Моят път към себе си



Изтегляне 3.96 Mb.
страница23/55
Дата01.05.2024
Размер3.96 Mb.
#121121
1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   ...   55
Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър - Ървин Ялом - 4eti.me
На тръгване към кабинета на психоаналитичката, Балтимор, 1958 г.
Кабинетът на Олив Смит се помещаваше в апартамент, кой­то тя делеше с четирима други психоаналитици, всичките пре­минали през анализа при нея. По това време я смятах за възраст­на жена. Беше поне на седемдесет – белокоса, попрегърбена и неомъжена. Един или два пъти я видях в болницата – беше дошла на консултация с пациент или среща с колеги аналитици – и там тя ми се стори по-млада и жизнена. Лежах на кушетката и тъй като креслото ѝ беше откъм главата ми, трябваше да извивам и протягам шия, за да я погледна, а понякога – за да проверя дали не е заспала. Тя ме подканяше да се отдавам на свободни асоци­ации, реакциите ѝ се ограничаваха изцяло до интерпретации, много малко от които полезни. Най-съществената част от тера­пията всъщност бяха моментите, когато случайно изоставяше неутралността си. Мнозина твърдяха, че тя им е помогнала – в това число аналитиците от съседните кабинети и ръководителят на специализантите в моята болница. Така и не успях да си обясня защо при тях терапията ѝ бе имала ефект, а при мен – не. Сега си мисля, че вероятно не беше подходящият за мен терапевт – аз просто имах нужда от човек, по-склонен към двупосочно взаимодействие. Неведнъж в ума ми е кръжала жестоката мисъл, че основното, което научих по време на личната си психоанали­за, е как не трябва да се провежда психотерапия.
Хонорарът ѝ беше двайсет и пет долара на сесия. Сто долара на седмица. Пет хиляди долара на година. Два пъти повече от специализантската ми заплата – две хиляди и четиристотин долара. Плащах анализата с физически прегледи за по десет долара, които всяка събота правех за канадската застраховател­на компания „Син Лайф“, придвижвайки се с ламбретата, в бе­лите си болнични дрехи, из задните улички на Балтимор.
Още щом реших да започна специализацията си в „Джонс Хопкинс“, Мерилин кандидатства за докторската програма на „Хопкинс“ по сравнително литературознание. Приеха я и започ­на работа под ръководството на Рене Жирар, един от най-изтъкнатите френски литературни теоретици на своето време. За тема на дисертацията си тя избра мита за процеса в творбите на Кафка и Камю и аз, насърчен от нея, също започнах да чета тези авто­ри, след което продължих със Сартр, Морис Мерло-Понти и други писатели екзистенциалисти. За първи път моята работа и работата на Мерилин започнаха да се сближават. Влюбих се в Кафка, чието „Преображение“ ме разтърси както никоя друга литературна творба. Бях поразен и от „Чужденецът“ на Камю и „Погнусата“ на Сартр. Посредством наратива тези писатели бяха проникнали в битието до дълбини, каквито психиатрична­та литература сякаш не достигаше.
Семейството ни благоденстваше през трите ми години в „Джонс Хопкинс“. Най-голямото ни дете – Ийв, ходеше на дет­ска градина в затворения жилищен комплекс, където живеехме заедно с останалите специализанти. Рийд – жизнено и игриво дете, лесно свикна за него да се грижи домашната помощница, докато Мерилин подготвяше дисертацията си или преподаваше в кампуса на „Джонс Хопкинс“, на петнайсет минути от дома ни. През последната ни година в Балтимор се роди Виктор, тре­тото ни дете, в болницата „Джонс Хопкинс“ на една пресечка от къщи. Имахме щастието да ни се родят здрави, прелестни деца и ние обожавахме да си играем с тях вечер и в почивните дни. Никога не съм чувствал семейния си живот като пречка в про­фесионалния ми път, обаче, сигурен съм, за Мерилин не беше така.
