И какво от това? Лошо ли е човек да получи заслужено потупване по рамото? – питате сега. Оказва се, че има различни видове похвали. Специалистите по психология на развитието са съгласни, че похвалата за усилието е полезна и изгражда самочувствие у детето, докато положителната оценка за постижението единствено го програмира да търси външно одобрение – не заради това, което е, а за това, което прави и което другите искат от него. А това е поредното препятствие пред израстването на здравия Аз.
Въпреки цялата ни любов и всеотдайност като родители и учители, светът, в който се налага да отглеждаме децата си днес, подкопава и най-добрите ни усилия по множество начини, предрешени като норма. А последиците са колосални. Защото настоящето е люлка на бъдещето.
14. ШАБЛОНИ НА СТРЕСА:
ВЛИЯНИЕТО НА КУЛТУРАТА ВЪРХУ ХАРАКТЕРА
– И това – вметна нравоучително Директорът, – това е разковничето на щастието и добродетелността – да обикнеш онова, което трябва да вършиш.
Цялото обучение цели именно това:
да накара хората да обикнат своята неизбежна социална съдба.
ОЛДЪС ХЪКСЛИ,
Прекрасният нов свят304
Помните ли красноречивите думи на Бесел Ван дер Колк, че нашата култура ни учи да се фокусираме върху уникалните си черти, но на по-дълбоко ниво почти не съществуваме като отделни организми? Не знам дали сравнението ще ви допадне, или смути (или пък и двете?), но ние, хората, по липсата на независим, самоопределящ се Аз, не се различаваме твърде от мравките.
В мравуняка всички ларви се излюпват на практика с едни и същи гени: царицата, работничките и бойниците са създадени равни. Кой какъв ще стане и какви биологични характеристики ще прояви изцяло зависи от нуждите на колонията. Явлението е описано в увлекателната статия на онколога Сидхарта Мухерджи, публикувана в Ню Йоркър: Мравките имат силно развита кастова система. Колонията обикновено се състои от мравки с различни структури на тялото, показващи различно поведение и изпълняващи коренно различни роли. Малките с еднакви гени се превръщат в различни възрастни индивиди в зависимост от сигналите на физическата и социалната среда. Ако извадите царицата от мравуняк на скачащи мравки (Myrmecia pilosula), работничките захващат злостна борба на живот и смърт, в която се жилят, хапят, бият, късат крайниците и главите си, докато неколцина победят и станат царици, физиологията им се променя, макар ДНК структурата да остава същата. Новата царица става фертилна и доминираща. Тя ще живее по-дълго, отколкото в предишния си живот на работничка305. Същата динамика описва психиатърът Майкъл Кер – бивш преподавател от Университета Джорджтаун, в книгата си, посветена на човешките семейни системи: В какво ще се превърне всяка ларва зависи от процеси на ниво колония. В този смисъл младата ларва се ражда във функционална позиция в мравуняка, от която се определя развитието ѝ306.
Въпреки силната си привързаност към концепцията за индивидуалния Аз, в това отношение ние много приличаме на мравките.
– Човешкото същество има далеч по-малка автономия, отколкото ни се ще да мислим – сподели д-р Кер в интервю с мен. – функционирането ни като индивиди не може да бъде разбрано извън контекста на отношенията ни с групата.
Иначе казано, нашата личност отразява нуждите на средата, в която се развиваме. Ролите, които ни се приписват или отричат, вписването ни в обществото или отхвърлянето от него, културно обусловените ни представи за самите себе си до голяма степен предопределят здравето, на което ще се радваме, и болестите, които ще ни мъчат. Иначе казано, това е поредният аспект на болестта и здравето като проявления на социалния макрокосмос.
Ако днес първичният съсъд на детското развитие е нуклеарното семейство, то самият той е вписан в по-широк контекст, формиран от общността, квартала, града, икономиката, страната и пр. Съвременният контекст на всички контексти е хиперматериалистичният, консуматорски капитализъм и неговите глобализирани изражения по целия свят. Неговите фундаментални – и както се оказва, доста изкривени – презумпции за човешката същност и особености личат в телата и умовете на хората, които живеят с тях. Предвид многобройните връзки между биографията и биологията, културните норми също се проявяват и във физиологията.
Тук отново наблюдаваме противоборството между привързаност и автентичност, но в увеличен мащаб. Също както сме програмирани да се държим за семейството си, дори това да означава отдалечаване от собствения ни Аз, така сме подготвени да изпълняваме очакваните социални роли и да възприемаме съответните им характеристики, независимо какво ни коства.
Срещнах Улф Кап преди няколко години. Тогавашният вицепрезидент по човешките ресурси на ИКЕА Северна Америка и световноизвестен лидер в бизнеса сякаш имаше всичко. Но въпреки това се обърна към мен в търсенето си, породено от дълбоко екзистенциално неудовлетворение. Беше го осенило твърде неприятно прозрение. Високоплатеният, звезден успех по нормалните критерии на нашето общество и ежедневието, което той изискваше, в крайна сметка се оказваха измама, илюзия, фалш... в тях нямаше нищо от мен. Нещо подобно сподели и друга неимоверно преуспяла по всеобщите стандарти личност – писателката и актриса Лена Дънам, прочула се със сериала Момичета307 – В рехабилитационната програма за лечение на зависимости трябвало да напише на лист собствените си ценности.
– Осъзнах – сподели тя с мен, – че не се сещам за нито една ценност, която не принадлежи на друг.
Впоследствие с Улф станахме приятели и дори сътрудници: той участва в разработването и воденето на семинари за високопоставени служители, които споделят същото усещане за разминаване между автентичната същност и професионалния си облик. Нямам предвид, че оставят истинските си мисли, чувства, желания и потребности на прага на офиса, за да си ги приберат вечерта като паркиран автомобил. За да бъде успешна измамата, автентичният Аз трябва да бъде оставен в склад на дългосрочно съхранение, а ключът – изгубен.
– Отричах личните си ценности, за да постигна успех – признава Улф. Днес той е в средата на 70-те и олицетворение на здравето. Убеден е, че потискането и отчуждението от съкровената му същност е изцеждало жизнената му енергия. – Дадох си сметка, че вече не отивам на работа с леки стъпки, както преди. На път бях да се разболея.
Улф бе имал достатъчно здрав разум – и привилегията, както сам се съгласи – да изследва и да надмогне отчуждението си.
– Четиридесет години живях в безумие – казва той, поглеждайки назад. – Бях деветдесет и девет процента фокусиран върху образа на успеха в обществото и в корпорацията, в която работех. Въобще не мислех от какво имам нужда самият аз. Ако правех, каквото се искаше от мен, щях да успея.
Трудно бих се сетил за по-точна илюстрация на прозрението на младия монах трапист Томас Мъртън – най-влиятелния американски католически автор от XX в., който в автобиографията си, озаглавена Седеметажната планина, пише: Логиката на светския успех почива на заблуждение: странната грешка, че съвършенството ни зависи от мислите, мненията и аплодисментите на другите! Чудна работа е това: постоянно да живееш в нечие чуждо въображение, все едно това е единственото място, на което най-сетне можеш да станеш реален!308
Кризите на личността, подобни на тази при Улф, не се развиват съзнателно: те са следствие от живота в съответните контексти в семейството и извън него.
– Успехът ми беше сто процента външен – сподели Улф. – Абсолютно външен – и почиващ на менталния конструкт, който бях изградил още на пет и на петнадесет по отношение на това какво е нужно, за да ме приемат другите.
В този смисъл, както посочва социалният психолог Ерих Фром, семейството неволно действа като психичен агент на обществото за формиране на социалния характер.
Според Фром социалният характер е набор от основни качества, които приличат на характера на повечето хора, принадлежащи към същия обществен слой, класа или към същата култура309. Той се различава от индивидуалния характер, който всеки от нас притежава и показва пред света. Социалният характер се грижи – в степента, в която ни определя и направлява – да се впишем в нормалните рамки на собствената си култура. Идеята на Фром ми се струва красноречиво потвърждение за мравеподобното ни функциониране като общество.
Тук нямам предвид представата за нас в индивидуален план. Колективното ние е далеч по-сляпо и опасно. Никой от нас не обича да вижда хора, които спят на улицата, но като общество се примиряваме с нарастващия брой бездомници. Никой не иска животът на Земята да бъде застрашен, но ходът на климатичните промени изглежда неумолим. Има нещо у нас, което нормализира тези бедствия и в резултат на това активно ги подпомагаме, отричаме или наблюдаваме с пасивно примирение. През целия си живот (несъмнено под влияние на ужасите, преживени като дете) съм се чудил как е възможно толкова много добри хора да бъдат хипнотизирани и подчинени на непростими каузи. Трябва да има някакъв механизъм, който ни кара да приемаме за нормални неща, вредни за нас и за света, в който живеем. Това със сигурност не може да е вродена наклонност. Ценностите и очакванията на системата някак успяват да влязат под кожата ни до степен, в която ги объркваме със собствената си същност.
Както казва Фром, поведението на хората често не е въпрос на съзнателно решение за следване на социалния шаблон, а на желанието им да действат така, както трябва да действат310. По този начин културата създава индивиди, които служат на целите ѝ. Поучителна е и съпоставката между реалността и литературата: в Прекрасния нов свят на Олдъс Хъксли хората са така възпитани, че в действителност не могат да се държат другояче освен по правилата за обществено поведение311.
Представите за нормално и естествено не се формират според това кое е добро за хората, а какво се очаква от тях, кои качества и нагласи служат за поддържането на установената култура. Последните се провъзгласяват за характеристики на човешката природа, а отклоненията се разглеждат като аномалии. В повечето случаи, ако липсва пробуждане – често грубо – на порива към автентичност, хората се развиват и държат по начин, който поне външно потвърждава доминиращите схващания.
Да видим някои от чертите на социалния характер, типичен за нашата култура.
Сподели с приятели: |
