Модерната социалдемокрация и глобализацията софия, 2004

Георги Пирински

Общо е усещането, че за проблемите на съвременния свят вчерашните решения са негодни. След падането на преградите на Студената война през ноември 1989 г. с пълна сила се изяви всеобхватният процес на глобализация на икономическия и обществения живот. Стана болезнено ясно, че както ежедневието на отделния човек, така и съдбата на цели народи и страни са подложени на всепроникващото въздействие на глобални сили и фактори, произлизащи далеч отвъд границите на отделното домакинство или държава.

За предизвикателствата, които глобализацията отправя към основополагащите и за личността, и за обществото ценности, действени отговори сякаш липсват. Но нито едно сериозно политическо движение или формация не може да избяга от отговорността си да търси и предлага жизнено необходимите решения на тези предизвикателства. Не може да я отбегне и бългаската левица.

Търсенето на отговорите започва с определянето на самите предизвикателства, които глобализацията отправя към ценностите на съвременната личност и общество - и на материалното, и на духовното им битие. Такива ценности, които съвременният мироглед приема за общовалидни, са свободата, мирът и демокрацията; достойнството, хуманизмът и равенството; справедливостта, сигурността и търпимостта. Но именно те днес са подложени на пряката атака на глобализацията.

Проблемът се усложнява от обстоятелството, че тази атака, това предизвикателство, е двуяко, двупосочно - каквато е самата глобализация. Тя не може да бъде сведена до низ от кризисни трусове с трансконтинентален обхват, водещи до сривове в индивидуалния живот, до банкрута на цели държави.

Градивните аспекти на глобализацията - многократното разширяване на хоризонтите за производство и реализация, за информираност и комуникация - "хвърлят ръкавица" пред индивида и нацията: в състояние ли са те да се възползват от тези немислими до вчера възможности, способни ли са да се докажат в съперничеството и борбата за достойно място в новия свят на глобалното село?

Но този род градивни импулси днес са засенчени от дори още помощните ограничители и бариери, които глобалните пазари и финанси издигат пред по-неподготвените и по-малко развитите. Конкурентните предимства на водещите групи в обществото, на транснационалните корпорации, както и на най-богатите държави, неограничената мобилност на финансовите капитали, на практика свеждат до минимум достъпа на останалите участници до ефективна пазарна реализация и до рентабилни ресурси за дългосрочни инвестиции.

Разрушителните последици от тези мощни препятствия задълбочаващата се пропаст между масата бедни и шепата богати (и в дадена страна, и в света като цяло), свръхексплоатацията на нискоквалифициран труд, разрастващата се неграмотност, масовите заболявания - се превръщат в определящи характеристики на глобализиращия се свят, все повече се проявяват не просто като предизвикателства, а като реална угроза за устойчивото развитие на съвременното общество.

Затова втората крачка в изправянето срещу тези предизвикателства е необходимостта да се изясни въпросът - доколко е управляем самият глобализационен процес, който ги поражда, възможно ли е друго съотношение между неговите градивни и деструктивни аспекти? Защото ако обективно няма такава възможност, то тогава стават безсмислени всякакви напъни за алтернативни на доминиращата реалност решения.

Трезвата преценка обаче подсказва, че друго развитие е възможно. Наистина, в основата си глобализацията е резултат на обективното развитие на съвременното производство, на революцията в технологиите за оползотворяване на ресурсите и свързване на пазарите в единна глобална система от мрежи, функционираща денонощно и целогодишно. Да, но формите на нейното осъществяване в немалка степен са резултат на субективните решения на хора и институции, разполагащи с властта да избират едни или други варианти за протичане на глобализационните процеси.

Най-общо, направеният избор се синтезира в т.нар. Вашингтонски консенсус - система от опции, съзнателно одобрена и прокарана през последните две десетилетия, за насочване на тези процеси в предварително избрана насока с определени цели.

Но нещо повече - наред с това има още една линия на възможно въздействие. Тя се свежда не само до протичането на процесите, но обхваща и самите фактори, които ги пораждат. Става дума за обществените отношения при производството и реализацията на материални блага, при генерирането и акумулирането на финансови ресурси, при създаването и достъпа до духовни стойности. Формите на собственост, на управление и контрол върху производствените мощности и ресурси, на разпределение и на потребление формират не само протичането, но и самата природа на глобализационния процес. Тези форми също са предмет на съзнателен избор.

