Модерната социалдемокрация и глобализацията софия, 2004

Захари Захариев

Времето, в което живеем, е време на преход. Това важи не само за бившите социалистически страни и техните най-близки съюзници. Това е констатация за света като цяло. От тази гледна точка БСП прояви необходимата политическа зрялост, когато оцени динамичните събития в Източна Европа в контекста на цивилизационните промени в съвременния свят. Оттук на дневен ред пред нея, а и пред цялата европейска и световна левица, все по-настойчиво застава въпросът за мащабите и дълбочината на тези цивилизационни промени. И, което е особено важно, за техния механизъм и движещи сили. Може да се възрази, че това са много сложни, комплексни въпроси, на които е трудно днес да дадем завършен отговор. Основателен би бил и аргументът, че се нуждаем от дистанцията във времето, за да можем да се доближим до онова, което наричаме историческа истина, и оттук по един нов начин да погледнем и оценим не само своята днешна проекция, но и онова, което ни очаква в утрешния ден.

Успоредно с това вече сме толкова дълбоко в прехода, той е толкова главоломно настъпил не само в живота около нас, но и вътре в самите нас, чрез сериозните промени в общественото съзнание и в мисленето на индивида, че можем да си позволим и определени изводи. Те биха могли да ни послужат не само като отправна точка при формирането на идейната и политическа стратегия на БСП, но и като ориентир за нашето пълноценно вписване в търсещата нов облик и нови организационни форми на изява европейска и световна левица.

Основният двигател на промените в съвременното общество се явява безспорно научно-техническата революция. Главен носител обаче на тези промени в нашия, глобализиращ се свят, за разлика от индустриалното общество, се явява не работническата класа. Отдавна напуснала състоянието да бъде “класа в себе си” и преминала през фазата на “класа за себе си”, тя категорично отстъпи тази своя позиция на интелигенцията. Като социална категория, в условията на информационния преврат, тя доби принципно нови мащаби и обединява принципно нови социални групи, определяни в миналото като отделни социални слоеве и вписвани като елементи на различни, антагонистични от гледна точка на своите интереси, класи. Ако днес се обърнем дори към материалното производство, т.е. там, където в контекста на разпределението и преразпределението марксистите търсеха основните критерии за социалната структура на обществото, то ще видим, че е налице принципно нов момент. Субект на общественото производство е престанал да бъде пролетариатът, класическият човек на наемния труд, а вместо него е вече налице ново състояние, гениално предугадено от Маркс, като “комбинация на обществени дейности”. От тази гледна точка можем да отдадем дължимото като ново откритие в духа на новото време и на формулираната от Тофлер теза, че основният производител на национално богатство днес се явява не толкова индивидът, не конкретната личност, ангажирана в различните форми на производството, колкото “шаблоните”, които тя носи в своето съзнание и които са продукт и функция на интелектуалната зрялост на обществото като цяло и които, отнесени към нашия ден, отразяват качествено ново ниво на настъпателния ход на историята.

Тези изменения, настъпващи под напора на научно-техническата революция в базисните структури на обществото, рефлектират по естествен начин в общественото съзнание. А оттук, чрез трансмисията на обществената мисъл и новоосъзнатите обществени потребности, те се трансформират и в сериозни промени в политическата надстройка. И действително, ако погледнем процесите, които се развиват от 70-те години насам в Западна Европа, в САЩ, а впоследствие обърнем взор и към онова, което става в бившия “социалистически свят”, неизбежно ще констатираме, че е налице обективен, набиращ ход процес на преструктуриране на политическата надстройка на съвременното общество.

Посоката му е към нарастване значението и ролята на личността в историята. Хората все по-малко желаят да бъдат пасивни наблюдатели на процесите на взимане на решения в управлението на обществото. Те все по-малко са готови да бъдат функция на чужда воля, отразяваща ограничени класови или още повече, групови егоистични цели. Oттук и един нов процес на преструктуриране на обществената воля. Индивидът, от една страна, търси своето освобождаване като личност, като “аз”. Но успоредно с това, от друга, той е напълно наясно, че колкото и да се еманципира като личност, толкова все пак продължава да се нуждае от определена групова обособеност на своите интереси, с цел тяхното по-леко прокарване в системата на управление на държавата и обществото.

