Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- 12. ГРАДИНАРСТВО НА ЛУНАТА: ПОДКОПАНОТО РОДИТЕЛСТВО
| В началото на XXI в. трябва да рехуманизираме раждането, като си дадем сметка, че властта ни над Природата има граници.
МИШЕЛ ОДЕН230 В десетилетната си практика съм присъствал на близо 1000 раждания. Стандартната процедура бе на всяка раждаща жена да се извършва епизиотомия – точно както ме бяха учили като студент. – Време е да направим малък разрез – казвах аз, щом главичката на бебето беше готова да се покаже от родовия канал. После инжектирах местна упойка близо до вагиналния отвор, цепвах кожата няколко сантиметра, улавях бебето и го подавах на сестрата, след което се заемах да шия раната, създадена лично от мен. Друг начин не знаех. Постепенно научих от някои акушерки – които в онези тъмни векове на 80-те години все още работеха нелегално в Британска Колумбия, че при повечето раждания изобщо не се налага епизиотомия. Органичният процес, който се опитва да протече, позволява детето да се роди и без хирургични интервенции, любезно обясняваха те. Но кой да знае? Последваха и други изненади: жените можеха да раждат, без да са вдигнали крака на магарето – и дори без да лежат. – Пробвайте да се изходите в легнало положение с вирнати крака – отвърна една акушерка, когато се усъмних в съветите ѝ. Не по-малко изумително беше откритието, че когато няма усложнения, бебето е най-добре да се подаде направо на майката за контакт кожа до кожа, без да го мушкаме и ръчкаме под ярките прожектори и да пъхаме аспиратори в устичката му. Не се налага и веднага да се реже пъпната връв: можем спокойно да изчакаме пулсациите да спрат, за да доставят и последните наситени с кислород еритроцити на новороденото231. Направо да си помислиш, че Природата е знаела какво прави. Впоследствие тези еретични практики бяха потвърдени от сериозни медицински проучвания. Най-сетне днешните лекари могат – или по-точно, би трябвало да могат – спокойно да правят онова, което човешките същества, със или без професионална помощ, са правили стотици хилядолетия. Както разказва американската журналистка Ан Фейдиман в забележителния си труд за медицинския сблъсък между имигрантите хмонг и здравната система в САЩ, азиатките упорито се противопоставят на някои от нашите добри практики в полза на собствените си традиции, включително раждането в клекнало положение и отказ от епизиотомия за разширяване на вагиналния отвор... Много жени хмонг са свикнали да бъдат държани за гърба от мъжете си, които масажират коремите им със слюнка и силно припяват непосредствено преди излизането на бебето232. Накратко казано, на тяхна страна са традицията, интуицията, вътрешното усещане на тялото, Природата и дори най-новите открития на науката, макар без съмнение да не подозират за последното233. Да не говорим за мъжете им, които буквално стоят зад гърба им. Напредъкът в съвременното акушерство и гинекология безспорно спестява ненужно страдание, болести и смърт на много жени и деца. Проблемът е, че заедно с триумфалните си постижения, следвайки механицистичния подход на западната медицина като цяло, акушерската практика игнорира автентичните и естествени нужди на майките и бебетата и дори буквално ги прегазва. Посрещането на новороденото не е въпрос само на напъване и дърпане, на рязане и улавяне. Става дума за важен праг в човешкото развитие, а начинът, по който го прекрачваме, може да остави следи за цял живот. Патологизирането на родилния процес в съвременната медицинска практика противоречи на мъдростта на Природата и човешкото тяло. Още по-лошото е, че често нарушава собствените си обети да следва науката, и преди всичко да не вреди. Няма нужда да се отказваме от големите постижения на медицината, за да уважим традиционната мъдрост, почиваща на вековен опит. Можем да използваме и двете. Аз няма нито да се застъпвам, нито да критикувам който и да е вид раждане, било то естествено или не, още по-малко да съдя индивидуалния избор на жената относно това важно събитие. Интересът ми, воден от общия дух на настоящата книга, е насочен към културния контекст, в който се прави този избор днес, включително от кого и по какъв начин. Както казва поетесата Адриън Рич в книгата си От жена роден: За да могат всички жени да имат истински избор през цялото време, трябва да проумеем докрай силата и