Майката и бащата на автора пред къщата на „Бладжън Теръс“, Вашингтон, окръг Колумбия, 1947 г.
„Бладжън Теръс“ и кварталчето, където се намираше, бяха идилични. Нямаше мръсотия, опасности и престъпления, не се чуваха антисемитски подхвърляния. Семейството на братовчед ми Джей, мой близък приятел през целия ми живот, също се беше преместило в този квартал, на няколко пресечки от нашата къща, и двамата с него често се виждахме. Паркът „Рок Крийк“ беше само на две пресечки от къщи, със своето поточе, пътеки, бейзболни игрища и тенис кортове. Почти всеки ден след училище игрите на топка в квартала продължаваха до тъмно.
Сбогом, плъхове! Сбогом, хлебарки, престъпници, опасности и антисемитски заплахи. Животът ми щеше да се промени завинаги. От време на време, когато в магазина имаше много работа, ходех да помагам, но общо взето това окаяно място беше останало зад гърба ми. И никога повече не ми се наложи да лъжа къде живея. Де да можеше гаджето ми от летния лагер – Джуди Стайнбърг, да види моя нов дом!
ДЕСЕТА ГЛАВА.
ЗАПОЗНАНСТВО С МЕРИЛИН
Винаги насърчавам обучаващите се терапевти да се подлагат на лична терапия. „Собственият ви Аз е вашият основен инструмент. Научете колкото можете повече за него. Вашите слепи петна ще ви пречат да разбирате пациента и да проявявате емпатия към него. Не допускайте това.“ От друга страна обаче, съм така здраво обвързан с една жена от петнайсетгодишна възраст и така посветен на голямото си семейство, че нерядко си задавам въпроса дали съм способен наистина да съпреживея света на човек, който върви по жизнения си път сам.
Често си мисля, че годините ми преди запознанството с Мерилин са черно-бели: цветове наситиха живота ми едва когато в него влезе тя. Спомням си първата ни среща със свръхестествена яснота. Бях в десети клас в гимназията „Рузвелт“ и живеех в новия си квартал от около шест месеца. Една събота привечер, след няколко часа игра на боулинг със залози, Луи Розентал – едно от момчетата, с които често играех, ми каза, че щяло да има парти наблизо, в дома на Мерилин Кьоник, и предложи да отидем. Бях стеснителен и много не обичах да ходя по партита,
а и не познавах Мерилин – по това време деветокласничка, с половин учебна година след мен, – но тъй като нямах други планове, се съгласих.
Домът ѝ представляваше скромна тухлена къща, като всички други на 4-та улица между пресечките „Фарагът“ и „Галатин“, с малка веранда, до която се стигаше по няколко стъпала. Наближавайки, видяхме на стълбите и верандата множество деца на нашата възраст, които се опитваха да се доберат до входната врата. Аз, който винаги избягвах по-многолюдните събирания, мигом се обърнах да си вървя, но моят находчив другар Луи ме хвана за ръката, посочи прозореца към верандата и предложи да се промъкнем през него. Влязохме през прозореца и през тълпата си проправихме път към вестибюла, където, в абсолютния център на шумно стълпотворение, обградено с внимание, стоеше дребничко, много симпатично и жизнено момиче с дълга кестенява коса.
– Това е тя, онази нисичката. Това е Мерилин Кьоник – каза ми Луи и се запъти към съседната стая да вземе по нещо за пиене.
Както споменах, обикновено бях много стеснителен, но тази вечер удивих сам себе си, тъй като, вместо да се върна по обратния път през прозореца, започнах да си проправям път през тълпата към домакинята и когато я достигнах, без идея какво да ѝ кажа, просто избъбрих припряно:
– Здравей, аз съм Ърв Ялом и току-що влязох през прозореца.
Не помня дали си казахме още нещо, преди вниманието ѝ да бъде привлечено от други, но още в онзи момент си дадох сметка, че съм загазил: тя ме привличаше както магнит – пирон, и внезапно ме обзе чувството, не, беше нещо повече от чувство – убедеността, че тя ще изиграе решаваща роля в живота ми.
