Всеки от нас е нещо повече от привичния характер, който представя пред света, от потиснатите или необуздани емоции, които изразява, от поведението си пред другите. Разбирането за това ни води към състраданието на възможността. Нямам предвид възможност в хипотетичен смисъл в бъдещето, а възможността като настоящо, живо, неотменно вътрешно качество. Тя е свързана с много от най-големите дарове на човека: почуда, благоговение, мистерия, въображение – качествата, които ни позволяват да съхраним връзката си с неща, които не можем непременно да докажем. От нас зависи да подхранваме тази връзка, защото светът в ежедневието невинаги ще ни уверява в нейното съществуване. Петият вид състрадание разбира, че невъзможното на пръв поглед само изглежда такова и че онова, което ни е най-нужно или за което най-силно копнеем, може да се прояви във всеки един момент.
Не са необходими незабавни резултати, за да бъдем отворени за възможността. Важното е да знаем, че у всеки от нас има нещо повече, отколкото се вижда, в най-положителен смисъл. Същото важи за всичко, което ни се струва безкрайно реално, твърдо и неизменно у другите. В една известна история Буда вижда универсалния потенциал за човещина в прословут разбойник, който се готви да го убие; впоследствие въпросният мъж става неговият най-смирен и кротък последовател.
За да овладеем себе си, ни е нужна известна доза увереност и надежда за победа – пише католикът мистик Томас Мъртън. – А за да поддържаме надеждата жива, обикновено ни е нужно да усещаме вкуса на победата566. Състраданието на възможността, бих казал, е вратата, която държим отворена, за да виждаме идещата победа. Ако не бъркахме себе си или другите с чертите и качествата, които се виждат на повърхността; ако у всеки човек долавяме потенциала за цялост, който не може да бъде изгубен, това би било наистина достойна за радост победа.
27. УЖАСЯВАЩ ДАР:
БОЛЕСТТА КАТО УЧИТЕЛ
Преживяването на рака на гърдата промени същността и поведението ми...
Дотогава цял живот се бях грижила за всички наоколо.
А после започнах да поставям себе си на първо място.
В главата си чувах гласове, които ми казваха,
че каквото и да правя, не е достатъчно добре.
Ето че сега успях да ги накарам да млъкнат.
ШЕРИЛ КРОУ567
– Напоследък си говоря чудесно с ревматоидния си артрит, буквално ме просълзява – каза 42-годишната Джулия в Глава 5.
На пръв поглед звучи странно и невероятно. Не е ли по-естествено да възприемаме потенциално инвализиращата болест като страховита заплаха, която трябва да избягваме, да потискаме и да надвиваме, вместо като близък, жизнеутвърждаващ другар? Но подобно на героите в следващите истории, които ще прочетете в тази глава, а и в много други, разказани до момента, Джулия намира ценност и смисъл в срещата си с болестта. А някои – и не единици – отиват още по-далеч, наричайки болестта скъп дар.
– Това беше дар от духа към душата, за да улесни изцелителната трансформация и пробуждането ми – сподели с мен младият Уил Пай, озаглавил книгата си Благословен с мозъчен тумор.
Джулия и Уил достигат до дълбока повратна точка, далеч от конвенционалното мислене: те виждат самата болест като инструмент на изцелението, или поне възможност за учене и израстване. Вместо от нея, те някак си откриват начин да се изцелят чрез нея.
Надявам се да няма недоразумение: не пожелавам никому такъв дар. На никого не бих препоръчал да тръгне по този път към трансформацията, ако може да го избегне. Но за смелите мъже и жени, които сега ще ви представя, това е бил просто пътят, по който ги е повел животът. Не съм сигурен, че лично аз на тяхно място щях да намеря силите, куража, вярата и проницателността да подходя като тях. Въпреки това можем да научим много за изцелението от техните изпитания.