безсилието на майчинството в патриархалната култура. Свеждането на жената до пасивен реципиент на медицинска грижа в най-решаващия момент в живота ѝ е дехуманизиращо, при това не само метафорично: то нарушава физиологичните, хормоналните и психологичните процеси, с които нашият вид е еволюирал милиони години, за да се гарантира необходимата връзка между майката и бебето, както и здравото развитие на новороденото. Преди няколко години разговарях с д-р Мишел Оден, прочул се по целия свят със застъпничеството си за демедикализацията на родилните практики. – Трябва да деинституционализираме раждането, да спрем да смущаваме първия контакт между майката и бебето – каза той с очарователен френски акцент. – Представете си как се опитвате да грабнете малкото на раждаща горила – добави той през смях. – Веднага ще разберете колко силен и агресивен може да бъде майчинският инстинкт. А ние упорито го потискаме. Потискането на вътрешното познание изобщо е една от печалните тенденции в медицината. Медицинската намеса, която в една разумна система би се прилагала само при необходимост с цел намаляване на риска, подобряване на здравето и гарантиране на оцеляването, се е превърнала в мярка по подразбиране. Красноречив пример е бурното нарастване на цезаровите сечения: животоспасяваща интервенция, когато е необходима; потенциално вредна намеса, когато е излишна. Според статистиката около 10-15% от ражданията би следвало да завършват със секцио. Но тук, в Британска Колумбия, честотата им достига 40%. Същото важи за много други части на света, а в някои страни е и по-висока. В световен мащаб оперативните родоразрешения са нараснали двойно между 2000 и 2015 г. Особено висока честота на цезаровите сечения се наблюдава сред нискорискови пациентки – особено образовани жени, например в Бразилия и Китай – посочва подробно, почти глобално проучване, публикувано в Lancet през 2018 г.234 Би било приемливо, ако имаше данни за добавената стойност на широко разпространената процедура, но такива липсват. През последните 30 години броят на цезаровите сечения се е увеличил над смятаното за оптимално ниво от 10-15%, без да носи значими ползи за майките и новородените, отбелязва статията в Lancet235. През 2014 г. дори Американският колеж по акушерство и гинекология изразява сериозна загриженост за прекомерната употреба на оперативно родоразрешение236. – Ако искаме да намерим безопасни алтернативи, трябва да преоткрием акушерските практики – заяви Оден на конференция през 1986 г. По това време медиците в Северна Америка още се бореха със зъби и нокти, за да попречат на акушерките да изпълняват традиционната си роля. В много юрисдикции тази борба далеч не е приключила, а в други най-доброто, което може да се каже, е, че цари намръщено примирие. – Това би означавало да върнем раждането на жените. Представете си бъдещето, ако хирургичните екипи работеха в услуга на акушерките и жените, вместо да ги подчиняват237. На практика той казваше, че медицината трябва да бъде помощник на Природата, а не неин владетел. Доста радикално тълкувание за онова време, пък и за настоящето. Проблемът е в автономията: една от неотменните човешки потребности. Родилните практики отразяват скритите и явните ценности на културата по отношение на правата на хората върху собствените им тела. Съвременните изследвания сочат, че намесата може да наруши хормоналните процеси, да потисне полезните им ефекти и да създаде нови проблеми238. Как тогава да си обясним стремителното нарастване на медицинските интервенции? Този въпрос зададох на д-р Сара Бъкли – лекар от Нова Зеландия и автор на високо оценен труд върху нормалната физиология на раждането. Очаквах да ми отговори от изцяло медицинско гледище. А всъщност позицията ѝ показа дълбоко разбиране за ролята на мита за нормалното: – Лекарите са инструментът, с който обществото налага очакванията си върху майките в момент, когато са най-уязвими, че технологията превъзхожда биологията и че тялото им неминуемо ще се провали. Очевидно е, че културата иска да втълпи на жените схващането, че тялото им е поначало дефектно и се нуждае от високотехнологична грижа. И това продължава – добави тя – в начина, по който майката отглежда детето си в съответствие с изискванията на културата. Въпреки че системният сексизъм наклонява везните срещу жените, има още една, по-обща