Митът за нормалното
КОГАТО ПРИТИСКАМЕ МОЗЪКА В ГРЕШНА ПОСОКА: САБОТАЖЪТ НА ДЕТСТВОТО
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
13. КОГАТО ПРИТИСКАМЕ МОЗЪКА В ГРЕШНА ПОСОКА: САБОТАЖЪТ НА ДЕТСТВОТОНищо не разкрива по-ясно душата на едно общество от начина, по който се отнася към децата си. НЕЛСЪН МАНДЕЛА280 – Случва ли се да ви упрекват, че обвинявате майките? – попитах харвардския педиатър и изследовател Джак Шонкоф. – Често се тревожа за това – отвърна той. – Когато говориш за ефекта на взаимоотношенията, лесно може да се озовеш на хлъзгав терен, в който хората заявяват: Родителите се справят зле, те са виновни. Не можеш да кажеш, че родителите са изключително важни в живота на децата си, но ако има проблем, той не е свързан с тях. Истината обаче е, че родителите не отглеждат децата си изолирано от обществото. По-мъдрият поглед изисква по-широк обектив. Да, родителите са отговорни за децата си; не, те не са създали света, в който трябва да ги отгледат. Нашата културна екология не подкрепя хармоничното, отзивчиво, свързано родителство. Както вече видяхме, дестабилизацията започва с предаването на стрес към бебето още в утробата, последвано от механизирано раждане, потискане на родителския инстинкт и отричане на потребностите на развиващото се дете. Продължава с все по-нетърпим икономически и социален натиск върху родителите и ерозия за връзките в общността и се усилва от дезинформацията, заливаща родителите под формата на съвети за възпитанието. Затвърден от образователните системи, в които учениците често са подложени на стрес и конкуренция, процесът достига връх в експлоатацията на децата и младежите от страна на потребителския пазар. Родителите правят всичко по силите си. И с мен беше така. Но знам, че моите сили бяха ограничени от нещата, които не знаех за себе си и за децата. Колкото и благородни да са намеренията ни, възможността да ги осъществим до голяма степен зависи от собствените ни ранни преживявания и непреработени травми; от обществените очаквания, които сме натоварени да предадем на децата си; от стреса в живота. Дали това ме освобождава от чувството на вина, особено когато виждам у децата си белезите, оставени от моя по-млад Аз? Не автоматично. Но поне разбирам, че вината и упреците не помагат и са безсмислени, особено когато вникнем в контекста. Както ни подтиква Джеймс Гарбарино през 1995 г.: Трябва да се откажем от обвиненията срещу родителите и хубаво да се вгледаме в предизвикателството да отглеждаш деца в социално токсична среда281. Гарбарино, който по онова време е един от директорите на Центъра за развитие на семейния живот и професор по човешко развитие в Университета Корнел, отбелязва, че социално рисковата среда, в която отглеждаме децата си, има много аспекти, сред които насилие, бедност и други икономически затруднения за родителите и техните деца, разстроени връзки, отблъскващо отношение, отчаяние, депресия, параноя, отчуждение – всички те отслабват семействата и общностите. Допълва с още много, много други, които са по-трудно доловими, но също толкова сериозни. Високо в класацията е оттеглянето на възрастните от живота на децата282. Това радикално нарушение на еволюционните норми се приема за даденост – до степен да не го забелязваме и още по-лошо, да го приемаме за естествено състояние на нещата. Една от автоматичните последици от отслабването на общностните и семейните връзки е, че децата ни започват да търсят привързаност другаде. Подобно на малките от много друг видове, те имат потребност да бъдат привързани към някого: неврофизиологията им го изисква. В отсъствието на надеждна фигура в живота си те изпитват страх и дезориентация. Мозъкът им се обърква. Вследствие на това не се развиват правилно важни неврологични вериги, свързани с някои способности: учене, здравословно социално взаимодействие и емоционална регулация. Нищо в мозъка на детето не му подсказва към кого да се привърже. Природата е приела, че родителите ще бъдат винаги наблизо и това очакване е закодирано в тялото и нервната система на децата още отпреди да се родят. Незрелият мозък не може да просъществува във вакуум (по израза на Гордън Нюфелд) – в ситуация, в която липсва фигура на привързаност. Също както новоизлюпено патенце, ако майка му я няма, доверчиво ще последва първото същество, което види, било то гъска, катерица, парков рейнджър или механична играчка, вакуумът трябва и ще бъде запълнен с който друг е налице. Обикновено за нашите малки това от ранна възраст са връстниците. Оставени на течението заради разпада на мултипоколенческата, водена от възрастните хора, общност, децата и подрастващите търсят приемане помежду си. А това, що се отнася до развитието, е загубена кауза. Желанието, дори потребността от формиране на близки връзки със собствената възрастова група е естествено и здравословно. Тези приятелства могат да бъдат едни от най-големите богатства в живота. Но от гледна точка на емоционалното развитие ориентацията към връстниците – изместването на възрастните като основен източник и обект на привързаност за детето към други деца – е катастрофално283. Слепец по-лесно ще води слепци, отколкото незрели същества ще се водят взаимно към психично съзряване. По-малкият от двамата ми синове – Арън, който сега е на 43 години, си дава сметка как го е ограничила тази динамика: – Като тийнейджър ме интересуваше само какво мислят приятелите ми за мен, дали ме харесват; какво трябва да правя, за да се впиша