Трите години на специализацията ми бяха прекрасни. От самото начало всеки специализант имаше клиничната отговор­ност да ръководи болнично отделение, както и да се среща с пациенти в амбулаторията. Средата и персоналът на „Джонс Хопкинс“ бяха белязани с един буржоазен южняшки дух, който навярно вече е част от миналото. Психиатричният корпус на болницата бе клиниката „Хенри Фипс“, която помещаваше шест болнични отделения и едно амбулаторно. Тя отворила врати през 1912 г. и неин пръв ръководител станал Адолф Майер, наследен през 1940 г. от Джон Уайтхорн. Представляваше четириетажна тухлена сграда, солидна и достолепна. Обслужващият асансьора, който вършеше тази работа от четири десетилетия, беше любезен и дружелюбен човек. Сестрите – и младите, и възрастните – ска­чаха на крака, когато в стаята им влезеше лекар – ех, какви времена бяха! Въпреки че съм забравил стотици от своите паци­енти, помня мнозина от първите си пациенти в „Джонс Хопкинс“ с почти свръхестествена яснота. Спомням си Сара Б., съпруга на тексаски петролен магнат, с кататонична шизофрения, която лежа в болницата няколко месеца. Тя въобще не говореше и често застиваше за часове в една поза. Работех с нея съвсем интуитивно: супервайзърите не можеха да ми помогнат кой знае колко, защото никой не знаеше как да лекува такива пациенти – смяташе се, че в техния случай медицината е безпомощна.
Със Сара се срещах всеки ден за не по-малко от петнайсет минути в малкия си кабинет в дългия коридор до отделението. Не беше продумвала от месеци и тъй като никога не откликваше, било то с дума или жест, на въпросите ми, през цялото време говорех аз. Разказвах ѝ за деня си, за вестникарските заглавия, споделях ѝ мислите си относно груповите сесии в отделението, за проблеми, които разработвах в личната си психоанализа, за книгите, които четях. Понякога тя размърдваше устни, но из­между тях не излизаше нищо; изражението ѝ никога не се про­меняше, а големите ѝ сини, печални очи си оставаха приковани върху лицето ми. Но един ден, докато бъбрех нещо за времето, тя внезапно се изправи, дойде до мен и силно притисна устните си в моите. Аз се втрещих, изгубих ума и дума, но бързо се окопитих и след като на глас поразмишлявах върху възможните причини за тази целувка, изпратих Сара до отделението и вед­нага се втурнах към кабинета на супервайзъра си, за да обсъдя с него случката. Не му признах обаче, че целувката ми бе харе­сала – Сара беше привлекателна жена и целувката ме беше възбудила, но аз нито за миг не забравях, че ролята ми беше да съм неин лекар. След това седмици наред нещата вървяха постарому, докато не реших да опитам курс лечение с пакатал, нов транквилант (който от доста време вече не се употребява), току-що излязъл на пазара. За огромна изненада на всички в рамките на седмица Сара стана нов човек: започна да говори често и съвсем смислено. В кабинета ми надълго обсъждахме източни­ците на стрес в живота ѝ, преди да заболее, и в един момент аз ѝ разкрих какви чувства бе пораждало в мен нейното мълчание по време на срещите ни, както и че силно се съмнявах да съм ѝ бил от помощ. Тя моментално отговори: „О, не, д-р Ялом. Гре­шите. Не бива да се съмнявате. През цялото това време вие бяхте за мен по-насъщен от хляба“.
Бил съм за нея „по-насъщен от хляба“. Винаги ще помня този момент и думите на Сара. Споменът за тях често ме спохожда в мигове, когато работата с някой пациент навлезе в за­дънена улица и нито съм наясно какво се случва с него, нито знам с какви думи да му помогна. Тогава се сещам за милата Сара Б. и си напомням, че присъствието, въпросите и внимание­то на терапевта могат да подкрепят по неведоми начини.
Започнах да посещавам седмичните семинари с Джероум Франк, другия професор в „Джонс Хопкинс“, който, подобно на д-р Уайтхорн, беше емпирик и признаваше като средства за убеждение единствено логиката и фактите. От него научих две важни неща: основните принципи в методологията на научното изследване и основите на груповата терапия. По това време груповата терапия едва прохождаше, а д-р Франк беше автор на една от малкото добри книги на тази тема. Всяка седмица ние, специализантите – скупчили глави – наблюдавахме него­вата терапевтична група от пациенти на амбулаторно лечение през едно от първите двупосочни огледала с размер едва трий­сет на трийсет сантиметра. След като сесията приключеше, се събирахме с д-р Франк, за да я обсъдим. Намирах груповото наблюдение за толкова полезна практика, че години по-късно щях да се възползвам от нея в обучението на собствените си студенти.