По-нататък - дори по принцип и да е възможно, на практика реално ли е да се повдига въпросът за друга насока на глобализацията в перспектива? Силите, наложили Вашингтонския вариант, остават сякаш все така доминиращи и заинтересовани от поддържането на сложилите се основни насоки на нейното протичане.

Но дали в действителност е така - не става ли днес все поочевидно, че доведен до логичния си край, този вариант на силово налагане на глобализационните процеси стига до задънена улица, превръща се в контрапродуктивен дори за пряко провеждащите го или безусловно следващите го кръгове и държави?

Явно е, че отговорът не може да се ограничи само до огласяването на едни или други съмнения. Необходима е убедителна обосновка на реализируема алтернатива. При това алтернатива, която да отговаря както на очакванията и страховете на отделния индивид, така и на законните приоритети и амбиции на различните нации и държави.И именно тук възниква прякото предизвикателство към модерната ли, съвременната ли социална демокрация.

Партията на европейските социалисти очевидно сериозно се е заела с формулирането на своя отговор на съвременните предизвикателства. Изправена пред изпитанието на предстоящите през 2004 година нови избори за Европейския парламент, тя инициира интензивен процес на задълбочени разработки, широки дискусии и настъпателно пропагандиране на вижданията си за бъдещето на Европа и света.

Отправна точка на тези търсения е осмислянето на опита от отминалото столетие. Както се отбелязва в новите документи на ПЕС, в течение на 20-ти век социалната демокрация работеше за постигането на баланси между труда и капитала, между държавата и пазара, както и между фирмената конкуренция и гражданската солидарност. Тези баланси тя се стремеше да разположи в рамките на политическата демокрация.

Същевременно обаче днес е ясно, че решенията, дали вчера резултат - профсъюзната активност, осигурила ръста на трудовите доходи, държавното регулиране на икономиката, както и гарантираната социална защита - днес вече не са способни да предложат необходимите отговори. Обществото, светът търпят фундаментални промени, изискващи нови политически реакции.

Може би едно от най-съществените изменения в съвременния европейски контекст е еволюцията в посока на засиления индивидуализъм. Отделният гражданин като че ли все по-малко е склонен да се разглежда като елемент от някаква маса, от една или друга политическа, професионална или друга общност. Особено младите поколения се отдават на търсенето на своята лична изява и благополучие. Тази тенденция води до отдръпване от политическите партии, подронва силата на мобилизацията и боеспособността им.

Но и тя очевидно е нееднозначна, и в нея се съдържа потенциалът за подновена активност. Въпросът е в това, че наред с характерния за постиндустриалното общество егоцентричен, консуматорски тип индивидуализъм, нарастващо място започва да заема друг тип нагласа - на т. нар. осмислен или просветен индивидуализм, при това като отрицание на първия. Негов съществен компонент е растящото разбиране за нуждата от обединяване на усилията с цел постигането на личен напредък; за необходимостта от колективно действие за промяна в условията за индивидуална реализация; за потребността от по-трайни и непреходни ценности, осмислящи човешкото битие.

Навярно в съответствие с тези променящи се нагласи ще трябва да се търсят и новите формули на ефективно политическо действие в полза не на сляпата пазарна логика, а на интересите и стремежите на днешните и идващите поколения. В търсенето на такива формули се издига идеята за правовата държава като средството за гарантиране на основните човешки права и в сферите на труда и на пазарните отношения. Става дума за комплекс от права на "социалното гражданство", които да придадат реален смисъл на демокрацията като форма на гражданско съгласие за устойчиво съжителство в обществото и държавата.

Въпросът, който възниква е - достатъчно действена ли е тази формула, за да генерира активност, способна да промени съотношенията в съвременния глобализиращ се свят? Да пренасочи част от глобалните ресурси от богатия център към бедстващите периферии (в обществото и в международен план); да ограничи преследването на свръхпечалби в полза на по-високи доходи на наемния труд; да облекчи данъчното бреме , понасяно от нискодоходните категории данъкоплатци и т.н.

