СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА В ГЛОБАЛНИЯ СВЯТ

СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА В ГЛОБАЛНИЯ СВЯТ

Максим Мизов

Ако днес загрижено говорим и пишем за историческа валоризация, девалоризация и ревалоризация на социалдемокрацията, това означава поне три важни неща. Първо, че парадигмите и трафаретите на класическата социалдемокрация са принципно и мащабно амортизирани и преоценени в новите реалии. Второ, че сега доминиращата визия на глобализацията не е иманентно присъща на лявата идея, а е отчуждена и противопоставена на нея. Трето, че самата лява рационалност и прагматика все още нямат своя пълнокръвен, качествено-съдържателен облик и дължима битност в историческия хронотоп.

Беглото споменаване на тези три неща следва да ни предпази от някои увлечения, което не винаги се прави в нашето метежно време. От една страна, то трябва да ни възпре от необосновано отрицание и нихилизъм към огромния принос, роля и значение на класическата социалдемокрация в съкровищницата на човешката история. От друга, то следва да ни охлади при еуфоричното представяне и третиране на настоящата глобализация като безалтернативна и повсеместна. Защото днешната глобализация основателно повдига премълчавания досега въпрос: действително ли тя е реално глобална, наистина ли тя облагодетелства действително, а не частично цялото човечеството?

Не случайно в една от разпалените дискусии по глобализационната тематика Роланд Робъртсън въведе термина и казуса за глокализацията (от кентавричното съчетание на глобализация и локализация) като специфични детайлизации на глобалните феномени, парафеномени и епифеномени в пространството и времето на третираната тенденция и процес.

Освен това, ако модерно скроената социалдемокрация прави биография, надхвърлила цял век, то постмодерно ангажираната и аранжираната социалдемокрация има зад гърба си едва няколко десетилетия исторически живот. Това неминуемо прави последната незряла и неразкрила цялостния си характер, облик, темперамент и потенциал за многостранно историческо присъствие и реализация. Затова и драматизмът на модерната социалдемокрация в глобализиращия се свят донякъде е и “възрастово обременен”, и обусловен като социоисторически и социокултурен феномен на човешката материална и духовна култура в едни коренно изменени реалии. Освен това, до края на 80-те години на ХХ век социалдемокрацията има свой перманентен коректив и катализитор в лицето на бившия соцлагер и комунистическия експеримент. Това принуждава социалдемократическите търсения и изяви да се съизмерват и конкурират в демократични и хуманистични параметри не само със ставащото вдясно, но и с идещото отляво. С неочаквано скоротечния разпад на Източния блок и т.нар. реален социализъм в края на Студената война, социалдемокрацията губи този свой коректив и стимулант. Остава й само конкуренция и зависимост от дясно, от страна на развилнелия се неолиберализъм и неоконсерватизъм. Това обяснява донякъде защо толкова скоропостижно се размиват в хоризонта на политико-идеологическата риторика проблемът и терминът за “демократичния социализъм” (десетилетия наред успешно и контраверсно адресирани срещу “реалния социализъм”), както и защо лявостта и социалността на мутиращата социалдемокрация приемат други изображения и въплъщения. То пояснява и ускорения ход към центъра и одесняването на смисловите и прагматичните ориентири на лявото. Дори неидеологизираният коректив на демократичност и хуманност, идещ от страна на анти- и алтерглобалистките формации и движения, които нямат нищо общо с вандалския антиглобализъм, не се възприема като ползотворен и равностоен фактор от модернизиращите се социалдемократи, комуникиращи приоритетно в някаква властваща неолиберална дискурсивност.

Духът и нравът на Модерността и индустриалното общество са отразени и възпроизведени почти до огледалност в духовността и битността на класическата социалдемокрация. Етосът на новата социалдемокрация също е валидизиран и разпознаваем единствено при отчитане на нейната зависимост и заразеност от вирусите на Постмодерността и постиндустриалното общество. Затуй като рожби, емблеми и стигмати на Модерността и Постмодерността, класическата и модерната социалдемокрации могат да се съпоставят, съизмерват и различават помежду си по принцип, защото и въпреки че са творения на различни епохи.

Естествено, тук не става дума за тотални и монолитни цялости и идентичности на класическата и модерната социалдемокрации. Както днес съществуват различни по своя облик, нрав и битност левици, тъй и социалдемокрацията не е единна и еднообразна в своите налични въплъщения, форми и конфигурации. Всъщност в историческия преход на човечеството днес (парадоксално или закономерно) присъства своеобразна едновременна разновременност на интенционалността на различните типове социалдемокрация: класически, смесени и модерни. Всеки от тези типове е клониран и се проявява в най-различни вариации и самоличности. Изобщо не подчертавам резонния проблем за спецификацията на модификациите на социалдемократическите профили и констелации, изводима от цивилизационните, културните, националните, етническите и други детерминанти на конкретните им инкарнации.