Завладян от нервност, на следващия ден ѝ се обадих по телефона (за първи път се обаждах на момиче) и я поканих на кино. Това щеше да е първата ми романтична среща. За какво си говорихме? Спомням си, тя ми разказа, че веднъж цяла нощ чела „Отнесени от вихъра“ и на следващия ден не отишла на училище. Това така ме възхити, че се задъхах от вълнение. И двамата бяхме страстни читатели и мигом се впуснахме в безкрайно обсъждане на книги. По някаква причина тя прояви силен интерес към увлечението ми по биографиите в централната библиотека. Кой, за бога, би предположил, че това мое начинание ще ми свърши толкова добра работа? Взаимно си препоръчвахме четива – по това време ненаситно поглъщах Джон Стайнбек, а тя четеше заглавия, на които не бях обръщал внимание – „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“. Аз харесвах Джеймс Фарел, тя – Джейн Остин. И двамата обичахме Томас Улф и понякога четяхме един на друг най-мелодичните пасажи от „Погледни към дома, ангеле“. Само след няколко срещи аз се обзаложих с братовчед си Джей на трийсет долара, че ще се оженя за нея. И на сватбата ги получих!
Защо именно тя? Пишейки тази автобиография, преоткривайки по-младия си Аз и давайки си сметка що за хаотична личност бях по онова време и колко ми липсваше наставник, бях осенен от прозрение: аз бях открил своя ментор! И това беше Мерилин. Моето несъзнавано беше схванало, че тя е изключително подходяща за задачата да ме цивилизова и облагороди. Историята на нейното семейство беше достатъчно сходна с тази на моето, за да се чувствам комфортно в присъствието ѝ, но и различна точно колкото е необходимо. Родителите ѝ също бяха емигрирали от Източна Европа, но с десетина-петнайсет години по-рано от моите, и бяха имали известно светско образование. Баща ѝ пристигнал в Съединените щати като юноша, но не при толкова тежки икономически условия като моя. Той бил образован, бил романтик, обичал операта и пътувал из страната като своя герой Уолт Уитман, припечелвайки тук и там като черноработник. След като се оженил за Силия, майката на Мерилин, красива и блага жена, израснала в Краков, в която нямаше и помен от грубостта и гневливостта на майка ми, той отворил бакалия, която, както установихме години след запознанството си, се намирала само на пресечка от магазина на баща ми! Сигурно стотици пъти съм минавал пеш или с колелото покрай това квартално магазинче. Но баща ѝ бе имал прозорливостта да не остави семейството си да живее в този размирен и опасен бедняшки квартал. Затова Мерилин бе отраснала в скромен, но безопасен квартал, населен с представители на средната класа, и почти не бе стъпвала в магазина на баща си.
Родителите ни се срещаха много пъти и ми се струваше парадоксално, че нейните родители се отнасят с голямо уважение към моите. Бащата на Мерилин виждаше, че баща ми е успешен предприемач, и съвсем правилно бе забелязал, че всъщност майка ми със своя остър ум и прозорливостта си е движещата сила зад неговия успех. За жалост баща ѝ почина, когато бях на двайсет и две, и така и не ми се удаде възможност да го опозная добре, макар все пак да успя да ме заведе на първата в живота ми опера („Прилепът“ от Йохан Щраус).
Мерилин беше половин година след мен в училище и в онези дни имаше церемонии по дипломиране през февруари и юни. Няколко месеца след запознанството ни присъствах на дипломирането ѝ в средното училище „Макфарланд“ (което беше в съседство с моята гимназия). През февруари слушах с благоговение как Мерилин със забележително спокойствие произнесе прощалната реч. О, как се възхищавах на това момиче и как го обичах!
В гимназията бяхме неразделни и винаги обядвахме заедно. Неизменно се срещахме и през почивните дни. Общата ни отдаденост на литературата беше така силна, че различията в другите интереси сякаш нямаха никакво значение. Тя много рано се беше влюбила във френския език, литература и култура, докато аз предпочитах науките и някак ми се удаваше изключителното постижение да произнасям погрешно всяка срещната френска дума, докато тя пък, от своя страна, не можеше да види друго, освен миглите си, когато погледнеше в окуляра на моя микроскоп. И двамата обичахме часовете по англоезична литература и за разлика от другите ученици, с огромно желание четяхме книгите, които ни възлагаха: „Алената буква“, „Сайлъс Марнър“ и „Завръщане в родния край“.