Може би като приоритети в търсенето на конкретните решения въз основа на формулата за правовата държава си заслужава да се откроят три ориентира:

- конкурентоспособността - като цел на такава държава по отношене на своите граждани (в смисъл на гарантирано образование, достъпни публични услуги и предпоставки за лична инициатива), на фирмите и на публичните си структури, за да са в състояние да постигат както индивидуален напредък, така и общ растеж и развитие;

- солидарността - преди всичко като решаващ фактор за налагането на решения в полза на общото благо, като основа за приемливи съчетания между частните и общия интерес, а също и като трайна ценност, необходима за осмислянето на индивидуалното битие;

- интернационализмът - като необходимата по-широка от националната рамка за намирането на работещи формули за овладяване и оползотворяване на процесите на глобализация, засягащи гражданите и структурите на отделната държава.

И накрая питането - доколко подобни общи ориентири и насоки дават на нас, на българската левица, нужните опорни точки за изграждането на убедително алтернативно виждане за България на новото столетие? Въпросът стои, защото не бива да забравяме, че наред с всеобхватните и дълбоки глобални промени и днес си остават валидни неизменните фактори на историческия опит и географското месторазположение.

В условията на Балканите, при съчетанието на вековни културни традиции и трайни народностни нагласи, всяко общо решение е обречено, ако не е пречупено през тези фактори - както впрочем във всеки друг район и страна от света. Но не можем да се отказваме от европейските и световните формули, които ни дават перспектива за достойно бъдеще, просто защото не съответстват на утвърдили се минали представи и стереотипи.

Къде обаче минава златното сечение - това могат да подскажат само истинската дискусия и ангажираното политическо действие. Затова последният въпрос е - способни ли сме на такава дискусия и на такова действие? Отговорът зависи единствено и само от самите нас!

ЛЕВИЦАТА И НОВОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ

Андрей Бунджулов
Една приказка, която в крайна сметка би била големият разказ, който този свят се въздържа да разкаже за самия себе си, след като големите разкази очевидно са се провалили...

Ж.-Ф. Лиотар

1. “Постмодерната приказка”

Нима вече не сме в състояние с един поглед да обхванем общественото развитие, да набележим завладяващите му цели в тяхната тоталност и постижимост? Нима духът и залозите на някогашното Просвещение са вече изчерпани, и е необходимо да продължим по друг път? Откъде иде този подтик и това самочувствие да говорим за “ново Просвещение”? Каква е връзката му със старото, или става дума за окончателно скъсване?

Сигурно Лиотар би отговорил на всички тези въпроси с “меланхолична” ирония. Ако не “безсмислени”, те са “наивни”. “Системата” е достигнала до такова съвършенство, че, преодолявайки големите трансгресии на ХХ век, е превърнала дори най-радикалната критика в условие, оптимизиращо собственото ù функциониране. Нещо като “край на историята”, но много по-тъжен от този на Фукуяма. Няма място за радикален проект. По-тъжното е, че радикалността се е превърнала в част от самото статукво. “Системата” е достигнала до “оптимума” си, до вечното си възпроизводство, поглъщайки под формата на вътрешно “усъвършенстване” всеки радикален дискурс.

Наистина, какво друго би останало след разпадането на големите разкази на модерността?

Обяснението за това смазващо послание е, че е написано в началото на 90-те години на миналия век. Всъщност не се ли самопредизвиква, и не ни ли предизвиква Лиотар? Кой е “последният” голям разказ, раказът, който този свят се въздържа да разкаже за самия себе си, след като големите разкази са се провалили (Лиотар, Ж.-Ф. 2002:72)?

Наистина не можем нито да зачеркнем, нито пък да приемем без преосмисляне старото идейно наследство.

“Човечеството” (впрочем една дума, родена също от Просвещението) се намира в съвършено нова ситуация. Новото е не просто във външните “предизвикателства” (озоновата дупка, новите болести, нарастващата бедност и неграмотност), а в разклащането на увереността в неоспоримите постулати, формирали ядрото на модерното мислене, в това число и на левицата. Тревогата идва обаче не от разклащането на постулатите, а от невъзможността да ги пренесем в бъдещето. От сгъстяването на облаците на хоризонта.

