ИНТЕГРАЦИЯТА Е НАЙ-СИЛНОТО ОРЪЖИЕ

ИНТЕГРАЦИЯТА Е НАЙ-СИЛНОТО ОРЪЖИЕ

НА ЕВРОПЕЙСКАТА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ

Кристиан Вигенин

За мен е удоволствие да участвам в поредния форум, дискутиращ предизвикателствата пред социалдемокрацията, търсещ новите идеи, които да поправят пътя към изграждането на един различен модел на света. Нашата задача като социалисти винаги е била трудна, защото е много тежко да променяш хода на събитията, вместо да ги следваш и да се приспособяваш към тях. И като говорим за предизвикателствата пред социалдемокрацията, сигурно в основата на всичко стои въпросът може ли тя да се съхрани като идеология на промяната – такава, каквато е била в своя генезис. Тя няма бъдеще като защитник на статуквото или като част от статуквото и това констатирахме още на предишната конференция през 2002 г., непосредствено след тежката загуба на Жоспен във Франция / Вж. “ Глобализация, евроинтеграция, национална държава”. С., 2003/.

Дали днес вече сме направили крачка напред? Дали сме успели да генерираме тази вътрешна енергия, която да ни върне в сърцата и умовете на европейските граждани? Или пък сме твърде слаби, за да отстояваме лявата политика, когато сме във властта, и твърде повърхностни в опита да дефинираме лявата алтернатива, когато сме в опозиция? Дали самите ние не си залагаме капани и не задълбочаваме двойнствената представа за социалдемократите?

Използвам присъствието на нашите гости от Германия и Франция, за да дам един пример, нека се приеме и като провокация – едно просто сравнение ще покаже, че опозиционните френски социалисти всъщност са яростни противници на политиката на управляващите германски социалдемократи или поне на основни сектори на тази политика. И само като любопитен факт ще посоча, че на никого няма да хрумне да обвинява френската десница, че води лява политика, докато ГСДП е подложена на критики от всички посоки.

Свидетел съм на объркването на редица изявени представители на европейски леви партии – не лидерите, разбира се, те не биха си признали подобно нещо – които нямат аргументи срещу систематично насажданата теза, че в днешния свят е възможна една-единствена политика, независимо кой управлява. И се ограничават до успокояващата донякъде формулировка, че правим същото, но го правим по-добре. Мен лично това не ме удовлетворява. Аз вярвам, че левицата, че социалдемокрацията са на път да открият новата си роля и базата, върху която да стъпят стабилно. Всъщност левите партии, често без план, без ясно формулирана цел, по интуиция намират отговора.

Дано не звучи твърде опростено, но националните рамки са убийствени за левицата в днешния свят. Няма европейска страна – дори Германия или Франция – която може да си позволи да тръгне сама срещу течението. Но един силен и единен Европейски съюз може. Социалдемокрация, базирана на мощта на Европейския съюз, може да си позволи да мечтае за влияние, дори контрол върху глобализационните процеси, може да има думата при определянето на правилата на играта. Когато говорим за глобализация, често си представяме как много отделни парчета постепенно образуват едно цяло. Това всъщност е заблуда. Напротив – глобализацията е силно противоречив процес, той е в състояние да изолира и маргинализира цели страни и региони, както и цели социални групи в отделните общества. Затова най-мощният отговор на левицата е интеграцията. Затова и най-голямата битка на европейската социалдемокрация се очертава да бъде битката за Европейския съюз.

Реална е опасността десницата да сложи спирачка на интеграционните процеси – дали пък не е постигнато достатъчно, дали не трябва да спрем дотук? Но не случайно започнах с различията, демонстрирани непряко, между френски социалисти и германски социалдемократи. Имам чувството, че европейската левица на моменти изпитва мазохистично удоволствие да изтъква и да се концентрира върху нещата, които я разделят. И макар днес Партията на европейските социалисти да е високо хомогенна общност, базирана на почти идентична идеология и политическа практика в целия континент, често разпокъсаната в идеен и организационен план десница изглежда по-сплотена в очите на европейските избиратели. Ако успее да преодолее този проблем, който впрочем често се проявява отчетливо и на национално равнище, ПЕС ще може да изгради по-бързо европейската идентичност на социалдемокрацията и да бъде по-ефективна в отстояването на социалдемократическите принципи и вграждането им във фундамента на Обединена Европа.

Иска ми се да добавя няколко думи за ситуацията на Балканите.

