Модерната социалдемокрация и глобализацията софия, 2004

Нора Ананиева

Борбата за социална справедливост съпътства цялата история на човешкото общество. В различни епохи, при различни обстоятелства и съотношение на силите, в различни форми и с различни движещи фактори, но винаги – със скромни резултати, тази борба е дала живот на левите движения, на защитниците на онеправданите не по силата на естественото различие в човешките способности, а като резултат от общественото устройство. Не само в миналите епохи, но и днес в света доминират системи на икономическа и политическа власт, които сами по себе си създават привилегии и диференцират обществата. При това става дума за диференциация, която дискриминира огромни човешки маси, лишавайки ги от естествения за всеки човек стремеж да развива способностите си и да живее достойно. Двеста години след буржоазните революции и след първото конституционно формулиране на великата идея на Джон Лок, че “всички хора са свободни и равни по рождение” (в Конституцията на САЩ), човечеството все още е твърде далече от утопията за справедлива държава, основана на свободата и всеобщото равенство. Нещо повече. Именно държавата, дори и в най-модерните ù варианти, се осъзнава като първоизточник на несвободата, неравенството и несправедливостта.

И ако всяка власт, в зависимост от характера на държавата, в различна степен диференцира, дискриминира и привилегирова, глобалната власт превръща това похищение върху социалната справедливост в глобален проблем. Защото глобализацията е заредена с огромен потенциал за справедливо решаване на проблемите на човешкото общество, но този потенциал е достъпен преди всичко за силните, за властващите, за икономически могъщите, за онези, които преследват своите интереси чрез световна доминация. Следователно и на глобално равнище се проявява несправедливостта в достъпа до ресурси, във възможностите да се оползотворят благата на цивилизацията и да се предотвратят новите форми на диференциация и дискриминация.
1. Днешният етап на глобализацията, подготвен от развитието на света в течение на близо два века, се отличава с ново качество. То намира израз и във възможностите за преодоляване на пространствените ограничения в комуникации и движение на капитали, и в небивалата взаимозависимост на държавите, и в концентрацията на икономическата власт, която би могла да разпространи плодовете на своята ефективност върху цялата планета. То ни връща в една коренно различна епоха към предпоставките за буржоазните революции, когато овладeлите икономически позиции класи и слоеве логично търсят гаранции за своите блага чрез атакуване на институциите на политическата власт. В случая факторите на глобалната икономика обуславят неистовия стремеж към глобална политическа власт, което допълнително ограничава достъпа на огромната част от държавите и от населението на света до позитивните плодове на глобализацията и до възможността, глобалните процеси да се пренасочат в социално справедлива посока.

Новото качество на сегашния етап на глобализацията се определя и от нейната едностранчивост и еднопосочност. След края на Студената война като че ли се сложи край на търсенето на алтернативен модел на глобализацията, изграден върху идеала за социална справедливост. Днес доминира ироничното отношение към утопията за окончателната, световноисторическа победа на комунизма като система на всеобщото равенство и справедливост. Както нерядко се е случвало в историята, сигурно ще изтече много вода, преди изследователите да се заемат сериозно с причините за превръщането на този проект в утопия, за да видят и реалните черти на един алтернативен обществен проект на глобализацията.

В това е и най-големият парадокс на новия етап в глобализацията. Изчезнаха или водят ариергардни битки алтернативните модели на глобализация. В същото време неимоверно се засилиха, умножиха, придобиха небивали измерения обективните основания за алтернатива. Тези обективни основания могат условно да се разделят на две групи: а) тенденциите в процеса на глобализация, които се използват за целите на задълбочаване и изостряне на социалните проблеми на човечеството; б) възможностите, които създава глобализацията за ограничаване, ако не за премахване на социалната несправедливост.

