Д-р Ялом: Изразявали ли са го някога пред теб?
Ървин: Не директно, но виждам признаци за това. Например на идиш разговарят само помежду си. На мен и сестра ми говорят на своеобразен английски-идиш пиджин (със сестра ми го наричаме „англиш“), но определено не желаят да научим идиш. И са много потайни относно живота си в родината. За живота им в Русия не знам почти нищо. Когато се опитам да разбера точното местоположение на техния щетъл там, баща ми, който има прекрасно чувство за хумор, се шегува, че живеели в Русия, но понякога, наближала ли поредната сурова руска зима, те наричали Русия Полша. А какво казват за Втората световна война, нацистите и Холокоста? Нищо, нито дума! И по този въпрос винаги са мълчали. Същото мълчание цари в домовете на всичките ми приятели.
Д-р Ялом:Как си обясняваш това?
Ървин: Вероятно искат да ни спестят ужаса. Спомням си кинопрегледите след Деня на победата: лагерите и планините от трупове, разчиствани с булдозери. Бях в шок – бях съвсем неподготвен за това и се боя, че тези сцени никога няма да избледнеят в съзнанието ми.
Д-р Ялом: Знаеш ли как родителите ти желаят да се развие животът ти?
Ървин: Да, желаят да получа образование и да стана американец. Те слабо са познавали този нов свят: започнали са живота си в Съединените щати без каквото и да е светско образование... като се изключи курсът, необходим за придобиване на американско гражданство. Като повечето евреи, които познавам, те са „хора на Писанието“ и съм убеден, не, знам със сигурност, че са доволни винаги когато ме видят да чета книга. Никога, никога не ме прекъсват, когато чета книга. И въпреки това не виждам признаци, че самите желаят да се образоват. Вероятно осъзнават, че са пропуснали възможността – дългите часове тежък труд ги смазват. Всяка вечер са изтощени. Сигурно изпитват някаква смесица от горчивина и радост: работят усилено, за да мога аз да разполагам с лукса на образованието, но навярно си дават сметка, че всяка книга, всяка страница, която прочитам, ме отдалечават все повече и повече от тях.
