"Пазарно стопанство, но не пазарно общество"

"Пазарно стопанство, но не пазарно общество"

Исторически пазарът показа своето преимущество пред плана, такъв, какъвто той беше в страните на държавния социализъм. Планът беше сравнително добър инструмент за развитие, когато тези страни вървяха по пътя на екстензивния растеж. Но когато пред тях изникнаха проблемите на интензивния растеж, планът, изграден върху задължителността, а това значи върху насилието, влезе в съревнование с пазара и трябваше да отстъпи пред него. Между самото общество и пазара се разкриват съществени противоречия поради факта, че двете понятия са изградени върху две различни логики. Тази на пазара е логиката на индивида, на неговата инициатива и предприемчивост. Логиката на обществото е логиката на демокрацията, а това значи логиката на гражданина. За логиката на пазара здравето, образованието и сигурността на човека са стоки. За логиката на обществото и на демокрацията това са човешки права.

За логиката на пазара стоката има една и съща цена за всички. За логиката на обществото това противоречи на социалната справедливост, тъй като един бял хляб е 65 стотинки и за пенсионера, и за милионера. Но пазарът противоречи и на свободата, тъй като той също налага своята воля. Противоречи и на солидарността, тъй като наред с други фактори
разделя класите, а не ги обединява.

От всичко това не трябва да се вади заключението, че може без пазара. Но обществото трябва да признае нестоковия характер на човешките права и трябва да ги гарантира. И че пазарът не трябва да бъде извън контрола на обществото, извън грижите му за неговото демократично функциониране. Не на базата на диктата, а на диалога между класите, с участието на държавата. Опитът показа, че либерализмът не може да преодолее противоречията между двете логики. Това може да направи социалдемокрацията, именно като изхожда от принципа: "пазарно стопанство, но не пазарно общество".

За кого се бори модерната социалдемокрация? Към кого са адресирани нейните усилия? В Бад-Годесбергската програма на Германската социалдемократическа партия тя е определена като партия на целия народ. Това ясно показва, че тя не е класова партия. Но ако целият народ е общият адресат на борбата на социалдемокрацията, тя има и специфичен адресат, който я отличава от другите партии - наемните работници, безработните и пенсионерите.

Стои обаче и един друг въпрос. Голяма прослойка от обществото у нас - близо 266 000 българи с увреждания, не са били или не могат да бъдат свързани с труда. Те не бива да остават извън обсега на интересите на социалдемокрацията поради принципа на социалистическия хуманизъм, който тя изповядва.

Наемният труд е свързан с

проблема за експлоатацията,

т.е. с характера на печалбата като незаплатен труд. Всред хората на наемния труд са настъпили големи структурни изменения. Появила се е важна нова прослойка - заетите в информатиката, които силно променят облика на наемните работници. Те, поне засега, са нещо като монополисти в труда, по-добре платени и по-трудно осъзнаващи своите класови интереси. Що се отнася до пенсионерите, у нас едва ли не господства мнението, че пенсията е някакво благодеяние, някакъв подарък, който държавата прави на пенсионера. Няма нещо по-невярно от това. Пенсията е също незаплатен труд, по-скоро отложено плащане. Що се отнася до безработните, те са хора, пред които обществото е длъжно, защото ги е лишило от едно основно човешко право - правото на труд.

Всичко това очертава социално-класовата основа на съвременната социалдемокрация.

Известният английски социолог Антъни Гиддънс смята, че в света стават три големи революции: трансформация на личния живот на хората, ново отношение към природата и глобализацията. Глобализацията е обективен процес, тя не може да бъде спряна. Така или иначе, империализмът не се оказа последният стадий на капитализма, той преминава в нов - глобализацията, която се характеризира с появата на нови "средства за производство", като мигновения транспорт на информация до всяка точка на земята. Една комплексна техническа промяна, появила се на екрана в Ню Йорк,

Детройт (където са Фордовите заводи в САЩ) е мигновено информиран за някаква задръжка в производството в Мексико (където "Форд" и "Крайслер", и "Фолксваген", и "Дженерал Мотърс" имат свои огромни заводи за автомобилни мотори).

Сега, благодарение на информатиката, "Форд", а и другите, могат да координират дейността на предприятията си, да мобилизират всички ресурси и да правят пробиви на пазара.

Тези, а и други белези на глобализацията, показват, че собствениците могат да извличат печалби не само от своята страна, но и от всяка страна на планетата, където има по-ефектни суровини, по-евтина работна ръка и по-ниски данъци.

Но щом глобализацията е обективен процес, щом е неизбежна, поставя се въпросът каква трябва да бъде тя. И тук се разкриват два типа глобализация - либералната глобализация и социалната глобализация. Капиталистите налагат в света либералната глобализация, глобализацията, която води до неограничени частни печалби, до все по-голямо обвързване на отделните страни с метрополиите, до все по-голяма експлоатация.