А) Днес няма изследовател на глобализационните процеси, който да не очертава новите измерения на разделението на света, новите възможности на богатия свят да изсмуква ресурсите, в това число – и интелектуалния потенциал на бедните страни, новите линии на пространствена, социална, поколенческа, дори етническа и расова дискриминация. Неравновесието между богатия Север и бедния Юг, по най-нови данни, се измерва с такива числа като намаляване през последните тридесет години на доходите на 20% от най-бедните в света от 2.3% на 1.4% при едновременно увеличение на доходите на най-богатите 20% от 70% на 85%. В случая дори е некоректно да се използва понятието “неравновесие”. По-скоро става дума за пропаст, която се задълбочава със застрашителни размери на фона на всички изследвания върху потенциала на глобализацията да преодолява наследената диференциация.

Нещо повече. Линиите на разделение преминават и се задълбочават и в т.нар. Първи свят – света на богатите държави. От една страна, от гледна точка на ресурси и амбиции глобализацията не без основание се определя като американска. И не са никак случайни датиращите от най-ново време опити на Европа в известна степен да се еманципира, като се обедини и намери своята собствена глобална роля и по-добър достъп до потенциала на глобализацията. От друга страна, дори богатите страни на Западна Европа, именно в условията на глобализация, са поставени пред невъзможността да съхранят най-сериозното си постижение – социалната държава. Маргинализацията и политическата апатия се завръщат дори там, където се роди и постигна най-големите си успехи посветеното на борбата за социална справедливост социалистическо и социалдемократическо движение. Една след друга социалистическите и социалдемократическите партии в Западна Европа губят предишните си позиции на управляващи партии и с това се ограничават шансовете на изработената и приета именно под тeхен натиск платформа за “Социална Европа”. Да не говорим за ситуацията в страните от Централна и Източна Европа, където икономическите реформи все още не са дали като ефект социална сигурност и общо благоденствие, а причините за това с основание или спекулативно се прехвърлят върху последиците от глобализацията.

Б) В същото време глобализацията носи огромен потенциал за решаване на най-изострените проблеми на човечеството. Изследователите отбелязват възможностите на глобалните комуникации, на свободното движение и дори – на социализацията на капитала, нарастването на ролята на интелектуалния фактор, на знанието, образованието и квалификацията, чрез които и малките народи могат да се окажат конкурентоспособни на глобалната арена. Особено значение придобиват международните организации, които са в състояние да се намесят в полза на общото срещу агресията на единични субекти. Жизнена става потребността от силни регионални организации от типа на Европейския съюз, които да участват пълноценно в глобалното противоборство в интерес на други ценности и цели, противостоящи на доминацията на силата.

Откроилите се глобални неравновесия в сферите на икономиката, екологията, сигурността, качеството на живота и прочее правят по-актуална от всякога темата за ценностите, които стоят в основата на действията на глобалните фактори. В много отношения глобалните конфликти се проявиха и като конфликт между ценностни системи. Някои автори побързаха, продължават и сега да търсят в проявите на глобален тероризъм сблъсък на цивилизации и религии, без да отчитат обстоятелството, че нито различните цивилизации, нито различните религии са тотално противоположни и несъвместими. Така например идеята за социална справедливост присъства в различна форма и в християнството, и в исляма, и в будизма, и в източната, и в западната цивилизация.

Съществено за разбирането на глобалните конфликти и деформации е да се проникне не толкова в официално декларираните ценностни системи, колкото в тяхната съдба в процеса на преобразуването им в практически действия от страна на институциите на политическата власт. Ако вземем за пример дори само триадата ценности, изписана на знамената на Великата френска буржоазна революция - “Свобода, Равенство, Братство”, не можем да не отбележим, че в течение на цялата 200-годишна история след Декларацията за правата на човека и гражданина си пробива път тенденцията на отдалечаване от всеобщността и дори от първоначалния замисъл на ценностите. Равенството например отдавна не се разбира и практикува като социално равенство, а е преобразувано в равенство на шансовете и в социална справедливост. Но самата социална справедливост изглежда все по-ефимерна, когато на практика се търси като резултат от компромиса между труда и капитала и като следствие от свободната конкуренция.

