Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
| Има индикации, че днешните деца губят нежните си чувства – казва Гордън Нюфелд във въздействащата си реч пред Европейския парламент290. – Много деца са изгубили тъгата и разочарованието си... чувството на тревога... чувството на срам и смущение. Интересен факт, който наблюдаваме в проучванията си, е, че когато децата спрат да се изчервяват, те спират да проявяват и емпатия. Оказва се, че ако ти пука, си уязвим, защото може да се разочароваш. Знаем, че раздялата е най-раняващото преживяване... За съжаление, днешните деца са изправени по-често пред раздяла [на родителите си] и на взаимодействие с връстниците си от всякога. В резултат на това, заключава той, се стига до значителна загуба на чувствителност, понеже защитният апарат на младия мозък се мъчи да се защити... срещу непоносимото усещане за уязвимост . Отново виждаме отслабен емоционален апарат и накърнено схващане за човешка същност.
Защо трябва децата ни да бъдат отворени за собствената си уязвимост? Нима искаме да бъдат раними? Ще си позволя в отговор да цитирам откъс от съвместната ни книга с Гордън: Емоциите не са лукс, а жизненоважен аспект на човешкото същество. Имаме ги не заради удоволствието да чувстваме, а защото играят решаваща роля за оцеляването. Те ни ориентират, интерпретират света вместо нас, дават ни жизненоважна информация, без която не бихме вирели добре. Казват ни кои неща са опасни и кои – безобидни, кои ни застрашават и кои подхранват развитието ни. Представете си колко осакатен щеше да бъде животът ни, ако не можехме да виждаме, да чуваме, да вкусваме, да усещаме топлина, студ и физическа болка. Изключването на емоциите би означавало загуба на неделима част от сензорния апарат; на неделима част от нас самите. Емоциите изпълват живота с ценност, вълнения, предизвикателства и смисъл. Те ни подтикват да изследваме света, да правим открития, да израстваме. Човешките същества – на всички нива, включително клетъчно – винаги са или в режим на отбрана, или в режим на растеж, но никога и двете едновременно. Когато детето стане неуязвимо, то спира да възприема живота като безкрайна възможност, себе си – като неограничен потенциал, и света – като приветлива, добронамерена територия за себеизразяване. Неуязвимостта, наложена от ориентацията към връстниците, ги впримчва в капана на ограниченията и страховете. Нищо чудно, че днес много от тях се лекуват от депресия, тревожност и други разстройства. Любовта, вниманието и сигурността, които само възрастните могат да предложат, освобождават децата от необходимостта да бъдат неуязвими и възвръщат потенциала за живот и приключения, който никога не може да бъде наваксан с рискови дейности, екстремни спортове и наркотици. Без тази сигурност децата ни са принудени да жертват израстването и психичното си съзряване, създаването на смислени връзки и отношения, следването на най-съкровените си и силни пориви за себеизразяване. В крайна сметка излиза, че бягството от уязвимостта е бягство от себе си. Откъсването на децата от нас им струва скъпо: те от своя страна се откъсват от истинския си Аз. Защо бягството от уязвимостта възпира съзряването? Нищо в Природата не може да стане себе си, ако не е уязвимо: и най-могъщото дърво израства от крехка фиданка; и най-твърдото ракообразно преди това е било меко и ранимо. Същото важи и за нас: няма ли емоционална уязвимост, няма и развитие. Дори коравите ни качества: устойчивост, решителност, увереност и смелост, ако са автентични, а не поза, по необходимост са предшествани от мекота и нежност. Освен че възпрепятства съзряването, изключването на уязвимите чувства подсилва и чувството на празнота. То увеличава скуката, нарушава истинската интимност, потиска любопитството и ученето, подхранва стремежа за отклоняване на вниманието от настоящето, тласка към свръхстимулация чрез състезателни игри, конкуренция, безмилостен фонов шум, опасни социални ситуации и поведенчески модели, глад за потребление и опити за бягство чрез наркотици и други вещества. Жадното за печалби материалистично общество превъзходно умее