Митът за нормалното



страница35/98
Дата11.02.2024
Размер1.24 Mb.
#120289
1   ...   31   32   33   34   35   36   37   38   ...   98
Митът за нормалното - Габор Мате, Даниел Мате - 4eti.me
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
Социализацията сякаш е за предпочитане пред това да третираме децата като бездушен маджун, но пак не се фокусира върху техните потребности, а върху диктатите на обществото, чиито неволни, макар и добронамерени, проводници сме ние, родителите. Ако искаме да разберем какви други варианти са възможни, много полезно би било да обърнем внимание на други култури, изпитани от времето и вдъхновени от природата. Те не се нуждаят от специалисти по възпитание, защото мъдростта им се предава от поколение на поколение със съвети и личен пример. Сравнете указанията на д-р Спок с думите на една възрастна жена от племето крий:
– В нашия клан на децата не се позволяваше да докосват земята до двегодишни. Постоянно бяха на ръце.
Или идеите на Питърсън за справяне с малките чудовища с описанието на антрополога Ашли Монтагю на традиционните родителски практики на инуитите нетсилик в Северозападните територии на Канада: Макар да живее в изключително трудни условия, майката нетсилик е спокойна личност, която дарява топлина и любов на децата си. Тя никога не се кара на бебето си и не му се меси за нищо, освен за да задоволи потребностите му251. Изглежда, тези деца успяват да се превърнат в продуктивни и – да, социализирани членове на своите общности и без строгите възпитателни методи на д-р Питърсън.
Оказва се, че вродените ни родителски инстинкти са идеално калибрирани, за да гарантират онова, което много експерти биха ни подвели да игнорираме: удовлетворяването на потребностите на развиващото се дете.
А ето и един допълнителен момент: не говорим само за потребностите на децата. В действителност не можем да мислим за нуждите на бебето, без да вземем предвид тези на майката.
– Няма такова нещо като просто бебе – каза веднъж британският педиатър Д. У. Уиникот и после обясни: – Ако ми покажете бебе, значи ми показвате и този, който се грижи за бебето... Виждаме кърмаческа двойка... Градивната единица не е индивидът, а общият конструкт на индивида и средата252.
Или по думите на Ашли Монтагю: Когато се ражда бебе, с него се ражда и майка. Имаме сериозни доказателства, че към този момент и през следващите месеци нейните потребности от контакт надвишават тези на бебето253. Това също е хубаво: ако липсваха физиологичните и емоционалните подбуди на хората, които трябва да се грижат за малките, родителството щеше да е още по-тегаво от сега. Още по-малко бебета щяха да се радват на удовлетворени потребности, ако това не носеше задоволство и на родителите. С обичайната си гениалност междуличностно-биологичното ни устройство повелява взаимни изисквания. (Един от злощастните ефекти на нашата култура е тенденцията стресът да потиска вътрешното задоволство, с което превръща родителството в по-фрустриращ и плашещ ангажимент, отколкото би следвало да бъде.)
Поетесата Адриън Рич изразява дълбоката радост от реципрочния замисъл: Спомням си как, когато кърмех децата си, виждах отворените им очички, гледащи право в моите, и осъзнавах, че сме здраво свързани един с друг: не само с устичка и гърда, но и с взаимен поглед – с дълбочината, спокойствието и страстта на този тъмносин, зряло фокусиран поглед. Спомням си физическото удоволствие от засукването на пълната ми гърда в период, когато нямах никакви други физически удоволствия освен пропитото с вина компулсивно хранене254. От невробиологично гледище думите на Рич са право в десетката. Образни изследвания разкриват, че бебешката усмивка активира същите мозъчни центрове на майката, както вредните храни и наркотиците, освобождава същите вещества на удоволствието и провокира същата приятна възбуда255. Ех, че безскрупулен дилър е Природата!256
Подобно на всички сложни мозъчни структури, системите на привързаност у бозайниците, независимо дали говорим за китове, шимпанзета, плъхове, или хора, се развиват и активират под влияние на опита. За да функционират мозъчните вериги на грижата, средата трябва да ги задейства и поддържа. И жените, и мъжете имат латентни мозъчни вериги за обгрижване на малки, очакващи подходящи условия, които да усилят потенциала им – пише невроученият Як Панскеп (идеологът на системите ПАНИКА/СКРЪБ, ИГРА и ГРИЖА). Д-р Панскеп идентифицира и картографира специфични мозъчни центрове, вериги, връзки и неврохимикали, участващи в хореографията на омагьосващия балет на емоциите между майката и бебето. Сред тях са веществата вазопресин, окситоцин и ендорфини – естествените опиати на тялото, които пробуждат обгрижващите навици у родителите, които подсигуряват оцеляване на потомството. Спомнете си, че същите хормони образуват любовния коктейл, освобождавани по време на естествено раждане, както и при контакт кожа до кожа и кърмене. Физиологията на бебето и родителя се регулира от тяхното взаимодействие, а ефектите от въпросното взаимодействие – или неговата липса – се запечатват у малкото човече за цял живот. При отсъствие на взаимодействие родителските инстинкти също могат да се притъпят, което носи дълготрайни последици за връзката с детето257. В този, както и в други важни аспекти, нашата култура страда от тежък глад за близост и контакт.
Нека не забравяме, че цивилизацията, започнала с новокаменната революция и развитието на земеделието, е само миг от съществуването на нашия вид – не повече от 12 хилядолетия на фона на милионите години, през които хоминините бродят по земята, и около 200 хиляди от появата на Homo sapiens. Дотогава – а на много места и до значително по-късно, включително и до днес в някои изолирани райони – хората са живели на малки ловно-събирачески групи. Общият ранен опит на нашите предци (и братовчеди ловци/събирачи) е гарантирал обща социална основа за развитието на човешката природа и същност – пише д-р Дарсия Нарваес. Ръководеното от нея проучване открива 7 практики за отглеждане на малки деца, споделяни от ловно-събираческите групи, които, по нейните думи, конституират еволюиралото гнездо. Приканвам ви, докато четете списъка, да го сравните с опита на днешните бебета и малчугани.
Ето нещата, които в стреса на нашата култура дори образовани родители от средната класа биха се затруднили да осигурят на децата си, ако изобщо им дойде наум да опитат:



    • Успокояващо перинатално преживяване;

    • Своевременна реакция на нуждите на бебето и предотвратяване на дистреса;

    • Често докосване и постоянно физическо присъствие, включително с движение (носене и прегръщане);

    • Редовно кърмене на поискване в продължение на 2-5 години (децата средно се отбиват на 4);

    • Общност от множество топли и отговорни възрастни, участващи в грижите за детето;

    • Климат на позитивна социална подкрепа (за майката и бебето);

    • Свободни творчески игри сред природата с деца на различна възраст258.

– Гнездото включва отпусната и ненапрегната майка по време на бременността, благ процес на раждане, успокояващи перинатални преживявания – каза ми д-р Нарваес. – Без разделяне на майката и бебето, без обрязване в бебешка възраст259, без болезнени процедури. Но с кърмене и постоянно нежно докосване през първата година и изобщо през детството, пък и през целия живот.


Ако си спомняте, именно нейните думи за видовата атипичност на човешките същества цитирах в Глава 8. Ние сме единствените твари на Земята, които редовно накърняват собствените си дълбоко вградени потребности за здрав живот.
– Нашата култура – добави тя – до голяма степен лишава децата ни от гнездо. Пропускаме много от компонентите, които помагат на бебетата да развият пълния си потенциал и оптимални функции на системите в организма. Това е да нямаш гнездо.
Веднъж в южноамериканската джунгла Джийн Лидлоф става свидетел на изключение от племенната практика, което само доказва кардиналното правило във възпитанието на децата: Един млад баща изгуби търпение с едногодишния си син. Видях, че извика и замахна с ръка към детето, може и да го е ударил. Момченцето нададе оглушителен вик от ужас. Баща му се закова на място; стана му пределно ясно, че е прегрешил срещу природата. Живеех близо до това семейство, но повече никога не видях бащата да погази личното достойнство на детето си260.
Тук изпъква думата достойнство. Колцина от нас възприемат бебетата по такъв начин? Ала този пропуск само подчертава слепите петна в погледа ни към децата. Дори никога да не сте мислили за тях в тази светлина, вероятно сте срещали доста възмутени от незачитането ви малчугани. Дори бебетата – най-вече те – добре знаят кога се нарушава физическото и емоционалното им достойнство. Случката, разказана от Лидлоф, съвпада със заключенията на д-р Нарваес относно малките ловно-събирачески групи и наблюденията върху коренните култури: те не са нормализирали удрянето на деца и не го правят и до днес. Стъпвайки на бреговете на Новия свят, европейските християни, пропити от кроткия дух на Христос (поне в собствените си очи), намират за кощунствено въздържанието от телесни наказания спрямо децата от страна на диваците в Северна Америка261. Пуританската етика изисква пръчка и порицание, както съветва масачузетски проповедник от XVII в.262
Днес този подход може да не се радва на толкова голяма почит, но и не е съвсем отхвърлен. Да подкрепяте теорията, че няма извинение за физическото наказание – пише Джордан Питърсън, – означава... да приемате, че е възможно думата „не“ да доведе до желания резултат в отсъствието на заплаха от наказание263. За протокола, добрият професор визира 2-годишно дете. За Питърсън, поклонник на бихейвиористката идеология, дисциплината често е въпрос на заплахи, които родителят може да си позволи, защото е по-едър, по-силен и по-способен от детето. Не пропуска да се похвали: Дъщеря ми замръзваше само като я погледнех малко по-строго. Две заглавия в британския Телеграф от 2011 и 2012 г. ясно показват, че подобни нагласи не са изолирано явление: Твърде дълго жалихме пръчката: позволението учителите да прибягват до леки физически наказания ще доведе до подобряване на дисциплината и Дисциплината в училище: жалейки пръчката, разглезихме децата. Какво можем да направим, за да спрем срива на дисциплината след забраната на бастуна?