Не е точно заключението на някои автори (Ал.Зиновиев), че Западът като цяло има общи, обединяващи ценности - сред тях са: индивидуализмът, рационализмът, практицизмът, плурализмът, конкурентността, стремежът към иновации и експанзионизмът. Доста различни са ценностите на американското общество – от една страна, и на европейските общества, изградени преди всичко върху идеите на Просвещението и революциите. Различен е дори типът на американския и европейския либерализъм, както се различава свободата, изградена върху силата, от свободата като всеобщо достояние. Вярно е, че първите конституции в човешката история са приети на американския континент. Далеч от “метрополията”, там се оказва по-лесно да се скъса радикално с “английската корона” и да се изградят основите на една модерна държава с републиканско управление и федеративно устройство. Вярно е също така, че бащите на Американската конституция включват в Основния закон редица текстове, заимствани пряко от европейските мислители на Просвещението и Революцията, че в крайна сметка принципите и ценностите изглеждат общи, дори идентични.

Но върху сходната конституционна ценностна основа се изграждат различен тип общества с доминация или приоритет на различни ценности. В Щатите вземат връх индивидуализмът и експанзионизмът, които раждат икономическо могъщество, но и амбиции за глобална политическа власт. Именно в САЩ и най-вече - в условията на глобализацията, се очертава най-сериозният разрив между ценностите на крупния капитал и тези на дребните собственици и наемните работници.

Подобен разрив в ценностите определя и развитието на Европа. Но в Европа битката за доминация на ценности протича под въздействието на силни социални движения (синдикални, женски, младежки, екологични и прочее). Казано с други думи, декларираните в политическите и конституционните документи от революционната епоха ценности в Европа намират своите носители, в т.ч. и в лицето на социалистическите и социалдемократическите партии. Това не означава, че европейските общества са “освободени” от ценности като индивидуализма и експанзионизма, доколкото те са вътрешно присъщи на пазарната конкуренция. Но тук има противодействие, което налага търсенето на общ знаменател от типа на социалната държава, подчинена на идеята и политиката на социална справедливост, или на формули от рода на “социално пазарно стопанство”, колкото и невъзможно да изглежда съвместяването на социалната ориентация на пазара с движещия пазара стремеж към печалба и експанзионизъм.

Оттук и сериозните различия в политическата програматика на основните политически партии на Европа, колкото и тези различия да избледняват в контекста на единната подкрепа за властта на капитала. Но да се подценява спецификата на интересите, които се отстояват в програмите и в политиката на консервативните, либералните и социалдемократическите партии в Западна, а след промените – и в Източна Европа, това означава да се “развява бяло знаме” пред лицето на експанзионизма на крупния, а днес – вече овладял глобални позиции капитал. Експанзионизмът на глобалните корпорации с присъщия му стремеж към умножаване на позициите и печалбите не е равнозначен на стремежа на левите партии и движения да разпространят своето влияние и ценности в глобалното пространство в интерес на онеправданите, отхвърлените, експлоатираните, дискриминираните и прочее.

Друга рожба на глобализацията и на свободното движение на труд и капитали стана масовата емиграция, най-вече – в посока от бедните към богатите държави. И в отношението към емиграцията се диференцираха ценностите. Ксенофобията се превъплъти в платформа на деснопопулистки партии. В същото време традиционните за левите партии ценности като недискриминация, толерантност към другояче мислещите, зачитане на правата на малцинствата и прочее предопределят друг тип отношение, каквито и да са трудностите в борбата с влиянието на ксенофобския десен популизъм.