Както вече споменах, интеграцията е жизнено необходима в условията на глобализация. Но социалдемокрацията на Балканите има две свързани една с друга задачи – да гарантира включването на Югоизточна Европа в Европейския проект и заедно с това така да продължи реформите в региона, че да постави основите на едни социално справедливи, демократични, стабилни и свободни общества. Изпитанието е сериозно, а моментът е сега – за разлика от Западна Европа, на практика Югоизточна Европа в момента се управлява от левицата – дори Демократическата партия на сръбския премиер Живкович вече е член на Социалистическия интернационал. Вярвам, че веднъж поставен, този фундамент много трудно ще може да бъде променян и подменян занапред, независимо кой управлява.

И в края на краткото ми изложение искам да изразя своята увереност, че социалдемокрацията ще съумее да се възползва максимално и в края на краищата ще спечели от глобализацията, защото от самото си възникване е била глобална идеология, глобално движение. В този смисъл не приемам за правилна постановката, че трябва да се борим с глобализацията, а, напротив – трябва да я използваме за утвърждаване на нашите идеи.

СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА И ГЛОБАЛИЗИРАНИЯТ

ПОСТИНДУСТРИАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ

Васил Проданов

Социалдемокрацията възниква през ХІХ век като проект, който търси решения на целите, които си поставя, с помощта на институциите на националната държава и силното държавно регулиране на икономиката, съпроводено с мащабно преразпределение на блага между различни социални групи. Нарастващата роля на тази държава е предпоставка и за върховите успехи на социалдемокрацията, която я използва, както за развитието на икономиката, така и за утвърждаване на основните си ценности – свобода, справедливост, солидарност. Глобализацията е удар по този тип държава, чийто рекушет се стоварва и върху социалдемокрацията. Затова и процесът на глобализация, разгръщащ се от 70-те години на ХХ век, стана фактор за твърдения за “край на социалдемокрацията”, за “край на социалдемократическия век”, за “fin-de-Siecle социализъм”. Рухването на источноевропейския държавен социализъм допълнително даде повод на неолибералите да заговорят за “историческото поражение на социализма”.

Социалдемократите бяха изправени пред необходимостта да реагират на серия от проблемни ситуации, създадени от глобализирания постиндустриален капитализъм. Кои са те?

1.1. Отслабване на националната държава в резултат на глобализацията

Бързо разгръщащите се процеси на глобализация на икономиката, културата, информацията, политиката бързо започнаха да понижават ролята на националните граници като препятствие за каквито и да е въздействия от събития и процеси извън тях. Излагането на националните икономики все повече на международната конкуренция се оказа свързано с отслабване на предходните регулиращи възможности на държавата. Развитието на транснационалните компании изведе факторите на производството извън предходните национални териториални ограничения. Международната конкуренция прие ново качество, свързвайки се все повече не просто с търговията на стоки, а с транснационална организация на производството, финансите, услугите. Националните субекти (правителства, провинции, общини) започнаха все по-активно да се конкурират, за да привличат, а да не отблъскват от своя територия, транснационално действащите компании. Заплахата да избягат в друга страна се превърна основен лост за въздействие на компаниите върху националните правителства за намаляване на заплатите и данъците, както и за отслабване на ограниченията върху работодателите. По-високите заплати намаляват конкурентността на фирмите и те са склонни да изнасят производството си в страни, където тези заплати ще бъдат по-ниски. Глобализират се финансите, производството, пазарите, но съответно и културата, ценностите, начините на живот на хората.

1.2. Криза на социалната държава и разпад на защитни мрежи

Готовността на правителствата да се съгласяват с всяка прищевка на транснационалните компании и на първо място да намалят данъците, за да ги привлекат или задържат на своя територия, започна да снижава възможностите за изграждане на защитни мрежи за гражданите, намиращи се в неблагоприятно положение. Все по-трудно стана съчетаването на техните интереси с тези на работодателите, чрез преразпределение на ресурси с помощта на държавата. Това се прояви най-напред през 70-те години в разгръщането на “фискална криза” на държавата. В развитите страни, където социалдемокрацията беше силна, се стигна до цялостна криза на кейнсианската държава като институционализиран класов компромис, осигурил предходните успехи на западноевропейската социалдемокрация. Социална държавата (държавата на благоденствието), създадена чрез съвместни усилия от социалхристиянските, социално ориентираните консервативни партии, социалните либерали и социалдемократическите партии от времето на Бисмарк насам, започна да се тресе по шевовете си. Глобализацията и откритостта на националните икономики създадоха несъществуващи преди това възможности за бягство на капитали на компании и собственици, които не желаят да бъдат облагани с високи данъци или използвани за социални цели. Социалдемократическите партии, идващи на власт в една или друга държава, се изправиха в началото на ХХІ век пред предизвикателството на над 60 хиляди транснационални компании, които по всяко време могат да изнасят и внасят производства или инвестиции във всеки регион на света и очакват правителства и политици да ги ухажват и им създават условия за повече печалби, а не за повече данъци и социални плащания. Държавата започна да изглежда все по-омаломощена под натиска на глобализиращите се компании и все по-малко годна да мисли за бедните и онеправданите – традиционно защитавани от левите партии. Предходната “социална държава”, грижеща се за основни социални и трудови права на гражданите, започна да се трансформира в “наказваща държава”, която вижда като своя основна функция налагането на законите и порядъка на съответната територия.1

