Семеен портрет, Калифорния, 1975 г.
Въпреки неприятните спомени от детството си аз продължавах да предпочитам храната, с която бях отгледан: източноевропейска еврейска кухня без свинско месо. Но не и Мерилин. Децата знаеха, че когато отсъствам от къщи, тя приготвя свински пържоли. Придържах се и към някои церемониални обреди. Организирах обрязване на синовете си, след което с приятелите и семейството се събрахме на церемониална трапеза. Рийд, най-големият от тримата ми синове, реши да има Бар Мицва. В допълнение към тези няколко еврейски традиции, за Коледа украсявахме дърво, пълнехме чорапи за децата и си устройвахме празненство.
Често ме питат дали отсъствието на религиозна вяра е представлявало проблем в личния ми живот или психиатричната ми практика. Отговорът ми винаги е не. Първо, нека уточня, че съм по-скоро „нерелигиозен“, отколкото „антирелигиозен“. И тази моя позиция съвсем не е необичайна: в живота на повечето от колегите ми в Станфорд, както и за познатите ми психиатри и лекари, религията въобще липсваше или изпълняваше незначителна роля. Общувайки обаче с малобройните си набожни приятели (като норвежкия философ и католик Дъгфин Фьолесдал), аз винаги чувствам огромен респект към дълбочината на тяхната вяра и съм склонен да твърдя, че светските ми възгледи почти никога не се отразяват на терапевтичната ми практика. Но трябва да призная, че дълбоко религиозните пациенти, които са ме търсили за помощ в дългогодишната ми практика, са едва неколцина. Най-често вярващи хора се обръщат към мен, когато са заболели от смъртоносна болест, и аз винаги приветствам и подкрепям всяка утеха, която те успеят да открият в религията.
Въпреки че през 60-те години на миналия век бях дълбоко отдаден на работата си и бях общо взето аполитичен, нямаше как да не забележа културните промени. Студентите по медицина и специализантите по психиатрия, на които преподавах, започнаха да носят сандали, вместо „истински“ обувки, а с всяка изминала година косите им ставаха все по-дълги и рошави. Няколко студенти ми носеха от домашно приготвения си хляб. Марихуаната проникна дори на преподавателските партита, коренно се изменяха и сексуалните нрави.
Когато тези промени настъпиха, аз вече се чувствах част от старата гвардия и за първи път ме обзе възмущение, когато започнах да виждам специализанти в панталони на червено каре или някакво друго екстравагантно облекло. Но това беше Калифорния и промяната нямаше как да бъде спряна. Постепенно се отпуснах и аз, спрях да нося вратовръзки и попушвах марихуана на преподавателските партита, на които, като всички останали, ходех с клош панталони.
През 60-те години трите ни деца – четвъртото – Бенджамин, се роди чак през 1969 г. – бяха ангажирани със собственото си ежедневие. Те учеха в местните държавни училища (на няколко минути пеш от къщи), сприятеляваха се, ходеха на уроци по пиано, китара и езда, играеха тенис и бейзбол, членуваха в клубове, а веднъж построиха колибка за две козлета в задния двор. Често канеха приятелите си у дома, за да играят. Домът ни представляваше стара, измазана къща в испански стил, чиято входна врата бе обгърната от бугенвилея с ярковиолетови цветове, а в задния си двор имаше езерце с водоскок. Край алеята към пътя растеше величествена магнолия, която малките деца обикаляха с триколките си. На няма и пресечка от къщи беше кварталният тенис корт, където два пъти в седмицата играех на двойки със съседите или – след като възрастта им много напредна – с тримата си синове.
Семейство на колела, Пало Алто, 1960 г.
През юни 1964 г. посетихме семейството ми във Вашингтон. С трите деца бяхме в дома на сестра ми, когато с автомобила си пристигнаха майка ми и баща ми. Аз седях на едно канапе, а дъщеря ми Ийв и синът ми Рийд бяха в скута ми. Синът ми Виктор и братовчед му Харви си играеха на пода. Баща ми седна в тапицираното кресло до мен, каза, че го заболяла главата, и две минути по-късно – внезапно, без да каже и дума, изгуби съзнание и се отпусна. Нямаше пулс. Зет ми, който беше кардиолог, ми даде спринцовка и ампула адреналин от лекарската си чанта и аз поставих инжекция в сърцето на баща ми – но без резултат. По-късно си спомних, че преди да изгуби съзнание, бях забелязал как очите му се отклоняват вляво, което е признак за инсулт в лявата мозъчна полусфера, не за сърдечен арест. Майка ми влетя в стаята и се вкопчи в него. До днес я чувам как плаче и повтаря: „Минех тиерехле Барел“ („Милият ми Бен“). Моите сълзи също бликаха. Бях удивен и дълбоко покъртен: за първи път виждах майка ми да проявява подобна нежност, за първи път осъзнах колко много се обичаха двамата. Помня, че когато дойде линейката, майка ми още ридаеше, но каза на мен и на сестра ми: „Вземете портфейла му“. Със сестра ми пренебрегнахме молбата ѝ, подразнихме се, че в подобен момент мисли за пари. Но тя, разбира се, беше права: портфейлът, картите и парите на баща ми изчезнаха в линейката и повече не се намериха.