да експлоатира генерираните от културните обстоятелства псевдонужди на децата и младежите. Би трябвало сериозно да се разтревожим за душата на обществото си – пише Джоел Бейкън, професор по право от Университета на Британска Колумбия, в книгата си Детство под обсада291. Шокираща и безупречно подплатена с документи, тя разкрива множеството начини, по които корпорациите проявяват задълбочено и зловещо познание за емоционалните потребности на децата с едничката цел да генерират печалби. Тук манипулацията винаги е била и продължава да бъде напълно съзнателна. През 1983 г. корпорациите са похарчили 100 милиона долара за директна реклама за деца. Няма и 30 години по-късно разходите по това перо достигат 15 милиарда292. Докато стресът на родителите и ориентацията към връстниците отслабват връзката на децата с обгрижващите ги възрастни, корпоративната обсада на незрелите умове експлоатира и задълбочава празнотата, породена от загубата на тази връзка. Симбиотичното им действие изцежда емоционалното богатство на детството, от което се храни развитието. Още преди десетилетие Бейкън предупреждава: Средностатистическото дете в Съединените щати гледа по 30 000 телевизионни реклами на година – повечето на продукти, насочени пряко към него... и всичките носещи прикрити, разяждащи послания: че то ще намери щастие чрез връзката си с продуктите – с вещите, не с хората; че за да бъде готино и прието от връстниците си, трябва да си купува определени продукти; че кампаниите за бързо хранене и играчки знаят по-добре от родителите и учителите кое е най-добро за него; че корпоративните марки са истинската основа на социалната стойност и идентичност293. Оттогава насам тези тенденции само се ускоряват с разпространението на социалните мрежи и дигиталната реклама. Бейкън интервюира някои от водещите рекламисти на детски стоки по света. Един от тях – Мартин Линдстром от Дания, изразява сериозни притеснения за последствията от работата си. Според него, пише Бейкън, постоянният и задълбочаващ се досег на децата с маркетинга води до „катастрофа по отношение на децата и тяхното бъдеще... много нездравословно, а в момента виждаме само началото“. Линдстром предсказва, че рекламата ще продължи да вреди на въображението и творческите способности на малчуганите. Въпреки това не напуска. – Тези хора са умни, проницателни и доста коварни – каза ми Бейкън, – защото разбират какво правят. [Линдстром] също има деца и се отнася много критично към цялата работа. Смята, че върви в ужасна посока. Виждането на Линдстром за детския ум (обобщено от Бейкън) е обезпокоително точно: Емоциите диктуват всичко при децата... за да успеят, рекламистите трябва да достигнат до най-фундаменталните емоции на най-дълбоко ниво. Една от тях е любовта, която внушава грижа, топлина и романтика... Друга е страхът – който се свързва с насилие, терор, ужас, жестокости, война. После идва чувството за сила – стремежът на децата за независимост от възрастните. Този вещ анализ няма за цел да помогне на детския ум да развива здраве, достойнство, истинска сила и автентична независимост, а тъкмо обратното: да превърне подрастващия ум в плячка и доживотен роб на печалбарските пазарни сили. Той се стреми към пряк саботаж на детството: периодът, в който Природата е предвидила младият човек да развива способностите си, да съзрява емоционално, да задълбочава емпатията и себепознанието, да се учи да общува с другите по благотворен за всички начин, да открива творческия си потенциал, да се сдобие със схемата за отглеждане на следващото поколение. Всичко, което корпоративната машина налага на децата – предварително измислени забавления, видеоигри, масови играчки, устройства, онлайн платформи, ориентирани към определени възрастови групи; захаросани, повърхностни телевизионни предавания, насочени към най-малките; излъскани, бездушни, полупорнографски сексуални образи, предлагани на тийнейджърите – води до пагубни последици. Тласкаме мозъка в грешна посока – признава Линдстром пред Бейкън. От психологическа и невробиологична гледна точка маркетинговият факир е 100% прав, фактът, че