Да не забравяме разграничението между изцелението и излекуването, което направихме в Глава 25. Макар да съм виждал хора, които преодоляват и надживяват мрачни прогнози, и за някои от тях ви разказвам, в случая не изследваме пътя към здравето, а към целостта. Тяхната благословия не е излекуването, а изцелението. Никой не може да ви гарантира излекуване. Изцелението е друго нещо: то ни чака до сетния ни дъх. Изцелението е доближаване до преживяването за самите себе си като едно цяло, независимо какво се случва в тялото ни. То не е крайна цел, а процес – също като болестта. В историите по-долу ще видим болестта като учител. Водещ хората по пътя на изцелението.
И все пак нека не чакаме положението да се влоши дотолкова, че да поемем и ние по него.
* * *
– Какво се случва в разговорите с ревматоидния ти артрит? – попитах Джулия, която след добавянето на психотерапия, медитация и други форми на работа върху себе си към ниската доза медикамент забелязва, че получава по-малко пристъпи, състоянието ѝ спира да се влошава за повече от десетилетие, а кръвните изследвания показват значително подобрение.
– Когато той ми говори, не го виждам като проблем, който трябва да преодолея, или нещо, за което да се тръшкам, а просто го чувствам – отвърна тя. – Седя си с него и си мисля какво се случва в живота ми, какво съм потиснала.
Вече видяхме, че заради насилието в семейството си като малка Джулия е станала мил, свръхотговорен човек, който потиска собствените си чувства, за да пази чуждите.
– Изследвам сама себе си – продължи тя. – Питам го: какво се опитваш да ми кажеш? Случи се само преди две седмици, когато челюстта ми се възпали. Знаех, че просто иска да ми напомни да си позволя да изпитам някои трудни чувства, така че се заслушах. Лежах в леглото и дишах един час. Направих съзнателна медитация. Бях любопитна да разбера какво става, без да се разстройвам. Буквално на следващия ден отмина. Не се наложи да променям дозата на лекарството. Никога не ми се налага.
Противно на общоприетото, Джулия е благодарна за ревматоидния си артрит.
– Той ме спаси. Сякаш тялото ми каза: Събуди се! Събуди се! Не си помагаш, като таиш толкова гняв и ярост у себе си. Аз не искам да тая гняв и ярост, но те, изглежда, са моите водачи, които ми показват, че нещо в живота ми се е разбалансирало. Сега получавам пристъпи [на РА] може би веднъж годишно. Когато се случи, просто го приемам и знам, че трябва да направя нещо, да науча нещо от него.
Мощно доказателство за обединената сила на приемането и активната воля – два от универсалните принципи на изцелението, за които говорихме в предходната глава.
В никой случай не казвам, че подходът на състрадателно изследване, който Джулия прилага към себе си, е единствената причина за подобрението ѝ или медикаментът не помага. Но наблюдаваме лична трансформация, към която я насочва болестта, съпроводена от повишено осъзнаване, хладнокръвие, радост, здраве и удовлетворение от живота. Уроците я тласкат и към професионално израстване. Те ѝ разкриват истинското ѝ призвание и ѝ помагат да развие умения и способности, с които да помага на другите.
– Болестта наистина ми даде много. Подтикна ме да завърша магистратура и да стана психолог. А сега сферата ми е хроничната болка при заболяване.
Разговорът се състоя преди 3 години. А неотдавна получих мейл, в който Джулия пишеше, че през последните 12 месеца не е приемала никакви медикаменти за първи път от 16 години с нула симптоми.
Всичко това ни най-малко не учудва моя приятел – психолога Ричард Шуорц. Дик е автор на популярната форма на терапия, наречена Вътрешни семейни системи. Моделът му представя личността като амалгама от независими части, или подличности, всяка от които се формира в отговор на житейските събития. Вътрешното семейство е констелация от различни аспекти, някои от които взаимно си противоречат, други се подкрепят. В случая с Джулия гневът и яростта, породени от емоционалното и сексуалното насилие в детството, биха представлявали изгнаници: аспекти, които не е можела да си позволи да преживява като дете и поради това е изтласкала. Милата, амбициозна, свръхотговорна персона е съставена от подличностите на управителите – защитници, чиято цел е да гарантират, че ще получи обич и одобрение от околните. Някъде там, жадуващ да утвърди лидерството си, се крие Азът, или това, което в Глава 7 нарекох усещане за собствения Аз, възникващо от уникалната ни и оригинална същност.
