Процесът на глобализация предполага най-общо два вида лобизъм, транснационален лобизъм

От двата вида транснационален лобизъм при определяне на “новия световен ред” безспорно надмощие днес има първият, пазарно-корпоративен лобизъм за сметка на втория, който едва в последните години заяви себе си на световната сцена. Днешната неолиберална (откровено дясна) версия на глобализацията е предизвикателство пред социалдемокрацията. Новите социални движения (наричани неточно “антиглобалистки”, защото те се обявяват не изобщо срещу глобализацията, а само срещу едно нейно направление – икономическото), са леви по своята идеологическа същност и реакция срещу глобализма и диктата на световния пазар. Модернизиращата се социалдемокрация в лицето на Социалистическия интернационал вече направи първите стъпки за тяхното “припознаване” и приобщаване, в търсенето на диалог с тях.

Новата социалдемокрация може да се обогати с потенциала на новите, постмодерни социални движения, макар че като неформални групи по интереси, те са алтернативни на формалните, традиционни структури (преди всичко на партиите). Те възникват под формата на различни граждански инициативи, временни обединения, създадени по конкретен повод с цел решаване на конкретен проблем. (Примери: граждански протести срещу строителството на магистрала, сметище; родителски протести срещу конкретно решение на просветното министерство и други). Важното в случая е, че хората се обединяват – независимо от социално-класовите различия и партийните предпочитания. Тези граждански структури са провокирани на живот от самото ежедневие и проблемите, които поражда то, тъй като те са се “изплъзнали” от вниманието на “голямата политика”, в това число и от вниманието на леви правителства.

Тези временни групи за натиск прекрасно могат да допълнят социалдемократическата политика. Без, разбира се, неформалният принцип да се издига в абсолют и да изключва устойчивата политическа идентичност и доверието в стабилните държавни институции. Новите социални движения са в състояние да “освежат” представителната демокрация чрез инициативи на пряката демокрация – инициативи за централни и местни референдуми по конкретни въпроси. Очевидно е, че държавните институции и политическите партии не са склонни да инициират подобни допитвания до общественото мнение по съдбоносни, конкретни въпроси, поради което за такива плебисцити настояват граждански движения. (В България има условия за това, тъй като нито един национален референдум не се е провел у нас след промяната, с изключение на местни референдуми по не особено значителни поводи – за смяна на името на населени места или прехвърлянето на общини от една област към друга).

Не само левите, а всички партии желаят да се възползват от потенциала на тези общности и социални движения. (Не случайно у нас НДСВ възникна като гражданско движение и се смята за нетрадиционна, “електорална” партия, каквото и да означава това за България.)

Ако изходим от системния анализ на политиката (Дейвид Ийстън), според който обществото, предявявайки своите изисквания, формира “входа” на политическата система, а тя от своя страна е призвана да реагира на тези очаквания със съответни решения, можем да изведем някои поуки за левицата относно лобизма. Левицата не бива да допуска държавните институции да вземат решения, подложени на лобистки натиск (вътрешен и външен), които да бъдат налагани принудително на гражданското общество. Различните граждански структури и движения трябва да участват в политическия процес, а държавните институции да се съобразяват с тях при вземането на решения.

В САЩ акцентът пада върху строгата юридическа регламентация на лобистката дейност в специализирано законодателство¹⁶. В новия закон от 1995 г. американският лобизъм изглежда по-скоро като строго регулирано от закона застъпничество (advocacy) за частни (персонални и корпоративни) интереси пред държавата. Докато европейският лобизъм¹⁷ е най-общо механизъм за посредничество между организирани социално-групови интереси в гражданското общество и интересите на държавата. Освен на организираните бизнес интереси, европейският модел предоставя привилегирован достъп на синдикати, огранизации на работодателите, както и на интересите на социално-ощетени групи граждани (инвалиди, пенсионери, безработни) до политическия процес чрез механизмите на социалната държава. Или, европейските държави (за разлика от САЩ) поемат известни социални ангажименти към своите граждани.