Фейсбук (който наскоро се прекръсти на Мета) чрез бранда си Инстаграм съзнателно е рекламирал вредни за психичното здраве на момичета в тийнейджърска възраст програми, е само едно от последните разкрития за корпоративния натиск върху детските умове294. Въпреки че заплахата за детския мозък и ум от страна на вездесъщия, компулсивен, комерсиализиран свят на дигиталните устройства и медии от самото начало тревожи хората, които наблюдават ефектите му, той продължава да процъфтява и метастазира. Визирам както използването на цифрови устройства от малки деца, така и компулсивната им употреба от възрастните в тяхно присъствие. По този повод разговарях с д-р Шими Канг – психиатър, възпитаник на Харвард, специалист по зависимости в юношеска възраст и автор на книги, последната от които носи заглавието Технологичното решение: как да създадем здравословни навици за децата в дигиталния свят. – В момента имаме майки, които гледат телефоните си, докато кърмят, или ги връчват на бебетата си, докато сменят пелените им – каза тя. – Някога смяната на пелените беше цялостно динамично преживяване между обгрижващия възрастен и детето. Човек трябваше да намери начин да го накара да лежи спокойно. А сега му бутваш телефона и то се кротва. Ако отидете на ресторант, ще видите много деца с айпад или компютър. Навсякъде е така. Телефонът е толкова привлекателен за младия мозък. Срещу това жертваме невробиологията на привързаността; освобождаването на веществата окситоцин, серотонин и ендорфини, които способстват за връзката и регулацията на настроението и които се отделят в мозъка на родителя и бебето, когато се гледат в очите с хармония и взаимност – химикали, които са ключът към дълготрайното щастие и успех, по думите на д-р Канг. Неволното, но раняващо послание към детето, което отправяме с електронното устройство, отново гласи: Ти не си важен. Не е нужно човек да е вещ в мозъчната наука, за да се сети защо екраните са толкова привлекателни за младия мозък, но мозъчната наука безспорно играе роля в тяхното създаване. Видеоигрите, социалните медии, устройствата и приложенията са създадени да приковават младия мозък към екрана, като намират начини да го възнаграждават с вълни от допамин – пише д-р Канг295. Допаминът, както ще видим, е основният химикал в процеса на пристрастяване, независимо дали към вещества, или поведенчески модели. Той ни кара да се чувстваме добре с провокиране на състояния на вълнение, мотивация, жизненост и задоволство. Канг много точно твърди, че дигиталните приложения и устройства са създадени да доставят вълни от допамин на детския мозък. – Телефонът е проектиран от най-добрите невроучени и психолози на света, които са взели най-задълбочените изследвания и знания за човешката мотивация и чувство на възнаграждение и са ги вложили в устройствата. Даде ми за пример компания, чието име и мисия е така показателно, сякаш е взето от сатиричен филм или роман: Допамин лабс. – Създадена от невроучен и програмисти, а цялата ѝ бизнес платформа се заключава в това да консултира други компании как да предизвикват отделяне на допамин... Нарича се технология на убеждаване. Естествено, всичко опира до пристрастяване. От корпоративна гледна точка не можем да си представим по-желан потребителски профил от такъв, който не може да се насити на нещо ненужно, но в собственото му съзнание – задължително. През 2019 г. в престижното списание JAMA Pediatrics беше публикувано едно от първите изследвания, занимаващи се с невробиологичните ефекти от гледането на екран при децата. В рамките само на едно поколение с един мащабен „неконтролиран експеримент“ пейзажът на детството беше дигитализиран, което се отрази на начина на игра, учене и формиране на взаимоотношения между децата... – пишат авторите. – Употребата започва в бебешка възраст и постепенно нараства, а неотдавна бе оценена на над 2 часа дневно при деца под 9 години, без да се включва използването в детските заведения и училищата... Рисковете включват забавяне на езиковото развитие, нарушения на съня, изпълнителните функции и когнитивните умения, влошаване на връзката между родители и деца, в т.ч. съвместно четене. С помощта на точни образни изследвания учените установяват, че продължителното време пред екран е свързано с отслабени функции на бялото мозъчно вещество в основни зони, подпомагащи базовите езикови и начални литературни умения при деца от 2 до 6 години296. Невропсихологът Мари Суингъл се занимава с терапия на деца и подрастващи с проблемно поведение, нарушения на вниманието и зависимости. Автор е на една от най-изчерпателните книги по въпросите на мозъка и дигиталната култура297. – Наблюдаваме аутистични характеристики у деца без аутизъм – сподели тя. – Липса на реакция на усмивка, забавено развитие на вербални умения, онова, което преди нежно наричах заети хлапета – деца, които тичат безцелно или изглеждат като зомбирани, когато не са пред устройството... Има деца – дори вече възрастни – които са свикнали да прекарват по много време пред екрана. Разходката не помага, гребането не помага, дори скоростното каране на скейтборд и ски вече не вършат работа. Суингъл е силно обезпокоена и от ефектите на екранното време върху мозъчното развитие: Намалена способност за фокусиране върху нормалното, основното, включително състояния на наблюдение, размисъл и преходи, от които се раждат идеи – което мнозина под 20-годишна възраст намират за празнота и обявяват за скука... В биологичен и културен аспект тези промени в мозъчното състояние влияят на ученето, социализацията, почивката, партньорството, родителството и творчеството – практически всички фактори, изграждащи обществото и културата. Неврофизиологичните процеси, които регулират настроението и поведението, се дерегулират298. Тя разбира привлекателната сила на дигиталните медии като отдушник за стреса и умората. Те не искат планиране – достъпни са на момента и дават тъй необходимите минути на отдих и спокойствие за родители, детегледачи и дори учители. В случая решението на един проблем създава друг. Тези форми на облекчение, макар и разбираеми в условията на безпощаден стрес, имат своята цена. И тя се плаща най-вече от децата. Както и в рекламата, хората, които изобретяват и разпространяват дигиталните технологии, ясно съзнават проблема и дори го вземат присърце... когато става въпрос за собствените им деца. Статия, публикувана в Business Insider през 2019 г., подробно разказва колко много от водещите личности от Силициевата долина, включително създатели и изпълнителни директори на компании като Епъл, Гугъл и дори специално насоченото към деца приложение Снапчат (!), полагат изрични усилия да ограничат досега на децата си с екрани у дома299. Показателно е, че покойният шеф на Епъл Стив Джобс беше забранил на малките си деца да си играят с току-що излезлия на пазара iPad. Само лоши страни ли имат този тип технологии? Не, разбира се; нещата никога не са толкова прости. Елън Фридрикс – специалист по здравно образование от Бруклин, която работи с широк спектър от младежи, отбелязва, че за някои от тях интернет е спасителен пояс. Един куиър тийн от малък град, който всяка неделя трябва да слуша хомофобски проповеди в църквата... може да влезе онлайн и да намери „своите хора“. Спасението не е само за маргинализирани младежи. През последната година компютърният екран беше основното ми средство за връзка с роднини, приятели и ученици по целия свят. Повечето хора, преживели кризата на COVID-19, преоткриха ползите от технологиите за общността и преодоляването на инак непоносимата изолация. Тези положителни страни обаче не бива да ни вдъхват фалшив оптимизъм и самодоволство. Удоволствието и предимствата от онлайн общуването не могат да компенсират нито разпадането на връзките помежду ни, нито печата, който дигиталният свят оставя върху когнитивните и емоционалните оперативни системи на децата ни. * * *