Чрез различни емоционални и физически сигнали тялото ни призовава да се върнем към него. Със симптомите и болестите то се опитва да ни покаже къде сме се отклонили от същността си.
– Опитът ми сочи, че когато някои наши аспекти не могат да достигнат по друг начин до нас, остава им да ползват тялото – обяснява Дик. – Съществуват най-различни медицински симптоми. Когато насърчим клиента да се фокусира върху самия симптом, да го изследва с любопитство и да му задава въпроси, той обикновено достига до онази своя подличност, която използва симптомите като сигнал и опит да се изрази, защото човекът е отказвал да я чуе. Щом започне да се вслушва в нея, много от симптомите отшумяват или се подобряват.
Точно до този извод достига изследване, в което методът на Вътрешните семейни системи е приложен към група пациенти с ревматоиден артрит. Когато хората се вслушват в своите подличности и тела, както прави Джулия, субективните аспекти на преживяването като болка и състрадание към себе си се подобряват заедно с обективните физически показатели като серумни маркери и ставни възпаления568.
Бианка – румънската лекарка, която ви представихме в Глава 5, също продължава интимните си разговори с болестта. Вероятно си спомняте, че множествената ѝ склероза се влошаваше при стрес в работата или личния живот – иначе казано, когато се нагърбеше с твърде много ангажименти или пренебрегнеше собствените си нужди. Състоянието ѝ сега е стабилно, въпреки че е спряла медикаментите, за които лекарите са смятали, че трябва да приема цял живот. Образните изследвания с МРТ още показват признаци на възпаление в централната нервна система, но вече много години не прогресират. Бианка отдавна няма симптоми, освен когато неглижира себе си. В тези случаи усеща изтръпване на кожата, което ѝ се струва точна метафора за възпирането на някоя емоция.
– Това е червената лапмичка, която ми казва: Ей, спри се! Върни се към себе си. И точно така правя – споделя тя. – Спирам се, защото последните години се научих, че когато го почувствам, дори слабо, трябва да спра и да се отпусна. Да медитирам. Да видя как се чувствам, какво ми се казва. В мига, в който разбера какво е – емоционална болка, тъга или нещо, което ме е откъснало от настоящето, веднага се връщам към себе си. И в същия момент симптомът изчезва.
Бианка работи активно с пациенти с множествена склероза, повечето от които страдат от посттравматичен стрес. Всички те показват същата склонност към свръхкомпенсация, фокусирана върху постиженията и успеха, която някога е измъчвала и нея самата.
* * *
През 2003 г. Дона Зменак – логопед от Онтарио, Канада, е диагностицирана с рак на шийката на матката. Болестта се развива след период на силен стрес, включително 3-годишна битка за попечителство над трите ѝ малки деца. Онкологичният гинеколог препоръчва незабавна радикална хистеректомия, включваща отстраняване на матката и множество възли в таза и горната част на влагалището, последвана от лъчетерапия. Тя отказва.
– Казах му, че не искам да живея с изкормени вътрешности. Отвърна, че постъпвам глупаво и че той също имал право на избор. След което веднага ме изписа.
Решението на лекаря да се раздели с пациент, който не следва професионалните му съвети, е разбираемо. Но подценяването и унижението е неприемливо. Това ми припомни гневния изблик на непокорния Костоглотов в романа Раково отделение на Александър Солженицин: Защо въобще поемате отговорността да решавате вместо другия? Нали това е страшна отговорност, която много рядко води до добро. Трябва да се страхувате от нея! Дори лекарите нямат това право569.
В продължение на година Дона кара по нейния си начин – с пречистващ режим, хранителни добавки и съвети от медицински диетолог. Но в края на този период с ужас научава, че туморът е нараснал и без операция ѝ остават не повече от 6 месеца живот. Тя отново отказва. Когато разговарях с нея, макар всичко това да беше в миналото и да знаех щастливия край на историята ѝ, още не можех да проумея извора на тази увереност и решителност.