Ако се върнем в света на науката, през 2018 г. Американската академия по педиатрия, позовавайки се на близо 100 проучвания, публикува позиция, хармонизираща с древната мъдрост. Тя призовава да не използваме шамари и суров език спрямо децата и подрастващите. Такова отношение, изтъква организацията, в която членуват 67 000 специалисти по педиатрия, само увеличава агресията в дългосрочен план и подкопава развитието на самоконтрол и отговорност. Тъй като повишава нивата на стресови хормони, то може да наруши правилното развитие на мозъка и да доведе до психични проблеми264. По-късно изследване на Харвардския университет показа, че пляскането може да нанесе също толкова сериозни вреди на нервната система и психиката на детето, колкото по-тежко насилие265. Добрата новина е, че вълната се обръща и младите родители все по-рядко прибягват до телесни наказания. Ето един случай, когато можем да се радваме, че бъдещето ни връща към миналото.
Друг пример за днешното отдалечаване от инстинктите и тялото е кърменето. Мащабни проучвания в Северна Америка и по света потвърждават здравословните ползи от сученето както за детето, така и за майката в дългосрочен план266. Както обясни д-р Лори Фелдман-Уинтър – председател на Американската академия по педиатрия, пред Ню Йоркър, икономистът Емили Остър, която го подценява, просто не разбира научните основания. Това на практика е толкова опасно, колкото и антиваксърството – казва педиатърът267.
На други места Остър пише, че майчинството може да бъде самотно и изолиращо. Много е права, но това не се отнася за майчинството като такова, а за майчинството в култура на отчуждение. Отглеждането на цветя на Луната вероятно би било отчайващо занимание, но това не ни казва нищо за градинарството по принцип, а само за условията, които трябва да са налице, за да бъде успешно. Остър разказва как се мъчила да кърми пищящото си момиченце в килер с температура 38°С. Трудно можем да измислим по-подходяща метафора от този килер за неимоверно стресиращите условия, които нашата култура налага на бебетата и техните майки: засрамване, изолация, криене, клаустрофобия, притискане, изнемога. Като знаем как работи междуличностната невробиология, нима е учудващо, че детето пищи? В напрегната среда самото кърменето се превръща в трудна и фрустрираща задача, източник на неприятни преживявания за майката и стрес за кърмачето.
Същото важи за някои форми на приучаване към сън. Идеята, че бебетата трябва да бъдат приучени да спят, почива на характерното за нашата култура схващане, че детето трябва да се напасне към плановете и програмата на възрастните. Този стремеж може да е основателен, дори наложителен за работещи или стресирани родители, които не разполагат с помощ и подкрепа, но трябва да сме наясно какво жертваме. Както посочва психологът Гордън Нюфелд, физическото докосване е единственият начин бебето да установи връзка с родителя. Съпротивата му срещу опитите да го оставим в леглото и да последваме съветите на Спок (Сложете бебето да легне в приличен час, кажете лека нощ нежно, но решително, излезте от стаята и не се връщайте) са просто израз на дълбоката му потребност от близост. Освен това потискането на собствената ни реакция към неговото страдание може да отслаби родителските ни инстинкти с трайни, простиращи се значително отвъд бебешката възраст последици.
През 2006 г. написах статия, озаглавена: Защо вече не смятам, че бебетата трябва да заспиват с плач, в която изтъквах, че оставянето им сами води до стрес за мозъка и потенциално негативни ефекти. Сърцето на майката също плаче. Цитирах покойната си тъща Моника, която имаше болезнен спомен като млада майка в края на 40-те и началото на 50-те години на XX в., следваща съветите на лекарите да не обръща внимание на бебешкия плач.
– Беше мъчение – сподели тя с мен, – противоречеше на всичките ми майчински емоции.
Няколко години по-късно вестникът препубликува материала в уебсайта си и той бързо беше споделен над 8000 пъти, придружен с множество реакции от читатели. Един от коментарите беше безценен: Статията е абсолютна префронтална глупост. Няма начин мозъкът на бебето да получи трайно психологическо увреждане на такава ранна възраст. Не е възможно префронталнният кортекс да възприеме трайни модели, които да се запазят в зряла възраст. Никакъв шанс. Ако беше така, последните 3 поколения на тази земя (бумъри, предбумъри, поколение X) щяха да бъдат масово емоционално нестабилни и с психични проблеми.
Е, помислих си аз, нямам какво да добавя.




Сподели с приятели:
1   ...   31   32   33   34   35   36   37   38   ...   98




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница