Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- 1. Обикновено човешко състрадание
Петте типа състраданиеИзвестният неврохирург Джеймс Доти563 е ръководител на Научно-образователния център за състрадание и алтруизъм към Станфордския университет. – Някои смятат, че състраданието не подлежи на научно изследване – каза той по време на публичния ни разговор в калифорнийския център 1440 Мултивърсити564. – Аз обаче ви уверявам в обратното. Днешната наука показва, че практиките на осъзнатост и състрадание, включително към себе си, са едни от най-мощните средства за въздействие върху физиологията и подобряване на психичното и физическото здраве, както и дълголетието. Състраданието, което е едновременно мехлем и спасение за душата, не се ограничава до индивида. Ако мечтаем за един по-здрав и споен свят, трябва да впрегнем и да усилим целебната мощ на състраданието. В работата си с клиенти и в процеса на обучение на хиляди терапевти съм достигнал до разграничаването на 5 типа състрадание, които се надграждат и укрепват взаимно без йерархия помежду си. Те заедно ни насърчават, водят и напътстват по пътя към целостта. Както би казал драматургът (и лекар) Антон Чехов: Състраданието води от вцепенение към изцеление. 1. Обикновено човешко състраданиеДумата състрадание означава да страдаш заедно с някого. Независимо доколко сме способни да изпитаме чуждата болка, смисълът на състраданието е да почувстваме борбата на другия, а не просто да я регистрираме като неутрален факт. Междуличностното състрадание изисква емпатия – умението да разберем и да вникнем в чувствата на другия. Преживяването ни може да бъде различно както в зависимост от самия него, така и от собствените ни чувства в момента. Безспорно емпатията може да се изцеди и да намалее, както добре знаят онези, които са изпитвали умора на състраданието в работата си; но тя обикновено се възстановява с нужната почивка и отмора. Пълната ѝ липса, характерна за социопатите и психопатите, винаги е белег за ранена душа, или потисната болка, по думите на A. X. Алмаас. Забележим ли подобна липса у себе си, вместо да се упрекваме – което отново би било липса на състрадание, бихме могли да се запитаме коя е болката, която не сме преживели и преработили докрай. Ще научим много за собствените си емоционални рани, ако наблюдаваме в какви ситуации и към кои хора обичайно откритото ни нежно сърце се втвърдява и затваря. Състраданието не е съжаление, което на определено ниво неминуемо е свързано със собствената ни или чуждата история. Когато социалните политики се водят от състраданието, съжалението не дава никому власт и преимущество. За да съжалим някого, трябва първо да го поставим в неравностойна позиция и да погледнем нещастието му отвисоко. Дори да има действителна разлика в положението ни, например породена от расова или икономическа йерархия, третирането ѝ като неизменен и съществен факт не прави услуга на никого. Състраданието към себе си, което е не по-малко важно, също има нездравословен аналог: калният капан на самосъжалението, което ни кара да тънем в непрестанен хленч. То намира утеха в мисълта, че сме злощастници, жертви на жестоката съдба. Осуетява изцелението, като затвърждава убеждението, че сме пленници на свят от болка, и обезсърчава поемането на отговорност за собствената ни гледна точка. Състраданието към себе си – от друга страна, не се противи на действителността, нито увива болката в бинтовете на собствените си наративи, а просто казва: Боли ме. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|