– Просто нещо в сърцето ми казваше: Можеш да го направиш. И си мислех, че вътрешният ми глас е по-ценен от съветите, които хората наоколо ми даваха. Знаех, че са добри. Но не смятах, че са най-добрите за мен. Бях млада и исках да живея, ала не и в такова тяло. На този етап вече знаех, че качеството на живота е по-важно за мен от броя на годините.
Зменак се впуска в ново 6-месечно духовно пътуване навътре към себе си и в света. Среща се с лечители, които я учат на йога и медитация. Разговаря с бивши онкологични пациенти, дръзнали да вървят по свой собствен път. Прочита книгата Дълбоко изцеление на Шерил Канфийлд, която също е отказала конвенционалното лечение за рак и отдавна е надживяла прогнозата за мъчителна смърт. Двете се запознават и Зменак прекарва известно време с Канфийлд – в момента хипнотерапевт и консултант в Калифорния, от която усвоява, по собствените ѝ думи, ценностите на приемане, автономност и автентичност.
– Тя ме научи на всичко това, и дори как да умра по добър начин. Прибрах се у дома толкова променена, че повече никога не се върнах към предишните си навици и разбирания.
Дона преди всичко взема фундаментално решение как да живее, независимо колко дълго ще бъде това: да бъде вярна на себе си дори когато интуицията ѝ противоречи на мнението на лекарите, близките и приятелите ѝ. Мисли си: Ако ми остават шест месеца, поне децата ми ще са ме познавали – ще знаят коя съм била наистина.
– Това винаги ме просълзява. Спомням си този момент. Тогава си рекох: Стига толкова. Приемам го. Ще бъда себе си и ще бъда щастлива. Действително го мислех. Просто теглих чертата и не погледнах повече назад – после, уловила собственото си преувеличение, бърза да се поправи: – Човек съм, постоянно падам в капана. Но бързо се измъквам.
Шест месеца след началото на психо-емоционално-духовната си одисея Зменак чува същата прогноза от друг гинеколог, при това още по-тревожна. Без операция, казва той, смъртта ѝ ще бъде неизбежна, скорошна и смрадлива.
– Този път аз знаех, че ракът си е отишъл. Казах му, че според мен вече не съм болна и дори мисля да родя още едно бебе... Той погледна партньора ми и рече: Тя не само че никога няма да има бебе, но няма да преживее бременност, няма да доживее и до забременяване. Вие, като неин партньор, трябва да я убедите веднага да се оперира, защото положението не е никак приятно. После се обърна пак към мен. Помислете за хората около себе си. Помислете за децата си. За партньора си.
Дона не пропуснала да отбележи иронията, че докторът я кара да мисли за хората, след като именно дългогодишното потискане на собствените желания и потребности в името на околните я е докарало дотук.
Скоро след това с пълната увереност, че се е излекувала, но и с обещанието да приеме операцията, ако се окаже, че греши, тя се подлага на няколко поредни биопсии и изследвания със скенер. От рака няма и следа – нито в матката, нито в целия корем и лимфните възли. Посещава отново лекаря, за да обсъдят резултатите.
– Влязох в кабинета и седнах на стола, усмихвайки се – разказва тя, – а той ядосано ме попита защо не съм на магарето. Казах му: Не чухте ли? Там вече няма нищо. Той ми отговори: Вие не сте излекувана. Имате рак и винаги ще имате рак. Ракът се връща; трябва да направим операцията незабавно. Няма как да се излекувате. Това е невъзможно. Не се заблуждавайте. Не сте излекувана. Тогава станах и рекох: Не знам за рака, но аз повече няма да се върна. И си тръгнах. Оттогава не съм го виждала.
Само от време на време му изпраща коледни картички, включително след вагиналното раждане на напълно доносеното си пето дете, което вече е на 12 години – поредното нещо, за което са я уверявали, че е невъзможно, като се има предвид нестабилността на шийката след конизацията.
– В първата коледна картичка му писах: Моля ви, не казвайте на никого, че не е възможно. Защото аз съм още жива и съм тук, и успях.