Глобализацията премахва предходните ограничения върху институциите и законодателството, създадени от политическата воля на социалдемократите, за защита на работниците. Тя е враждебна спрямо профсъюзи, социално законодателство и правни ограничения върху труда. Затова и защитните мрежи спрямо трудещите се навсякъде губят сили. В Германия и Франция все още имаме съответни изключения, но тяхното икономическо състояние е такова, че натискът те да бъдат демонтирани става все по-силен.

1.3. Намаляваща членска маса, организационна и идейна криза на партиите

Глобализацията, разгръщаща се паралелно с развитието на постфордистки, информационни технологии, гъвкави производствени системи, демасифициран пазар, разрушава предходните организационни форми, служили като предпоставка за утвърждаване на ценности като солидарност и колективизъм, подкопава влиянието на профсъюзи и партии, разхлабва предходните форми на социално партньорство. Започна да ерозира масовото общество, на което се крепеше относителната устойчивост на социалната база на левите партии. Увеличаващото се разнообразие на начините живот, интересите, нарастващото образование на населението, ускоряващата се подвижност на мирогледните ценности и динамика в жизнения статус на големи групи от хора доведоха до отлив на членска маса от левите партии, до криза в техните организационни структури. Те започнаха да губят привърженици, членска маса, влияние, да отстъпват позиции на неолиберално и неоконсервативно ориентирани политически сили, които реагираха активно на настъпващите глобални промени, свързани с третата индустриална революция. В тази връзка някои автори заговориха дори за “края на парламентарния социализъм”, имайки предвид парламентарната форма на защита на интересите на своите привърженици, към които се бе обърнала през предходните десетилетия европейската социалдемокрация2

1.4. Криза на преразпределителните системи и нарастващо социално неравенство

Нарастващата глобална мобилност на капитала създаде проблеми пред утвърждаването на ценности като равенството и справедливостта. Той може да избегне данъците, с които е облаган в една страна, чрез бягството си в чужбина. За да спрат този процес, държавите предприеха мерки за намаляване на данъците, с които се облагат капиталистите, а в същото време като компенсация данъчното бреме върху заплатите започна да се увеличава, т.е. делът на обикновените граждани във финансирането на обществените разходи започна да нараства. Във финансирането на държавата все по-малко място започнаха да заемат преките данъци на капиталистите за сметка на косвените данъци от всички граждани. Този процес взе такива размери, че започна да се говори, че ако в “държавата на благоденствието” е имало преразпределение от високодоходните към нискодоходните групи граждани, то сега все повече тенденцията е на преразпределение в рамките на “работническата класа”.³ Всичко това стана предпоставка за ерозия на социалната структура, формирала се в периода на върхови успехи на социалдемокрацията в развитите страни – структура, опираща се на една голяма “средна класа”. В тази класа започнаха процеси на диференциация, като една част от нея започна да обеднява, доходите на друга останаха същите, каквито са били преди няколко десетилетия, а съвсем малка част рязко започна да увеличава своите доходи. Заговори се за “ерозия на средната класа” и появата на “дуалистични общества”, в които печелившите и губещите от извършващите се в тях процеси, са в съотношение 20 на 80 или 30 на 70. Появиха се тревожни гласове за “глобалния упадък на средната класа” и за появата на постоянен процент безработни, намаляваща устойчивост на работните места и гъвкавост на работната ръка. Като следствие богатите стават по-богати, а бедните по-бедни. Социалната поляризация нараства и същността на социалната пазарна икономика се разпада. През последните години в САЩ са нараснали доходите само на 20 на сто най-богати, докато на другите са се запазили на същото равнище или са намалели абсолютно или относително. В ЕС около 17 на сто от населението живее под чертите на бедността, като този процент през последните две десетилетия непрекъснато расте.

Тези процеси обаче се разгръщат ускорено и на планетата като цяло. В глобален план днес броят на хората, живеещи в бедствено състояние, е десет пъти по-голям от времето, когато Маркс написва Комунистическия манифест и само броят на умиращите от глад всяка година на планетата е по данни на ФАО около 30 милиона души.⁴ Това се превръща в тежък проблем и за социалдемокрацията в развитите страни, защото тя се изправя, от една страна, пред ситуацията на наплив на бедстващи емигранти, търсещи благополучие, а, от друга страна, пред въпроса как да задържи своите компании, за да не бягат към територии с по-ниска цена на работната сила.