Има два пътя за това. Единият е чрез политическите партии, отговарящ на класическата европейска политическа традиция. И този регулативен механизъм, стоящ в основата на класическите демокрации, продължава да функционира. И вторият, сравнително нов, но безусловно утвърждаващ се като нова форма на “обществения договор”, е пътят на колектива, на осмислените и активно отстоявани колективни интереси. Тази форма на отстояване на обществени позиции изисква и ново дефиниране на категориите колектив и колективизъм, партия и партийност. Тя е не само в унисон с времето, но може би ще бъде доминиращa и определящa за качествено новото състояние на цивилизацията. Нейна еманация са такива нови форми на структуриране на обществена воля като т.нар. “нови социални движения”. Именно тази нова форма на колективизиране на еманципираната индивидуална воля фактически започва да влиза в конфликт с традиционните партии. Нещо повече. На места дори да взима връх над тях. Достатъчно е само да погледнем примерите, свързани с партиите на “зелените”, с формите на изява на антиглобалисткото движение, пък дори и с “Форца Италия”.

Това е едно сериозно предупреждение не само към европейската левица, но и въобще към класическите партии в съвременния свят. Логично възниква въпросът как те приемат тези предизвикателства на времето и доколко могат да устоят на тях? До голяма степен това е въпрос – уловка. Защото, ако тръгнем по логиката “да устоят на тях”, това е не само най-рисковият за класическите партии и съществуващите политически системи, но и най-катастрофалният за демократичните общества път. Вярната насока трябва да се търси в постановката: в състояние ли са тези партии, и ако да, по какъв начин биха могли най-перспективно да се адаптират към обективно налагащите се процеси на промяна. От тази гледна точка коренният въпрос за тях, а в частност за левицата, е този за адаптацията. Това е, разбира се, сложен, комплексен проблем, който води до широк кръг от спорни въпроси, тема за отделна дискусия. Ето защо нека се ограничим с това как се справят на този етап с предизвикателствата на глобализацията десницата, центристките партии, носители на либералната идея, и левите партии.

Колкото и да звучи предизвикателно спрямо левицата, засега най-добре се справят с този проблем традиционните европейски десни и десно-центристки консервативни политически сили /без към тях да причисляваме псевдодесни формирования, носители по-скоро на болшевишки манталитет, каквито имаме най-вече в Източна Европа, в това число и в България/. Те се справят най-безболезнено, защото десницата като правило никога не е била “закотвена” с някаква завършена, стройна идеологическа система. Тя винаги е вървяла по руслото на общественото движение, тласкана единствено от интересите на обществените сили, които седят зад нея. И от тази гледна точка не ù е било нужно да робува на една школа, да има своя идеология, вън от няколко класически парадигми. Разбира се, в исторически план десницата също е формирала свои идеологеми, но те като правило са били насочени много повече към обществената консумация, отколкото към обслужването на нейното реално историческо движение, на конкретните й политически действия. От тази гледна точка особено удобни за нея са условията на прехода, когато общественото развитие като цяло изисква не толкова преразпределение, колкото консолидиране на капитала, консолидиране на икономическите и на материалните възможности на обществото, с цел извършване в кратки срокове на качествена промяна преди всичко в сферата на производството. Именно това предопределя и т.нар. дясна вълна в условията на цивилизационния преход. То предопределя цялостния подем на десницата в общественополитическия живот на развитите от технологична гледна точка държави.