Не получава отговор.
Свързах се със семейния лекар на Зменак – д-р Нанси Ейбрамс, която потвърди всички детайли.
– Бях свидетел на целия процес – каза тя. – Тя направи всички онези неща и изведнъж ракът изчезна. Странното за мен е защо онколозите не искат да знаят как тези хора се излекуват? Тя успя. И роди още едно дете, петото, вагинално, въпреки сериозната контраиндикация заради конизацията. Шийката навярно не трябваше да издържи дори бременността, но ето че тя го направи и никой не попита как.
Липсата на интерес и любознателност практически е норма. Когато разговарях с онкологичния психолог Кели Търнър, в чиято книга Радикална ремисия са разказани историите на множество пациенти, оцелели напук на мрачните прогнози, един от въпросите ми беше дали техните лекари са изявили желание да научат повече за изцелението им.
– В повечето случаи отговорът, за жалост, е не – каза тя. – Почти всички хора, с които се срещах, с благодарност казваха: Вие сте първият доктор... първият човек с някаква здравна специалност, който се интересува как съм се оправил... опитах да споделя с онколога, но той не искаше да знае. Чувам го постоянно и сърцето ме боли.
Същото безразличие отбелязва и д-р Джефри Редигър570, който документира над сто случая на т.нар. спонтанна ремисия.
– Най-доброто, което ще чуете от лекарите, е: Продължавай по същия начин, работи – казва той. – Но никога не питат какво всъщност правят пациентите.
Донякъде ги разбирам. Дори за човек като мен, добре запознат с науката за единството на ума и тялото и високо ценящ силата на човешкия дух – единственото обяснение за истории като тази на Дона Зменак571 – е трудно да си представи нещо толкова различно от обичайните очаквания и опит на медицината. Малцина биха могли да последват нейния пример, а и никой не би трябвало да го прави, ако не усеща достатъчни вътрешни ресурси и искрено влечение за това. Поуката тук не е да подражаваме на нейните радикални решения, а че е възможно човек да приеме живота такъв, какъвто е; да търси автентичната си истина във всяка ситуация; да избира реакцията си към всички обстоятелства. Да не пропускаме и здравословния гняв, който проблясва в думите: Не знам за рака, но аз повече няма да се върна.
А пътуването на Дона към себе си не е приключило:
– Всеки ден полагам усилия да поддържам автентичността си – казва тя.
* * *
Д-р Ерика Харис – също човек с уникална решителност, преживява повече медицински интервенции за десетилетие, отколкото повечето от нас можем да си представим за няколко живота, включително агресивна химиотерапия, лъчетерапия, трансплантация на костен мозък, двойна белодробна трансплантация, продължително болнично лечение заради хронична инфекция и множество ексцизии на кожни ракови лезии. Без сериозната намеса на медицината отдавна щеше да е мъртва, а и сега не би могла да живее без нея. Силните лекарства ѝ помагат да оцелее, но също вземат своето. Въпреки това неотдавна ми писа:
Изгубих зрението на дясното си око, непрекъснато получавам ракови образувания на кожата, останах без половината от долната си устна, имам остеопороза и хронично бъбречно увреждане, до живот ще пия имуносупресанти, цикълът ми спря на 35 [сега е на 44], получих три инсулта, постоянно ми вливат имуноглобулин и кръв. Изгубих дори чудесния си някога брак заради последствията от рака, но въпреки това съм по-щастлива от всякога; по-щастлива, отколкото бих могла да си представя. Наистина съм благословена!
Въпреки всичко, което се е наложило да пожертва от гледна точка на физическото си здраве, енергията и радостта ѝ от живота са непокътнати. Дори напротив, станали са по-пълнокръвни, по-дълбоки и по-безусловни.
Умел и търсен хиропрактик, някога олицетворение на здравето, д-р Харис не се щадяла в работата си.