Следователно деноминацията на социалдемокрацията от класическа и трансферът ù в качеството на модерна не са само дължимо именуване съобразно променената й идентичност. Те отразяват изменящия се исторически фиксинг на нейното политическо, социално, икономическо и културно реноме, идейния престиж, публичната приемственост, обществено-гражданската репутация и моралния ù авторитет днес. Защото навсякъде новата, модерната социалдемокрация, която е продукт и изображение на постмодерните конвенции, търпи сурови премеждия, среща непознати доскоро исторически критики, предизвикателства и усложнения.

Зачената по-скоро от ляво, отколкото от дясно, твърде скоро постмодерността изоставя и забравя своите изначални аспирации и оброци. Необичайно скоростно тя се предава и предлага в служба и под флага на неолибералната идея и практика. Онова, което е болезнено забележимо е настоящата неспособност на модерната социалдемокрация да декларира и легитимира по убедителен маниер алтернативен вариант, автентично алтерего на глобалния дух и битност, различимо от и конкурентоспособно спрямо егото на неолиберализма. Патосът и статусът на неолибералната версия на глобализацията почти изцяло пронизват и ангажират идейния и прагматичния етос и реквизит на модерната социалдемокрация от края на ХХ и началото на ХХІ век. Това неотвратимо хвърля сянка върху силуета и интенцията на лявата идея и практика (в техните общностни и персонални измерения), което обуславя престижа им, своеобразията на габаритите и тревогите около перспективността им.

Модерността ражда и отглежда, възмъжава и насърчава в техния исторически път и изяви разнолики и разнородни леви идентичности и проекти за развой на Историята, за преобразуване на Времето, Пространството, Социума и Човека. Постмодерността ни предлага комай едновариантно и безалтернативно движение към битието и съзнанието на обществото и индивида по каноните на неолибералния логос и инструментариум. Сякаш вариативността и диверсификацията остават възможни и допустими единствено в пределите и под диктата на неолибералния хиперкапитализъм и фаворизирания от него неодогматизъм. Последните се представят като финални и най-висши, исторически неотстраними стадии в историческата орисия на човечеството - дори в необозримата бъдност. Те могат само фасадно, виртуално и формално-функционално да се изменят и усъвършенстват, но не са способни на радикални и есенциални преобразувания, отричащи или унищожаващи природата им. Краят на историята е апотеоз на този тип неодогматизъм и прославения чрез него хиперкапитализъм.

Ако Модерността разглежда живота като радикален (революционен или еволюционен) градеж на Историята и създание на новия Човек, то Постмодерността го разбира предимно като начин на употреба на наличните обстоятелства и тяхната промяна в услуга на мутиралите консумативни очаквания и претенции на неговия субект. Оттук и двата типа социалдемокрация, присъщи на всяка епоха, придобиват съответен етос и прагматичен маниер. Класическата социалдемокрация пламенно вярва в грандиозните преобразувания на социума, които резултират върху персоналната биографичност на индивида. Модерната социалдемокрация се посвещава на персоналното битие и съзнание, на перфекционисткото себеустройство, самоутвърждаване, самоусъвършенстване и себеотличимост, резултиращи в една по-различна обществена среда и социална атмосфера, обитавани от нов тип индивиди и личности. Срещу акцентуирането на общественото и общностното начала от класическата социалдемокрация се възправя постмодерната социалдемокрация, залагаща “ва банк” на персоналистките дименсии. В този контекст става по-разбираемо и различието между двете, което се отнася до тоталното легитимиране и преференциране при класическата социалдемокрация на проблемите за типа социализация на човека (като тъждественост и дължими прилики на профила и битието на човека) чрез промяна на обществените условия и структури. Обратно, при модерната социалдемокрация вниманието се фиксира приоритетно върху индивидуализацията на човека чрез битността му в отворения свят на плурализираните и динамично изменчивите реалности и зависимости на глобалната историчност.

Прогресиращата и благодатната биографичност на класическата социалдемокрация органично се свързва със знойното време на националната и социалната държави. По протежение на това историческо пространство и време класическата демокрация осъществява едни от най-впечатляващите си триумфални походи, сдобива се с впечатляващи лаври и трофеи в съперничествата за ефективност и социализация на управленските техники и практики. И, обратно, новата социалдемокрация съпровожда и съучаства в специфичните процеси и тенденции на демонтаж, деструктуриране, атрофия и дискредитация на националната и социалната държави от модерен тип, без да предложи на тяхно място свои алтернативни и заместващи, компенсиращи или надминаващи ги по ефект прототипи.

Нещо повече, ако модерната (национална и социална) държава държи на реално осъществяване на т.нар. правова държава, то постмодерността се уповава и злоупотребява повече с формалистичните и формализиращите инструментариуми, с “игри” и визуализации на реална политика, със симулакри на стабилна държавност, поради което последната става и доста по-уязвима и зависима, поставена в ситуация на перманентно преадаптиране.