1.5. Дерегулация на труда

Глобализацията и третата индустриална революция са предпоставка за нарастваща дерегулация на труда и непрекъснати призиви за осигуряване на по-голяма гъвкавост, повече мобилност в движението на работна сила. “Пълната заетост”, която се разглежда като типична за практиката на класическото “социалдемократическо общество”, остана в миналото. От 70-те години на ХХ век трудовият пазар вече не е механизъм, осигуряващ “благоденствие за всички”. Глобализацията и третата индустриална революция водят до относително изобилие на труд и липса или недостиг на стабилни и добре платени работни места. Ускорената динамика на производствените процеси и бурната конкуренция са фактор за нарастваща нетрайност на работните места и компаниите започват да оказват натиск върху правителствата за дерегулация на труда – една сфера, в която особено силно са концентрирани усилията на социалдемократите в развитите страни през “социалдемократическия век”. Появява се феноменът “нови бедни”. В западноевропейските страни, където в най-висока степен се разгръща успешна социалдемокрация, се повяви устойчива безработица, която е между 10 и 20 на сто в различните региони. Общо около 5 милиона души в Западна Европа в края на ХХ век се оказва, че живеят в условия на бедност и крайна нужда, около 20 милиона са безработните, 50 хиляди души завършват живота си със самоубийство.5 Създадените преди това компенсаторни механизми на социалната държава не са способни да се справят с такова голямо количество жертви на пазара. Разходите, необходими за социални осигуровки, нарастват и все повече хора стават зависими от пособията за безработица. В същото време обаче средствата за социални плащания в бюджета на държавата намаляват, тъй като броят на хората, които допринасят за тях, става все по-малък. В много страни появяващата се безработица или заетост, но в сфери с ниско заплащане и недостатъчна осигуреност, стават механизъм на изключване от предходните форми на социална интегрираност на значими слоеве от населението.

1.6. Човешкият капитал и новите социални разделения

В условията на превръщането на информацията във все по-значим ресурс за развитието на икономики, чиято конкурентоспособност зависи от постоянните иновации, ролята на знанието и “човешкия капитал” за това развитие рязко нараства. Хората с повече знания и умения в едно, основано на знанието общество (knowledge-based society), могат да създават по-голям принаден продукт и техните заплати или печалби започват устойчиво да растат. Започва да се говори за появата на нов тип класова поляризация, основана на образованието: “когнитариата” срещу останалите. Това от своя страна е предпоставка за бягство на висококвалифицирани специалисти от по-изостаналите страни на периферията и полупериферията на световната капиталистическа система към развитите държави и на първо място към САЩ. Така обаче допълнително се разширява и “пропастта в областта на познанието” (knowledge gap) между развитите и неразвити страни.6 Затова именно се задържа устойчиво и нараства различието в социално-икономическо отношение между развитите и голяма част от неразвитите страни.

1.7. Демографски процеси и необходимостта от повече

Във всички западноевропейски общества увеличеният период на образование и правенето на кариера променят социалните ценности в семейството и водят до намаляване на раждаемостта, а подобреното здравеопазване увеличава средната възраст на хората. Това предизвиква устойчиво увеличаване на относителния дял на възрастните хора в развитите държави, в които традиционно социалдемокрацията има силни позиции, и рязкото нарастване в тази връзка на социалните разходи като резултат от променящата се пропорция между работещи и неработещи в обществото. Тези социални разходи обаче все по-трудно могат да бъдат поемани от държавата. Това се съчетава същевременно с нарастващи разходи за здравеопазване.

Както застаряването на населението, така и новите технологии са предпоставка за бързо нарастване на разходите за здравеопазване, необходими за поддържане на съответен здравен статус на една нация. Това допълнително натоварва бюджетите и увеличава проблемите във връзка с осигуреността на гражданите в здравно отношение и всеобщото гарантиране на правото на здравни услуги. В същото време обаче компаниите, които по-рано са били готови да плащат задължителни здравни осигуровки, сега борейки се за конкурентност, ако бъдат подложени на прекалено висок данъчен натиск, свързан със задължително здравно осигуряване, са готови да изнесат своето производство от съответната държава.