Един от отровните плодове на глобализацията – трансграничната престъпност и непознаващият недосегаеми територии глобален тероризъм – породи потребността от глобална антитерористична стратегия, от изграждане на антитерористична коалиция на държавите. И в тази сфера се открои различието в ценностните системи. Антитерористичната стратегия, изработена, ръководена и провеждана от САЩ, стъпи върху максимите “зъб за зъб, око за око” и “покрай сухото гори и суровото”. Като резултат провежданите антитерористични акции (особено – по отношение на т.нар. терористични държави) доведоха до масово насилие над невинни хора, до официално обосновано и наложено на общественото мнение като необходимост ограничаване на човешките права и на личната неприкосновеност на стотици хиляди, а може би – милиони хора. Този тип антитерористична стратегия няма нужда от принципите на международното право и от санкцията на ООН, а от “антитерористична коалиция” на държави, приемащи безусловно водачеството на САЩ.

И съвсем не беше случайно разминаването на позициите на САЩ и на водещи европейски държави по отношение на военната акция срещу Ирак. Европа е видяла и преживяла всичко: революции, диктатури и империи, унищожителни войни – двустранни, многостранни и световни. Европейските леви партии са извлекли поуки от собствения си трагичен опит, когато са изоставяли изконните си ценности в името на “националната кауза”, гласувайки за военните бюджети. Затова днес в Европа, не само в лявото, но и в дясноцентристкото пространство доминира отрицанието на насилието, в каквито и да било форми и с каквито и да било мотиви. В разгара на световните дебати и приготовления за военната акция в Ирак именно Социалистическият интернационал и Партията на европейските социалисти приеха позиции, които стъпиха върху ценностната система на отрицание на насилието като режим на управление и като средство за разрешаване на конфликтни ситуации.

Левите партии и движения се раждат върху собствена национална почва, доколкото няма държава в света, която да е преодоляла изцяло несправедливостта. Но консолидацията на левицата в единно движение, най-напред – в Европа, а постепенно – и в световното пространство, не е плод на експанзионизъм, а път към по-ефикасна защита срещу общия източник на неравенство и несправедливост. В условията на глобализация това дава възможност за синергетичен ефект на индивидуалните действия в защита на ценностите на свободата, солидарността и справедливостта.

3. Кои глобални предизвикателства мотивират и правят жизнено необходими социалдемократическите търсения на алтернативен модел на глобализацията, на алтернативно русло на глобалните процеси? Възможен ли е такъв модел или сме изправени пред лицето на нова утопия за световноисторическа победа на каузата на онеправданите?

Истината е, че и европейската социалдемокрация, и световната левица закъсняха със своята реакция по отношение на глобалните процеси. На този етап “ценностната система” на експанзивния глобализъм взе връх над ценностите, мотивирани от социалната справедливост. Самият факт, че с всеки изминат ден се увеличават неравновесията и разривите в световното развитие, че расте критичната маса на унищожителни конфликти за самото съществуване на човечеството, е доказателство, че социалната справедливост като че ли се връща в първоначалното си битие на велика, но неосъществима социална утопия.

Свръхкритичните анализи на отрицателните последици от глобалните процеси не са само теоретична материя. Те присъстват и в различен род политически документи, в т.ч. - и в документите на Социалистическия интернационал. В Декларацията на Социалистическия интернационал, приета на ХХІІ му конгрес в Сао Паоло (27 – 29 октомври 2003 г.), се съдържа следната оценка: “Глобалното разделение между бедни и богати е достигнало нетърпими пропорции и нарастващият натиск върху природните ресурси прави настоящия модел на глобализацията неустойчив. Социалното неравенство се увеличава и подкопава стабилността на обществото във все повече страни”. Тази оценка мотивира апела към социално ориентираните и политически прогресивни хора и организации да се обединят в глобална коалиция за утвърждаване на нов световен ред, основаващ се на многостранно сътрудничество за мир, сигурност, устойчиво развитие, социална справедливост, демокрация, уважение на човешките права и етническо равенство.