– Обичах да помагам на хората и сърцето ми гореше с клиентите спортисти – сподели тя. – Представете си как тренират по цяла вечност, а няколко месеца преди състезанието получават травма. Изпитвах вътрешно удовлетворение, когато прекосяваха финиша и виждах радостта на лицата им. Сигурно съм била донякъде работохолик...
– Подозирам, че може да махнете това донякъде – подхвърлих аз.
– Да – съгласи се тя. – Клиниката ми се разрастваше много бързо. Когато всички часове бяха заети, пак ми беше трудно да откажа на човек с болка. Започнах да отивам много рано и да стоя много, много до късно. Хората забелязваха, че все ми е зле. Поне веднъж месечно ме болеше гърло. Имах сериозна дискова херния, която засягаше десния ми крак, но не спирах да работя. Гледах да помогна на другите да се спасят от болката, а куцах, без да обръщам внимание на своята. Обичах да съм заета. Обичах всичко в работата си.
Тялото ѝ обаче е на друго мнение. Лошата новина идва, когато е на 35 години.
– Бях излязла с двете си деца. Бяха малки, още кърмех второто. Както си стояхме в аквариума, телефонът ми иззвъня. Търсеха ме от лабораторията, в която бях дала кръв за рутинно изследване. Един настойчив, притеснен глас каза: Ерика Харис ли е? Трябва веднага да отидете в най-близкото спешно отделение. Откриха ми силно агресивна форма на остра миелоидна левкемия – рядък вариант, който обикновено засяга само мъже в напреднала възраст.
Успокоена от насърчителните прогнози, тя се подлага на два курса с химиотерапия, но нито единият не дава резултат. През 2012 г. ѝ предлагат да постъпи в палиативна клиника, където с ежедневни вливания биха могли да поддържат живота ѝ още два месеца. Тя отказва да се подчини на мрачната присъда и се преборва да остане у дома с децата си, като всеки ден ходи в болницата за вливания. Продължава да работи и за емоционалното си изцеление и духовно израстване. Малко преди да изтече злокобният двумесечен срок, настъпва ремисия, която изненадва и нея, и лекарите ѝ.
– Беше много трудно. Не съм сигурна защо съм тук днес, но наистина вярвам, че е защото се преобразих отвътре. Позволих си да бъда истинска за нещата, които се случваха, и не само в момента, но и в миналото. Давах си възможност да изразя всичко.
Подобно на Дона Зменак, Харис се занимава с йога и медитация и спазва хранителен режим. Най-голямата промяна обаче е, че си позволява да чувства целия спектър от емоции, освобождавайки се от навика да ги потиска. Отдава се на мъката си и сълзите от отчаяние.
– Веднъж, докато лежах в болницата първия път, гледах как децата си тръгват с бавачката. Исках аз да съм тази, която ще ги закара у дома. Аз да им приготвя вечеря. Аз да ги сложа да спят. Дръпнах се от прозореца и се свлякох на пода с гръб към стената. Стиснах коленете си и заплаках. Не можех да спра. Плаках дни наред.
Типично в стила на медицинската ни култура, изпратили психиатър.
– Тя влезе в стаята с рокля на цветя – разказва Ерика, като се усмихва при спомена – и в общи линии рече: Заминавам за Хаваите, но мога да ви предпиша нещо за депресията. Казаха ми, че плачете. А на мен ми трябваше просто пространство да преживея емоциите си, без да се преструвам – за първи път в живота си. Имах нужда да почувствам цялата си болка.
Въпреки многобройните си здравословни проблеми, близо 10 години след терминалната прогноза за 60 дни живот, днес Харис е жизнерадостна, изпълнена с енергия жена, гледа двете си деца, които победоносно е докарала до пубертета, и активно вдъхновява и помага на другите по пътя към изцелението. Двамата чертаем планове някой ден да работим заедно. В моите очи тя е пример за резултатите, които чудесата на съвременната медицина и силата на личната трансформация могат да постигнат заедно, но не и една без друга.
Според харвардския психиатър д-р Джефри Редигър, изследвал множество случаи на чудодейно оздравяване от терминални злокачествени и други фатални заболявания, ключът е в трансформацията на личността, както у Зменак и Харис.