И преди бях виждал мъртъвци – моят труп в първата година от медицинското обучение, труповете в моргата, с които работехме в курса по патология, – но за първи път виждах мъртвото тяло на любим човек. Това нямаше да ми се случи отново в продължение на много години, до смъртта на Роло Мей. Погребението на баща ми беше в гробището на вашингтонския квартал Анакостия, Мериленд, и след службата всички членове на семейството хвърлиха по лопата пръст върху ковчега. Когато дойде моят ред, ми се зави свят и зет ми ме хвана за ръката, за да не загубя равновесие и да падна в гроба. Баща ми умря както бе живял, кротко и ненатрапчиво. До днес съжалявам, че не го опознах по-добре. Всеки път, когато се връщам на гробището и крача сред редовете надгробни плочи, под които почиват баща ми, майка ми и цялата им общност от малкия руски щетъл, сърцето ми се свива при мисълта за бездната, разделяща мен и родителите ми, и всичко, което остана неизречено между нас.
Понякога, когато Мерилин с топлота си спомня как с баща ѝ са се разхождали ръка за ръка в парка, аз се чувствам ограбен и измамен. Къде бяха моите разходки и вниманието на моя баща? Цял живот баща ми работеше усилено. Магазинът му беше отворен до десет часа вечерта пет дни в седмицата и до полунощ в съботите: свободен беше само в неделите. Единственият ми нежен спомен за време, прекарано с него, са съботните партии шахмат. Спомням си, че играта ми винаги го удовлетворяваше, дори когато на десет-единайсетгодишна възраст започвах да го побеждавам. За разлика от мен той никога, дори веднъж, не се подразни от загубата си. Може би поради тази причина цял живот обичам шахмата. Вероятно тази игра ми предлага макар и незначителен досег с моя работлив, благ баща, който така и не успя да ме види като по-зрял възрастен.
Когато баща ми почина, новият ми живот в Станфорд тъкмо започваше. По това време не оценях необикновено щастливата си съдба. Работех в престижен университет, където се радвах на пълна независимост, и живеех на място, благословено с може би най-благоприятния климат в света. Никога вече не видях сняг (освен в ски курортите). Приятелите ми, предимно мои колеги в Станфорд, бяха ведри и просветлени хора. Никога вече не чух и антисемитски изказвания. Въпреки че не бяхме богати, с Мерилин имахме чувството, че можем да правим каквото пожелаем. През почивните дни обичахме да ходим в Долна Калифорния, в едно колоритно, макар и скромно градче, наречено Мулехе. За една Коледа отидохме там цялото семейство и децата много харесаха мексиканската атмосфера, тортилите и пинятите. Аз и децата се отдадохме на шнорхелинг и харпунджийство, благодарение на което няколко пъти се нахранихме с вкусни рибни ястия.
През 1964 г. Мерилин отново отиде във Франция за една конференция и когато се върна, каза, че много иска всички заедно да си направим екскурзия до Европа. Обстоятелствата обаче се стекоха така, че преживяхме нещо още по-хубаво: цяла година в Лондон.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА.
ЕДНА ГОДИНА В ЛОНДОН
През 1967 г. Националният институт за психично здраве ми присъди награда, която ми предоставяше възможността да прекарам една година в клиниката „Тависток“ в Лондон. Реших да изуча прилагания в „Тависток“ подход в груповата терапия и да започна сериозна работа по учебника за групова психотерапия. Наехме си къща на Редингтън Роуд в квартал Хампстед, близо до клиниката, и петчленното ни семейство (най-малкият ни син Бен все още не беше роден) постави началото на своята прекрасна и паметна година в чужбина.
