Модерната социалдемокрация и глобализацията софия, 2004

Добрин Канев

Вече повече от десетилетие тече интензивната и пъстра дискусия за феномена “глобализация” – за неговия характер, за неговия обхват, за неговите икономически, социални и политически последици.

През това време ясно се очертаха някои основни направления в теоретичното осмисляне на процесите на глобализция. От една страна са т. нар. хиперглобалисти, които са склонни под мотото “Глобализацията промени всичко” да приписват на глобализацията ролята на определящ фактор за множество икономически и политически процеси. Противостоят им “скептиците”, които не откриват нещо качествено ново в глобализацията в сравнение с протичалите и досега процеси на интернационализация на пазарите, икономиките и т.н. Друга е позицията на “умерените” (т.нар. transformationalists), които третират глобализацията като реално протичащ процес, който обаче не е фаталистично предопределен, създаван е от хората и е с отворен край. Те не виждат в глобализацията прост комплекс от външни ограничения или условия, а процес, който би могъл да има различни последици в зависимост от характера на осъществяваната политика.

Едва ли е случайно, че още от самото му начало този дебат се оказа тясно свързан и с дискусиите за “съдбата на социалдемокрацията”. Причината бе най-вече в нейната “неразривна” връзка със социалната държава и с кейнсианския подход в икономическата политика, които изглежда станаха първите “жертви” на глобализацията.

Нов тласък на тази дискусия даде поредицата от изборни неуспехи на важни социалдемократически партии през последните няколко години.

Трудно е да се обобщи по какъвто и да е начин огромната литература по тази тема, но основните линии проличават сравнително ясно.

Хиперглобалистите по правило свързват глобализацията с прогноза за неизбежната гибел на социалдемокрацията. Според тези апокалиптични възгледи социалдемокрацията в условията на глобализиращия се свят се оказва изчерпан обществен модел, който не може да вирее и е осъден на загиване.

Според други, по-“умерени”, възгледи глобализацията налага “отгоре” и “отвън” изисквания, които не могат да се посрещнат от социалдемокрацията такава, каквато е в момента. За да оцелее, тя трябва да води друга политика, която е далеч от установените й традиции и трудно може да се нарече социалдемократическа.

Трета група изследователи и експерти, сред която и мнозинството социалдемократически теоретици, е на мнение, че глобализацията не може да има подобни фаталистично предопределени политически последици. Ефектите зависят и от начина, по който човешкият фактор реагира на самата глобализация. Социалдемократическите ценности и социалдемократическата политика не само имат място в условията на глобализацията, но те дават най-добрата възможност за максимално използване на позитивните шансове на глобализацията и за свеждане до минимум на рисковете, свързани с нея.

Като цяло отношението «глобализация – социалдемокрация» е по-сложно, отколкото изглежда в очите на т. нар. хиперглобалисти. Нужно е да се отнасяме по-предпазливо както към възможното надценяване и преувеличение на силата и постиженията на социалдемокрацията през 70-те години, така и към нейните слабости и ограничения след това.

В този смисъл трябва да се прави разлика между глобализацията като такава и нейната моментна идеологическа и политическа обвивка. Вероятно са прави изследователите, които твърдят, че действително важната промяна на макроикономическите условия се състои не в глобализацията на пазарите, а в хегемонията на неолибералните идеи¹.

Изходният пункт на тези идеи, намерили израз в т.нар. вашингтонски консенсус, е тезата за неефективността на политиката в сравнение с пазара. Техен практически резултат стана премахването на системата за регулиране, която Кейнс беше изработил през 40-те години. Контролът над международните потоци капитал бе прекратен. Свободното им движение вече изглеждаше като природна необходимост, независимо от евентуалната социална полза или вреда. Средствата за политически контрол над икономиката бяха премахвани едно след друго.

Няма съмнение, че “вашингтонският консенсус”, който изхожда от тезата, че пазарът дава по-добри резултати във всички обществени сфери, е формулиран в разрез с това, което обикновено наричаме “социалдемократически модел”.

Основните елементи на този “вашингтонски консенсус” са примат на паричната стабилност; свобода на пазара и дерегулация; приватизация на публичната собственост и публичните услуги.