Класическата социалдемокрация поема бремето на исторически ангажименти и отговорности пред своето (национално лимитирано) гражданство. Това поставя в особен, периферен и субдоминантен ракурс, проблемите и колизиите около различните превъплъщения на миграцията (вътрешна, емиграция, имиграция и прочее). В противовес на нея, модерната социалдемокрация битува в условията на върлуване на процеси и тенденции, които предизвикват редукция, атрофия и агония на национално-държавното и социално-държавното, както и настойчиви зависимости, и нескончаеми актуализации на транснационалното, трансдържавното и трансграничното. Тя става заложник на ново Велико преселение на народите в изгряващате условия на Ново Средновековие; на неудържими и подкарвани от бича на глобализационната логика и отворения пазар неономадизъм и неочергаризъм, срещу които националната и социалната държави стават все по-безпомощни. Отвореният свят и свободният пазар импулсират нови мутации и инкарнации на скитничеството на човека (като род, вид и индивид). Тази вихрушка, този протуберанс на човешка мобилност естествено и безпрепятствено водят до избликването на нови въпроси, конфликти, противоречия и трудности пред партийно-политическата и управленската рационалност и прагматична реализация. Прокламираните демократични ценности и норми се оказват все повече незащитени и незащитими с обичайните, типичните за модерната (национална и социална) държава инструментариуми. Защото дифузията и дисперсията на другостта (във всичките и лица и бития) торпилира старите трафарети и управленските рутинерства.

Новите лица и бития на емиграцията, имиграцията и миграцията засипват с претенции и очаквания държавната администрация, размахват заканително пръст и искат съответно “флиртуване” от политическите партии с тяхната злободневност и всекидневност.

Преходът от Модерност към Постмодерност, от индустриално към постиндустриално общество, се отличава и с рокада на акцентуацията от производството към потреблението като конституивни белези и стожери на всяка от двете епохи. Модерността и нейният исторически оповестен, но незавършен проект (импрегниран от патоса на Просвещението) залагат на определени сюжети и типажи на потребително Производство. Потреблението е поставено в служба на Производството по канона на Идеята и Идеала. За разлика от това, постмодерната визия (пулверизирана с друга рационалност и прагматика) се посвещава на производително Потребление на всякакви идеи и илюзии, факти и артефакти, ценности и антиценности, реални и виртуални продукти и услуги, налични или квазисъществуващи обстоятелства, истинни и псевдоистинни изображения и смислови констелации и т.н. При нея производството сервилно и чевръсто обслужва потреблението, стремейки се непрекъснато да го съблазнява и удовлетворява. Сега то върви по петите на консумативните нагласи, а в най-добрия случай изпреварващо предугажда и подготвя прелъстителските си средства за очароване и спечелване кредитите на доверие на тези нагласи.

Социално-либералният етос на модерната социалдемокрация – тази кентаврична еманация и небивала осмоза на социално и либерално - е шокиращ за (привикналата към определен тип възприятия за социалното) класическата социалдемокрация. Не че последната е пълен въздържател спрямо либералното, но днешната доза в коктейла на социално и либерално е главозамайваща за нея. Драмата не е в това, че модерната социалдемокрация не е в час, че не вдишва въздуха на съвременността ни. Обратно, драмата е в това, че тя (днешната модерна социалдемокрация) сякаш се е вцепенила и вкопчила изцяло и тъкмо в този час, че се е нагълтала до световъртеж с неговия упоителен неолиберален етер. Затова тя смята, че еластичната разтегливост на конюнктурата продължава неизвестно докога и докъде. Тя не вярва, че в следващите часове на Историята ще се промени синоптичната картина, че атмосферното налягане на обстоятелствата и реалиите в бъдещето ще е съвсем различно от настоящето. И “третият път”, и “новият център”, и другите модификации на модерната социалдемокрация сякаш са прекалено много застопорени в сегашния час, обсебени и напълно ангажирани само с конюнктурата на днешната версия на глобализацията. Оттук и дискретната идеологизация – маршируваща под флаговете на деидеологизацията. Оттук и конформисткият прагматизъм – стъпващ под звуците на разтегленото до вечността настояще. Оттук и треската по ефективност, рентабилност, калкулация на шансовете, без да се съобрази този трепет с горчивата истина, че Историята не се задоволява, а още по-малко подчинява на каквито и да са калкулации. Сякаш Модерността с нейните социални инженерства и разнородни управленски техники и практики също не правеше своите бакалски сметки с Историята – излезли днес криви, губещи и изцяло отречени.

Драматизмът при опознаването и преживяването на новата социалдемокрация проличава и другаде. В Модерността и Индустриализма лявото и дясното имат като цяло релефно очертани идентичностни “полови белези”. В сега ускорено настъпващата Постмодерност и Постиндустриалност сякаш няма осезаема отличимост между тях. Банално всекидневно е оплакването, прииждащо от различни посоки, че вече все повече изчезва разликата между ляво и дясно, че идеологиите и политиките се размиват и преливат една в друга, че прежните класически отграничители избледняват безвъзвратно. В новите смутни и мътни реалности като че несмущавано се толерират странен идеен хермафродизъм, озадачаващ аксиален травестизъм, олекотена и спешна трансгресия и трансформация или принудителна трансплантация на едната в другата идейна идентичност и битност.