1.8. Появата на “рисково общество”

Нарастващата манипулативна сила на човека върху средата около него, особено във връзка с генната инженерия и изкуствения интелект, води до нов тип опасности и предизвикателства. В не по-малка степен това е валидно и за екологическия натиск върху тази среда, изправящ човечеството пред все по-мрачни перспективи. Докладите на световни организации все по-заплашително алармират, че ако не спрат сегашните темпове на екологическо замърсяване, само след няколко десетилетия планетата е обречена. Според Worldwatch Institute, ако в близките десетилетия САЩ и Европа не намалят рязко, в размери, стигащи до 90 %, потреблението на енергия и ресурси, планетата ще стигне до екологическа, социална, психологическа катастрофа.¹ Тези процеси, както и глобализацията на престъпността и тероризма, бързата поява на неочаквани рискови фактори, усложняването и нарастващите трудности при осигуряването на стабилност на социалните системи, водят до появата на нов тип предизвикателства, характеризирани като “рисково общество”.⁸

Всичко това промени основни характеристики на функциониране на обществата в глобален план и стана през последните десетилетия, от една страна, предпоставка за кризата и разпада на съветския тип социализъм, на източноевропейските социализми изобщо, а, от друга страна, за кризата и ерозията на класическия западноевропейски тип уелфеъристка социалдемокрация. Заговори се за това, че социалдемокрация е понятие, оставащо в миналото и илюзорно в новата епоха на глобализация и информатизация. Това даде възможност през 70-те и 80-те години на ХХ век за възход на рейгъникономиката и тачъризма с техните идеи на фаворизиране на пазара и лозунги за намаляване на ролята на държавата, на данъците и на социалните ангажименти.

Тези процеси с много по-голяма острота се почувстваха в бившите социалистически страни от Източна Европа, в които трансформираните или разпуснали се бивши комунистически партии се отказаха от своето наследство и прегърнаха еуфорично социалдемократическия проект, очаквайки, че това ще им даде възможност да решат проблемите, които “провалилият се комунизъм” не е успял да разреши. Те бяха изправени пред парадокса, че тъкмо когато очакваха, че осигурилият благоденствие на широки слоеве от населението в Западна Европа социалдемократически модел ще послужи и на тях за тази цел, се оказа, че тези очаквания са неадекватни и изглеждат в редица отношения така утопични, както и обвиняваният в “утопизъм” комунизъм. В тях големи социални групи са в много по-бедствено състояние и социалдемократическите партии там трудно могат да им помогнат. В същото време изграждащият се капитализъм е от полупериферен и периферен, силно зависим и корумпиран или мафиотски тип, а политическият живот е в много висока степен зависим от това, което става в развитите западни страни и международните финансови институции. Там смяната на всеки министър се съгласува със западни посолства, а равнището на заплатите се договаря до лев с международни финансови институции от рода на Международния валутен фонд и границите на социално маневриране на социалдемократическите партии на власт са много силно стеснени.

2. Осем посоки на адаптация на

социалдемокрацията към глобалния капитализъм

Глобализираната постиндустриална и постмодерна ситуация доведе до тежка идейна, теоретическа и политическа криза западноевропейската социалдемокрация, като водещи фигури в нея се ориентираха към разработката на проблеми за един “трети път” между традиционната социалдемокрация и неолиберализма, между социалистическите и либерални ценности, между свободния пазар и социалната защитеност, държавното вмешателство и дерегулацията, колективната интеграция и индивидуализма като начин на живот. В Италия теоретици като Н. Бобио, Л. Пеликан, Ф. Бенал формулираха в този контекст идеи, които те наричат “либерален социализъм”.² В редица случаи се изостави настрани предходният термин “социализъм” за сметка на понятия като “комунализъм”, “самоуправленски начала”, “солидарност” и прочее.

Кои са някои от важните идеи, по посока на които се извършва трансформация на социалдемокрацията, за да реагира тя на промените на глобализацията?

2.1. Социално регулиране на глобализацията и “нов интернационализъм”

Развива се идеята за социално регулирана, за социално обуздана глобализация. В новите условия на глобализация на световната икономика и политика социалдемократите са склонни да търсят много по-активно механизми и институции за ограничаване и контрол на глобализирания капитализъм. Социалдемократическата визия е за една “регулирана глобализация”.9 Глобализацията трябва да бъде поставена под контрол и затова е необходимо активно използване на международните институции за демократизация и компенсиране на недъзите на глобализацията. Механизмите на представителна и многопартийна демокрация са подложени на ерозия от глобализацията и затова се издигат призиви за глобализация на демокрацията и за глобална конституция. Очевидно е, че ако все повече неща не могат да бъдат решавани от социалдемократическите партии на власт в рамките на техните държави, те се нуждаят от един нов тип интернационализъм помежду си за търсене на общи решения в глобален или регионален план.