Става дума, разбира се, за преходно състояние. Десницата много скоро, а именно в периода, в който човечеството ще започне да излиза от състоянието на прехода, ще понесе изключително остри удари от страна на самата история. Тя ще се дискредитира като неспособна да предложи алтернативи за утрешния ден. Много лоша шега ще ù изиграе именно онова, което до днес е неин плюс. Ако приемем, че навлизаме в качествено ново състояние на световната култура, на цивилизацията като цяло, то напълно нормално е да очакваме, че е неизбежен процесът на формиране на нови идеологически по същество визии, които трябва да дадат ориентирите на човечеството в този все още неясен, твърде смутен утрешен ден. Защото, както отбелязва Хегел, философията, това е фактически “облечената в мисли епоха”. Десницата вече трупа дефицит на мисли, с които може да “облече” утрешната епоха.

Означава ли това, че се слага кръст на нейното минало? Ни най-малко! Обективно оценявайки, с гордост отстоявайки своето минало, социалистическото движение съхранява необходимия здрав фундамент, на базата на който следва да развие своите търсения относно бъдещето. На практика обаче все още в европейската и световната левица има изключително остър дефицит на идеи, способни да я ориентират в съвременния свят. Но и усилията за преодоляване на този дефицит стават все по-упорити, все по-последователни. Тази тенденция съществува както в отделните социалистически и социалдемократически партии, така и в Социалистическия интернационал като цяло.

В каква насока трябва да се насочат нашите търсения? Към какви идейни принципи и нови опорни точки трябва да ни изведат те, за да може и за в бъдеще левицата да легитимира своите способности да предлага политика, която ориентира не само в проблемите на днешния, но и на утрешния ден? От тази гледна точка в центъра на социалистическия идеен дебат все по-остро застава въпросът за обективната оценка на така наречените глобални проблеми на съвременността. Именно в техния възел се съдържа конфликтът между личността и историята. Именно през тяхната призма ние можем да достигнем до така необходимата ни критика на разума – само че “не критика на чистия разум”, а критика на социалистическия разум.

Именно в този исторически контекст следва да се разглежда дискусията за преосмисляне на марксовата теза за прехода от царството на необходимостта в царството на свободата. Ние се нуждаем от това, защото чертите на утрешния ден, които се чувстват много осезателно днес в живота на най-устойчивите и най-високо развитите западни демокрации, са много близки до онова, което Маркс предугаждаше и което приписваше на бъдещото комунистическо общество. Следва да се припомни, че Маркс никога не е идеологизирал и канонизирал това бъдеще така, както беше направено това впоследствие от неговите епигони.

И накрая за прагматизма. Аз съм един от тези, които са писали и са говорили по конгреси за прагматизма като критерий за промяната, но аз схващам прагматизма като политически реализъм, който е в постоянна борба с битуващото желателно мислене в живота и действията на БСП. Докато тя не се освободи от желателното мислене и не отвори дверите за политическия реализъм, нейният коефициент на полезно действие в обществото ще бъде твърде нисък. Нещо повече, бих казал. Тя ще бъде безкрайно опасна не само за себе си, но и за България. Защото искаме или не, ние сме основната политическа сила на тази страна, обявяваме го или не, ние сме реално националната политическа сила на България. Това е истината, колкото и горда, толкова и отговорна за всеки един от нас.

Ще си позволя с това да приключа. Темата е изключително широка. Съжалявам, ако не съм успял да дам завършени отговори на предварително формулираната тема, но мисля, че всеки един теоретик, а и всеки един политик, който има необходимото чувство за политическа, а бих казал и гражданска отговорност, не би си позволил днес да излезе пред каквато и да е аудитория със завършени отговори по тези въпроси.