Европейският модел на лобиране е по-приложим според нас за България, независимо, че социалната държава днес е в криза в контекста на глобализация. За нашата страна външнополитическите аспекти на лобизма са решаващи. В момента например българските държавни институции се оказват и ще се оказват обекти на лобистки натиск от страна на други държави или групи от държави. Не е тайна, че в момента американското (англо-саксонското) лоби у нас е много по-силно от европейското. Предполага се обаче, че евентуално в бъдеще европейското лоби ще засили позициите си сред българските политици в контекста на засилена евроинтеграция.

Отражение върху лобизма в условията на глобализация дава и постмодерният релативизъм, който за разлика от модерния рационализъм, подлага всичко на интерпретация. С други думи, важни са не толкова социалните факти, колкото тяхната интерпретация. Драматичното в случая е, че се интерпретират и правните норми (лобитата интерпретират закона в своя полза, търсят, дори залагат в него т. нар. вратички), като по такъв начин заобикалят закона и го обезсмислят. А лобизмът без нормативно регулиране е невъзможен, по-скоро недопустим – не би бил лобизъм, а престъпно деяние, корупция, грабеж и прочее. Съвременните лобита се стремят да се легитимират не толкова чрез закона, а чрез ефективни PR-технологии. Дясната интерпретация на лобизма залага на неговото юридическо регулиране” (У нас също отдясно дойде проекто-законът за лобизма¹⁸.) Трябва да отбележим, че лобизмът може да е законен, но в същото време несправедлив – това е един ляв поглед върху него.

Намалената нормативна способност на държавата в условията на глобализация позволява лобизмът често да се смесва с корупция, спекула и прочее. Налице са дори дискретни усилия на един мафиотско-спекулативен капитал да осъществява монопол в определени сфери и сектори на обществото. Това е твърде опасно, но логично произтича от тенденцията на приватизация на властта, на своеобразната “приватизация на държавата” (дори приватизация на света) от влиятелни финансови лобита.

Критичният патос към лобизма “отляво” произтича най-вече от факта, че основна сфера на лобистки интерес е държавната намеса в пазара (напр. чрез системата на държавните поръчки), както и намесата на пазара (на съответни частни интереси) в държавната сфера. Ясно е, че организираните бизнесинтереси лобират най-ефективно пред държавните институции в своя защита. А в гражданското общество съществуват още толкова други социално значими интереси и каузи – напр. екологична кауза, младежка кауза в областта на образованието, пенсионерска – в сферата на здравеопазването и други. За тези социално значими интереси днес все по-трудно се лобира пред институциите на националната държава, намираща се в режим на ограничен суверенитет в глобален контекст.

Европейският модел на лобиране, разглеждан като механизъм за посредничество на различни интереси, трябва да бъде образец за България в процеса на нейната евроинтеграция. Нужен ни е лобизъм, свързан с привилегирован и справедлив достъп до политическия процес на социалнозначими цели и интереси. Така ще се ограничават негативните последици на пазара и ще се гарантира функционирането на гражданското общество.

От изнесените досега доклади стана ясно, че съвременната социалдемокрация не може да остане безучастна към световните проблеми и към обективния процес на все по-висока степен на интеграция и взаимозависимост в планетарен мащаб, т.е. към глобализацията. Не може, защото социалдемокрацията е имала винаги активна гражданска и политическа позиция по обществените проблеми. Не може, защото тези проблеми са тежки и до голяма степен непознати, непроучени. Не може, защото освен чисто технологични аспекти, тези проблеми имат и важни социални последици.

Именно поради своята сложност и планетарен мащаб тези световни проблеми не са подвластни на нито една отделно взета страна, колкото и развита и могъща да е тя. Следователно за решаването на тези проблеми са нужни съвместни усилия на левоцентристките партии от различните страни на Европа и целия свят. Не малко неща са вече направени, други проекти са в ход, но има и още доста задачи за решаване, включително и по базовото осмисляне на обективните процеси.