В Декларацията на Социалистическия интернационал от неговия ХХІ конгрес през ноември 1999 г. в Париж се постави въпросът да се издигне по същество предходната задача за придаване на социално и демократично измерение на силите на пазара, но като се използват вече не възможностите на националната държава, а този въпрос се решава на планетарно равнище. Наблегна се на изграждането на “глобално гражданско общество” с ефективни правова и политическа надстройка. Един “нов интернационализъм” обаче в условия на кризисни процеси на националната държава и възход на “мрежови структури”, характерни за постфордизма, не би могъл да бъде просто централизирана инициатива на партии, а ще е от “мрежови тип” – обединяване усилията на множество различни структури и равнища за обуздаване на транснационалните компании. Ключова роля в това отношение би могло да има глобалното гражданско общество.¹⁰

2.2. Траснационализация и глобализация на демокрацията

Кризата на представителната демокрация в условията на глобализация и ерозията на масовото общество, поради третата индустриална революция и разочарованието от традиционните идеологии в Европа, създават предпоставки за постепенен преход от предходните масови партии към кадрови и маркетингов тип партии, от идеологически към лидерски тип обединяване. Партиите все повече се превръщат в своеобразни коалиции, а не в строги йерархии. Изобщо наличието на най-различни ад хок коалиции между партиите и гражданските движения е тенденция, налагана от глобализацията. Все повече левият проект е дело не просто на една голяма масова партия, а резултат на плуралистична борба, диалог, взаимодействие на множество групи и сили, обединени от едни или други по-краткосрочни или по-дългосрочни цели. При това нейното обезсилване от глобализацията се компенсира чрез прехвърляне на правомощия към регионални групировки като Европейските институции или към всякакви други международни организации. При това идеята за глобализацията на демокрацията отляво се възприема като противопоставяне срещу силови действия на един отделен глобален хегемон и подчинение на поведението на всяка отделна държава на колективните решения на международни и глобални институции от типа на ООН.

2.3. Трансформация и транснационализация на държавата

В условията на глобализация социалдемократите са принудени да признаят, че са необходими промени, включително и ограничения на функциите на националната държава в сравнение с предходния период, като се подпомага развитието на пазарните отношения, конкуренцията, частната инициатива, свободата на индивида, либерализира се движението на капитали. В същото време обаче се отхвърля пазарният фетишизъм, уповаването само на дерегулацията на икономиката и се смята, че държавата трябва да играе важна роля в създаването на човешки капитал, в стимулиране развитието на икономиката.

Националната държава в условията на глобализация обаче трябва да се трансформира така, че прехвърляйки определени свои предходни правомощия към наднационални организации, местни органи на власт, организации на гражданското общество и пазарни субекти, да запази своята активна роля във взаимодействието с тях и да създава правна рамка и сигурност на гражданите и колективните субекти на своя територия. Държавата играе ролята на координатор, катализиращ посоката на движение на ресурси - човешки, финансови, информационни и прочее - за да не се дублират процеси и се повиши ефективността на икономиката.

Държавата в глобалната епоха е държава във взаимозависим свят, която трябва да се съобразява с тази взаимозависимост и да действа координирано с всички, с които се намира във взаимоотношения. Политиката става все по-полицентрична, при което държавата е просто едно равнище в сложна система от взаимопокриващи се и често конкуриращи се субекти на управление. Реакцията на глобализацията от страна на държавите е стремежът те да бъдат включени в най-различни транснационални мрежи. Там, където те не успеят да направят успешно това, има тенденции на дезинтеграция, хаос, “изпадане от историята”. Затова и в Европа например толкова яростна е конкуренцията за включването в НАТО и Европейския съюз. А в света като цяло има ускорено създаване на най-различни регионални групировки и междудържавните споразумения и договори в десетки области са основен механизъм на реагиране на държавата на това, което става в глобален план.

2.4. Преосмисляне на ценностите солидарност и колективизъм

Идеята за солидарността е ключова за социалните партии – не само за социалдемократите, но и за социалните консервативни партии от типа на християндемократическите и християнсоциалните партии в континентална Европа – в кейнсианската епоха на социалната държава. Тя е ценностната основа на преразпределителната политика и грижата за нуждаещите се. Сега социалдемократите са принудени да търсят нови значения на тази ценност. Преосмислят се идеите за солидарност и колективизъм и се отхвърлят предходни противопоставяния на колективизъм и индивидуализъм. Говори се за “нов колективизъм”, основан на ново тълкуване на индивидуализма като начин на разширяване на плурализма на мотивите и свободата на избор на индивидите, обединени от някакакви общи цели.

В същото време обаче социалдемократите в редица страни активно се включват в американския “комунитаристки” дебат, който набляга на ролята на общностите, на колективностите, в които е включен индивидът. Те са склонни да отчитат, че в един плурализиращ се свят общностите и взаимната лоялност, отговорност, солидарност на хората трябва да играят важна роля във всяка политика.