ЛОБИЗЪМ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

(идеологически интерпретации)
Ивка Цакова
Днес светът се намира в глобален преход, който придава нов смисъл на политическото и на политиката. Не толкова политиката “изчезва”, както се твърди, колкото и по-скоро тя се трансформира в ново качество в условията на глобалната епоха. Новите реалности изискват и нови изследователски подходи. Целият речник на политическото и общественото изведнъж остарява и се налага да бъде пренаписан. Моделът на “западната модерност”, разбиран като смесица от капитализъм, демокрация, правова държава и национален суверенитет, вече е остарял и трябва да бъде преразгледан. Това ще стане, както предполага Улрих Бек, следвайки Кандински, чрез повече знание, рефлексия, критика, повече публичност и алтернативи, чрез изоставяне на логиката “или-или” и постепенно налагане на логиката “и-и”.1

По тази логика, освен партиите като традиционните политически субекти, мащабно се появяват нови (посткласически, постмодерни) политически субекти – лобитата. Най-общо лобира този, който е в състояние да упражни натиск, т.е. притежава властови ресурси (самата власт, пари или статусни позиции).

Постмодерният дискурс спрямо властта в условията на глобализация обогатява представата за лобизма, дори го прави по-актуален от преди. Лобизмът поначало е сравнително нов феномен – възниква и се утвърждава в средата на 20-ти век най-вече в САЩ. Но днес, в началото на 21-ви век, за лобизъм и лобита се говори твърде често в публичното пространство. И не само се говори, а и активно се лобира в защита на групови или персонални интереси и ценности, поради което е нужна проблематизация на лобизма в контекста на глобализация.

Лобизмът в модерен смисъл се развива изключително в рамките на националната държава, докато лобизмът в постмодерен смисъл в условията на глобализация разширява своя обхват извън националните граници. Днес важните политически решения се вземат не само чрез механизмите на партийно-политическото представителство, а също така и по не толкова представителен начин – чрез лобизъм – в защита на по-тесни, а не толкова широки социално-групови интереси.

Според едно речниково определение2: да лобираш, означава да упражниш натиск, да представиш аргументи или някакъв вид стимули, с които да опиташ да повлияеш на тези, които вземат политически решения, с цел те да проявят благосклонност към определена позиция - твоята или на групата за натиск, към която принадлежиш. Или, лобирането се свързва със стремеж на заинтересованата група (или отделно лице) да си осигури подкрепа от страна на властите за решаване на конкретен проблем. А субектите, които вземат политически решения, са национални и над-национални институции.

Систематизирайки разнообразни определения на различни автори³, могат да се откроят няколко по-важни акценти, според които лобизмът се дефинира като:

• 
  Застъпничество за някаква цел, кауза (това е лобизъм в широк смисъл);
  
• 
  Опит за влияние върху приемането на определени управленски решения (по професия или срещу заплащане) – лобизъм в тесен смисъл;
  

• 
  Своеобразна форма на влияние, въздействие, натиск;
  
• 
  Специфична дейност, в това число политическа (професионална, посредническа и пр.);
  
• 
  Особен вид публична комуникация, ефективна PR-техника;
  
• 
  Разновидност на политически бизнес.
  

Най-общо идеологическите интерпретации на лобизма са три. Дясната интерпретация акцентира на лобизма в защита на частен, индивидуален, тесногрупов интерес и се свързва с дейността на мощните икономически лобита (големи икономически групировки (корпорации) и отделни, финансово влиятелни лица). Лявата версия най-общо засяга лобирането на широкомащабни организации (синдикати, организации на работодатели и др.) пред държавните институции и се свързва по-скоро със защита на групови ценности, интереси и права. Центристката интерпретация на лобизма засяга дейността на множество групи по интереси, в т.ч. групи за натиск, нови социални движения. Ако обобщим (малко грубо), погледната от дясно, лобистката дейност е насочена в защита на частни тесногрупови интереси, а от ляво – лобирането е в защита на по-широка обществено-значима кауза – социална, екологична, национална. Разбира се, националната кауза се защитава равностойно (доколкото е възможно) и от леви, и от десни позиции.

Това е благоприятна почва за лобизма, тъй като се губи усещането за общо благо и всичко подлежи на приватизация според доминиращия неолиберализъм. Все по-трудно се формулират и изпълняват общи, национални проекти, а дори да се формулират – трудно се реализират (примерно – европейският проект за бъдещето на България). Успешно се реализират най-вече частни проекти във вид на т.нар. големи приватизационни сделки с национално значение у нас.