Развитието вече не може да бъде осмислено безпрепятствено през онова, което бе заложено в разбирането за “Човечеството” като световна общност, през ценностите “Свобода”, “Равенство”, “Братство”, “Справедливост”. Общността е постигната, но не ценностно, а, така да се каже, “социо-технически”. Тотализиране чрез всеобемащата икономическа среда на световния пазар; чрез глобалните мрежи на една всеобща и актуално постижима комуникативна среда; негативно формирано от нарастващата взаимозависимост в условията на ограниченост на ресурсите. Така на преден план изпъква не “освобождаването”, а “спасяването” на човечеството.

Усещането, което идва от толкова много различни позиции (Хабермас, Лиотар, Латур, Гидънс, Бауман и Бек), е, че от гледна точка на първоначалните си цели Проектът на Просвещението се оказва “недовършен”, едновременно “недостигнат” и “задминат”. Недостигнат като ценностно-смислов хоризонт и задминат като неовладени последици и рискове от едно експанзиращо движение-отклонение от положените в началото смисли и ценности. От представата за Прогреса като безкрайно и комулативно развитие към все “по-съвършени”, “по-справедливи”, “по-близки” до желаното, но никога достижимо в своята пълнота, състояние. Представата за една безкрайна колонизация на непрозрачни материи от една “формална”, “пресмятаща” (във Веберовия смисъл на думата) рационалност. Всяко отклонение от тази Цел, всяка съпротива са временни и преодолими.

В тази ситуация левицата трябва не просто да се откаже от всякакъв проект, това би било най-лесно, а да проблематизира самата сърцевина на очевидностите, върху които се гради досегашният ù проект.

Тя трябва да излезе от старата доктрина, без да влиза в нова.

2. Без Маркс, заедно с Маркс, чрез Маркс...

Левицата като наследник на първото Просвещение (или “първата модерност”, по израза на Бек) е изправена пред задачата да се превърне в интелектуален авангард на новото, да го наречем – “второто”, Просвещение.

Това означава тя да предложи нов ляв проект, който, продължавайки нейните идеали и ценности, да ги преинтерпретира върху отказа от всесилността на Разума и на Прогреса. Не да се откаже изобщо от рационалността и от осъществимостта на идеала за “справедливо общество”, а да счупи капана на схематичните представи за неизбежността на историческото развитие като “естествен” процес на изкачване по стъпалата на все по-“разумни” (прозрачни) и “справедливи” отношения, и на магическите (революционни), “преки пътища” за тяхното постигане.

Левицата повече не бива да претендира, че е разкрила “загадката” на историята, и, че след като го е направила, достатъчно е само просветеният политически субект да прехвърли своята “просветеност” на масите, за да ги въвлече в историческото дело на собственото им освобождаване.

Нов проект не означава връщане към доктриналното ядро от неоспорими постулати за “експроприация на експроприаторите”, за унищожаване на частната собственост и стоково-паричните отношения. Не означава, след отстъплението през 89-та, връщане към “автентичните” послания. Дори само поради това, че капитализмът, за който бяха предназначени те, вече не съществува. Съществува нов вид капитализъм. И неговото критическо осмисляне е не задача пред един Автор, а пред множество автори.

Сега можем да разберем отношението на съвременната левица към Маркс в неговия реален контекст. Тя се оказва едновременно наследник, но и критик. Не просто като идеологическо отказване, а като критическо развитие на метод, който сам наричаше себе си “критически”. Без Маркс, заедно с Маркс, чрез Маркс...

Марксовото идейно и научно наследство не е “свещена книга”, нито ненужна хартия, а “кутия от инструменти”. Те могат да бъдат развити и ползвани без идеологическата и политическата картина, която е била нарисувана чрез тях.

Новата левица не може да не си даде сметка за границите на Разума и на Прогреса. Тя е длъжна да детронира представата за господстващата роля на икономическия прогрес, да посочи новото движещо противоречие – между локалния труд и глобалния капитал (Бек, У. 2001:22), новите актьори на политическата сцена – глобалните граждански движения и транснационалните корпорации, новия политически хоризонт – отвъд границите на индустриалния капитализъм.

Преди десетина години изглеждаше, че между лявото и дясното няма вече разлика. Те бяха поставени в кавички. Всъщност десният дневен ред беше господстващ. Изглеждаше, че съществува фундаментален консенсус около “свободния пазар”. Всички се надпреварваха да обясняват как държавата трябва да се “оттегли” от икономиката и от обществото. На мястото на утопията на максималната държава дойде утопията за едно общество почти без държава. Скрито се полагаше неразрешимостта на противоречието между държава, общество и пазар.