причина за ненужните медицински интервенции, свойствена на западния медицински мироглед: недоверие към естествените процеси и страх от това, което може или неминуемо ще се обърка239. Майкъл Клейн – бивш директор на Центъра за семейна практика към Болницата за женско здраве във Ванкувър, провежда обширно проучване за медицинското раждане. – Лекарите се обучават в силно предубедена среда, която гледа на раждането като на нещо страшно и опасно – сподели той с мен. Властващата парадигма в подготовката на медиците възприема раждането като инцидент, който всеки миг ще настъпи, като възможност тазовото дъно да се продъни. Все едно жените са бомби, които трябва да бъдат обезвредени. През цялото си медицинско образование и стаж ме бяха учили да очаквам проблеми, усложнения и опасности. Това добре. Проблемът беше, че нищо в обучението не ме бе насърчило да се водя по Природата. Наложи се пациентките и акушерките да ми покажат, че раждането е нещо повече от механично изваждане на бебето от тялото на майката – процес с дълбоко залегнали, еволюционно осмислени физиологични и емоционални цели. Запознах се с Шери Долман от Калифорния, която бе водила усилена и продължителна борба за независимост около бременностите си. Въпреки щастливия край историята ѝ прилича на разказ на медицинските ужаси: – Мъчих се да забременея три години. Но когато се получи, вече не можех да вземам решения за себе си и за детето си. Няма да мога да се отърся от това до края на живота си. Долман е заставена да се подложи на цезарово сечение, което не желае и което, както впоследствие доказва, не е било необходимо. – Лекарят не уважаваше решенията ми. Като че ли изобщо не ме приемаше за независимо човешко същество. Мислеше си, че знае по-добре от мен. Не се сещам за нито един случай, в който казват на някой мъж какво да прави или да не прави с тялото си, а жените го чуват всеки ден. На 34 Долман вече има 17-годишен син, роден, когато самата тя била уплашена тийнейджърка. Раждането вървяло бавно, вероятно заради силния стрес, и се стигнало до операция. Била решена следващия път да я избегне. След 3 години опити с партньора ѝ зачеват дъщеря. – От първия момент се зарекох, че този път няма да допусна секцио. Щях да родя дъщеря си така, както Природата го е измислила. Щях да се доверя на тялото си и да намеря нужната подкрепа, за да се справя. За целта съвестно разговаря с множество лекари, но без успех. – Всички заявяваха, че щом веднъж съм родила със секцио, винаги ще е така. Дори не искаха да ме чуят. Ще ви поемем, казваха, но ще назначим операция. Медицински погледнато, колегите не са имали никакво основание. Към този момент безопасността на вагиналното раждане след цезарово сечение вече беше доказана, а предполагаемият риск – разкъсване на матката по време на контракциите, оценен като пренебрежимо малък. След внимателно оглеждане на матката специалист по високорисковите бременности потвърждава, че вероятността от подобен злощастен развой на събитията е не по-голяма, отколкото ако това беше първата ѝ бременност. И за илюстрация на непреодолимата индоктринация следящият я акушер-гинеколог въпреки всичко отхвърля вагиналното раждане. Единственият, който се съгласява да я подкрепи в желанието ѝ за естествено раждане, се уплашва в последния момент. След рутинен преглед с ултразвук, който не показва никакви аномалии, Долман е физически задържана в болницата, заплашена с арест и принудена да даде съгласие за оперативно родоразрешение. Това преживяване провокира състояние, което тя определя за своего рода посттравматичен стрес. – Не можех да се справям с ежедневието. Чувствах се пълен провал като майка, защото не бях имала възможност да успокоя и да докосна дъщеря си в първите мигове от живота ѝ. Сякаш нямах нищо общо с нейната поява. Чувствах се откъсната от нея. Когато се нуждаеше от мен, тя плачеше, но аз не се чувствах достатъчна да ѝ помогна. През първата година всяка вечер заспивах със сълзи. Следващите две бременности на Долман обаче са нейното изкупление, възвръщането на вътрешната ѝ сила. С помощта на акушерка третата ѝ бременност завършва с радостно вагинално раждане. Макар да го описва като много, много болезнено, тя го смята за едно от най-невероятните и вълнуващи преживявания в живота си. Подобно на много други жени възможността сама да направи избор е решаваща