— Звучи мъгляво – съгласи се той, – но в края на краищата точно там може да се търси изцелението. Хората, които оздравяват, наистина променят представите за самите себе си и за Вселената.
Аз имам същите наблюдения, независимо от вида на болестта: рак, автоимунни нарушения, неврологични заболявания като множествена склероза и АЛС572. Някои пациенти отказват медицинско лечение – като Дона Зменак; други, като Ерика Харис и Уил Пай, не биха оцелели без него. Във всички случаи хората доброволно, смело и непоколебимо се впускат в болезнен, но в крайна сметка въодушевяващ процес по сваляне на втората кожа, изтъкана от адаптивните, потискащи личността качества, които описах в Глава 7 и които биха могли да се обединят с термина социален характер на Ерих Фром. Ролята на болестта като учител се състои в подтикването на хората да анализират всичко, което са мислили и чувствали за себе си, и да запазят само онова, което служи на целостта им.
Подобни теми се очертават и пред д-р Кели Търнър, докато изследва случаи на чудотворно изцеление. Едно от основните ѝ открития е водещата роля на преориентирането на личността в посока на автентичността.
– Всички, с които разговарях, ми казваха, че не биха заменили преживяното за нищо на света – защото в момента се чувстват много по-завършени. По-цялостни, по-щастливи, по-благодарни. Нямат желание да се връщат към онова, което са били преди изпитанието. Много от тях – смея да кажа, почти всички, заявяват, че не са същите хора, които са били преди началото на пътуването.
Както споменах по-рано, много от събеседниците ѝ споделят, че им се ще да бяха научили тези уроци, десетилетия преди да заболеят. Въпросът, пред който сме изправени всички, е: можем ли да научим уроците си, преди животът да ни принуди? Трябва ли истината непременно да бъде изстрадана?
– Всеки миг беше скъпоценен – спомня си Ерика. – Трябваше да навляза дълбоко в себе си и да се вгледам във всички свои пластове, както никога през живота си. Най-после разбрах как тялото ми през цялото време е крещяло НЕ!, но аз не съм му обръщала внимание. Болестта се оказа най-големият ми учител.
* * *
Заинтригуван от съвета ѝ към Дона Зменак, аз се свързах с Шерил Канфийлд – десетки години след рака на матката, за който я уверявали, че е нелечим и терминален. С изненада научих, че тогава тя е приемала възможността болестта да надвие.
– Когато започнах да пиша Дълбоко изцеление, работното заглавие на книгата беше Хубава смърт, защото смятах, че има голям шанс лекарите да са прави. Не беше задължително, но много вероятно да умра от този рак. Захванах се с книгата, защото на 41 години нямах никаква представа как ще се справя с това неочаквано предизвикателство – да се разделя без време с тялото си, със семейството си, с любимите си хора. Исках да създам последния си проект; да напиша нещо, което ще ми помогне да намеря верния път, а може би и на други след мен. Е, наложи се да променя заглавието. Същото, което ни е нужно, за да умрем добре, ни е нужно и за да живеем добре. На това ме научи болестта.
Разговарях и с Уил Пай за преживяването, което го бе накарало да напише Благословен с мозъчен тумор. Високият атлетичен мъж получава диагнозата си на 31 години. Лекарите откриват злокачествено образувание точно на мястото, където по време на депресията си на 21 години си представял, че насочва дулото на пистолета, за да отнеме живота си. Вслушвайки се във вътрешната си интуиция, той настоява за отлагане на операцията с 2 години и неврохирургът се съгласява известно време само да следят внимателно състоянието му. Уил се заема с интензивни практики за изцеление, но се появяват гърчове, които сигнализират за увеличаване на тумора. Следва операция и лъчетерапия. Днес той вече е прехвърлил горната граница на очакваната преживяемост при този тип рак573. От 7 години не приема медикаменти срещу гърчовете, макар да са му казали, че ще трябва да ги пие до живот. Не може да знае как ще се развият събитията нататък, но както показва заглавието на книгата му, е твърдо убеден, че болестта се е оказала благословия. Диагнозата сякаш била зов за пробуждане.