Продължих да наблюдавам груповите сесии ежеседмично дълго след като курсът ни беше приключил. В края на годината д-р Франк ме помоли в негово отсъствие да го замествам като ръководител на групата. От самото начало ми хареса да ръково­дя терапевтични групи: несъмнено този род терапия предоста­вяше на участниците благотворната възможност да получават обратна информация за социалния си Аз, а и да предлагат също­то за другите. Смятах, че групата е една изключително благодат­на среда за израстване, която позволява на членовете да изследват и изразяват различни страни от междуличностния си Аз и да виждат поведението си отразено от останалите участници. Къде другаде човек би могъл да получи и даде честна и конструктив­на обратна информация от равнопоставени и доверени хора? Групата от пациенти на извънболнично лечение следваше само няколко основни правила: освен пълната поверителност, члено­вете трябваше да присъстват редовно на срещите, да общуват открито и да се срещат само като група на определеното място в уречения час. Спомням си, че завиждах на пациентите и ми се искаше сам да съм участник в подобна група.
За разлика от д-р Уайтхорн, д-р Франк беше сърдечен и дос­тъпен – в края на първата година ми предложи да го наричам „Джери“. Беше много добър учител и прекрасен човек, пример за почтеност, клинична компетентност и изследователска добро­съвестност. Дори след като напуснах „Джонс Хопкинс“, продъл­жихме да поддържаме връзка и се срещахме винаги когато ид­ваше в Калифорния. Веднъж заедно със семействата си прека­рахме една паметна седмица в Ямайка. В доста напреднала възраст той разви сериозни проблеми с паметта и когато пътувах до Източния бряг, аз се отбивах да го видя в дома за възрастни хора. Последния път, когато го видях, Джери ми каза, че по цял ден наблюдавал интересни неща през прозореца и всяка сутрин се будел със съзнание като чиста дъска. Потърка чело с ръка и каза: „Хоп – всички спомени от предния ден са изтрити. Няма ги“. После се усмихна, погледна ме и направи на своя ученик един последен подарък: „Знаеш ли, Ърв, не е толкова лошо. Въ­обще не е толкова лошо“. Какъв благороден, прекрасен човек. Десетилетия по-късно за мен бе огромна чест да изнеса първата от поддържаната до днес поредица психотерапевтични лекции на името на Джероум Франк в университета „Джонс Хопкинс“.
Терапевтичният метод на Джери Франк беше изцяло в съ­гласие с популярния по това време сред американските привър­женици на психодинамичната теория междуличностен подход. Междуличностният (или неофройдистки) подход беше модифи­кация на старото, ортодоксално фройдистко схващане. В него се наблягаше върху ролята на междуличностните отношения за развитието на индивида в течение на жизнения цикъл, докато при по-стария подход по-силното ударение падаше върху ран­ните години. По произход този подход беше американски и бе основан най-вече върху работата на психиатъра Хари Стек Съливан, но и върху теориите на някои имигрирали в Съедине­ните щати европейски учени, по-конкретно Карен Хорни и Ерих Фром. Изчетох доста от теорията върху междуличностния под­ход и тя ми се стори изключително смислена. „Неврозата и чо­вешкото израстване“ на Карен Хорни бе книгата, в която под­чертах най-много редове по време на специализацията си. Въ­преки че от Съливан можеше да се научи много, той за жалост пишеше толкова зле, че идеите му така и не оказаха влиянието, което им подхождаше. Общо взето обаче трудовете му ми по­могнаха да проумея, че повечето от пациентите ни изпадаха в отчаяние поради неспособност да формират и поддържат пъл­ноценни междуличностни взаимоотношения. От което според мен следваше, че груповата терапия осигуряваше идеалната арена за изследване и промяна на маладаптивни поведенчески модели. Бях завладян от груповия процес и в рамките на спе­циализацията си ръководих множество групи, съставени както от пациенти на болнично, така и на извънболнично лечение.
С напредването на първата година започнах да се чувствам претоварен от всевъзможните факти, които трябваше да запаме­тявам, най-разнообразните клинични състояния, с които се сблъсквах, индивидуалните подходи, които следваха супервайзърите ми, и започнах да чувствам необходимост от някаква обхватна система, която да обяснява всичко. Психоаналитична­та теория ми се струваше най-надеждният кандидат, а и в Съе­динените щати по това време повечето програми за психиатрич­но обучение бяха аналитично ориентирани. Днес ръководители­те на психиатрични катедри са предимно невроучени, но през 50-те години на миналия век почти всичките бяха психоанали­тици. Университетът „Джонс Хопкинс“, като се изключи кон­султативното подразделение, беше най-яркото изключение.
