друго изследване пък сочи, че социалната подкрепа намалява риска161. Д-р Стивън Коул162 е енергичен изследовател, чийто труд хвърля ярка светлина върху болестния процес. – Често тънем в неведение, докато положението не стане твърде сериозно – споделя той. – Вече знаем, че болестта е продължителен процес; физиологичен процес в тялото, а начинът на живот влияе на бързината, с която достигаме клинична картина... Колкото по-добре разбираме болестта, толкова по-неясно става кога я имаме и кога – не. В мита за нормалното, разбира се, подобни нюанси са непонятни: човек или е здрав, или болен и границата между двете би следвало да е очевидна. Но в действителност няма ясна разделителна линия между здравето и болестта. Никой не получава изневиделица автоимунно заболяване или рак, въпреки че проявата често е внезапна и стряскаща. Преди няколко години списание New Yorker публикува статията Какво ми има? – горчив разказ от първо лице за поредното идиопатично автоимунно състояние163. Материалът чудесно описваше продължителния процес на болестта. Разболях се, както Хемингуей описва разорението – отначало постепенно, после изведнъж – споделяше авторката с изстрадан хумор. – Може да приемем, че съм боледувала много отдавна – поне 6 години, преди някой лекар да повярва, че е така. А може и да кажем, че е започнало през 2009 г. – напрегнатата година след смъртта на майка ми, когато бях повалена от непосилна умора, лимфните възли ме боляха месеци наред, а изследванията показаха, че съм изкарала вируса на Епщайн-Бар. Издайническите признаци на болестния процес са налице: продължителен ход на развитие; озадачение сред лекарите поради липсата на ясно изразени маркери както при преглед, така и при кръвните и образните изследвания; внезапен междуличностен стрес, който най-после изкарва наяве симптомите на болестта. Към края на статията авторката споделя нещо показателно за източника на страданието си, което би трябвало да бъде сигнал за лекуващите я специалисти: През месец май, след няколко МРТ, ендокринологът ми изказа предположение, че имам „идиопатично“, вероятно нелечимо нарушение в хипоталамуса. Вече знаем, че хипоталамусът е центърът на стресовия апарат на тялото и мозъка, ключов модулатор на имунната активност и основен елемент от автономната нервна система. Той преобразува във физиологични данни емоциите, а следователно и междуличностните отношения и отношението със самите себе си. Превръща страха, загубата, мъката и стреса в реакции, протичащи в кръвоносната система, органите, клетките, нервите, лимфните възли и химическите пратеници в целия организъм. Ето защо от по-широката гледна точка на междуличностната биология болестта на тази жена може изобщо да не е идиопатична, а резултат от хроничния и остър стрес, който е преживяла. Макар и нелечима със съвременни медицински техники, тя би могла да подлежи на изцеление, ако подходим с по-мъдро, почиващо на научните данни, разбиране за сложната взаимовръзка между болестния процес и единството тялоум. Ако се върнем на темата за рака, трудът на д-р Коул и колегите му показва, че активирането на стресовата реакция в организма може да насърчи нарастването и разпространяването на тумора. Важно е да отбележим, предупреждават авторите, че стресът per se не причинява рак, но клиничните и експерименталните данни сочат, че стресът и други фактори – настроение, механизми за справяне и социална подкрепа, могат значително да повлияят на клетъчните и молекулните процеси, подпомагащи растежа на злокачествените клетки164. Това повдига ключов въпрос. Стресът не може да причини рак по простата причина, че у нас постоянно присъстват потенциално злокачествени клетки. В тялото ни има над 37 милиарда клетки на различни етапи на развитие, зрялост и стареене. Непрекъснато се случват злокачествени трансформации като страничен ефект от естественото делене на клетките. В нормални условия защитните механизми на организма елиминират тези заплахи за съществуването му. От аутопсиите знаем, че много жени имат клетки на рак на гърдата, а много мъже – на рак на простатата, без да са болни от рак. Въпросът е какво подтиква тези клетки да се развият в клинично заболяване? Какво пречи на имунната система да се справи с вътрешната заплаха? Ето тук стресът играе възпламеняваща роля – например чрез освобождаването на възпалителни протеини, които увреждат ДНК и затрудняват възстановяването ѝ при злокачествена трансформация. Въпросните цитокини могат също така да деактивират гените, които обикновено потискат растежа на тумора, активират химически вещества, които подпомагат развитието и оцеляването на раковите клетки, стимулират разклоняването на кръвоносните съдове, подхранващи тумора, и потискат имунната система. Влошаването на здравето е многолик, многостъпков процес дори на клетъчно и молекулно ниво. През 1962 г. водещият британски онколог Дейвид Смитърс публикува пророческа статия, в която разглежда рака като процес; не като болест на отделни клетки, а като проява на дисбалансирана среда: просто финалното [събитие] в далеч по-продължителна, прогресираща верига от обстоятелства без изразен начална точка. Лекарите и учените, пише той, не усещат същностната динамика [на рака]; те виждат статичните му ефекти, а не хода на процеса165. Активността на клетките, изтъква Смитърс, е възможна само във взаимовръзка със средата им и нито едно от техните действия не може да се обясни със закони, управляващи единствено предизвиканите вътреклетътчно събития. Впоследствие интуитивното му схващане е потвърдено неведнъж от половинвековни изследвания. – Виждането ми за причинно-следствените връзки значително се разшири – каза ми Стив Коул. – Ако се разболееш, значи са се объркали цяла поредица неща. Някои от тях може да са свързани с гените, други – с въздействието на патогени. Някои имат отношение към начина на живот и износването на инак устойчиви органи и тъкани. По-правилно е да си представяме многостъпкова верига от причини и следствия... Един от общите елементи на много здравословни проблеми е възпалението, което подхранва болестта. Установили сме, че когато човек се чувства заплашен и несигурен – особено за по-дълъг период от време, тялото му е програмирано да включи възпалителните гени. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|