Неолибералният консенсус сега е разклатен и по двете линии: неограничената пазарна икономика и човешките права. Импулсите за неговото преосмисляне идват и от ляво, и от дясно.

Формирането на нов ляв проект минава през предефинирането на понятията “рационалност” и “демокрация”. Всъщност става дума за разширяването им: напускането на рамките на чисто икономическото разбиране на рационалността и на чисто политическото разбиране на демокрацията. Рационалността е едновременно икономическа, екологична и социална. Демокрацията е едновременно икономическа, социална и политическа.

Но може ли рационалността да не е чисто “икономическа”, “пазарна”, “капиталова”, щом като водещият мотив е непрестанното и безгранично калкулиране на печалбите; след като знаем, че движещият стимул на всяко модерно икономическо поведение е тъкмо пресмятането на печалбата, а нейното изземване води до отслабване и блокиране на заинтересоваността на икономическите субекти? Тук задачата е двояка: от една страна – да се запази печалбата като икономически стимул, да се запазят частната собственост, капиталите и пазарните отношения, но, от друга – да се ограничат отрицателните последици, които те предизвикват, чрез поставянето им в обсега на един нов вид контрол, който не е собствено държавен, бюрократичен, административен.

Класическата левица не можа да реши тази задача. Тя смяташе, че без радикално унищожаване на частната собственост и капитала, на стоково-паричните отношения, не може да бъде решена задачата за установяване на действително равенство, свобода и справедливост. Знаем резултата от това радикално унищожаване.

Тепърва предстои да се направи цялостен анализ - икономически и социологически – на начините, по които функционираше “класическата социалистическа система”. Това, което направи Янош Корнай, е важна стъпка - особено описанието на социалистическата икономика като “икономика на дефицита” (Корнай Я. 1996). Но тя пак ни отвежда в познатата посока на неолибералната критика. Критика, не по-малко догматична от тази на класическата левица, само че с обърнат знак: всяко разширяване на икономическата рационалност със социални и екологични аспекти е “дървено желязо”; невъзможно е съчетаването на икономическа рационалност със социална справедливост. Социалната справедливост, видяна като “морален аргумент”, а не като елемент на едно разширено разбиране на самата рационалност.

В рационално-пресмятащата логика на печалбата няма някакво скрито, спонтанно самоограничение в отношението към човека и природата. Капиталът не мисли “екологично”, нито “социално”. Същевременно, административното налагане и контролиране на някакви ограничения отслабва заинтересоваността, капиталовата мотивация.

Ето го същият проблем, с който се сблъскахме по-горе: как капиталът да стане “аскетичен”, да бъде заинтересован от своето самоограничаване? Може би това означава капитали без капитализъм, без капиталистическа икономическа организация, доколкото последната ерозира и в крайна стметка разрушава собственото си условие на възникване – “взаимосвързаността между модерен стопански етос и рационална етика на аскетичното протестантство” (Вебер, М. 2001:88)? Това би означавало също (както допуска Деян Деянов) възникването на един нов “стопански етос”, на една нова “религиозна етика”, която “социологът на религията не може да измисли”, но на която може или да се натъкне, или пък да изчисли нейното появяване на “небето на историята” (Деянов, Д. 2003).

И все пак, можем ли да кажем нещо повече в предчувствие на тази нова етика, която не е “протестантска” в собствения смисъл, ограничаваща се само до отделния индивид, а обхваща глобалните актьори на глобалния мегакапитал; “смирява” прогреса, оказал се “трансгресивен” по логиката на самия капитал?

Знае се, че между пазарната икономика и формалната представителна демокрация има взаимно предполагане и усилване. Как би се отразило разширеното разбиране на рационалността и на демокрацията върху съюза между пазарна икономика и представителна демокрация? На мястото на формалната представителна демокрация възникват нови форми и механизми на “демокрация на участието”, предполагащи обществена регулация и контрол върху полета и сили, които са изглеждали неприкосновени - пазарът и капиталите.