Бяхме разменили местата си с известния британски психиатър Джон Боулби от „Тависток“, който щеше да прекара година в Станфорд. Неговият кабинет беше на централно място в клиниката, което щеше да ми позволи да контактувам повече с терапевтите. През тази година всяка сутрин ходех пеш от нашата къща до клиниката, която се намираше на разстояние десет пресечки. Минавах покрай една красива църква от XVIII в., в чийто малък вътрешен двор имаше множество надгробни камъни, някои от които килнати и с нечетливи имена. По-голямото гробище от отсрещната страна на улицата беше вечен дом на неколцина изтъкнати представители на XIX и XX в., като писателката Дафни дьо Морие. Минавах също покрай величествена къща с колони, в която по време на немската окупация на Франция бе живял генерал Шарл дьо Гол. В момента тя се продаваше за сто хиляди паунда и Мерилин и аз често си мечтаехме и фантазирахме, че разполагаме с достатъчно пари, за да я купим. Една пресечка по-нататък беше огромната къща, използвана за снимките на филма „Мери Попинз“, и по-специално за танцовите сцени с Джули Андрюс и Дик ван Дайк на покрива. После продължавах по Финчли Роуд и стигах до Белсайз Лейн, където се намираше четириетажната, невзрачна наглед сграда, помещаваща клиниката „Тависток“.
Ръководителят на клиниката Джон Съдърленд беше благ и сърдечен шотландец. Първия ден той ме приветства радушно, представи ме на екипа си и ме покани да присъствам на всички клинични семинари и да наблюдавам работата на водещите терапевтични групи. Представи ме на психиатрите, които се занимаваха с групова работа, и през цялата година поддържах контакт с Пиер Турке, Робърт Гослинг и Хенри Езриъл. Макар да бяха проницателни и дружелюбни хора, подходът им във воденето на терапевтични групи беше странно дистанциран и неутрален. Ръководителите на групи в „Тависток“ никога не говореха пряко на конкретен член, а насочваха всичките си коментари към тавана, ограничавайки се изцяло до забележки, касаещи цялата група. Спомням си една вечерна среща, когато един от водещите – Пиер Турке, каза: „Ако членовете на групата дойдат в този ужасен дъжд от далечни крайчета на Лондон и решат да разговарят за крикет, така да бъде, аз нямам нищо против“. Ръководителите на групи следваха идеите на Уилфред Байън, според когото фокусът трябваше да е върху несъзнаваните групови процеси, и проявяваха слаб интерес към сферата на междуличностните отношения, освен в случаите, когато бяха засегнати начинът на водене и авторитетът на водещия. Затова терапевтите насочваха коментарите си към цялата група и не се обръщаха към никого конкретно.
Макар да харесвах някои от психиатрите като личности – по-конкретно Боб Гослинг, който ни покани в дома си в Лондон и в къщата си в провинцията, – след няколко месеца стигнах до заключението, че този подход в груповата терапия беше твърде неефективен, което множеството от пациентите удостоверяваха с краката си: посещаемостта беше изключително ниска. Имаше правило, че ако се явят по-малко от четирима участници, срещата се отлага, и това се случваше много често.
По-късно същата година присъствах на организиран от „Тависток“ едноседмичен семинар по групова терапия в град Лийдс, на който присъстваха и стотина представители от сферите на образованието, психологията и бизнеса. Добре си спомням как започна той: присъстващите бяха инструктирани да се разделят в пет групи и да се отправят към предвидените помещения. При началния звънец те се втурнаха към помещенията. Някои се съревноваваха за лидерска позиция, други искаха вратите да бъдат затворени, за да не стане групата им прекалено многолюдна, а трети настояваха да бъдат въведени процедурни правила. Семинарът продължи със сесии на малки групи – за всяка от които бе предвиден съветник, който да коментира груповия процес, и сесии на големи групи – на които присъстваха всички обучители и участници в семинара, чиято цел бе да се изследва динамиката в многочислени групи.
Макар такива големи групи все още да се използват за обучителни цели – за да се подпомогне разбирането на груповата динамика и организационното поведение, – тавистокският подход в груповата психотерапия, доколкото ми е известно, за щастие вече е отмрял.
Аз обикновено наблюдавах една-две сесии на малки групи седмично и посещавах лекции или обсъждания, но повечето от времето тази година прекарвах насаме, напълно отдаден на учебника по групова терапия. Специалистите в „Тависток“ не харесваха моя подход в груповата терапия, както и аз не харесвах техния. Когато им представих данните си за „терапевтичните фактори“, събрани посредством интервюта с многобройни пациенти, завършили с успех груповата си терапия, моите британски колеги с насмешка отбелязаха типичната ми американска фиксация върху „доволния клиент“. Като единствен американец сред тях аз се чувствах изолиран и без подкрепа. Година по-късно, когато се срещнах лице в лице с Джон Боулби, той ми сподели, че имал сходни преживявания с тях и на моменти фантазирал как ги избива, взривявайки бомба в залата. Чувствах се толкова изолиран, неоценен и некомфортно в собствената си кожа, че реших да потърся помощта на психотерапевт, както съм постъпвал в други трудни моменти в живота си.
