Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
| Входът към семейния апартамент над бакалията, ок. 1943 г.
Нагоре по стълбите се стигаше до вратите на два апартамента – нашият гледаше към Първа улица. Разполагахме с две спални – една за родителите ми и една за сестра ми. Аз спях в малката трапезария на разтегателното канапе. Когато бях на десет, сестра ми я приеха в колеж и аз заех нейната спалня. Имаше и кухничка с малка маса, на която се хранех. През цялото ми детство нито веднъж не съм се хранил с баща ми или майка ми (с изключение на неделите, когато се събираше на вечеря цялата ни фамилия – между дванайсет и двайсет души). Майка ми готвеше и оставяше и храна на печката, а ние със сестра ми се хранехме на малката кухненска маса. Приятелите ми живееха в подобни жилища, затова дори не беше ми хрумвало да мечтая за по-добро, но нашият апартамент се отличаваше с една особена ужасия – хлебарките. Те бяха навсякъде, въпреки усилията на изтребителите – аз изпитвах (изпитвам и до ден днешен) ужас от хлебарки. Всяка вечер майка ми поставяше краката на леглото ми в купи с вода, понякога керосин, за да не пропълзяват при мен. И въпреки това те често падаха върху завивката ми от тавана. Нощем, щом угасяхме лампите, къщата оставаше на тяхно разположение и аз чувах как тичат по линолеума на кухничката. Нощем не смеех да отида до тоалетната, а се облекчавах в буркан, който държах до леглото. Спомням си веднъж, бях на десет или единайсет години, четях книга в дневната, когато една гигантска хлебарка прелетя през стаята и кацна в скута ми (да, хлебарките могат да летят – не го правят често, но могат!). Разкрещях се, баща ми дотича, събори я на пода и я стъпка. Гледката на смачканата хлебарка беше най-гадното от всичко и аз се втурнах към тоалетната да повърна. Баща ми се опита да ме успокои, но просто не можеше да разбере как бе възможно толкова да се разстроя заради едно мъртво насекомо. (Не съм превъзмогнал фобията си от хлебарки, тя дреме някъде в мен, но отдавна е безпредметна: климатът в Пало Алто е твърде сух и не съм виждал такова насекомо вече половин век – едно от големите предимства на живота в Калифорния.) Един ден, когато бях на четиринайсет, майка ми почти небрежно ми съобщи, че е купила къща и трябва съвсем скоро да се преместим. Следващото, което си спомням, е как влизам в новия ни дом на приятна и спокойна улица само на пресечка от парка Рок Крийк. Беше голяма, хубава двуетажна къща с три спални, стая за отдих с чамова ламперия в сутерена, остъклена странична веранда и малък затревен двор, ограден с жив плет. Смяната на жилището беше изцяло дело на майка ми: тя беше купила къщата без баща ми дори да излезе от магазина, за да я види. Кога се преместихме? Видях ли хората, които пренесоха покъщнината ни? Какво беше първото ми впечатление от новия дом? Как мина първата ми нощ в него? Какво мога да разкажа за огромното удоволствие да се сбогувам завинаги с гъмжащия от хлебарки апартамент, срама, мръсотията, нищетата и спящите във вестибюла пияници? Спомням си много малко за всичко това. Може би съм бил твърде ангажиран с тревоги как ли ще се чувствам като деветокласник в новото училище и дали ще си намеря нови приятели там. Паметта и емоциите имат нелинейна връзка: твърде силната или твърде слабата емоция често вървят ръка за ръка с оскъдност на спомените. Спомням си как обикалям удивен чистата ни къща и чистия ни двор. Сигурно съм бил горд, канейки приятели на гости, сигурно съм бил по-спокоен, а не уплашен като преди, сигурно сънят ми се е подобрил, но това са просто предположения. Онова, което си спомням най-ясно от целия този период, е историята с покупката на червената маса, която майка ми с гордост разказваше. За новия дом тя реши да купи изцяло нова покъщнина и да не запазва нищо от стария апартамент – нито мебели, нито спално бельо, нищо – с изключение на готварските съдове (които аз използвам до днес). И на нея трябва да ѝ е било дошло до гуша от предишния ни живот, макар никога да не споделяше пред мен чувствата и копнежите си. Но историята за масата ми разказваше неведнъж. След като купила къщата, тя отишла в „Мейзърс“, популярен мебелен магазин, от който често пазаруваха приятелките ѝ, и за един следобед поръчала всичко необходимо за къщата ни с три спални: килими, мебели за всички стаи и верандата, градински кресла. Наистина голяма поръчка. Докато продавачът оформял крайната сметка, погледа на майка ми привлякла една маса в необароков стил, с тапициран в червена кожа плот, в комплект с четири стола. Тя казала на продавача да прибави към поръчката и масата със столовете. Той отвърнал, че са вече продадени и за съжаление, за най-голямо негово съжаление, не разполагат с друг такъв комплект – моделът бил спрян от производство. При което майка