в техните очаквания – сподели той наскоро. – Това доведе до липса на зрялост и като възрастен. Разбира се, връстниците не са го привличали сами по себе си; поведението му е било естествена реакция на липсата на емоционален отклик от родителите в ранна възраст. Както вече споменахме, емоционалната сигурност, изградена от здрави връзки на основата на безусловно приемане, е задължителна предпоставка за съзряването. Като цяло, щом бъдат погълнати от света на връстниците, децата губят сигурността на първичната си връзка с възрастните284. В култури с правилно подредени приоритети ранните приятелства възникват в общността пред погледа на грижовните възрастни. В нашето общество децата и тийнейджърите взаимодействат далеч от закрилата на възрастните. Когато децата прекарват по-голяма част от будното си време встрани от възрастните, на които могат да разчитат, мозъкът им е принуден да избира между конкуриращи се привързаности: естественият зов на връзката с родителите и песента на сирените на връстниците. Когато родителите изгубят в надпреварата, децата по необходимост почват да търсят упование едно в друго, от което също губят. Ситуацията допълнително се утежнява от популярната култура, която издига незрели подрастващи знаменитости като кумири, които милиони деца и тийнейджъри следват (доста показателна дума впрочем) в социалните медии. В предишна епоха младите биха наблюдавали и подражавали на зрели възрастни фигури. Подозирам, че някои родители биха възразили: Но приятелите на моето дете изглеждат прекрасни, толерантни и интелигентни деца! Колкото истински и прекрасни да са тези качества, ако детето открива основната си опора и спокойствие сред връстниците, това е по-скоро израз на някаква липса, а не повод за надежда, особено в ранна възраст. Освен всичко останало децата не могат да разчитат едно на друго, че ще бъдат вътрешно последователни. Несъмнено мнозина си спомнят шока от първия учебен ден след ваканцията, когато са установили, че най-добрите им приятели през лятото напълно са се преобразили. Не могат да си предложат и безусловно положително отношение, подпомагащо здравословното развитие – нещо, което и добронамерените възрастни трудно успяват да гарантират. Незрелите връстници по правило са принципно неспособни да приемат другите такива, каквито са; да им осигуряват условия за уязвимост, преживяване и открито изразяване на емоциите; да облекчават взаимно стреса си; да се радват и дори да търпят разликите в темпераментите си. Оставена на произвола, групата от връстници може да предложи единствено приемане под условие, което е извор на несигурност и често изисква конформизъм и потискане на истинската индивидуалност. В по-тежките случаи ориентацията към връстниците крие заплаха от отхвърляне, остракизъм и тормоз. Новините са пълни със съобщения за тормоз – пише Натали Анджиър в Ню Йорк Таймс през 2001 г. – В едно от най-мащабните проучвания за детското развитие учените от Националните институти по здравеопазване [на САЩ] съобщават, че около една четвърт от всички деца в прогимназиална възраст са били или извършители, или жертви (а в някои случаи и двете) на сериозен и хроничен тормоз, включващ заплахи, подигравки, обиди, удари, шамари и присмиване285. Подобна е ситуацията в Европа286. Обществените институции и училищните администрации се борят с този проблем навсякъде – от Испания до Германия, от Англия до Чехия. През 2012 г. Световната здравна организация изчислява, че една трета от децата се чувстват тормозени от връстници287. Чуваме твърде много истории за деца и тийнейджъри, които демонстрират истинско или престорено безразличие към реални страдания и дори ги намират за яки. В социалните медии продължават да се разпространяват клипове с насилие и сексуална злоупотреба, сякаш е нещо забавно, въпреки че тази практика неведнъж е водила до самоубийства и самонараняване. През 2019 г. светът беше потресен от смъртта на разстроен тийнейджър от Ванкувър вследствие на свръхдоза. На 7 август Карсън Кримени, 14-годишно момче – самотно и отчаяно стремящо се към вписване в средата, взема наркотици заедно с група по-големи тийнейджъри в скейт парк в Лангли, Британска Колумбия. Започва да говори несвързано и другите го заснемат, докато му се смеят и подиграват. После качват видеата в интернет и ги разпространяват. „12-годишен ощипан от Моли288 – пише някой от тях под един от клиповете с изпотения Карсън. Той изглежда мъничък в сивия си суитшърт и черни панталони. „На 15 хапа“ – четем под друг клип, според „Глобал нюз“. На следващите клипове се виждат изпъкналите му, неконтролируемо въртящи се очи. Поти се през дрехата. „Бърше носа си с“ – съобщава Нешънъл поуст. Часове по-късно момчето е намерено почти мъртво; твърде късно, за да бъде реанимирано. Дори в този зловещ момент според Си Би Си друг тийнейджър пуска в социалните медии снимка на линейката с шеговит текст: „Карсън едва не пукна, хаха“289. Много скоро момчето вече не е сред живите. Трагедията с Карсън Кримени може да е екстремен случай, но в наши дни много деца живеят под сянката на отхвърлянето, подигравките и тормоза, а понякога и самите те се превръщат в насилници. В такава атмосфера защитните механизми на детето го карат да изключи уязвимите си емоции. Бягството от уязвимостта, независимо дали е провокирано от стрес у дома, или в група от връстници, възпрепятства съзряването и израстването на самостоятелната личност. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|