– Пробуждане за какво? – попитах.
– За крайността на живота, например. Изведе истината за собствената ми тленност в по-осезаемо и понятно измерение. Макар всички да го знаем с разума си, психологически избягваме мисълта или нехаем за реалността на смъртта. След диагнозата, когато разговарях с някого, ясно съзнавах, че може да е за последно. Това създава изключително ниво на споделено присъствие, изслушване, внимание. Да, трансформацията беше пълна. Ден след ден, когато ставам от леглото, отделям време, за да осъзная дара на този миг, на този ден, на това тяло, на този дъх.
Нашата култура е крайно нетолерантна към смъртта и дори остаряването. Помислете само колко продукти се създават с едничката цел да заличат признаците на наближаващото повяхване, да заглушат напомнянето за края на живота. Ето още един аспект на изцелението: пътят към него по необходимост включва пълно приемане на неизбежността на собствената ни смърт и решимост да изживеем докрай дните и секундите, които ни водят към изхода от земното съществувание.
Преди няколко години водих група, в която имаше хора с най-различни здравословни проблеми – депресия, зависимости, физически заболявания. Един от участниците беше 64-годишен мъж, когото тук ще наричам Сам. Страдаше от АЛС – загадъчна, парализираща и фатална дегенерация на нервната система. В неговия случай тя беше от булбарен тип, т.е. засегнала бе първо мускулите на говорния, дъвкателния и гълтателния апарат.
– Аз... дойдох... тук... – каза той с дрезгав, пресекващ глас, – защото... искам... да... живея.
Начинът, по който описваше себе си преди болестта, отговаряше на наблюденията ми върху всички пациенти с тази диагноза: суперавтономна самодостатъчност, изключване на чувствата и почти фобийно нежелание да потърси помощ или емоционална подкрепа от някого.
След седмица на интензивно себеизследване, интимно споделяне с другите участници, на каквото не бе способен до момента, и няколко психеделични сеанса Сам каза, че трябва да ни съобщи нещо.
– Когато първо казах, че искам да живея – започна той със забележимо по-силен и звучен глас, – имах предвид, че искам да живея по-дълго. Вече не гледам така на нещата. Все още искам да живея, но сега знам, че животът не се измерва с хронология, а с качество. Искам да присъствам във всеки миг, да изживея пълноценно всичко, което ми предстои, както никога досега.
Сам почина година и половина по-късно, в съответствие с прогнозите. След края на ритрийта продължих да получавам съобщения от него (а после и от близките му), изпълнени с благодарност и ликуване за жизнеността, любовта и радостта, които бе открил у себе си и споделил с любимите си хора през последните месеци от живота си.
Начинът, по който Сам си отиде, мерейки дните не с числата в календара, а с аспектите на собствената си личност, които съумя да си възвърне, може би най-много се доближава до онова, което наричат хубава смърт. Той не се излекува, но намери изцеление. Постигна хармония между частите на същността си, които биха останали фрагментирани и противоречиви, ако не се бе явила неканената болест. Успя да открие жизнеутвърждаващ смисъл в нещо, което инак би могъл да приеме, подобно на мнозина други, за жестоко, разрушително и безсмислено наказание от съдбата. Както ясно показваха по-нататъшните съобщения от близките му, този смисъл бе надживял тялото му, за да пропие и в техния живот.
– Важното в пътя е да откриеш дара в предизвикателството – каза ми Уил Пай. – Това ме накара да практикувам и да се науча съзнателно да избирам смисъла на всичко, което се случва.
Това предизвикателство и даровете на Аза, следващи от него, търпеливо ни чакат във всичко, което се случва в живота ни тук и сега. Въпросът е дали ще посегнем към тях, или ще чакаме момента, в който няма да имаме друг избор.
28. ПРЕДИ ТЯЛОТО ДА КАЖЕ НЕ:
ПЪРВИ СТЪПКИ НА ЗАВРЪЩАНЕТО КЪМ СОБСТВЕНИЯ АЗ
Сподели с приятели: |