В противовес на тези постановки “европейският модел”, който съдържа много социалдемократически характеристики, е включил в себе си идеите, че частната собственост е свързана със социална отговорност; че обществото се нуждае от постоянен “обществен договор”, който да включва всички и да не изключва граждани; че публичната сфера трябва да се разбира много по-широко, отколкото това се прави в американската традиция, и, че има нейни части, които не подлежат на пълна приватизация. Към това могат да се добавят и по-характерни черти на самия “социалдемократически консенсус” като: смесена икономика; колективни споразумения между социални партньори; социална държава с нейни собствени институции; култура на либерални свободи и международно сътрудничество.

На тази основа в десетилетията след Втората световна война някои страни постигнаха в много висока степен целите, заложени в “социалдемократическия модел”. Социално-икономическите механизми, изиграли решаваща роля за тези постижения, бяха:

- икономика, която осигуряваше почти пълна заетост при прилични заплати (стълбът пълна заетост на социално-демократическото общество);

- ефективна осигуровка срещу обичайните жизнени рискове като болест, инвалидност, бедност сред възрастните, временна безработица (стълбът социална сигурност);

- подкрепа за доходите и специфични потребителски субсидии за нуждаещите се (стълбът ограничаване на бедността);

- осигуряване на съществени публични стоки безплатно, най-вече образованието до университетско равнище (стълбът публични стоки).²

Почти всичко това се поставя под съмнение като ефективен икономически и политически модел в условията на глобализация и на практика вече е подложено на сериозен демонтаж.

Историческото постижение на социалдемокрацията в последна сметка бе “опитомяването” на капитализма на национално равнище, като се създадоха социално ориентирани баланси между труда и капитала, между държавата и пазара, между конкуренцията и солидарността. Глобализацията обаче размести тези баланси в полза на капитала, в полза на пазара, в полза на конкуренцията – а това е огромно предизвикателство по-специално за европейския социален модел и за социалдемокрацията като цяло.

Поради тази причина е трудно да се отрече твърдението, че социалдемокрацията спада към засегнатите от реализирания досега модел на глобализация. Симптомите са разнообразни и се проявяват с различна сила в отделните им аспекти.

От една страна, със свиване на възможностите на националната държава политическите партии като незаменими досега инструменти на политическото представителство, на политическото участие и на политическата мобилизация, все по-трудно изпълняват тези функции. Социалдемокрацията изпитва всички проблеми, с които се сблъскват изобщо политическите партии в днешния демократичен свят (и които не са предмет на настоящата статия).

Наред с това възможностите за формиране на политиката от страна на социалдемокрацията днес изглеждат намалели в такава степен, в каквато никой не можеше да си го представи преди едно поколение. През последното десетилетие стана ясно, че в условията на неолиберално дефинираната глобализация се е стеснила политическата опция за социалдемократическите правителства, и то в такава степен, че тези партии са принудени да провеждат политика, която трудно може да се нарече социалдемократическа в познатия смисъл на думата.

Реформи, свързвани по традиция с десницата и осъществявани от нея през 80-те и началото на 90-те години, започнаха да се провеждат от самите социалдемократи от втората половина на 90-те години. Председателят на Социалистическия интернационал Антонио Гутиереш дори говори за ситуация, при която социалдемокрацията е попаднала в клопка: “В клопка, понеже за нас е много трудно да осъществим необходимите реформи за превръщане на глобализацията във възможност за всички, а в същото време сме включени в управлението на днешната глобализация. За да намерим изход от тази клопка е абсолютно необходимо да представим ясна алтернатива както на консерватизма на користните интереси и на силите, които се противопоставят на реформирането на глобализацията, но също така и алтернатива на тези, които отхвърлят глобализацията.”³

Промяната на цялостния политически и идеен климат в посока към деполитизация и деидеологизация, размиване на различията между големите партии, изчезване на ясното разделение между ляво и дясно, липсата на ясни политически алтернативи и свеждане на различията в управлението до дребни корекции също допринасят за затрудненията на социалдемокрацията.

Това не можеше да не се отрази върху връзките на социалдемокрацията с традиционните й избиратели и поддръжници, които се оказваха най-уязвимите жертви на тази политика. В последна сметка в много страни можем да наблюдаваме процеси на разпад на ядрото на социалдемократическите поддръжници⁴.

На този фон избуяха протестни партии и движения, като се появи нов кливидж – противопоставяне на политически аутсайдери на установения ред, част от който е съвременната социалдемокрация. Тя обаче се оказва най-потърпевшата, доколкото тези протестни (популистки) сили черпят подкрепа преди всичко от нейния традиционен електорат.