Продължавах четири пъти седмично да се срещам с Олив Смит, прилежно да чета трудовете на Фройд и да посещавам психоаналитични обсъждания в консултативното крило на от­делението, но с времето ставах все по-скептичен към психоана­литичния подход. Коментарите на психоаналитичката ми се струваха неуместни и далеч от истината и започнах да си мисля, че макар, от една страна, да искаше да ми помогне, от друга страна, бе ограничена от „указа“ за спазване на неутралност, за неразкриване на истинския си Аз. Освен това започвах да вярвам, че акцентът върху ранния живот, първичните сексуални и агре­сивни нагони, създаваше сериозни пречки.
Биопсихологичният подход по това време не беше от голяма полза, като се изключат някои соматични терапии като инсулин-коматозната и електроконвулсивната (ЕКТ). Въпреки че аз самият ги предписвах в множество случаи и понякога дори ставах свидетел на удивителни резултати, тези терапии бяха косвени и открити по случайност. Векове наред например клиницистите наблюдавали как конвулсиите при различни болест­ни състояния – като треска или малария – оказват благоприятен ефект върху психозите или депресията. И търсели способи за предизвикване на хипогликемична кома и припадъци както посредством химични вещества (метрозол), така и чрез електри­чество (ЕКТ).
Към края на първата година от специализацията вниманието ми привлече една новоизлязла книга със заглавие „Екзистенция“ от психолога Роло Мей. Тя се състоеше от две превъзходни дъл­ги есета от Мей и няколко преводни глави от европейски тера­певти и философи, като Лудвиг Бинсвангер, Ервин Щраус и Евгени Минковски. Тази книга промени живота ми. Макар доста от главите да бяха трудно смилаеми и сякаш имаха за цел да объркват, вместо да осветляват, есетата на Мей бяха предел­но разбираеми. В тях той излагаше основните принципи в екзистенциалисткото мислене и запознаваше читателя с прозре­нията на Киркегор, Ницше и други екзистенциалистки мисли­тели. Разлиствам своето издание на „Екзистенция“ от 1958 г. и на почти всяка страница виждам свои бележки, изразяващи съгласие или несъгласие. Тази книга ми подсказа, че съществу­ва трети път – алтернатива на психоаналитичната система и биологичния модел, път, който черпеше от мъдростта на фило­софи и писатели от последните две хиляди и петстотин години. За своя огромна изненада забелязах, че Роло, около четирийсет години по-късно, е подписал екземпляра ми с посвещението „На Ърв, колега, от когото аз уча екзистенциална психотерапия“. Очите ми се напълниха със сълзи.
Слушах серия от лекции върху историята на психиатрията, която започваше от Пинел (лекаря, който през XVIII в. въвел хуманни методи на лечение на душевноболните) и свършваше с Фройд. Лекциите бяха интересни, но според мен почиваха на погрешното допускане, че нашата сфера води началото си от Пинел. По време на целия курс не спирах да мисля за всички онези мислители, които са разсъждавали и писали за човешкото поведение и страдание дълго преди него – философи като Епикур, Марк Аврелий, Монтен и Лок. Тези мои размисли ведно с книгата на Роло Мей ме убедиха, че е време да навляза по-дъл­боко във философията, и през втората година от специализация­та се записах на едногодишен курс по история на западната философия в кампуса „Хоумууд“ на „Джонс Хопкинс“, където следваше Мерилин. За учебник ни служеше популярният тритомник „История на западната философия“ на Бъртранд Ръсел и след толкова години ползване на учебници по физиология, медицина, хирургия и акушеро-гинекология тези страници бяха за мен амброзия.
След завършването на този обзорен курс аз продължих да се самообразовам, подбирайки четива по свое усмотрение и посе­щавайки курсове както в „Джонс Хопкинс“, така и в Станфордския университет по-късно. По това време нямах идея как ще прилагам цялото това знание в сферата на психотерапията, но някъде дълбоко в себе си аз знаех, че съм на прав път.
По-късно, пак в рамките на специализацията, в продължение на три месеца работих в близкия затвор „Патуксънт“ за психич­но болни престъпници. Срещах се с пациенти за индивидуална терапия и ръководех ежедневна терапевтична група от извър­шители на сексуални престъпления – една от най-трудните, които някога съм ръководил. Участниците в нея влагаха много повече енергия в опити да ме убедят, че са разумни и нормални хора, отколкото в работа по проблемите си. Тъй като бяха ли­шени от свобода за неопределен срок, тоест щяха да останат в затвора, докато психиатрите решат, че са годни за освобождава­не, нежеланието им да се разкрият в дълбочина беше съвсем разбираемо. Опитът ми в „Патуксънт“ беше плодоносен и в края на годината реших, че разполагам с материал, достатъчен за две статии: една за груповата терапия за престъпници със сексуал­ни отклонения и една за воайорството.