2.5. Преформулиране на идеята за равенство

През целия период след Френската революция от 1789 г. идеята за равенство се е разглеждала като типична за левите партии, макар че съдържанието на равенството и неговите форми имат различна значимост за различните групи и течения сред левите политически сили. Сега социалдемократите все повече се отдалечават от идеята, че равенството трябва да се свързва с отношенията на собственост и разпределение. Германските социалдемократи подчиняват равенството на идеята за справедливостта, като под справедливост започват да разбират “равенство във възможностите” и някои от тях са склонни да смятат, че социалната справедливост допуска и неравенство, когато то “действа в полза на всички” (идея, идваща от Джон Ролс), способства за увеличаване на общественото благосъстояние.³ Ръководителят на Академията за политическо образование при фондация “Фридрих Еберт” Томас Майер развива концепцията за “диференцирано равенство”, според която “всички различия между хората се смятат за легитимни и се поощряват тези от тях, които служат за саморазкриване на индивидите, но в същото време не заплашват обществената интеграция”.⁴ А Шрьодер заявява: “Обществото може да бъде само неравно”.11

2.6. Ново съдържание на идеята за справедливост

Прави се опит да се вложи ново съдържание в такава ценност като справедливостта и се извършва преход от акцент върху равенството в потреблението и резултатите към подчертаване на справедливостта, разбрана като равенство в шансовете. Изтъква се, че социалната справедливост не трябва да се измерва с равнището на държавните разходи за социални цели, тъй като перспективите са на невъзможност да се постигне по-голямо подоходно равенство. Смята се, че това разбиране, при което държавата се разглежда като институция, която трябва да коригира “несъвършенствата на пазара”, е довело до свръхраздуване на тези разходи, до значима бюрокрация, високи данъци, възпрепятстващи икономическото развитие. За разлика от по-рано, се приема, че неравенството може да бъде в съответствие с понятието за “справедливо общество”.

Затова и в много по-висока степен справедливостта се либерализира по посока на разбирането ù като осигуряване на равенство в шансовете индивидите сами да решават своите проблеми и да работят както за благото на обществото, така и за себе си. Антъни Гидънс най-подробно разгърна идеята за това, че по-големи размери на неравенство в доходите са съвместими с понятието за “справедливо общество, а справедливостта трябва да се разбира в най-висока степен като равенство в шансовете, а не като равенство в резултатите”.12 Така справедливостта се обвързва силно с индивидуалните отговорности на индивидите сами да решават проблемите си. Равенството в шансовете, а не равенството в резултатите, се разбира като по-важно. Оттук и особеният акцент, който се поставя на образованието, здравеопазването и преквалификацията на гражданите като основни инструменти за осигуряване на равенство на шансовете. Централна идея на “третия път” е замяната на традиционния социалдемократически модел на преразпределение на богатството с предоставяне на образование и технологични умения, даващи възможност на хората да се трудят в новите отрасли на икономиката. Особено внимание се отделя в това отношение на разпространението и използването на компютри и на Интернет.

Равенството на шансовете обаче също е достатъчно радикално като идея, ако се прокара последователно, защото то означава компенсация на по-високата степен на социална поляризация в обществото днес с много повече възможности за вертикален растеж за намиращите се в непривилегировано положение и за движение надолу на тези, които са в привилегировано положение. Да се компенсира нарастващата в резултат на глобализацията социална поляризация чрез нарастващо равенство на шансовете на гражданите е всъщност политически много по-сложна и радикална задача, отколкото просто да се компенсира привилегированото, основано на богатството и семейния произход, положение на определени групи, чрез “благоденствие за всички”.13

2.7. Трансформиране на социалната държава

В условията на глобализация дори и в най-развитите страни не може да бъде запазен старият тип социални държави, тъй като силните социални мрежи оскъпяват продукцията на компаниите и ги тласкат към бягство в други държави. Поради това и се търсят различни посоки за трансформиране на предходния тип социална държава:

- Намаляване на разходите на фирмите за социални осигуровки на работниците чрез финансиране на тези осигуровки или чрез държавния бюджет (датския модел), или чрез нарастващи вноски от страна на самите работещи (швейцарския модел). Когато социалната осигуреност се осъществява чрез правителствения бюджет, средствата за това се осигуряват преди всичко чрез повишаване на данъците върху домакинствата и потреблението, а не чрез по-високи данъци на предприятията. Така, независимо дали се приема датският, швейцарският или някакъв друг модел, основното е, че допълнителните средства за социално осигуряване не се получават чрез по-високи данъци на предприятията, а чрез данъци върху домакинствата и потреблението, като така социалната защита на населението не възпрепятства международната конкурентност на фирмите. ⁵

- Отказ от принципа за социално подпомагане от държавата на всички безработни граждани и стесняване на помощта до действително нуждаещите се. Същевременно се вземат мерки тази социална помощ от държавата да не води нейните получатели до готованство, до склонност да се осланят на някой друг, до трайна зависимост. Тя трябва да бъде нещо временно, като период, в който се осъществява преквалификация за търсене на ново работно място в условия, при които безработицата има на първо място структурен характер.