Наред с всичко това обаче е очевидна и «кризата на идеите» в редовете на социалдемокрацията. Теоретици като Норман Бърнбаум я рисуват в твърде мрачни краски: «Нейните мислители изглеждат изгубили битката в надпреварата с историята. Винаги когато изглежда, че са настигнали една реална или въображаема, дълбока или ефемерна тенденция, възниква нов проблем. Социалдемократите загубиха способността си да определят интелектуалния дневен ред. Патетичните искания на някои социалдемократически мислители, че техните партии трябва да са адекватни на исканията на историята, не е нещо ново. Новост е обаче, че тези искания по правило са дефинирани от други.”⁵

Аргументите от такъв характер са много и тук няма да бъдат проследени. Социалдемокрацията неведнъж е показвала, че е в състояние да се справя с трудни за нея политически и идеологически ситуации.

Поради това е по-важно да се обърнем към осмислянето на тази ситуация от страна на самата социалдемокрация и най-вече към предлаганите от нея практически отговори в търсене на една глобализация с “човешко лице”.

От тази гледна точка, на първо място, трябва да се каже, че социалдемокрацията не стои на кръстопът, при който трябва да взема решение да приеме или да не приеме глобализацията. Този избор вече е направен. Социалдемократите приемат глобализацията като обективно явление и необратим процес. “Ние признаваме, че глобализацията е неизбежен политически процес и че решението е не да се върне историята назад, а да се постави глобализацията под човешки контрол, да се споделят по-широко нейните предимства и да се борим с нейните отрицателни последици.”⁶

От това следва, че и подходът на социалдемокрацията към глобализацията не може да бъде дефанзивен. Същевременно глобалните процеси не се възприемат и като своеобразна “непреодолима сила”, която не може да бъде контролирана и формирана от хората.

На второ място, за социалдемокрацията глобализацията може да бъде както източник на ново богатство, така и създател на страхове за бъдещето. Според нея настоящият модел на глобализация е както нечестен, така и неустойчив като перспектива. Той води до дълбоко разделен свят между богати и бедни, между зони на мир и зони на война. Естественият резултат е безредие и недоволство сред народите, което ще стимулира екстремистки нагласи, нови конфликти и още по-голяма несигурност. Днес глобализацията изглежда като деструктивна сила в много аспекти: бърза деиндустриализация и социално-икономически проблеми в Европа, натиск върху системите на социална сигурност, експлоатация чрез трафик и нелегална имиграция, международен тероризъм, трансгранична престъпност, регионални конфликти, разпространение на оръжие, заплахи за околната среда, постоянна бедност в развиващия се свят и отслабена мултилатерална международна система.

В такъв свят гражданите се чувстват изоставени от политиката или защото те усещат, че тя вече не може да действа ефективно, или пък подозират, че тя не се интересува от техните ежедневни грижи. Страхът за бъдещето, общото чувство на несигурност и уязвимост се използват от популистите и от десницата за разрушаване на европейския социален модел и създаване на атмосфера за криза в политиката.

На трето място, въпросът се свежда до ориентирането на глобализацията в полза на всички, а не само на малцина. Всъщност това са и декларираните намерения в Социалистическия интернационал, в Партията на европейските социалисти, в националните партии. В наскоро приетата Политическа декларация на Групата за размисъл на високо равнище на ПЕС по въпросите на глобализацията се обявява, че “Партията на европейските социалисти и нейните партии-членки желаят да върнат глобализацията в ръцете на демокрацията и на народа. Чрез общите си действия ще покажем, че сегашният курс на глобализацията може и трябва да бъде променен в интерес на европейските граждани и на света.”⁷

Възможни ли са изобщо конкурентни опции за глобализацията? Възможен ли е «глобален социален капитализъм» като алтернатива? Възможна ли е «глобализация с човешко лице»?

Всеобщо е мнението, че социалдемокрацията не може и не бива да се отказва от своите цели – здравата връзка на демокрация и социална справедливост, равенство и справедливост по отношение на доходи, максимална заетост, примат на политиката и на публичните цели.

Големият въпрос тогава се свежда до средствата, с които ще се реализират тези цели в една съществено променена обстановка. Очевидно тук могат да се очакват промени.