Но освен доктринален и политико-оценъчен, това е може би най-вече проблем на прагматичната политика. Очертаните в цитираната Декларация опорни точки “за задълбочена и балансирана стратегия за устойчиво развитие, основана на нов световен договор”, съдържат заряда за една последователна политика. Но в много отношения те звучат пределно общо и затова – илюзорно. Именно в тази пропаст между критичен анализ и практическо действие се появи движението на глобалния антиглобализъм. Само за няколко години (от 1996 г. в Мексико до 1999 г. в Сиатъл) движението обхвана десетки хиляди участници от близо 50 държави. Адресат на протеста станаха световните форуми на най-богатите държави, както и световни организации и символи преди всичко на американския експанзионизъм. На този етап антиглобалисткото движение се определя най-вече като стихийна проява на протест срещу несправедливостта, която се съдържа в природата и се налага в практиката на световния крупен капитал.

Но антиглобалисткото движение няма силна, единна организация. Разнообразни, често противоречиви са ценностите, които изповядват участниците в него. Формите на протест, най-често атрактивни, са неефективни. Няма яснота дори върху “главния враг” – капитализма?, транснационалните корпорации?, западните държави?, международните организации?, И най-същественото – антиглобалисткото движение е склонно “заедно с мръсната вода да изхвърли и бебето”, т.е. да не види съдържащите се в глобалните явления възможности за защита на каузата на справедливостта.

И въпреки всичко, в непредубедената оценка на този протест доминира тезата за неговата обоснованост и справедливост. На практика това означава, че протестът има реална почва, че негов двигател е усещането за растяща несправедливост в развитието на съвременния свят, че е налице огромен потенциал, който за съжаление може да се насочи в различни крайности. Изследователите не случайно напомнят за левичарските протести от 60-те години. За днешния етап обаче много по-голяма се оказва опасността от “приобщаване” на антиглобалистките движения към консервативния десен популизъм. Още повече, че дори водещи фигури на антиглобалисткото движение признават липсата на виждане за една осъществима цел.

Толкова повече и по-категорично се очертава зона за действие на световната и европейската левица, пространство за политика, материализираща нейните класически ценности и преди всичко – принципа за социалната справедливост като модерно превъплъщение на идеала за социалното равенство. Проблемът е, че при своето най-ново развитие, което съвпада със съвременния етап на глобализацията, социалдемокрацията като че ли прекалено се “либерализира”, изостави като ненужен “стария идеологически багаж” и до голяма степен пренареди приоритетите си. Вярно е, че все още се търси алтернатива под мотото: “Да” на пазарната икономика, “не” на пазарното общество!” Но все по-често призивите за “преодоляване на капитализма” се заклеймяват като ляв екстремизъм, а понятието “социализъм” изчезна безвъзвратно от документите на водещи социалдемократически партии.

Подобен критичен патос не би следвало да се разглежда като носталгия към старите идеали на социалдемокрацията, в които централно място заемаше представата за нов тип – справедливо и солидарно, обществено устройство. Възможно е за провала на тази представа да е допринесъл в най-голяма степен експериментът на “реалния социализъм”, който и днес се развява като плашило пред бюргера.

Но ако в новите условия, в това число – и чрез процеса на връщане на постсоциалистическите страни върху почвата на Европейското просвещение и ценностна система, се заговори за “нов цивилизационен избор”, не е ли дълг на европейската и световната социалдемокрация да “изчистят” образа на тази цивилизация от всякакви псевдолиберални, индивидуалистични, експанзионистки, дискриминационни, ксенофобски елементи? Защото наистина е парадоксално, че “новият цивилизационен избор” продължава да се интерпретира и предлага на “новите демокрации” именно като безалтернативен избор на световен водач и на несъществуващи единни ценности на “западната цивилизация”.

Социалдемократическата платформа за “опитомяване” на антиглобалистките движения и за преобразуването им в движение за глобална справедливост носи необходимия реализъм и създава основата за алтернативна глобална политика. Но правилно намерената формула не означава изработена политика. А разгръщането на политика върху тази основа вече е съпроводено с намирането на решения на няколко взаимосвързани равнища и на множество проблеми. Само като илюстрация за тази многоплановост на равнищата може да се приведе примерът със социалната държава.