Модерността се гради и легитимира върху кръвожадната опозиция (оповестена в началото на ХХ век от Кандински) на “или – или”. Съществуват някакви алтернативно-фундаменталистки и есенциалистко-елиминатуарни конкуриращи се идентичности, всяка ревниво пазеща своята територия и напираща да продължи до безкрай историческата си траектория за сметка на останалите. Обратно, Постмодерността прокламира и декретира актуалността и толерантността към “и”-то, към съвместното съжителство, конкубината на полярни самоличности, промискуитета на преди непоносими сякаш битности. Подобен трансфер е възможен само при дълбочинни и мащабни сътресения и колизии в идентичността на социалния субект, при загуба на прежните стожери и механизми за легитимация на идентичността. Разпадът на структурите, девалвацията на трафаретите, ценностите и инструментариума, които са валидни и ефективни при Модерността относно конструирането и валоризирането на идентичността (идейна и поведенска), неотвратимо и закономерно водят до бум на интереса към идентичностната тематика във всичките й измерения и форми.Това навярно ни подсказва и причината за днешните разпалени дебати за реалната или дължимата идентичност на лявото в новите условия, в т.ч. и за автентичността на самоличността му.

Модерността е обсебена от своите утопични конструктивизми спрямо “поправянето” и “изправянето” на Историята, даже за финализиране на предисторията и декретиране на истинската история. Постмодерността е, обратно, обладана досега само от натрапчиво-брутални деконструктивизми, които се забавляват предимно с консумация и прахосване на исторически натрупаното дотук, а съграденото от и в нея не обслужва цялото човечество.

Днес е безпощадно ясно, че модерната социалдемокрация не можа да роди и оповести свой ляв, автентичен и алтернативен исторически проект за друга версия на глобализацията на света и човечеството, който да е позитивно-контраверсен на неолибералната й визия. Вместо незавършения исторически проект на класическата социалдемокрация модерната такава публично се раздели с нуждата от съзиданието и легитимацията на радикално отличима историческа драматургия и сценография на дължимата глобализация през ХХІ век. Тя не съумя да изработи постмодерния Голям Наратив на лявото в глобалното бъдеще, което да вдъхнови и активизира съответно Дело. Вместо тях се пръкват и разпространяват дребните разкази за ситуативни адхократични сценарии, за глобално-обозрими късо- и средносрочни преобразувания, за възможни и допустими констелации на политико-управленски волунтаризъм и властова рутина. При това напълно подвластни и декларативно обвързани с клетвата по продължение на неолибералната парадигма и прононсирания от нея неодогматизъм, забраняващ всякакви алтернативни модуси и опити.

Макроувлеченията и мегаломаниите на Модерността по тоталното историческо инженерство сега се подменят бързо и без всякаква съпротива с микроилюзиите, обречени на преференциалния диктат на всекидневността, индивидуализма, прагматичното печалбарство, хедонистично ухилената ирационалност, комерсиализирано-утилитарното рационализиране на човешкия избор.

Някога класическата социалдемокрация (в далеч по-омекотени варианти от тези на комунистите) проявяваше нескрити симпатии и ангажименти към, метафорично казано, своеобразна национализация на историята с дългосрочна гаранция (отиваща към вечността). Сега новата социалдемокрация координира настроенията и действията си със скрупулите на постмодернисткия катехизис. Той естествено й вменява склонност и респект към употребата на всякакъв вид приватизации, в т.ч. и приватизираните форми на историческа събитийност и процесивност в актуален и близък ракурс.

В биографията си класическата социалдемокрация искрено вярва в интернационалното преображение на света. Днес модерната й посестрима сякаш иска само да консумира от неолиберално-модифициращите се глобални реалии и констелации. При това без да защитава и налага категорично свои автентични и автономни визии и модели за устройство и преустройство на света, изводими от имплицитен и оразличен неин прочит и проект за глобалната бъдност.

В Модерността класическата социалдемокрация принципно и самоотвержено се бори за формулиране и претворяване на своите концепции и управленски техники за контрол и регулация на стратегическите, структуроопределящите отрасли на националните икономики. Днес ситуацията е драстично сменена, понеже новата социалдемокрация няма кой знае колко по-различни от ултралибералните сценарии, техники, планове и инструментариуми за тези цели. Тя дори в немалко случаи сякаш само ги ксерокопира.

Днес модерната социалдемокрация няма собствени проекти и за ляв тип на развитие и употреба на високите технологии, на последните поколения от НТР, компютъризацията и мултимедиите.