Един ден следобедните часове в гимназията бяха отменени, за да могат всички ученици да посетят прожекцията на британския филм от 1946 г. „Големите надежди“. С Мерилин седяхме един до друг, хванали ръцете си. Този филм и до днес е сред любимите ни и през десетилетията всеки от нас вероятно го е споменавал стотици пъти по различни поводи. Той разкри пред мен света на Дикенс и не след дълго бях изгълтал всичките му книги. Оттогава ги препрочитам многократно. Години по-късно, в периода, когато пътувах много, изнасяйки лекции из Съединените щати и Великобритания, придобих навика да търся в антикварните книжарници и да купувам първи издания на книгите на Дикенс. Тези издания си остават единственото, което някога съм колекционирал. Мерилин още по онова време беше толкова обаятелна, интелигентна и умела в общуването, че бе спечелила на своя страна всички учители. Аз тогава бях какво ли не, но едва ли някой би ме определил като обаятелен. Бях добър ученик, отличник в точните науки, а също и по английски език и литература – учителката по тези предмети – г-ца Дейвис, редовно допринасяше за моята непопулярност сред съучениците, като хвалеше съчиненията ми и ги поставяше на училищното табло. За жалост, в 12. клас започна да ни преподава г-ца Макули, другата учителка по английски език и литература, която преподаваше и на Мерилин и я ценеше много. Един ден в коридора тя ме видя да разговарям с Мерилин, облегнат на шкафчето ѝ, и от този момент нататък започна да ме нарича „каубоя на шкафчето“. Тя така и не ми прости, че съм ухажвал Мерилин, и за мен вече нямаше никаква надежда в часовете при нея. Г-ца Макули свикна да подхвърля насмешливи и язвителни коментари за съчиненията ми. Подиграваше ме заради неумелото изпълнение на ролята на вестителя в „Крал Пир“. Наскоро две от децата ми преглеждаха старите вестници в килера и попаднаха на мое възторжено съчинение за бейзбола, оценено от г-ца Макули с четири плюс, и бяха възмутени, че тя безмилостно е нашарила страниците с коментари като „Глупаво!“ или „Такова въодушевление за толкова банални неща“. А представете си, в съчинението съм писал за титани като Джо Димаджо, Фил Ризуто, Кинг Конг Келер, Смоуки Джо Пейдж и Непоклатимия старец – Томи Хенрих.
Винаги ще съм благодарен за късмета да имам Мерилин до себе си от петнайсетгодишна възраст. Тя възвиси мислите ми, разпали амбициите ми и ми даде пример за човещина, великодушие и отдаденост на духовния живот. Толкова съм ти признателен, Луи, където и да си сега. Признателен съм ти, че ми помогна да се покатеря през онзи прозорец.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА.
КОЛЕЖАНСКИ ГОДИНИ
Преди две години с моя приятел Лари Зароф седяхме в едно кафене с изглед към санфранциския залив в град Сосалито. Силният вятър си играеше с чайките, а ние наблюдавахме напредващия с полюшване към града ферибот, докато се скри от погледа ни. С Лари си припомняхме колежанските години: в университета „Джордж Вашингтон“ изкарахме заедно повечето курсове – тежки дисциплини като органична химия, качествен анализ и сравнителна анатомия (в рамките на който дисекцирахме всеки един орган и мускул в тялото на котка). И докато разговаряхме за този най-стресов период в живота ми, Лари спомена за някакво „диво парти на братството“ с много пиене и разкрепостени момичета.
Аз подскочих.
– Братство ли? Какво братство?
– ТЕП, разбира се.
– Какво е това?
– „Тау Епсилон Пи“. Какво има, Ърв?
– Какво ли? Бесен съм. В колежа с теб се виждахме всеки ден и никога не съм чувал за братство. Защо не бях поканен да се присъединя към това братство? Защо ти не ме покани?
– Ърв, нима очакваш да помня? Сега е 2014 г., а ние постъпихме в „Джордж Вашингтон“ през 1949 г.
Когато с Лари се разделихме, се обадих по телефона на моя близък приятел Хърб Коц във Вашингтон. Хърб, Лари и аз бяхме неразделни в колежа. Тримата имахме най-високи оценки по всичко, ходехме с автомобил на лекции и обядвахме заедно почти всеки ден.
– Хърб, допреди малко бях с Лари и той ми каза, че бил член на някакво братство, ТЕП, в университета „Джордж Вашингтон“. Ти знаеше ли за това?
– Ами да. И аз бях член на ТЕП.
– Какво? И ти ли? Не мога да повярвам. Защо не ме покани да се присъединя?
– Помня ли, беше толкова отдавна. Най-вероятно съм те поканил, но партитата ни всъщност бяха петъчни бирени запои. Ти мразиш бира, а и тогава въобще не се интересуваше от момичета – беше верен на Мерилин.