Както обръща внимание социологът Живко Георгиев, глобализацията има две страни: от една страна, тя интензифицира общуването между хората. Скъсява пространството между обществата. Води до по-голямо взаимно опознаване. Разкрива все повече възможности за човешка солидарност. Такава глобализация не противоречи на левите ценности, а съвпада с тях.

Но глобализацията има и друго лице.

Тя налага със сила,

с насилие западни, преди всичко американски, ценности и норми върху останалия свят, като ги представя за общочовешки. Икономическа интеграция е възможна, политическа интеграция е възможна (зависи на каква цена), но културна интеграция не е възможна, защото унищожава националната самобитност. В речника на либералната глобализация думата цивилизация е в единствено число. А това значи, че другите са варвари. Ако нещата стоят така, то отпадат всички големи идеи на ХХ век: културният диалог между различните цивилизации, идеята за толерантността към другия, към различното, идеята за отговорността на развития свят за културните, икономическите, екологичните проблеми, които този свят остави на неразвитите страни след разпада на колониалната система (Ж. Георгиев). Тук стоят и проблемите за нерационалното използване на световните запаси, озоновата дупка и други. И най-сетне, но и най-важното: насилието като политика. Както казва Пирс - там, където невидимата ръка на пазара не може да си свърши работата, трябва да се намеси видимият юмрук на американската армия. Този юмрук се стовари и върху ООН.

Такава глобализация световната левица не трябва и не може да приеме.

Ако все пак има нещо положително, което либералната глобализация създаде, то е, че предизвика движението на алтерглобализма.

В последната си книга "Новите господари на света" известното, но не особено любимо дете на Швейцария, социологът Жан Зиглер, разкрива източниците на съпротивата срещу либералната глобализация:

- Синдикални и работнически организации в Америка, Азия и Европа. Зиглер подчертава, че след първото голямо събиране на алтерглобалистите в град Сиатъл (на Западното крайбрежие на САЩ) през ноември 1999 г. "много от тях преживяват невиждан подем";

- Селски движения. Сред тях много известни са бразилското движение на селските безимотни работници (част от него - "Виа Кампесина", обединява над 100 милиона дребни селски стопани, животновъди, чифликчии и безимотни селскостопански работници от цял свят);

- Съпротивителният фронт на организациите на жените;

- Туземните народи и традиционните им предкапиталистически общества;

- Екологични движения, асоциации и партии;

- Големи социални движения, сред които: АТТАК, която подема идеята на Джеймс Тобин (Нобелов лауреат за икономика и бивш икономически съветник на президента Джон Ф. Кенеди). Тобин предлага спекулативните капитали да се облагат с лихви, постъпващи в световен фонд, който, управляван от ООН, да финансира инфраструктурни обекти за здравеопазване и образование в най-бедните страни и да подпомага развитието на производителните сили в тях.

Всичките тези шест средища на съпротива срещу либералния глобализъм Зиглер нарича "Новото планетарно гражданско общество". Бих добавил, че подобен алтерглобализъм трябва да има искания и за участие на работниците и служителите в управлението и в печалбите на фирмите, а и в собствеността на глобалистичните предприятия.

В отношението към глобализацията има три тенденции:

- глобализация върху либерална основа;

- отричане на глобализацията;

- социална глобализация.

Третата е тенденцията, която социалдемокрацията трябва да подкрепя, за да бъде наистина модерна.

1. Всеки разговор за глобализацията, както казва Р. Пасе, изисква предварително разграничение между нея и глобализма. Глобализацията представлява неизбежният процес на “омащабяване”, на увеличаване на взаимната зависимост и обвързаност на всичко в резултат на икономическото, техническото и технологическото развитие на човечеството. Следователно глобализацията се оценява на ниво факти.

За разлика от глобализацията, глобализмът е съзнателно човешко

и обществено поведение по повод и във връзка с посочения процес.

При глобализма става дума за една доктрина, за един политико-икономически и идеологически избор, основан върху социо-културни ценности, т.е. за една избрана политика, която да моделира съзнателно глобализацията в едно или друго направление. С други думи, не съществува само една глобализация; възможна е и друга, различна от господстващата днес неолиберална.

Такъв научен подход позволява:

1. Господстващият днес неолиберален глобализъм налага подчиняването на всички страни по света на едни и същи унифицирани икономически, финансови, инвестиционни и търговски правила, без оглед на конкретното ниво, в което всяка от тях се намира, без оглед на исторически обусловените за всяка от тях специфични приоритети и механизми. Навремето днешните богати страни се ползваха и от протекционизма, и от субсидирането на националните производства, и от колониалните си преференции и грабежи, и от безплатния принудителен труд на роби. Сега на изостаналите страни се отказва правото да се обединяват в регионални преференциални организации, а Западът продължава да плаща субсидии.