Статията ми върху воайорството беше от първите психиат­рични публикации по темата. В нея аргументирах тезата, че воайорите не просто искат да наблюдават голи жени: за да из­питват силно удоволствие от това, те трябва да го правят без позволение и скришом. Никой от воайорите, които изследвах, не ходеше по стриптийз клубове и публични домове, не ползва­ше порнографски материали. Второ, воайорството винаги е било смятано за дразнещо, чудновато и безвредно провинение, но аз установих, че това не е така. Много от затворниците, с които работих, бяха започнали с воайорство, след което бяха преминали към по-сериозни престъпления, като взлом и сексу­ално посегателство.
Пишейки тази статия, се сетих за своето представяне на случая на Мюриел в медицинското училище. Спомних си, че бях предизвикал интереса на публиката, започвайки с история, и затова поставих начало на статията върху воайорството с ис­торията на Надничащия Том. Жена ми, която работеше по док­торската си дисертация, ми помогна да открия ранни версии на легендата за лейди Годайва – благородничка от XI в., която яз­дила гола из улиците на града, за да спаси съгражданите си от тежките данъци, наложени от нейния съпруг. Всички жители, с изключение на Том, изразили благодарност, извръщайки поглед. Само клетият Том не можал да устои и скришом погледнал го­лата аристократка и заради това си прегрешение ослепял на мига. Статията беше веднага приета за публикуване в журнала „Архиви по обща психиатрия“ (Archives of General Psychiatry). Скоро след това и статията ми относно техниките за ръководене на терапевтични групи от извършители на сексуални престъ­пления беше публикувана в „Журнал за нервни и психични болести“ (Journal of Nervous and Mental Disease). Публикувах и статия върху диагностицирането на старческа деменция, която нямаше връзка с работата ми в „Патуксънт“. Тъй като беше необичайно специализанти да публикуват в научни издания, катедрата по психиатрия в „Джонс Хопкинс“ реагира много положително. Бях доволен, но също и малко озадачен от похва­лите, тъй като писането ми се струваше много лесно.
Джон Уайтхорн винаги се обличаше с бяла риза, вратовръз­ка и кафяв костюм. Ние, специализантите, предполагахме, че имаше два или три еднакви костюма, тъй като никога не го виждахме облечен с друго. От всички специализанти се очаква­ше да присъстват на ежегодния коктейл, който той организира­ше в началото на всяка академична година, а ние се бояхме от това събитие: трябваше с часове да стоим прави, облечени в костюми, с вратовръзки и в ръка с малка чаша шери, без да пийнем или хапнем нищо друго.
През третата година аз и другите петима специализанти по психиатрия прекарвахме целия петък с д-р Уайтхорн. Настаня­вахме се в голямата ъглова конферентна зала непосредствено до неговия кабинет и започваше да интервюира един по един свои­те хоспитализирани пациенти. Д-р Уайтхорн и интервюираният пациент разговаряха в тапицирани кресла, а ние, специализан­тите, ги слушахме на дървени столове, поставени на метър-два от тях. Някои интервюта продължаваха само десет-петнайсет минути, други – час, а имаше и такива, които траеха два или три часа.