за преодоляването на страданието. – Колкото и болезнено да беше, аз имах подкрепа и контрол над тялото си. Това ми вдъхваше голяма сила и увереност, че каквото и да става, аз сама отговарях за тялото си. Десет години по-късно споменът още пълни очите ѝ със сълзи. – От радост са – бърза да ме увери. – Дъщеря ми постоянно ме моли да ѝ разказвам как се е родила. Ужасно забавно ѝ се струва, че когато съм я прегърнала до кожата си, ме е оакала, и всеки път се смее. Това споделяне само по себе си ни свързва още повече. Част от живота е. През 2011 г. Долман ражда още едно дете – здраво 4-килограмово момченце. То също идва на бял свят по естествен път – отново в болница под грижите на акушерка, 5 години след най-строгите предупреждения на десетима висококвалифицирани лекари дори да не опитва. Победите не изглеждат еднакво, а и няма нужда. – От медицинската си практика знам, че не бива да се вкопчваш в каквото и да било – казва Даниел, стажант по анестезиология. – И все пак имах разни представи и идеи как ще протекат нещата... Отначало планирах домашно раждане във вода в една къща в гората, която бяхме наели. Не се получава така. Процесът продължава твърде дълго и акушерката препоръчва хоспитализация и епидурална упойка, за да може Даниел да се отпусне. Поставят ѝ окситоцин, за да насърчат раждането, но без полза. След 36 часа интензивни напъни Даниел се съгласява, че се налага оперативно родоразрешение. И до днес си спомня преживяването с въодушевление. Въпреки че в случая процесът взема друг завой, двете раждания си приличат по нещо много основно: майката чувства, че решенията са нейни. – Вслушваха се в мен. Всеки отделяше време да чуе какво ме притеснява. Дори асистентът на хирурга дойде да ме види – една жена, която има семейна практика тук. Запозна се с мен, гледаше ме в очите, слушаше ме с цялото си внимание. Чувствах се сигурна, защото всички бяха до мен. В тези думи прозира вторият фактор, определящ качеството на преживяването за жената: сигурност и подкрепа. Здравна система, която уважава силните и уязвимите страни на жените, дава най-добри шансове раждането да се превърне в ценно преживяване. Това схващане стои в основата на едно съкровище в литературата за бъдещи майки, озаглавено Като съвет (за вдъхване на спокойствие) от Илана Стангър-Рос – акушерка, родена в Бруклин и работеща в Британска Колумбия. Жените, които разказват най-позитивни преживявания от раждането си – отбелязва тя, – са онези, които чувстват, че са разбирали всички решения и са имали думата при вземането им. Това важи дори за усложнените случаи при жени, които са се надявали на „естествено“ раждане, но са се наложили множество интервенции и дори оперативно родоразрешение240. Опознаването на физиологията на раждането неминуемо извиква благоговение пред мъдростта на Природата и нейното най-висше еволюционно постижение – човешкото тяло. Биологичният извод е следният: раждането при бозайниците е нещо повече от изтласкване на плода от утробата. То е подготовка за живота. В процеса се отделят хормони: естроген, окситоцин и пролактин, които активират редица неврологични системи, управляващи емоциите и поведението, за да се гарантира благополучието на бебето в краткосрочен и дългосрочен план: топлина, грижа, привързаност, закрила и пр. Иначе казано, раждането подготвя почвата за връзката между майката и детето, която сама по себе си играе централна роля в ранното развитие241. От няколко десетилетия вече не улавях бебета, но една фраза на Стангър-Рос ме стъписа: акушеро-гинекологична травма. – Превърна се в термин – каза ми тя. – За съжаление, много жени преживяват раждането като травма, което, естествено, се отразява на връзката между родителите и детето. Ако раждането е било травмиращо, какви чувства ще изпитвате, когато прегърнете новороденото си бебе? И сякаш по знак денят, в който завършвах настоящата глава, ми поднесе илюстрация за тази тревожна тенденция, взета все едно от учебник. Давах онлайн интервю за журналистка от Ню Йорк, която пишеше материал за пандемията от COVID-19, обхващаща града. По едно време Кортни (така ще я наричам) гордо ми показа тримесечното си съкровище. Когато разбра върху какво работя, спонтанно ми разказа ужасното си неотдавнашно преживяване в болница Маунт Синай в ръцете на един от най-видните и авторитетни акушер-гинеколози в Ню