Неадекватността на изискването всички страни да се подчиняват

на едни и същи режими става ясна и от следния пример: Както е известно, след войната Европа дълги години отказваше да включва селскостопанската търговия в съглашенията на ГАТТ, за да остане свободна да прилага политика на субсидии и затворени граници на своите пазари. От 1984 г. до 1997 г. Западна Европа увеличи субсидиите за земеделието си 1.000% ! Само с такава цена Европа можа да стане втора в света по износа на селскостопанска продукция.

Следователно глобализационно обединяване на света – да, но само в условията на узаконени отделни режими и подходящи за отделните групи страни приоритети и с обща отговорност на всички държави за това.

Такава линия включва:

Всичко това е голямо предизвикателство за европейската социалдемократическа левица – и на власт, и в опозиция.

3. Един въпрос, който е достатъчно важен още сега, но който вероятно в близките десетилетия ще има много съществено значение в света, а значи и за социалдемокрацията в частност.

Когато се говори за социално ориентираното управление на

капитализма, обикновено се има предвид сферата на разпределението и преразпределението. При финансиаризирания глобализиран капитализъм вече може да се говори за наличието на процеси, ориентирани към обективно социализиране и на средствата за производство, на капитала. Става дума за т.нар. дружества за социално акционерство, за колективното управление на спестяванията на трудещите се, които се влагат в приобретяването на акции на борсите. При това става реч за много внушителни факти: в началото на новия век общата сума на ресурсите на тези спестявания в света възлизаше на 30 хиляди милиарди долари; от тях 15 хиляди милиарди долари бяха в специализираните капитализирани пенсионни фондове на наемниците. За сведение по същото време световният брутен продукт (БВП) възлизаше на 25 хиляди милиарди долари.

Увеличава се ролята на тези институционализирани акционери в определяне политиката на фирмите, т.е. в управлението на собствеността на капитала. Затова нарекоха този финансиаризиран капитализъм “патримониален” със свой нов модел на растеж.

През първия етап на социалната реформация на капитализма след Втората световна война беше в сила моделът за растеж, доминиран от работната заплата плюс дела в поделената печалба от по-високата производителност на труда, което подлежеше на договаряне между труда и капитала. Това беше “фордисткият модел” на управление на предприятията и на растеж. Сега при “патримониалния капитализъм” доходите на растяща част от наемниците започнаха да се образуват вече от работната заплата плюс финансови доходи: дивиденти и нарасналата борсова цена на акциите.

Но длъжни сме да забележим, че срещу това се настанява една всеобща, обратна в полза на капитала, компенсаторна тенденция за намаляване на прекия дял на наемниците в БВП: за 40 години (1961-2000 г.) този дял в САЩ падна от 69% на 67%, а в Евросъюза – от 73% на 69%.

Анализите показват, че сумата на колективното акционерство ще расте, ще надвишава сумата на БВП и ще покрива увеличаваща се част от стойността на целия производствен капитал на обществото. Безспорно социализацията на капитала расте, задълбочава се това, което аз наричам социална реформация на капитализма. Отделен е въпросът за възможните обезценки на спестяванията в хода на борсовата игра.

Във всеки случай – от средство за акумулиране на капитала и за разпределение на риска, новият тип акционерни дружества се превръщат днес, може би, в пътека за промяна в собствеността и в нейното управление – едно ново предизвикателство пред световната левица.

4. При условията на неолибералната глобализация все повече вниманието на левицата ще бъде ангажирано и от теорията и практиката за ликвидиране на досегашния статут на труда, за изчезването на предприятията с фиксирани работни места, за деформирания колективен режим на заетостта; поради всичко това трудовият договор трябвало да се замени с индивидуална търговска сделка, а работникът да се превърнел в индивидуална търговска фирма. Налага се изработването още сега на концепция в левицата по въпроса, като се има предвид и естествената възможност за превръщането на наемното отношение в своеобразен договор за съвместна дейност с произтичащите от това последици. Тази възможност бе обоснована теоретически за първи път в българския социалистически печат още през 1998 година. Според мен във всеки случай левицата трябва да включи в своите програми или други документи въпроса за реформиране на наемното отношение. Особено в светлината на посочената теория и практика за ликвидиране на досегашния статут на труда.

5. Няколко думи за социаллиберализма като разпространяваща

се практика и идеология на социалдемокрацията при условията на глобализацията. Това става във времето, когато:

първо – социалдемокрацията все повече се отказва от социалреформизма;

второ – тя приема капитализма не като исторически, а като трансисторически продукт, като адекватната на човешката природа система;

трето – глобализираният капитализъм преживява едно повторно злокачествено настъпление на либерализма, особено след изчезването на СССР;

четвърто – либерализмът се идентифицира с глобализирания капитализъм, а този последният – с либерализма;

пето – социаллиберализмът, парадоксално, е на път да се превърне едновременно и в исторически допустимия максимум за социалдемокрацията, и в исторически допустимия минимум за десницата.

В това аз също виждам едно от най-живите предизвикателства пред социалистическата и социалдемократическата левица в наши дни.