Когато училищата в канадската провинция Онтарио отново отвориха врати през май 2020 г. след локдауна заради COVID-19, от програмата отпаднаха предполагаемо несъществени предмети: музика, театър, изобразително изкуство и физическо възпитание. Презумпцията беше, че академичните направления са по-важни, което повдига въпроса: По-важни от какво? Приоритизирането на подготовката на трудовия пазар е нещо много далеч от подпомагането на здравословното развитие, което би следвало да бъде основната цел в образователната система и възпитанието на децата изобщо. Дори в тесния аспект на изграждането на умения преобладаващите образователни идеологии пропускат главното, защото когнитивните умения всъщност зависят от здравата емоционална архитектура, за която пък основна роля има играта. – Преди мислехме, че училището изгражда мозъка – каза Гордън Нюфелд в Брюксел. – Днес вече знаем, че играта изгражда мозъка, а училището после го използва... Тя е средата за активно развитие. Предметите, сметнати за ненужни от училищните власти в Квебек, влияят на важни мозъчни вериги. Всички малки бозайници играят и за това си има съществена причина. Както посочва невроученият Як Панксеп, също като другите бозайници, и ние имаме система ИГРА в мозъка. Играта е основен двигател на мозъчното развитие и фактор за емоционалното съзряване. Културната еволюция на нашия вид до голяма степен се дължи на склонността да играем и нейните ефекти върху интелекта и съзидателността – пише Джеймс Гарбарино300. Истинската игра, твърди Гордън Нюфелд, не е ориентирана към резултат: забавлението е в самата дейност, не в крайния изход. Свободната игра е една от неотменните потребности на детството, но напоследък пада в жертва на потребителската и дигиталната култура. – Културата не уважава нормалните задачи на развитието – каза ми невроученият Стивън Порджис. – Нормална задача на развитието е да играеш с друг човек, не с Xbox. Да общуваш очи в очи, а не по телефона или със съобщения. Това са неврални упражнения, които изграждат устойчивост и способност за регулация на вътрешните емоционални състояния. Откровено казано, аз смятам, че проблемът с цифровите технологии и екраните е почти обречен. През 2016 г. беше съобщено, че британските деца на възраст между 5 и 15 години прекарват по 3 часа дневно в интернет и над 2 часа пред телевизора. Времето за четене на книги, от друга страна, намалява от един час дневно (през 2012 г.) до едва малко над половин час през 2016 г.301 Голяма част от играта днес протича на екрана, а участниците са заменени от аватари и безплътни гласове. Колко време остава за свободна, творческа, спонтанна, интерактивна, индивидуална или колективна игра? Що за мозъци създаваме? Същия въпрос можем да зададем за образователната система. През 2016 г. Уилям Дойл – професор от САЩ, фулбрайт стипендиант, който току-що се е завърнал от едносеместриален ангажимент в Източнофинландския университет, пише в Лос Анджелис, че в продължение на 5 месеца семейството му е станало свидетел на изумително нестресираща и изумително добра училищна система. Седемгодишният му син е приет в най-малкия клас – не заради някакво забавяне в развитието, а защото децата под 7 години не подлежат на академично обучение... Много от тях посещават забавачки и учат с игри, песни и разговори. След постъпване в училище децата имат задължително 15-минутно междучасие навън след всеки 45-минутен учебен час. Дойл запомня някои от образователните мантри, които често чува във Финландия: Оставете децата да бъдат деца; Работата на детето е да играе; Децата учат най-добре с игра. А резултатите? Финландия постоянно е на върха или близо до върха във всички образователни класации на Западния свят и е обявена за най-грамотната нация на света302. Посланието, че конкуренцията е уместна, желателна, необходима и дори неизбежна, се набива в главата ни от детската градина до университета; то е скритият подтекст на всеки урок303 – пише образователният консултант Алфи Кон в книгата си Губим в надпреварата да печелим, разглеждаща негативните ефекти от конкуренцията върху автентичното учене и пагубните последици от надпреварата, похвалите, оценките, наградите и наказанията върху вътрешната мотивация и емоционалната сигурност на непокорните деца. Дали похвалите мотивират децата? – пита Кон и саркастично си отговаря: – Не се и съмнявам. Мотивира ги да търсят похвали. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|