Досегашната практика показва, че различните социалдемократически партии откриват и пробват различни отговори. Парадните – и разнотипни - примери са “третият път” на британските лейбъристи, преминавал през последните няколко години в т. нар. progressive governance, от една страна, и «левият реализъм» на френските социалисти, от друга⁸.

Ако се опитаме да обобщим поне основните тенденции, можем да открием на равнище на националната държава постоянен процес на “политическа дерадикализация” на социалдемокрацията. Пазарът все по-очевидно получава примат по отношение на икономическия живот не просто като необходимо средство, което трябва внимателно да се насочва и контролира, а като нещо желано и за левицата. Основна цел и на социалдемокрацията става преди всичко поддържането на дългосрочната икономическа устойчивост, което включва отказ от увеличаване на държавния дълг, предимство на борбата с инфлацията, бюджетна дисциплина и рестриктивна парична политика. Дългосрочната устойчивост трябва да се запази дори и с цената на съкращаване на разходи за социални нужди, пенсии, образование, здравеопазване. Отслабва ентусиазмът по отношение на държавната намеса в икономиката с цел поддържане на относително социално равенство, а финансовите ограничения дават по-малък простор за реализацията на традиционните социалдемократически ценности. С това обаче тя става политически по-уязвима, особено от страна на популистки партии и движения.

Какво при това положение се случва със споменатата връзка между модернизация и социална справедливост? Става ли социалната справедливост жертва на модернизацията или се формира нова връзка между тях?

Новото е в третирането на самата социална справедливост. Ако досега социалната справедливост на практика се свързваше главно с процеса на разпределение, т.е. с доходите, сега тя се разглежда значително по-широко. Социалната справедливост започва да бъде разбирана като комплексно, а не просто, равенство, като пълна интеграция (включеност) на индивида в общността за разлика от неговата декласация и изключеност от нея. По думите на Антъни Гидънс “новата политика определя равенството като включеност, а неравенството като изключеност”. Социалната справедливост се възприема като равенство на шансовете, което по правило води до неравенство на резултатите. Наред с това се забелязва и налагането на формулата за “по-силна отговорност” на отделния индивид.

Бъдещето ще покаже доколко новата интерпретация на равенството и социалната справедливост ще станат действителни основи на новата легитимност на съвременната левица.

Основният извод е, че социалдемокрацията започва да се обявява за по-малко държава на национално равнище (което заличава идеологическите различия с консерваторите), но за повече публична намеса и регулиране на европейско и на глобално равнище⁹.

Всъщност именно в това проличава, че основната част от новите търсения на социалдемокрацията по-скоро е насочена към друго равнище – равнището на икономическата и политическата архитектура на глобалната демокрация.

Аргументът е, че след като глобалният капитализъм не може да бъде върнат обратно в рамките на националната държава, основното равнище на регулиране на капитализма вече в повечето случаи няма да бъде на национално равнище, а на регионалните и глобалните равнища. Поради това и социалдемократическият проект трябва да се превърне колкото в национален, толкова и в европейски и глобален проект. Негова цел е изграждането на нов тип глобална демокрация, свързваща националните и регионалните демократични структури.

Това обаче означава, че социалдемокрацията трябва да обнови главните елементи на своя икономически и социален подход. Този извод откриваме ясно изразен в известния “Доклад Расмусен”: “Добре познатите и изпробвани политически инструменти на национално равнище за регулиране и преразпределение трябва да се преосмислят и преоткрият на глобално равнище, за да не доведе новият глобален капитализъм до крах на националната социална спойка и от постепенно вкарване на света в тежки социални битки и конфликти както в Севера, така и в Юга.

Това ще изисква фундаментална промяна на парадигмата на политическото ни мислене. Наред с отхвърлянето на идеята, че глобализацията означава край на националната държава …, ние ще трябва систематично да интегрираме европейското и глобалното равнища на политическо действие в нашия подход. Трябва да разберем, че някои от ключовите решения на вътрешните ни проблеми трябва да бъдат намерени по-скоро отвъд нашите граници отколкото вътре в тях.”¹⁰

Позицията на социалдемокрацията е, че в глобализиращия се свят е нужна система на управление на много нива, която да използва по най-добрия начин предимствата на всяко едно равнище – локално, национално, регионално и международно; да подобри взаимовръзката и взаимодействията между тези равнища; да укрепи международното равнище, което очевидно е най-слабото звено от гледна точка на проблемите, които трябва да се решават.