- Предлагане на различни механизми за насърчаване на заетостта. Сред тях са дерегулация на трудовия пазар, но при запазване на минималната работна заплата и подоходния данък; разширяване на заетостта чрез работни места, откривани от държавата в различни социални сфери; намаляване на работното време и разпределяне на наличните работни места между всички безработни граждани; увеличаване на броя на частично заетите и въвеждане на гъвкаво работно време; система за бърза преквалификация и стимулиране на предприемачеството.

- Застаряването на населението изисква реформи в пенсионните системи, като неизбежни стават три възможни алтернативи: или да се плащат по-високи вноски за пенсиониране, а това означава по-ниски реални доходи и потребителски стандарт на работещите в момента за сметка на средствата, получавани, когато станат пенсионери; или да се поддържат сегашните доходи на работещите и не се увеличава вноската за пенсия, но това означава бедност и мизерия при пенсионирането; или да се увеличи възрастта за пенсиониране и гражданите да работят по-дълго, което обаче пък би могло да означава опасност от безработица за повече млади хора. На практика в една или друга степен се прилага и реализира всяка от тези алтернативи, всяка от които има позитивни и негативни страни. Така например удължената възраст за пенсиониране означава допълнителен натиск върху трудовия пазар и проблеми с младежката безработица. Плащането на по-високи вноски се приема от настоящите поколения твърде негативно, а когато се ангажират и работодателите, това намалява конкурентността на фирмите. Ниските пенсии от своя страна разкъсват връзките на солидарност между поколенията. Затова поне частично нерядко се препоръчва приватизация на пенсионната система.14

2.8. Икономическа политика, адаптирана към реалностите на глобализацията

В икономическата сфера се извършва отказ от редица положения на класическата кейнсианска политика и се поддържа курс на ниска инфлация, нисък бюджетен дефицит, ограничаване на бюджетните разходи. Като се има предвид, че в условията на глобализация, ако данъците са твърде високи или от тях се изискват високи социални осигуровки за работниците, транснационалните компании бързо могат да местят производството от една страна в друга, то държавите започват да се конкурират коя колко да намали данъците, за да може да привлече чужди компании и инвеститори. При това положение традиционната за социалдемокрацията прогресивно-подоходна данъчна политика се превръща във фактор, при който колкото по-голяма и по-печеливша е една компания, толкова по-неизгодно ще й бъде да осъществява производство в съответната страна и тя ще избяга в държава, където условията са по-изгодни.

Това води до потребност от нов тип данъчна политика и ново разбиране за данъчната страведливост, което не е ограничено до данъчното преразпределение чрез прогресивно-подоходния данък, а е насочено към търсене на нови форми, чрез които се натрупват средства в държавния бюджет. Дейността на държавата се преориентира радикално в няколко основни посоки:

• 
  затваряне на данъчните вратички за избягване на данъци и повишаване на събираемостта на данъците;
  
• 
  повишаване на данъците върху луксозните стоки, цигари, алкохол;
  
• 
  повишаване на данъците върху недвижимата собственост, която е най-малко мобилна от всички форми на капитал;
  
• 
  намаляване на корпоративните за сметка на потребителските данъци;
  
• 
  намаляване на стръмността на прогресивно-подоходното облагане с тенденция в някои страни дори до утвърждаване на “плоско” облагане;
  
• 
  ограничаване на монополите и подкрепа на конкуренцията, което да води до намаляване на цените и това да подобрява положението на голямата маса от потребители;
  
• 
  поставя се също въпросът за международни договаряния, които да доведат навсякъде до някакъв минимален таван на данъците за капитала, а офшорните центрове, които провеждат политика на преднамерено освобождаване от данъци, са поставени под мощен натиск - след 11 септември 2001 г. контролът върху тях нараства все по-силно, като тласъкът за това даде борбата срещу тероризма.
  

15 Вж. Giddens, Anthony. The Third Way. The Renewal of Social Democracy. Cambridge: Polity press, 1999.

16 Вж. Pfaller, A. Social Democracy in the Globalizеd Post-Industrial Society. - Internationale Politik und Gesellschaft, 2000, N 2, p. 162.

¹⁷ Ibidem, p. 163.

18 Вж. Gilbert, Neil. Transformation of the Welfare State: The Silent Surrender of Public Responsibility. New York: Oxford University Press, 2002.