Разбира се, тук изобщо не става дума за изработването на аналогични и транслирани в новите условия модуси като тези на комунистическите експерименти на тотален и идеологизиран монопол и контрол над науката и техниката. Иде реч за неспособността на днешната социалдемокрация да предложи и валидизира (в унисон с новите предизвикателства и потенции на историята) собствени проекти и инструментариуми в този аспект, които да препотвърждават и обогатяват демократичните устои и насоки за развитие и хуманизация на глобализиращото се човечество.

Модерността създава и легитимира особени условия и механизми за придобиване, разпореждане и контрол върху собствеността. В това класическата социалдемокрация има изключителни постижения и заслуги, обусловили закономерно високия й престиж в миналото. Тя създава ефективно за времето си разнообразие и взаимодействие между държавни, асоциативни, акционерни, кооперативни, корпоративни и частни конфигурации за придобиване, употреба и контрол над собствеността. Чрез и в тях тя имплицитно въплъщава и защитава изконните си ценности и идеи.

За разлика от това прежно битие и отношение към собствеността, модерната социалдемокрация не представя алтернативен, автентичен и ефективен за новите условия и предизвикателства на глобализацията вариант на разпоредба и контрол върху собствеността, противопоставен на неодогматичния дискурс и неолибералния маниер. Тя дори изоставя и забравя немалка част от историческите си ангажименти към онези форми и традиции на употреба на собствеността, които са гарантирали историческата и публичната репутация на нейната предходница в сферата на управлението и общественото мнение на гражданството.

Особено ярко това проличава в безпрекословното следване на започналата в началото на 90-те години на ХХ век дива приватизационна вълна. Последната се разгърна като спекулативно дирижирана и контролирана глобална пандемия, която съсипа икономиките на редица държави и хвърли в отчаяние и непреодолима мизерия много общества, нации и народи. Социалдемократическите партии на власт и опозиция изобщо не се противопоставят по дължим и ефективен начин на ултралибералния сценарий за въвеждане на Новия световен ред чрез тотално и брутално преформатиране на богатствата на човечеството. Те дори съзнателно и последователно съдействат за тези трансформации и трагични промени. Показателно е например, че в страните от Централна и Източна Европа, поели по пътя на демократични преустройства, навсякъде т.нар. масова приватизация бе изцяло дискредитирана или тотално опорочена. Но и в развития Запад резултатите са аналогични: навсякъде разслоението между бедното мнозинство и богатото малцинство достига невиждани скорости и висоти, криминализацията и корупцията, олигархичността и клептокрацията, злоупотребата с властта и политическия клиентелизъм се превръщат в горчиво всекидневие, а борбата срещу тях изглежда по-скоро симулативна.

Вярна на логоса на Просвещението, Модерността търси някаква дължима взаимозависимост (стигаща в хоризонта на бъдещето до хармония) между политика, икономика, социално дело и културна дейност. В такъв тип рационалност е естествено Човекът (като род и индивид) да се третира като Повелител на историческата събитийност и Покорител на тайнствата на природата и обществото.

Съвсем различен е прононсираният типаж във фабулата на Постмодерността, където се толерира индетерминизмът, властовите игри, печалбарската треска, дирижираният хаос, където липсва акордираният и симфонично звучащ баланс между политика, икономика, социално дело и културна дейност. Тук какофонията между последните е отглас на соловата партия, на обертоновете на пазарно-икономическото начало. Затова и човекът (като род и индивид) тук не е представен толкова като Творец, колкото като Консуматор, Жертва на събития и процеси, инкасатор на блага и услуги, заложник на реални и виртуални ценности и норми, надминаващи персоналния му хоризонт и превръщащи го в пленник на надличностни (зрими или невидими, преднамерени или спонтанни) феномени и зависимости. Приматът на пазарното начало редуцира по всевъзможен и безскрупулен начин останалите стожери и начала на общественото и персоналното битие на постмодерния човек, превръща го в част от една социална машинария за производство, размяна и потребление на разнообразни видове отчуждение и т.н. То прави човека далеч по-отдалечен от останалите хора и общности, макар да му създава илюзиите за непосредствена връзка с тях. Така човекът се превръща неосъзнато или съзнателно в резултантна модификация, суровинен материал, инструмент за експериментите и сценографията на декретирания и деклариран уж като свободен и отворен пазар или в клонинг на спекулативно-манипулативни модуси. Оттук идва драматичната разлика между традиционната и модерната социалдемокрация в контекста на стойностите, които те придават на балансирането и дори хармонизирането между политиката, икономиката, социалното и културното дело. Първата е известна със своя пиетет и ангажираност, насърчавани от логиките на нейното историческо и социално инженерство, което й повелява съгласуване и контрол над проявите на тези начала. Обратно, модерната й посестрима не се терзае много, а приема като неизбежна самоочевидност дисбаланса и дерегулацията между тях. Дори тематиката на дерегулацията тя представя по едностранчив и манипулативен маниер, третиращ и акцентиращ единствено на свободата и инициативността на индивида и локалните структури. Извън обсега и врявата на диспута се изоставят и преднамерено премълчават сенчестите, мрачно-античовешките и асоциалните параметри на дерегулацията. Последните са свързани с легитимацията по перфиден маниер на безотговорността на управляващите субекти, с отклонението им от исторически и социални ангажименти, отговорности и задължения, със и заради които са стигнали до властовия Олимп. Затова все повече и в държавите от развития Запад сред социалдемократически среди нараства негодуванието от спекулативната употреба/злоупотреба с такъв тип на дерегулация. Рейтингът на управляващите социалдемократически партии и елити, както и изборните санкции на електората към тях го потвърждават все по-категорично и спонтанно.