Негодуванието продължи да тлее в мен допреди няколко месеца, когато при едно голямо разчистване у дома Мерилин откри едно писмо от 1949 г., приветствие по повод присъединяването ми към „Тау Епсилон Пи“, придружено със сертификат за членство. Всъщност аз съм бил член на братството, но никога не съм посещавал негови сбирки и изцяло съм заличил от съзнанието си спомена за това!
Тази случка съвсем правдиво разкрива колко скован и тревожен съм бил като колежанин в „Джордж Вашингтон“, който се намираше на петнайсет минути път с автомобил от дома ми. И до днес завиждам на онези, които си спомнят радостните студентски години – дух на задружност, доживотни приятелства, започнали в пансиона, другарство покрай атлетически събития, лудории, вършени от разни братства, менторска грижа от страна на преподаватели и тайни общности като във филма „Обществото на мъртвите поети“. Тази страна на студентския живот остана съвсем чужда за мен, но пък си давам сметка, че бях така тревожен и се чувствах така некомфортно в кожата си, че може би е било по-добре, че не постъпих в университет от Бръшляновата лига: съмнявам се, че би ми се отразило благоприятно и че дори бих оцелял в подобна среда.
В терапевтичната си работа винаги съм се изумявал колко често пациентите си възвръщат спомени от различни етапи на своя живот, когато децата им преминават през същите етапи. Същото се случи и при мен преди години, когато децата ми завършваха гимназия и обмисляха къде да продължат образованието си. Случи ми се и втори път, когато внукът ми Дезмънд постъпи в колеж. Завидях на него и съучениците му заради ресурсите, с които разполагаха, за да направят своя избор. Дезмънд беше на консултации с колежански съветници, имаше справочник за най-добрите сто колежа, в които се преподаваха свободни изкуства, и разговаря с представители на доста от тези колежи, занимаващи се с привличане на кандидати. Не помня по мое време да е имало някой, към когото да се обърнеш за насоки: в гимназията нямаше съветници, а разбира се, родителите и роднините ми не знаеха нищичко за целия този процес. Още повече че – и това беше от съществено значение – не познавах никого от гимназията или квартала, който възнамеряваше да кандидатства в друг щат: всичките ми познати избираха един от двата местни колежа: Мерилендския университет или университета „Джордж Вашингтон“ (по това време и двата представляваха многолюдни, посредствени и безлични институти). Съпругът на сестра ми – Мортън Роуз, ми оказа важно влияние. Уважавах го много: той беше отличен лекар и тъй като беше придобил образованието си в „Джордж Вашингтон“, ме убеди, че в този университет и аз бих могъл да получа удовлетворително образование. В крайна сметка, когато ръководството на моята гимназия ме награди със стипендията „Ема К. Кар“ – която покриваше разходите за цялото обучение в „Джордж Вашингтон“, – дилемата ми бе разрешена: нищо, че годишната такса беше само триста долара.
Бях убеден, че в този момент се предопределя целият ми живот, цялото ми бъдеще. Още при срещата с д-р Манчестър у дома, когато бях на четиринайсет, бях решил, че искам да уча медицина, но беше известно, че имаше строга квота от 5% за прием в медицинските училища. Випуските в медицинското училище на университета „Джордж Вашингтон“ наброяваха сто души, а новоприетите евреи на година бяха само пет. В гимназиалното еврейско братство, към което принадлежах (Ипсилон Ламбда Фи), членуваха повече от пет интелигентни момчета, които възнамеряваха да учат в медицински колеж, след което да кандидатстват във висшето медицинско училище на „Джордж Вашингтон“, а то далеч не беше единственото еврейско братство в града. Конкуренцията изглеждаше прекалено жестока, затова от първия ден в колежа възприех една стратегия: щях да оставя всичко друго настрана, да работя по-усилено от останалите и да изкарвам такива оценки, че влизането в медицинското училище да ми е гарантирано.
Оказа се, че не само аз бях възприел този подход. Изглежда, всички младежи, които познавах, синове на еврейски имигранти от Европа, пристигнали в Съединените щати след Първата световна война, бяха избрали медицината като идеалното поприще за себе си. Ако не успееше да влезеш в медицинското училище, имаше зъболекарско училище, юридическо училище, ветеринарно училище или – последната и най-малко желана от идеалистите сред нас възможност – поемането на бащиния бизнес. Имаше един популярен анекдот в онези дни: младият евреин има две възможности: да стане лекар или да пропадне.