Настоящият доклад има за цел да посочи някои неточности в използването на термините глобализация и информационно общество, да свърже по-точно процесите във времето, да предложи някои уточнения и методи за количественото измерване на тези процеси. Тематичното разширение в посока на информационното общество се налага поради смисловата близост на тези термини. По принцип, първият термин обозначава обективен процес а вторият – резултат на този и много други обективни процеси. Логично е да се използват други двойки от термини за да се изчисти това преплитане на типове: глобализацията като обективен процес следва да има за резултат един нов глобализиран свят, а инфомационното общество да бъде резултат на информатизацията на обществото, колкото и тавтологично да е това.

Смисловата връзка между термините глобализация и информационно общество беше подложена на един нов количествен тест: измерване на корелацията между тези два термина с помощта на контент-анализ на почти цялата огромна информационна база на Internet чрез световната търсачка Google. Търсенето беше осъществено върху три езикови подмножества – съответно за английския, руския и българския език. Получиха се следните интересни резултати:

Език	Английски	Руски	Български
Термин A	Globalization	глобализация	Глобализация
Термин B	Information society	информационное общество	Информационно общество
A	1780000	57200	1900
B	6190000	154000	410
A and B	518000	2750	88
A and nonB	1262000	54450	1812
B and nonA	5672000	125250	322
A or B	7452000	208450	2222
Корелация	0.0695	0.0132	0.0396

Измерената корелация на нашите обектни термини е доста по-висока от тази на която и да е случайна двойка термини. Това означава, че тези два термина са силно корелирани, т.е. присъстват подчертано едновременно в различните документи (страници, сайтове) на световната мрежа.

Строго погледнато глобализацията има своите проявления като обективен процес още от древната история на човечеството (Проданов, В., с. 33 и други; Томов, Ал., с. 13, 30 и други). Какво, ако не разширяване на интеграцията между различните страни, представляват завоевателните войни, географските открития, създаването на империи от древността до наши дни. Какво, ако не глобализация представляват регионалните и световните международни организации от типа на ООН, Европейския съюз, СИВ, NATO, ОВД, SENTO, UNESCO, UNDP, OECD, G-8 и т.н. В този смисъл глобализацията не е нещо принципно ново. Тя е нещо ново по нейните планетарни мащаби, по силата на взаимодействие и взаимозависимост между страните по света. Интеграционните процеси са протичали в много отделни области на обществения живот: икономически, социални, културни, образователни, научни, технически, екологични, военни, политически и други. Новото в съвременната глобализация е това, че тя засяга практически всички области на обществения живот едновременно!

Отделяйки новото от старото, ние не можем да не признаем, че терминът глобализация е предмет на спекула, ажиотаж и мода. Колкото се отнася до антиглобалистите, по принцип, да бъдеш противник на глобализацията въобще е наивно и непродуктивно. Тя си е един обективен процес, който и с антиглобалистките движения, и без тях все едно ще протича в нашия свят днес. Въпросът е друг – не дали да бъдем против, а как, по какъв начин да бъдем за. Със сигурност глобализацията след падането на Берлинската стена крие някои опасности, ако светът продължи да върви по схемата на еднополюсния модел. Тогава има опасност световният лидер САЩ да стане пълен хегемон на планетата и да бъде погребан принципът на баланса на интересите, да се лишат от смисъл редица международни организации и даже самата ООН! Затова съвременната социалдемокрация трябва да бъде неотклонно за един балансиран многополюсен свят! Не като повторение на двуполюсния, но с повече на брой сили, а като една нова структура и функции, отчитащи интересите на максимален брой страни и население.

Терминът информационно общество също носи в себе си свръхпретенции за новост и актуалност. Всъщност за него са писали пространно и задълбочено още през 60-те години на миналия век такива теоретици като Д. Бел, А. Турен, З. Бжежински, А. Тофлър и други (Д. В. Иванов). Наричано е било по различен начин: постиндустриално общество, технотронна ера, трета вълна и т.н. Въпреки огромната разлика в развитието на технологиите, даже и най-развитите страни не са го построили напълно към днешна дата. Най-убедителните за нас характеристики на постиндустриалното общество са, че то ще се базира на информационните и комуникационни технологии, на знанието. В социален план редица футуролози очакват, че то ще бъде конвергентен приемник както на капитализма, така и на тоталитарния социализъм. За нас е особено важно, че то ще има редица от характеристиките на демократичния социализъм. Според някои автори в него социалните процеси ще бъдат програмируеми (Д. В. Иванов, с.1).

Ние обаче сме далече от това ниво на развитие. За съжаление, общата икономическа криза и управленският хаос в годините на прехода забавиха значително технологичното развитие на България в национален мащаб. Нещо повече – нашата страна загуби лидерските си позиции в Източна Европа, които тя имаше през 70-те и 80-те години на миналия век. Според редица изследвания по показатели като ползване на персонален компютър и Internet България сега е малко пред Турция, Хърватия, Румъния, Македония и Албания. За тези години ние сме изостанали от едновремешните ни партньори по СИВ - Чехия, Полша и Унгария. Още по-далече сме от Западна Европа, Япония и САЩ. Имаме доста амбициозни стратегии, програми и проекти за развитие на информационното общество, но засега те си остават в по-голямата си част нереализирани. Има още много да се наваксва, а никак не е все едно на какво технологично ниво ще влезем в Европейския съюз.

1. 
   еластичност на световната търговия от брутния световен продукт и
   
2. 
   глобална експортна квота.
   

В таблицата поведението е показано като:

+ - растеж;

- - намаление и

~ - променливо поведение.

Възможни са различни интерпретации на получената периодизация, но като най-вероятни ще развием следните работни хипотези:

1. 
   50-те и 60-те години са един спокоен период за всички наблюдавани показатели;
   
2. 
   Обратно - 70-те, 80-те и 90-те години са турбулентен период за всички показатели;
   
3. 
   Началото на 21-ви век показва ръст за всички показатели;
   
4. 
   Турбулентността на показателите в началото на 70-те години е свързана с нефтената криза;
   
5. 
   Турбулентността на показателите през 80-те и 90-те години е 1-во и 2-ро ехо на същата тази криза;
   
6. 
   Растежът в настоящия момент е лагов (т.е. със закъснение), свързан с падането на Берлинската стена и т.н.
   

• 
  включването и на други глобални показатели, които са някакво проявление на глобализацията - например транспортните разходи, застраховките и особено преките чуждестранни инвестиции (износ не само на стоки, но и на капитали);
  
• 
  изглаждането на динамичните редове за по-ярко открояване на тенденциите (тренда) в тях;
  
• 
  приложението на специални методи (сплайни) за обективна периодизация на динамичните редове и т.н.
  

1. 
   Проданов, В. Глобалните проблеми и съдбата на България. С., 1999.
   
2. 
   Томов, А. Четвъртата цивилизация. С., 1996.
   
3. 
   Иванов,Д. В. Постиндустриализъм и виртуализация на икономиката. www/soc.pu.ru:8101/persons/dvi/home.html.
   
4. 
   Паскалев, О. Моделиране на самофинансиращи се научно-производствени системи. – В: Проблеми на управлението на научно-техническия прогрес в стопанските организации (научно-практическа конференция). София-Бургас, 1982, 243-246.
   

Особеност на съвременния етап е разширението на ЕС на Изток, тъй като основната маса от кандидатите са страни от Централна и Източна Европа, където продължават икономическите преобразувания. Що се отнася до пресъединяването на Кипър и Малта към ЕС, се отбелязва, че този въпрос не е от принципен характер: твърде малкият икономически потенциал на тези страни и наличието на създадена пазарна икономика в тях го превръщат по-скоро в технически.

Качествената разлика на новия етап се подчертава от такива принципни особености като големия брой страни-кандидатки и относително ниското равнище на икономическото им развитие. БВП на човек от населението в тези страни по паритет на покупателната способност средно представлява по-малко от 40 % от средния показател на ЕС. Съществува огромно несъответствие между показателите народонаселение/БВП, при което страните-кандидатки от Централна и Източна Европа, в които живеят над 100 милиона души, биха могли да увеличат населението на ЕС с 27.9 %, а БВП - само с 4.3 %. По оценка на тези данни това би довело до понижаване на средното ниво на БВП на човек от населението в ЕС общо с около 1/5.

Встъпването на новите страни в ЕС може да предизвика още един проблем – засилване на имиграционните потоци към по-развитите райони, за което ще спомогне и незавършеният процес на икономическите реформи и структурното преустройство на промишлеността и селското стопанство в страните от ЕС.

Във връзка с това външните министри на страните от ЕС показаха на срещата си в Брюксел малък прогрес по спорния въпрос за въвеждане на преходен период за достъп на нова работна ръка от новоприетите страни.

Проблемите около разширяването противопоставиха Австрия и Германия, от една страна, и Испания, от друга. Австрия и Германия искат преходен период по въпроса за свободното придвижване на работници от Източна Европа. В същото време Испания твърди, че ще подкрепи такива ограничения само ако получи гаранции, че ще има достъп до регионалните фондове на ЕС и след разширяването.

В момента Испания, заедно с Гърция и Португалия, получава лъвския пай от т. нар. структурни фондове. Според плановете след разширяването този пай ще взимат новите членки като Полша, тъй като са много по-бедни.

Германия обяви, че въпросът с регионалните фондове не трябва да бъде бъркан с проблема за свободното придвижване на работна ръка, тъй като те въобще не са свързани.

Във връзка с това в страните от ЕС се разгоря остра дискусия, която се засили особено много, след като германският канцлер Герхард Шрьодер предложи въвеждането на мораториум за движението на работната сила със срок от 7 години след встъпването на новите страни. В средата на април 2001 г. Европейската комисия излезе с нови компромисни предложения, които вземат предвид главно водещите страни-приемници. Според тях източноевропейските граждани ще получатправо за трудоустрояване в западните райони 5 години след присъединяването на новите страни към Евросъюза. Тези ограничения могат да бъдат отменени както преди, така и след изтичането на този срок. Решенията за дългосрочна отмяна или продължаване на ограниченията може да бъдат предприемани от правителствата на отделните държави, но изискват единодушно одобрение на всички останали страни-членки.

Германският седмичник Handelsblatt отбелязва, че до момента няма достоверни прогнози за мащабите на очакваната трудова емиграция в ЕС от страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ). Берлинският институт за икономически изследвания (DIW) оценява броя на желаещите да се преселят в Евросъюза в първоначалния етап след разширяването на 335 хиляди души годишно, включително и на 220 хиляди души в Германия. Мюнхенският Info-Institut дава значително по-висока оценка – само в Германия в продължение на 15 години ще емигрират 4 – 5 милиона души.

Консорциумът за европейска интеграция (European Integration Consortium), в който влизат представители на водещи европейски изследователски организации, изучава дадената проблематика. Вестник Economist предвижда следните прогнозни данни на консорциума: през първите години след отмяната на ограниченията годишният приток на емигранти от страните от ЦИЕ ще достигне 335 хиляди души, а за 10 години ще достигне общо 2.9 милиона души. Около 65 % от преселниците ще предпочетат да се заселят в Германия и 12 % в Австрия.

Таблица 1

Резултати от отделните етапи на разширяване на ЕС

Етапи на разширяването	Прираст на населението	Растеж на БВП /в % /
1957 г. Образуване на ЕС / Белгия, Холандия, Люксембург, Италия, Германия, Франция /
1973 г. Встъпване на Великобритания, Дания и Ирландия	30.7	24.5
1981 г. Встъпване на Гърция	3.5	1.8
1986 г. Встъпване на Испания и Португалия	16.7	8.4
1995 г. Встъпване на Австрия, Финландия и Швеция	7.6	7.6
Планове за страните от ЦИЕ: / България, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Чехия и Естония/	27.9	4.3
Кипър и Малта	0.3	0.2

Според анализаторите на консорциума една от причините за очакваната мощна вълна от трудова емиграция е значителният разрив между нивата на работна заплата в ЕС и източноевропейските страни. Така по данни към средата на 2000 г. средната номинална брутна заплата в страните от ЦИЕ е била едва 15 % от този показател в ЕС, а предвид паритета на покупателната способност тя бе малко под 40 %.