Разликите между двата типа социалдемокрация протичат и в друга орбита. Класическата версия, вярна на просвещенския универсализъм и тоталност, неотстъпно се ангажира с експорт и експанзия, с експлозивност на своя ментален и прагматичен арсенал в различни исторически, географски, цивилизационни, социални и други пространства. Модерната й наследница в глобализиращия се свят акцентира върху импорта и имплозията на рационални и прагматични техники. Болезнено видима е тенденцията за тотална “американизация” на етоса и маниерността на истаблишмента в различни държави и общества. Ако първият тип е верен на кредото на националните приоритети, модерните социалдемократи са заложници на космополитни зависимости, диктувани от Властелините на днешната обстановка, било те ТНК или техните институции, и т.н.

Някога социалдемокрацията се опитваше ревниво да пази демократичните устои и препотвърждава демократичните процедури във властта в собствено държавните и в международните си изяви и позиции. Днешните социалдемократи не са така сантиментални, а съпричастват в блокажа и нарушаването на демократични принципи, норми, ценности, инструментариуми и трафарети от страна на новите силни в историческата конюнктура и съучастват в това. Те не правят нужното срещу, а понякога дори подкрепят недемократично провъзгласилите се властелини на Новия световен ред, космополитната олигархия, безцеремонно и волунтаристки действащите олигополи, разиграващи и заплащащи своите капризи с цената на съдбата на цели държави, общества, култури и нации.

Модерността се стреми към и наистина постига много в политизацията и идеологизацията на човешките общности и индивиди. Чрез гражданското общество, противостоящо на държавата, класическата социалдемокрация постига неимоверни успехи в морализацията и политизацията на гражданската ориентация и активност на широки човешки маси. В условията на т.нар. администрираща държава, появяваща се заедно с изгрева на постмодерните процеси, модерната социалдемокрация реализира видимо или дискретно деполитизиране и деморализиране, деидеологизиране и редуциране на гражданската отзивчивост, съучастие и ефективност в публичните ангажименти на хората. Тя няма собствена визия за глобално гражданско общество, базирано върху хуманни ценности и прогресивни социални техники. Тя не проявява интерес и към онези съществуващи опити на независими групи от интелектуалци в различни точки на планетата, които се стараят да адаптират и оползотворят например грамшианските проекции за конструиране и ефективно присъствие на гражданско общество, алтернативно противопоставено на антихуманните реалии. Обратно, тя се засища с неолибералните вариации за планетарно гражданско общество, в което формално оповестеният плурализъм е смокинов лист, прикриващ озъбения и монополистичен монизъм. Ако някога класическата социалдемокрация е зримо обсебена от симпатиите си към известно морализиране и етизиране на своите исторически мисии, проекти и изяви, то днес, в условията на постмодерността, вместо морала и етиката далеч повече се котират естетизацията на преживяването, рентабилността от стореното и утилитарността на постигнатото, хедонизмът на екзистенцията.

Въпреки неимоверно разрастналите се манипулативни техники и възможности, никога политическите институции не са имали толкова ниско реноме. Навсякъде електоралната активност се свива като шагренова кожа, абсентизмът и абстенционизмът на гражданския етос скачат, а идейният патос заглъхва или бива цинично осмиван и блокиран, доколкото идеологическата съучастност се приема за атавизъм, а политическата идентичност се негативизира тотално.Очертава се драстична нужда от нова реморализация на политическото начало. Това неизбежно се отразява върху социалния профил и историческия тонус на днешните мутиращи социалдемократи. Тази социално-историческа и политическа панорама разкрива и подчертава, че в новите условия те (такива социалдемократи) все още нямат нужната готовност, желание и способност за дължим тип реморализация и реполитизация, които да са адекватни на истинно лява и адекватна на глобалността същност.