Социалната държава не е монопол на левицата. Тя присъства в програмните документи и на водещите консервативни партии, доколкото е продукт на осъзнатия компромис между интересите на труда и на капитала. А този компромис, така или иначе, е наложен преди всичко от социалните движения. Затова не е случайно, че в своя най-развит вид социалната държава бе изградена при социалдемократическо управление в скандинавските и някои други западноевропейски страни. Вече стана дума и за социалдемократическата платформа за “Социална Европа”. Партията на европейските социалисти изтъква като своя заслуга записването в проектодоговора “Конституция за Европа” на ценности и решения, непосредствено извлечени от социалдемократическата идейна и политическа платформа. В преамбюла на Конституцията има специален текст за равенството, за утвърждаване на европейската цивилизация в полза на всички граждани, в това число – и на най-слабите и онеправданите, деклариран е и стремежът към утвърждаване ценностите на мира, справедливостта и солидарността в света. Интерес представлява текстът в предговора, подписан от Валери Жискар Д`Естен и неговите заместници, в който се декларира амбицията, че разширеният и развит Европейски съюз трябва да се превърне в “стабилизиращ фактор и в модел на нов световен ред”.

И в същото време днес почти няма западноевропейска държава, в която постепенно да не се отстъпва от социалните завоевания. Мотивът най-често е “натискът на глобализацията”. Подобна аргументация силно напомня на представата за глобализацията като природно, а не социално явление. Всъщност отслабването (или “демонтажът”) на социалната държава при управление на социалистически и социалдемократически правителства не е нищо друго, освен отражение на отстъплението на левицата при глобалното противоборство на ценности, в което силата и експанзията вземат връх над справедливостта. В непосредствен план такова “съучастие” на социалдемократическите правителства в експанзионистката глобализация неизбежно ще доведе до ограничаване на обществената подкрепа и доверие при следващи избори. А в по-далечна перспектива то ще отслаби шансовете за намиране на алтернативен модел на глобализацията, основан върху принципа за социалната справедливост.

В този смисъл съдбата на идеята за глобална справедливост зависи непосредствено от всяко социално действие най-напред в отделните държави, а чрез тях – и в интегрирана Европа. За каква “Социална Европа” може да се говори въобще, какъв е смисълът на въведените в Конституцията за Европа социалдемократически ценности, ако социалистическите и социалдемократически партии в отделните европейски държави не получават доверието на избирателите?

Може би е време да се каже открито, че неуспехът на “реалния социализъм” и изчезването на неговата привлекателна сила като опит за социално справедлива алтернатива не може до безкрай да служи като “алиби” за изоставяне на всякакви търсения в тази посока. Понятието “социализъм” не е израсло на почвата на Източна Европа, нито е обосновано в своя окончателен и непротиворечив вариант в лоното на марксизма-ленинизма. То има своите по-дълбоки корени в икономическите, социалните и политическите процеси по света от времената на организираните социални движения, своя далечен образ в размишленията и разработките на социалистите-утописти. Проникването в различните видове отражения и движещи фактори на глобализацията може да даде отговор и на въпроса доколко реални са шансовете на една нова алтернатива, доминирана от идеята за социалната справедливост.

Генералният проблем пред европейската социалдемокрация и световната левица е изработването и системният натиск за осъществяване на глобална система на демокрация, не като универсален модел за приложение на национална почва, а като рамка, като комплекс от принципи за взаимоотношения между държавите и народите на световната арена. Основите на подобна система вече са заложени в съвременното международно право и в действието на такива всеобхватни организации като ООН. Но най-новото развитие на света показва грубо погазване на тези принципи, дезавоиране на ООН и фактическа безпомощност на международната общност да спаси постигнатото.

Истината е, че на глобално равнище все повече надделява политиката на силата, а в рамките на националните държави (все едно дали става дума за “старите” или за “новите” демокрации) демокрацията или е в криза, или се практикува непълноценно. Да не говорим за държавите с режими, при които са сведени до минимум възможностите на гражданите да оказват влияние върху политическата власт.