Въпреки всичко представителите на Европейската комисия считат, че опасенията на западноевропейците от наплива на евтина работна ръка от ЦИЕ са преувеличени.

Аналогични опасения съществуваха и през 80-те години при встъпването на Гърция, Испания и Португалия в ЕС. Но след изтичането на 7-годишния преходен период, когато действаха съответните ограничения, не последва масова емиграция от тези страни. Очаква се към края на срока на набелязаните ограничения спрямо страните от ЦИЕ, несъответствията в равнищата на социално-икономическото развитие да бъдат заличени до известна степен, което ще бъде и решаващ задържащ фактор пред трудовата емиграция.

Безусловното приемане на правилата, редица от които се изработват, когато се появи нужда от тях, на първо място в западноевропейската икономика, ще затрудни конкурентните възможности на компаниите от страните от ЦИЕ на общия европейски пазар. Тези компании в условията на неразвита пазарна структура, включително и в банковия сектор, засега са лишени от съответната национална опора и нямат необходимия опит и ресурси, за да издържат на конкуренцията на западноевропейските компании както на външния, така и на вътрешния пазар. Удължаването на периода на подготовка на тези страни за встъпването и съответната помощ на ЕС в процеса на тази подготовка са призвани да спомогнат за заглаждането на съществуващите различия.

Засега Европейската комисия не посочва цялостните разчети и конкретните суми, необходими за хармонизирането на икономическото развитие. Въпреки всичко, известна представа за мащабите на предстоящите задачи дава мнението на комисаря на ЕС по въпросите на регионалната политика – Мишел Барние, която заяви, че изравняването на икономическите различия между всички региони на разширения Евросъюз е дело най-малко на две поколения.

От посочените данни следва, че мерките, предприемани от европейската комисия и страните-кандидатки за по-нататъшно разширяване на ЕС, засега не са достатъчно убедителни за болшинството от населението на Евросъюза.

При това известното понижение на степента на обществено съгласие по този въпрос свидетелства за засилването на опасенията, че в резултат от пълномащабното осъществяване на плановете за разширяване на Изток, може да бъде загубена стабилността на социално-икономическото развитие на ЕС и понижена неговата конкурентоспособност на световния пазар.

Като сравнително нов и малко познат у нас, феноменът антиглобализъм привлича вниманието с това, че представлява едновременно проблем и израз на спонтанна реакция срещу възел от проблеми, породени от глобализацията на световната икономика. За да определим отношението си към него, трябва да се обърнем към корените и същността му.

От публикациите в пресата е известно, че в последните две години всички по-значими форуми на световни лидери на различни равнища се съпровождат от прояви на протести, вандалщина и улични битки с полицията. На тях с нарастваща сила, ярост и мащаби протестиращите се обявяват срещу глобализацията и новия световен ред. Протестите им в Сиатъл, Давос, Монреал, Прага, Женева и другаде предизвикаха безредици, нарушиха и дори провалиха дневния ред на заседанията и затрудниха полицията. За първи път сблъсъците с органите на реда доведоха до проливане на кръв при срещата на високо равнище на лидерите от Европейския съюз, състояла се в шведския град Гьотеборг в средата на юни 2001 година. Тогава антиглобалистите напуснаха полесражението с един убит и двама тежко ранени. Световните медии отразиха случилото се, меко казано, бледо, а у нас то почти не бе споменато.

Само месец след това на срещата на лидерите на Г-8 в Генуа протестите предизвикаха тридневни улични битки. Над 15 000 полицаи бяха изправени пред около 200 000 участници в протестите, които приключиха с 300 ранени и един убит – 23-годишния Карло Джулиани.