Ако Модерността разчита изключително много на Словото (като глас и текст), то Постмодерността е очарована от Образа (като хипертекст и иконичност). Първата успешно ползва словото като стратегическо оръжие за историческите си замисли и планове. Втората си играе с образа по предзададен не от нея технологичен маниер. Затуй не е чудно, че класическата социалдемокрация ражда плеяди от неподражаеми оратори и пламенни площадни трибуни, способни да покорят и възпламенят огромни човешки маси. Нещо, с което днешните социалдемократи не могат изобщо да се похвалят. На всичко отгоре експлоатацията на образа днес върви сякаш едностранчиво и дисциплинирано по технологията на неолибералната (спекулативна, манипулативна и мистифицираща доста от истините) логика и инструменталност. Липсва автентичен и автономен ляв вариант за иконографията на реалността. Всъщност, на практика няма алтернативни леви технологии за производство, размяна и консумация на иконични стоки и услуги. Има ли днес ляв проект за Интернет, ляво конструирано и конфигурирано информационно пространство, лява и доминираща вълна от интелектуално пресътворение и обяснение на случващото се, която да е равностойна или надскачаща неолибералната дискурсивност? Отрицателните отговори тук се гарнират с позитивите на традиционната социалдемократическа менталност и прагматика, които провокират високо стойностни и трайни пробиви и резонанси на разнолики и разнородни леви творци (учени, културтрегери, интелектуалци и прочее), които са кръвно и идейно свързани и обречени на лявата идея и дело. Обратното, днес няма такава релефна и равностойна, да не говорим за превалираща и доминираща лява вълна в интелектуланите кръгове. Дори където са забележими леви или левеещи творци, в тях сякаш се възпроизвеждат отчетливо или завоалирано неолиберални дискурси и техники на проблематизация и интерпретация. Дори като че има и вътрешна автоцензура, възпираща и пречеща за откритието и откровението в някакво друго ментално, душевно и аксиално измерение в творчеството им и т.н.

Като отражение и продукт на своето време класическата социалдемокрация притежава релефно очертани граници и форми на политическа и идеологическа езиковост. Днес можем с умиление или насмешка да разглеждаме и преосмисляме дизайна на тези емблеми и стигмати на индустриалната ера в политическата и идейната сфера. Но е факт, че тази социалдемокрация пренася през бродовете на времето своите принципи, ценности и въжделения чрез словото, с гласа и текста. Днешната социалдемокрация, при далеч по-модернизирана и богата на възможности инфосреда, е комплицирана, комплексирана и стагнирана в своите езикови и идеологически интенции и инвенции. В условията на нов тип инфокрация тя не може да се справи успешно, а понякога и има свой пръст в инфократурата, която неадекватно представя и обяснява случващото се в наши дни.

Промискуитетът на неолибералната вербалност е неудържим и сякаш ненаказуем, свойски държащ се и всячески толериран и фаворизиран, даже и в леви среди. Конкунбинатът на нейната семантика е оставил семето си в утробата на повечето от битуващите днес политически и идеологически говори и наречия. Травестизмът на политическите речници като че вече не смущава никого, станал е порядъчно и банално привичен, както някога бе шокиращ и органично непоносим.

В настъпващата ера на информационното постмодерно общество, където Езикът и Езиците са невероятно преференциални и фаворизирани феномени, лявата идея и дело са тъжно губещи в откритието и разпространението на публично приемлива, атрактивна, ефективна и стойностна семантика, лексика и идеологическа реч. Това изумително проличава по снагата на модерно-социалдемократическата езиковост. Фаталната загубеност на прежната лингвистична свежест и интимна непосредственост, самородност и атрактивност личи отвсякъде и отдалеч. Непохватността и вдървеността, изкуствеността и притворството на заимстване на семантика и лексика от други езикови и смислови извори или замътени източници са безпрецедентно и лесно уловими. Изкушението по неолибералния опасен чар, попадането почти до несвяст в обятията на прелъстителската му семантика, дисциплинираното и почтително държане на социалдемократическия говор пред безапелационно, ултимативно властния тон на неолибералния дискурс, нетърпящ никакви възражения и отклонения, са цената и жертвата, с които се заплаща прежната опърничавост и оригиналност, погубената виртуозност и изумяваща конкретност на езиковите реквизити, речници, граматики и техники на класическата социалдемокрация. Вероятно за това спомага и самата дифузна, флуидна “материя” на постмодерната менталност и прагматика.

Ако приемем разграничението, което Пиер Бурдийо прави между доксай, ортодоксия и хетеродоксия, можем (с някои уговорки) да кажем, че ако Модерността изисква от своите идеологически и вербални конструкции да бъдат ортодоксални, т.е. осъждащи и воюващи с другостта, то Постмодерността формално повелява те да са хетеродоксални, т.е. да легализират представата за неизбежността на разнообразни и разнородни идейни и езикови интерпретации, макар и да не ги легитимират равноправно. Освен това символно-фигуралните капацитети и реквизити на новата социалдемокрация са много по-анемични в своя мобилизационен и активизиращ потенциал. Това всъщност хвърля обилна светлина както върху милитаристичния потенциал и репертоар на класическата и модерната социалдемократическа менталност, вербалност и прагматика към другостта, чуждостта и различието, така и към тяхната пацифистка или толерантна сензитивност към отличаващото се и противостоящото им в даден случай.