Йорк. Човек трудно може да си представи по-ясен пример за нормализирана акушеро-гинекологична травма. Здрава, 37-годишна жена, Кортни очаквала безпроблемно раждане. В 30-ата седмица лекарката ѝ се обадила да ѝ съобщи, че предвид възрастта ѝ, раждането щяло да бъде индуцирано в 39-та седмица, все едно има постановление за подобно нещо. Но такъв бил протоколът за всички над 35 години, обяснила тя. – Тя знаеше възрастта ми от самото начало – каза Кортни. – От изумление затворих телефона, почти без да кажа и дума. Имах нужда от половин чаша вино. Толкова се разстроих, че цяла нощ не можах да спя. Оттам насетне всичко тръгнало на зле. Кортни с болка си спомня внезапното изчезване на гъвкавост и налагането на тираничен диктат. – Това не бяха грижите, които очаквах. Не съм свикнала докторите да ме манипулират и насилват. Тонът стана много токсичен... Тя все повтаряше, че бебето е огромно. Аз бях чувала, че ултразвуковите апарати често грешат в изчисленията на теглото, но тя отвърна: Не и в „Синай“. Това бебе ще е поне четири килограма. (За протокола, при раждането синът ѝ бил под 3,5 килограма.) Кортни се почудила дали да не потърси друг лекар, но на този късен етап от бременността и все още повлияна от славата на специалистката, не се решила да я смени. – Не спираше да повтаря: Наистина не ми изглежда добре за вагинално. Не знам какво да ви кажа. А аз отвръщах: Наистина не искам секцио. И така седмица след седмица. Последните три-четири седмици от бременността бях в отвратително душевно състояние: плачех, получавах нервни кризи... В уречения час се явихме в Маунт Синай. Беше ужасно. Висяхме три часа в чакалнята, около нас ставаха милиони неща, а аз все питах партньора си: Защо, по дяволите, седим тук? Имаме пълното право да се върнем в Бруклин и да родя естествено. Ала в същото време се чувствала твърде неуверена, за да вземе такова решение: с потъпкана интуиция в най-уязвимия момент от живота си, сплашена от изтъкнат медицински специалист и израснала в култура, където авторитетът на експертите надделява над личния, тя просто не била в състояние да отстоява себе си. В крайна сметка се съгласила на индуциране и след 15 часа безплодни родилни мъки – на неизбежната операция. – Бях ужасно слаба. Повръщах. Всичко изглеждаше като страховит кошмар. Майната му – рекох, – просто ме срежете. Какъв избор имах на този етап? Откараха ме в операционната. Повръщах на масата, чувствах се като парцал, плачех. Треперех, уплашена до смърт. Операцията започна, стори ми се цяла вечност. После тя рече: Не предполагах, че имаш толкова силни коремни мускули. От двадесет години правя пилатес. Защо не си предполагала?, попитах я наум. Нали девет месеца ме преглеждаш редовно, а от няколко седмици планираш да ме оперираш? А знаете ли какво ми каза на другата сутрин? Няма да повярвате. Щяла да се обади в отделението по образна диагностика и да се оплаче от неточните резултати! Цяла седмица лежах в болницата, будувах по цяла нощ и плачех, защото се чувствах насилена. Попитах Кортни дали ѝ е хрумнало да избере акушерка вместо лекар. – Не съм чак такава левичарка – отвърна тя. – Не съм толкова алтернативна. Изцяло се доверих на системата. Имайте предвид, че всичко това се случва в привилегирования контекст на бялата средна класа. Спрямо бедните жени и особено цветнокожите отношението по време на раждане може да бъде значително по-брутално, а последствията – тежки и дори смъртоносни. Според доклад на Световната здравна организация от 2019 г. 42% от жените [в глобално проучване] съобщават, че са претърпели физическо или вербално насилие, или дискриминация по време на раждане в здравни центрове, включително удари, шамари, викове, подигравки или затискане влезнало положение.242. Явлението не е изолирано в т.нар. трети свят. Неотдавна в собствената ми страна беше публикуван клип, записан с мобилен телефон, на който се виждаше как болничният персонал в клиника в Квебек тормози и упражнява вербално насилие върху раждаща жена от коренното население. Чува се как сестрите я наричат „глупачка“ и казват, че става само за секс, и че по-добре да е мъртва. След минути се случва точно това243. * * *
– За мен идеалната ситуация е родилката да бъде сама в тиха стая с приглушено осветление и акушерка, която кротко седи до нея и си плете – каза ми Мишел Оден.
12. ГРАДИНАРСТВО НА ЛУНАТА:
|