Съществуващата система за глобално управление е дебалансирана в няколко аспекта: дисбаланс между икономическите, от една страна, и социалните и екологичните стълбове, от друга; дисбаланс между индустриалните и развиващите се страни; дисбаланс между мобилността на стоки, услуги, капитал, от една страна, и на хората, от друга страна¹¹.

Днес основната група международни институции и стандарти служи предимно на икономическите интереси. Наред с това съществува и много по-слаба група от институции и норми като ООН, ЮНКТАД, МОТ, ЮНЕСКО и други, които отразяват много по-широки интереси, фокусирайки върху общото благо, човешките, социалните, икономическите права.

Ако глобалното управление иска да изпълнява ефективно ролята си, т.е. да действа като стабилизираща сила в глобализационните процеси и да им даде хуманно лице, то трябва да установи отношения на балансираност между тези две групи. Необходим е нов баланс между доминиращото политическо влияние на света на капитала, от една страна, и на останалите участници в глобализацията, от друга, в полза на по-добрата защита на глобално равнище на икономическите, социалните, екологичните и културните права, особено на най-слабите.

Това означава, че според социалдемократите е нужна радикална реформа в областта на глобалното управление, включваща значителното засилване на мултилатералната система на Обединените нации в сферите на мира и сигурността, както и в областта на социалното, икономическото и екологическото управление. На ООН трябва да се осигури политическият, институционалният и финансовият капацитет, за да може действително да осъществява такива решения.

Съветът за сигурност на ООН трябва да бъде разширен в областта на опазването на мира и сигурността, за да стане по-представителен за различните райони на света.

Институционалната система, създадена след края на Втората световна война, трябва да бъде приспособена към реалностите на глобализацията. Трябва да се ревизират и институциите от Бретън Уудс и т.нар. вашингтонски консенсус. Нужни са промени в МВФ например, като се формира не по-слаб, а по-силен, но различен МВФ – с по-силен политически контрол и отговорност и с потенциал да действа като Световна централна банка в много различни области, а именно контрол на финансовите пазари, прозрачност и т.н. Някои предложения включват и присъединяването на Международния валутен фонд и на Световната банка към системата на ООН, за да се осигури по-тясна връзка между дейностите на всички международни институции.

Едно от най-разпространените предложения е за създаване на Съвет за икономическа и социална сигурност с определен брой постоянни и непостоянни членове в рамките на по-обхватна реформа на ООН (идея на Жак Делор). Той би трябвало да има същия статут като Съвета за сигурност и да координира всички глобални политики в тези области.

Друго предложение, което се обсъжда, е създаването на т.нар. Група за глобално управление.

Според социалдемократическите виждания е нужно и създаването на Световна организация за околната среда, каквато в момента липсва в цялостната система на глобално управление, което я прави небалансирана.

Глобализацията трябва да престане да бъде поле на социална битка, която пречи на работниците навсякъде. В това отношение според социалдемократите са възможни два пътя: консолидиране на ролята и правомощията на Международната организация на труда, като й се даде властта да създава задължителни регламентации на социалните стандарти; или пък интеграция на социалните стандарти в споразуменията за търговска либерализация на Световната търговска организация.

В тази връзка се предлага и самостоятелно представяне на Европейския съюз в различните международни организации.

Не на последно място, социалдемокрацията се обявява и за по-силна намеса на гражданското общество в системата за глобално управление.

Глобализацията се оказа сериозно предизвикателство пред социалдемокрацията. Като прие ролята на пазара, задачата на социалдемокрацията през миналия век бе да го регулира във всяка една страна с цел повече растеж и повече социална справедливост. Задачата на социалдемокрацията трябва да бъде допълнена в новия век с регулиране на пазара на международно равнище с цел повече растеж, социална справедливост и устойчивост.

Защо? Защото социалдемокрацията, без да отхвърля решаващата роля на пазара за икономиката, не може да приеме неговата решаваща роля за обществото. На второ място - защото са настъпили значителни промени в социално-класовата структура на обществото, а социалдемокрацията трябва да държи сметка за своето принципно отношение към тази структура и класите, които я формират. И на трето място - защото в света настъпиха нови големи изменения, едва ли не от формационен характер, свързани със значимо явление, каквото е глобализацията, и модерната социалдемокрация не може да не вземе отношение към това явление.