Но пак стои въпросът: как да стане това, без тези сили да бъдат експроприирани или подменени? Този проблем възниква, доколкото, както вече стана дума, капиталът сам по себе си не е нито “социално” ориентиран, нито “екологично” самоограничаващ се, нито “справедлив”. И за каква нова етика говорим, ако не допускаме възможността за трансформация на капиталовата мотивация чрез взаимопроникване на религиозно-етическото и икономически рационалното?

Възможно ли е, и как е възможно социализирането на капитала, или това е нерешима задача, “дървено желязо”, както биха казали неолибералите и старите леви?

Възможно ли е класическите противоположности: “общество - държава”, “пазар - държава”, “пазар – общество” да се синтезират в един триъгълник: “общество - пазар - държава”, където основата е обществото? Това би било нов тип икономическа, политическа и социална организация, при която държавата и пазарът са едновременно под контрола на гражданското общество.

Новата левица, за разлика от предишната, както посочва Ален Кайе, би трябвало да защитава основата на този триъгълник – позициите на обществото, а не на държавата. Да говори от името на обществото. Но без да подменя пазарната система, ограничавайки нейната експанзия - не от гледна точка на някакви априори “непазарни” сфери (“здравето не е стока”, “знанието не е стока” и прочее), а от гледна точка на вътрешното социално балансиране на пазарната система чрез институционализиране на съответни регулиращи механизми, установявайки една нова роля на държавата като инструмент на гражданското общество.

Капиталовите мотивации (пресмятането на печалбата) продължават да са основен стимул на икономическото развитие, но те, в новия стопански етос, не са “капиталистически”. “Световното рисково общество” (Улрих Бек) ще налага нов начин на регулиране на пазарите и световната икономика, нова политика в глобален мащаб; свързване на икономическата рационалност със социалната справедливост и екологията. Въпросът за това как ще изглежда етосът, който ще свърже и ще сдържа (“смирява”) в едно цяло тези на пръв поглед взаимоизключващи се категории, очаква своя отговор.

Ценностно-смисловият хоризонт на лявото е във формирането на този нов “религиозен етос” като продукт на “разомагьосването на Разума” пред очите на възникващото “световно рисково общество” (Деян Деянов).
* * *

Днешният свят преодолява обществените системи, които наричахме с обобщеното име “капитализъм”. Той ще бъде все по-малко капиталистически в собствения смисъл на думата. Което не означава, че в него няма да има капитали, частна собственост, пазар и печалба. Развивавайки се върху капиталистическа основа, той достига до самите граници на капитализма, като ги оспорва, преформулира и превъзмогва.

Тогава, когато изглежда, че социализмът си е отишъл, че левият проект е провален безвъзвратно, историята дава друг знак - отиде си не просто един век, отива си модерният капитализъм; сляпата вяра във всесилността на Разума и на Прогреса, в постулатите на първото Просвещение и първата Модерност.

Отиде в музея на историята и социализмът, разбран като критическа еманация и противоположен (огледален) образ на либералния капитализъм.

В “глобалната епоха” не можем да говорим нито за “капитализъм”, нито за “социализъм” в стария смисъл на думата.

Новият ляв проект е свързан с промяната на модела на глобализация върху основата на възникването на една нова етика на социалното и екологичното самоограничение (“аскеза”) на капитала.

Новото Просвещение не се ражда като движение на елита, а като масови социални движения срещу наложения модел на глобализация.
Цитирана литература:

Бек, У. Световното рисково общество. С., 2001.

Вебер, М. Западният свят и всеобщото рационализиране на живота. В: Макс Вебер. Генезис на западния рационализъм (антология). С., 2001.

Деянов, Д. Самопроблематизирането на всекидневието и съдбата на Запада. Послеслов към Коев К. Елементарни форми на всекидневния живот. С., 2003.

Корнай, Я. Социалистическата система. Политикономия на комунизма. С., 1996.

Лиотар, Ж.-Ф. Постмодерни поуки. С., 2002.

Caille, A. 30 theses pour contribuer a l`emergence d`une gauche nouvelle et universalisable. - In: Comment peut-on etre anticapitalist? Paris: La Decouvert, 1997. – (Bibliotheque du MAUSSE).

Latour, B. Ein Ding ist ein Thing. A Philosophical Platform for a Left European Party. - In: Concepts and Transformation 3:1-2, 1998. 97-111.