Информацията, поднесена ни по повод случилото се, остави впечатлението, че протестиращите са сбирщина от хулигани и бандити.

Лавинообразно растящите мащаби на протестите, липсата на информация или поднасянето на невярна такава, както и липсата на адекватна реакция от страна на световните лидери, водят до определени изводи.

След последните събития лидерите на Г-8 бяха принудени да признаят, че това не може да продължава. Въпреки това, те взеха решение следващия път да се съберат в почти непристъпна местност в Канада. Със загърбване на проблемите обаче, породили проявите на антиглобалистите, нищо няма да се разреши. Напротив, това може да доведе само до тяхното задълбочаване.

Сред антиглобалистите има достатъчно разумни хора, които са решително против вандализма. Те имат своите искания, изразени на конференции, в писмени протести, предложения за решения, благодарение на които се вижда многообразието на обществените и междудържавни движения и формации, несъгласни с вида, в който се осъществяват глобализацията и новият световен ред. Сред участниците в протестите можем да видим държавници, учени, публицисти, общественици и известни личности. Те осъждат последствията от глобализацията и платформата за нов ред, окачествявайки ги като пагубни за човешката цивилизация.

Още през 1972 г. във Вашингтон е представен докладът на Римския клуб “Границите на растежа”, последван през 1992 г. от “Зад границите на растежа“ и “Първата глобална революция“, в които се алармира за пагубните последици от провежданата политика на безогледно експлоатиране на природните ресурси и за растящата бедност.

През 1992 г. в Рио де Жанейро 525 учени от цял свят, сред които 62-ма Нобелови лауреати, направиха изявление по повод приетия “нов световен ред по устойчиво развитие“: “Ние сме обезпокоени от настъплението на една ирационална идеология в навечерието на ХХI век, която се противопоставя на научния и промишления прогрес и пречи на икономическото и социално развитие” и “Най-голямото зло, което заплашва нашата Земя, е игнорирането и подтисничеството.“, се казва в тяхната декларация.

Не остана без отзвук и мнението на френската общественост по въпросите на глобализацията с мотото на основаната от Даниел Митеран фондация “Франс либерте“ – “Ние искаме да живеем в човешко общество, в което животът на всеки един член с неговата идентичност да бъде уважаван. На днешната действителност, чийто основен белег е глобализацията единствено в името на парите, която изключва от развитието най-многобройната част от населението, ние противопоставяме, и вършим това ежедневно, ясно определената ни мечта за един спокоен свят, свят на демокрация, съпричастност и взаимно зачитане.” В това изявление се отбелязва, че в края на ХХ век желанието на европейците за миролюбива и солидарна Европа се подменя в полза на Европа, за която от значение са единствено финансовите пазари.

В началото на 2001 г. в град Балем, Бразилия, в присъствието на 1500 души от цял свят, е проведена “Втора среща на човечеството против неоглобализма“, на която в продължение на пет дни е разисквана темата за борбата против неоглобализма и съпротивата срещу процеса на глобализацията на икономиката.

Ако надникнем в Интернет, можем да се натъкнем на достатъчно примери за организиран отпор срещу глобализацията и новия световен ред. На различни равнища са формулирани десетки конкретни предложения за преодоляване на глобалните проблеми на нашето съвремие – на бедността, неравенството, безогледното използване и рушене на околната среда, краха на общочовешките и морални ценности и други.

Всички тези изявления и искания са ясно дефинирани :

• 
  Ликвидиране на бедността и неравенството в света чрез опрощаване на дълговете на най-бедните държави;
  
• 
  Облагане с данък на спекулативния капитал и създаване на световен фонд за изпълнение на социални програми;
  
• 
  Нови правила за работа на международните финансови институции, които да позволяват страните-кредитополучателки да не разрушават социалната си политика;
  
• 
  Да се каже “ не “ на офшорните зони, които изсмукват финансите на най-бедните страни;
  
• 
  Да се каже “ не “ и на безогледното изразходване на природните ресурси;
  
• 
  Издигане в култ на природната етика и етиката на междучовешките отношения и други.