Родителите ми нямаха пръст в решението ми да постъпя в „Джордж Вашингтон“. По онова време не общувахме много: магазинът беше на трийсетина минути с автомобил от къщата ни и почти не ги виждах, освен в неделите. Но дори тогава рядко разговаряхме за нещо съществено. От години почти не продумвах на майка си – откакто ме обвини, че съм докарал инфаркт на баща ми, бях решил да се пазя, като поддържам дистанция. Искаше ми се да съм по-близък с баща си, но това беше невъзможно поради твърде тесните му отношения с майка ми.
Спомням си, като ученик последна година на гимназията, веднъж карах майка си с колата до магазина. Когато минавахме покрай парка „Солджърс Хоум“, само на пет минути от магазина, тя ме попита за бъдещите ми планове. Казах ѝ, че следващата година ще постъпя в колеж и че съм решил да кандидатствам в медицинското училище. Тя кимна и сякаш остана изключително доволна, но с това всичко приключи. Никога повече не повдигна темата за бъдещите ми планове. Сега се питам дали с баща ми не са изпитвали боязън от мен, дали не са смятали, че са вече неспособни да общуват с мен и че са ме загубили, тъй като съм се приобщил към култура, която не разбират.
Въпреки това бях сигурен, че ще плащат таксата и всички други разходи по време на обучението ми в колежа и медицинското училище. Независимо какви бяха отношенията ни, в културата на родителите ми щеше да е немислимо да постъпят другояче и аз следвам техния пример, що се касае до собствените ми деца.
И така, за мен и най-близките ми приятели колежът не беше заветна цел: беше пречка, която трябваше да бъде преодоляна възможно най-скоро. В медицинското училище обикновено се влизаше след четиригодишно обучение и придобиване на бакалавърска степен, но в отделни случаи кандидати със забележителни постижения бяха приемани само след три години в колеж, при условие че са взели задължителните подготвителни курсове. Аз и моите връстници заложихме на втората възможност и се записвахме само на задължителните курсове (химия, физиология, биология, физика, анатомия на гръбначните и немски език).
Какво си спомням от колежанските дни? През всичките три години от следването си в колежа аз изучавах само три избираеми дисциплини – и трите курса от лекции по литература. Живеех у дома и спазвах суров режим: усилена работа, наизустяване, лабораторни експерименти, целонощна подготовка за изпити, учене седем дни в седмицата.
Защо беше цялото това блъскане? Защо беше цялото това бързане? За мен или кой да е от моите приятели бе абсолютно немислимо да си вземем така наричаната днес „празна година“, за да се присъединим към някоя организация като Корпуса на мира (която тогава още не съществуваше), да станем хуманитарни работници в някоя далечна държава или пък да изберем някоя от всичките други възможности, с които разполагаха моите деца и връстниците им. Всички ние мислехме единствено за приема в медицинското училище и на никой не му хрумваше да удължава по какъвто и да било начин времето до постигането на тази цел. Но аз чувствах и един допълнителен натиск: имах нужда да затвърдя връзката си с Мерилин. Трябваше да успея, да ѝ докажа, че ми предстои солидна кариера, че ще стана човек, за когото си струва да се омъжи. Тя завърши гимназията половин година след мен и учителят ѝ по френски език я бе насърчил да кандидатства в колежа „Уелсли“, където незабавно я приеха. В последната година от гимназията наставничката ѝ в девическото общество ѝ бе казала, че е твърде млада да се обвързва сериозно и че трябва, поне от време на време, да се среща с други момчета. Това въобще не ми бе по вкуса и все още помня имената на двете момчета, с които тя бе излязла на среща. Още щом постъпи в „Уелсли“, ме обзе силна тревога, че ще я изгубя: смятах, че не мога да се конкурирам с младежите от Бръшляновата лига, с които тя щеше да излиза. Непрекъснато ѝ изпращах писма, в които изразявах опасенията си, че навярно не съм ѝ достатъчно интересен, че някой може да ми я отнеме. Целият ми живот по това време беше посветен на подготвителните курсове, необходими за медицинското училище, към които Мерилин не проявяваше никакъв интерес. Събирах писмата, които Мерилин ми изпращаше, и преди няколко години доста от тях бяха публикувани в списанието на „Уелсли“.
През онези години бях така завладян от тревожност и имах такива проблеми със съня, че се нуждаех от психотерапия, но подобна възможност за мен тогава не съществуваше. Ако бях потърсил помощта на терапевт като мен обаче, мисля, че диалогът между нас би протекъл по следния начин:
Сподели с приятели: |