Във Великобритания по това време имаше много терапевтични школи. Веднага се сетих за известния британски психотерапевт Р. Д. Лейнг. Ако се съдеше по книгите му, той беше интересен и оригинален мислител. Наскоро бе основал Кингсли Хол – място, където психотични пациенти живееха заедно с психотерапевтите си, формирайки общност с целебна атмосфера. Освен това се отнасяше с пациентите като с равни, което беше в разрез с подхода в „Тависток“. Слушах негова лекция, която изнесе в „Тависток“. Впечатли ме интелигентността му и много ми се понрави как с бунтарството си буни духовете сред представителите на статуквото. Но също така ми се стори малко дезорганизиран, което лесно обясняваше защо доста от присъстващите около мен предположиха, че е на ЛСД – вещество, което се знаеше, че употребява по това време. Въпреки това реших да се срещна с него и да обсъдим възможността да започна терапия. Спомням си, че го попитах за опита му в института Есален в Биг Сър, Калифорния, и за мнението му относно груповите голи маратони, които се провеждаха там. Отговорът му беше загадъчен: „Греба в моето кану, а другите гребат в своите канута“. (Тогава съвсем не предполагах, че няколко години по-късно сам ще участвам в групов гол маратон в Есален.)
После бях на консултация с ръководителя на клайнианската аналитична школа в Лондон. Спомням си, че се поинтересувах защо така усилено се опитва да изрови информация за първите две години от живота ми и защо клайнианската психоанализа обикновено трае между седем и десет години. В края на двучасовата ни консултация той заключи (и аз се съгласих с него), че скептицизмът ми към неговия подход е твърде силен. Както той самият се изрази: „силата на вашата фонова музика (тоест на моята съпротива) ще заглуши истинните акорди на анализата“. Как да не се възхитиш на британското красноречие!
В крайна сметка избрах да работя с Чарлз Райкрофт, който бе анализирал Лейнг. Той бе водещ лондонски психиатър от „средната школа“, повлияна от британските психоаналитици Феърбеърн и Уиникът. През следващите десет месеца се срещах с него два пъти седмично. Той беше на възраст между петдесет и шейсет години, много внимателен и тактичен, макар и леко дистанциран. Всеки път, когато влезех в кабинета му на Харли Стрийт (който ми напомняше за времето на Дикенс), обзаведен с дебел персийски килим, кушетка и две удобни тапицирани кресла, той припряно угасяше цигарата, която обикновено пушеше между сесиите, стискаше ръката ми и учтиво ме канеше да се настаня на креслото (не на кушетката), поставено срещу неговото. С мен се отнасяше като с колега. Много добре си спомням, че ми разказа за своята роля в изгонването на Масуд Хан от Британското психоаналитично общество – случка, която по-късно пресъздадох в романа си „Лъжи на дивана“12.
Сесиите с него ми бяха от полза, но ми се искаше да бе по-активен и откликващ. Неговите сложни интерпретации почти никога не ми помагаха, но въпреки това след няколко месеца тревожността ми бе отслабнала и аз вече бях способен да пиша по-ефективно. Защо? Може би в резултат на приемането и емпатията, които проявяваше към мен. За мен беше изключително важно да знам, че имам някого на своя страна. След години, посещавайки Лондон, аз се отбивах при него и често си припомняхме нашата терапия. Веднъж той изрази съжаление, че така стриктно се е придържал към догмата да предлага само интерпретации, и аз му бях много благодарен заради искреността.
Работното ми време в Лондон беше изцяло посветено на учебника по групова терапия. Тъй като той беше първата ми книга, трябваше да си разработя собствена система и в крайна сметка започнах сериозно да черпя от три основни източника: бележките ми за лекциите, които бях изнасял пред специализантите, стотиците резюмета на групови сесии, които бях писал и изпращал на участниците в моите групи, и изследователската литература за груповата психотерапия, голяма част от която беше налична в отличната библиотека на „Тависток“. Не умеех да работя с пишеща машина (много малко терапевти по онова време използваха пишещи машини). Всеки ден пишех на ръка своите три или четири запланувани страници, след което ги давах на машинописка от клиниката – която бях наел за своя сметка – да ги набере вечерта, за да са готови за редакция следващата сутрин.
Откъде да започна? Поставих начало с първите въпроси, с които се сблъсква един групов терапевт: Как да подбере пациенти и да сформира група.
Сподели с приятели: |