Има нещо, което представя модерната социалдемокрация в далеч по-изгодна светлина от тази, която обгръща историческата роля на класическата й предходница. Става дума за неоспоримото предимство по посока защитата на правата и свободите на жените, на тяхното законово-правно гарантиране като равноправни и равнопоставени участници в демократичния и управленския дискурси.

Жената отдавна е във фокуса на историческите експерименти и утопичните визуализации на бъдещето. Още Сен Симон прокламира, че успехът на модерността зависи от две фигури – на Инженера и на Жената. Модерността показа какво могат инженерът и социалното инженерство, но не довърши докрай своя проект за еманципацията и разкрепостяването на жената. Същевременно тя бе някак си фрапиращо или дискретно ориентирана към особена маскулинизация на историческия прочит и инкарнация на делото. В победоносния марш, превземащ Природата и освобождаващ Обществото, референциите на мъжествеността изобилно присъстват в модернистичния дискурс. Самият логос на Модерността бе изумително маскулинизиран: категоричност на посланията, самоотверженост на постигането им, тотализация и дирижизъм над битието, дисциплинираност на съзнанието, контрол над емоциите и т.н. Мачисткият дух на модернистично скроения субект превъзмогва капитулантската колаборация с условностите на времето и средата и повелява прекършване гръбнака на обстоятелствата и съзиждане изцяло на нещо ново, което е олицетворение на победилата Идея.

Днешната социалдемокрация не търси подобни пробиви и градежи от нулата, унижение и унищожение на предисторията и строеж на истинската история. Тя се задоволява с вписване, феминистично по духа си преподреждане, функционализиране, вливане на повече душевна и вещна топлота и уютност, хармонизиране и ансамблова визуализация на действителността. Флуидно-женствената, емотивно-ирационалната донякъде натура на постмодерността прониква и пронизва и социалдемократическия етос. Като се има предвид, че в близките десетилетия Европа ще е обител на преобладаващо женско и застаряващо население, сегашните постижения по линия на превантивно интервениране, на преодоляване на “стъкления таван” на участието във властта са наистина обнадеждаващи, реалистични и съдбовно нужни. Те безспорно променят и ще променят комуникативната атмосфера в бъдещите реалности на обединяващия се Стар континент.

В заключение ще споделя, че патосът на подобен анализ не бива да се приема като омаловажаване и огрубяване на ролята и значението на модерната социалдемокрация, нито като разкрасяване и преувеличение на тези на класическата такава. Модерната социалдемокрация няма само едно лице - с постоянно и монотонно изражение. Тя притежава много ипостаси, възнаградени с изобилие от разнообразни гримаси и тикове, с които посреща съблазнителните намигвания, закачки и безцеремонни попълзновения на сегашната версия на глобализацията. Впрочем глобализацията е “луда” по различията и това обяснява защо модерната социалдемокрация (философски казано) е едновременно съща и друга. Тоест различните течения, форми, модуси на нейната менталност и прагматика имат както общи парадигми и референции, тъй и драстични различия и дори противопоставяне в други проблемни, контекстуални, инструментални или интерпретативни измерения.

Това кипящо и звучащо многообразие на модерната социалдемокрация хвърля светлина не само върху онези нейни десни констелации, които меркантилно и сервилно се адаптират и примиряват с диктаторските нрави на неолибералния неодогматизъм. То ни сигнализира и за онзи бурен кипеж на идеи, търсения, есперименти и съпротиви в левите конфигурации, течения, сегменти и потоци, които не само че не капитулират и колаборират с безпардонния неолиберализъм, но в днешната напрегната и мъчителна ситуация за лявата идея и дело търсят негова алтернатива, опитват се да конструират свой автентичен и примамлив исторически и социален проект за една хуманна и хуманизираща глобализация, която утвърждава, облагородява и възвисява, а не пренебрегва, унизява и унищожава Човека. Та нали Ален Турен ни убеждава, че тъкмо съпротивата е реалната същност и най-впечатляващата черта от характера на истинската демокрация, на хуманизираната постмодерност. А значи и на техните възможни, досега все още недостатъчно разгърнали и наложили се, дименсии.

Бъдещето не е едновариантно предопределено. Само от модерната социалдемокрация зависи дали тя ще възстанови предишния си исторически авторитет и позиции или ще продължи своята сегашна неподобаваща позиция. Тя следва да направи нужното, за да изработи, огласи (и приобщи към) един неин ляв проект (или проекти) за позитивна конфигурация на глобализационните процеси. С това следва да се гарантират и стимулират както хуманизация на реалностите и перспективите пред човечеството, така и екологизиране на политиката и на управленския морал, нови траектории пред индивида и общностите. Без такова откритие и неговото практическо въплъщение модерната социалдемокрация е обречена на суровата присъда от времето и историята, която нерядко в подобни драматични и радикално-преходни времена има цената на историческа парализа или погибел.