ми обявила, че отменя цялата поръчка, взела дамската си чанта и се приготвила да си върви. Може би е била сериозна. А може би не. Във всеки случай ходът ѝ дал резултат. Продавачът отстъпил и масата била нейна. Шапка ти свалям, мамо, за дръзкия блъф – много време играх покер, но за по-добър не съм чувал. Понякога ми се иска да напиша разказ за това. Има потенциал в тази идея – бих разработил и двете страни на историята: големия блъф на майка ми и разочарованието на семейството, което не получило масата. Все още пазя тази маса, въпреки протестите на жена ми, че не подхожда на нищо в дома ни. Макар естетическите ѝ недостатъци да се набиват дори в моите очи, тя е пропита със спомени за неделните партии шахмат с баща ми, чичовците ми, а по-късно с моите деца и внуци. В гимназията играех в отбора по шахмат и с гордост носех пуловер с голяма шахматна фигура отпред. Отборът играеше на пет дъски и се съревноваваше с всички вашингтонски гимназии. Аз играех на първа дъска и тъй като през последната година в гимназията нямах загуба, се смятах за младежки шампион на Вашингтон. Но така и не станах достатъчно добър, за да се състезавам на по-високо ниво, отчасти заради чичо ми Абе, който осмиваше идеята да се учи шахмат по учебник, особено дебютите8. Помня как посочваше с пръст главата ми, казваше, че съм klug („умен“), и ме съветваше да използвам качествената си яломска kopf („глава“) и да играя нестандартно, за да обърквам противниците си. Този съвет се оказа изключително лош. В колежа престанах да играя шахмат, но в деня след приемането ми в медицинското училище се кандидатирах за университетския отбор и играх втора дъска до края на семестъра, а когато започнах обучението си по медицина, изоставих шахмата за втори път до деня, в който започнах да уча синовете си – Виктор и Рийд, които станаха отлични играчи. Едва през последните няколко години започнах да играя по-сериозно. Взимам уроци от един руски гросмайстор и рейтингът ми в интернет расте. Но вече е твърде късно, опасявам се – отслабващата ми памет е непреодолим противник. Ако зависеше от баща ми, кой знае колко още щяхме да живеем над магазина. Той като че ли бе почти безразличен към обстановката. Майка ми му купуваше всичките дрехи и му казваше какво да облече, избираше му дори вратовръзката, когато излизахме в неделя. Баща ми имаше хубав глас и на семейните сбирки обичах да го слушам как пее песни на идиш с леля Люба. Майка ми не проявяваше интерес към музиката и не съм я чувал да изпее и ред – немузикалността си съм наследил от нея. В неделните сутрини с баща ми почти винаги играехме шахмат на червената барокова маса и той обикновено пускаше песни на грамофона и им пригласяше, докато майка ми не изкрещеше: „Genug, Barel, genug!“. („Достатъчно, Бен, достатъчно!“) И той винаги се подчиняваше. В тези моменти бях най-разочарован от него и много ми се искаше да бе отстоял себе си, да бе ѝ се опълчил. Но това никога не се случи. Майка ми беше добра готвачка и аз често си спомням за нейните ястия. Нерядко, и до днес, се опитвам да ги повторя в нейните тежки алуминиеви тенджери. Много съм привързан към тези готварски съдове. Сготвена в тях, храната е по-вкусна. Децата ми често ме увещават да им ги дам, но аз не искам да се разделя с тях. След като се преместихме в новата къща, майка ми всеки ден първо готвеше, след което с колата отиваше в магазина, където прекарваше остатъка от деня и вечерта. Аз претоплях сготвеното и се хранех сам, четейки книга. (Сестра ми Джийн вече учеше в Мерилендския университет.) Баща ми се връщаше у дома, за да обядва и да подремне, но рядко сядахме на масата заедно. Новата ни улица се казваше „Бладжън Теръс“ и пред красивите домове, всичките пълни с деца на моята възраст, растяха високи кленове. Спомням си, че първия ден бях добре посрещнат. На улицата играеха футбол деца и като ме видяха, ми помахаха – имаха нужда от още играчи – и аз незабавно се включих. По-късно същия ден на тревата в двора на отсрещната къща видях тринайсетгодишния Били Нолън да си подава бейзболна топка с възрастния си дядо, който, както по-късно научих, в младостта си бил питчър в „Бостън Ред Сокс“. С Били впоследствие често играехме бейзбол. Помня и първата си разходка из квартала. В предния двор на една от къщите видях езерце с няколко водни лилии – развълнувах се, защото знаех, че от него можех да си осигуря добър материал за наблюдение с микроскопа: по повърхността му сигурно се носеха множество ларви на комари, а от долната страна на лилиите можех да остържа колкото пожелая амеби. Но как да си взема спесимени? В стария квартал бих се промъкнал в двора нощем и бих откраднал няколко иначе ненужни същества от езерцето. Но нямах идея как да се държа на новото място. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|