Неговата публикация „Ръководство за интервюиране и кли­нично изследване на личността“ се използваше в повечето про­грами за обучение на психиатри в Съединените щати и предла­гаше на новака системен подход за провеждане на клинично интервю, но собственият му стил на интервюиране не беше никак систематичен. Той рядко разпитваше за симптомите или източниците на дистрес, а вместо това следваше план, който можеше да се нарече „Остави пациента да те учи“. Днес, повече от половин век по-късно, все още мога да си припомня примери за това: един от пациентите пишеше докторска дисертация за Испанската армада, друг беше специалист по Жана д’Арк, а трети беше заможен собственик на кафеена плантация в Брази­лия. И с тримата д-р Уайтхорн проведе дълги интервюта, с продължителност поне деветдесет минути, съсредоточавайки се върху индивидуалните им интереси. Ние, специализантите, научихме много исторически факти за Испанската армада, за­говора срещу Жана д’Арк, точността на персийските стрелци с лък, програмата на професионалните училища за заварчици и всичко, което ни бе интересно да знаем (че и много повече) за връзката между качеството на зърно кафе и надморската висо­чина. На моменти така се разсейвах от отегчение, че десетина-петнайсет минути по-късно се сепвах, осъзнавайки, че враждебният, резервиран и подозрителен пациент вече разговаря по-открито и искрено за вътрешния си живот. „Печелите и вие, и пациентът – казваше Джон Уайтхорн. – Пациентът повишава самоуважението си благодарение на проявените от вас интерес и желание да се учите от него, а вие научавате много неща и в крайна сметка ще узнаете всичко, което трябва, за неговото заболяване.“
След сутрешните интервюта отивахме за около два часа в големия му уютен кабинет, където в костен порцелан ни серви­раха южняшки обяд: голяма салата, сандвичи, кексчета с риба треска и любимите ми до днес кексчета с раци от залива Чесапийк. Разговорът ни започваше със салатата и сандвичите, не спираше до десерта и кафето и обхващаше множество теми. Ако ние не го насочехме в конкретна посока, Уайтхорн обикновено ни говореше за новите си идеи, свързани с периодичната табли­ца. Той отиваше до черната дъска и развиваше голямата перио­дична таблица, която винаги държеше в кабинета си. Макар да бе придобил психиатрично образование в Харвардския универ­ситет и преди да дойде в „Джонс Хопкинс“ да бе заемал длъж­ността ръководител на катедрата по психиатрия в университета „Вашингтон“ в Сейнт Луис, първоначално се бе занимавал с биохимия, извършвайки сериозни изследвания върху химични­те процеси в мозъка. Тематичният спектър на разговорите ни с него беше много широк. Спомням си, че му задавахме въпроси за произхода на параноичното мислене, на които той отговаряше най-подробно. Веднъж, в период на силна убеденост в детерминизма на човешкото поведение, аз му подхвърлих, че ако позна­ваме всички стимули, въздействащи върху даден човек, бихме могли да предсказваме с точност неговите реакции, били те мисли или действия. Направих сравнение с играта на билярд – ако са ни известни приложената сила, ъгълът и страничното въртене, можем да предвидим реакцията на ударената топка. Моето мнение го провокира да заеме противоположната позиция, хуманистична гледна точка, която му беше чужда и пораждаше у него дискомфорт. След оживена дискусия д-р Уайтхорн се обърна към останалите с думите: „Не е изключено д-р Ялом да е решил да се позабавлява за моя сметка“. И като се замисля сега, вероятно е бил прав: аз действително почувствах известно доволство, че ловко го бях принудил да възприеме хуманистич­ната позиция, която обикновено поддържах аз.
Разочарова ме единствено, когато му дадох да прочете „Про­цесът“ от Кафка – роман, който бях обикнал отчасти поради факта, че метафорично представяше човешкия невротизъм и свободно витаещата вина. Седмица по-късно д-р Уайтхорн ми върна книгата, поклащайки глава. Каза ми, че не я разбирал и предпочитал да разговаря с истински хора. По това време бях в края на тригодишната си специализация по психиатрия и все още не бях срещал клиницист, който да се интересува от про­зренията на философи или романисти.
След обяда заедно с д-р Уайтхорн се връщахме към интер­вютата с пациенти. Към четири или пет часа започвах да се из­нервям, нямах търпение да си тръгна, за да поиграя тенис с ре­довния си партньор, студент по медицина. Тенис кортът за специализантите беше само на стотина метра, в нещо като ниша между психиатричното и педиатричното крило, и много петъч­ни вечери аз хранех надежди до угасването на последните слън­чеви лъчи, след което въздъхвах и отново насочвах цялото си внимание към интервюто.
За последен път през специализацията разговарях с д-р Джон Уайтхорн в самия ѝ край. Един следобед той ме повика в каби­нета си и когато седнах пред него, ми направи впечатление, че лицето му не е толкова сурово. Дали грешах, или действително то беше озарено от дружелюбност и дори лека усмивка? След типична уайтхорновска пауза той се наведе към мен и ме попи­та: „Какво възнамеряваш да правиш с бъдещето си?“. Когато отговорих, че ме очакват две години задължителна военна служба, той свъси вежди и каза: „Късметлия си, че в момента не водим война. Синът ми беше убит във Втората световна война, по време на Арденската офанзива – проклета касапница“. Из­мънках, че съжалявам, но той затвори очи и поклати глава, за да покаже, че не желае да говори повече за сина си. Попита какви са плановете ми след края на военната служба. Отвърнах, че не съм мислил конкретно и че имам отговорности към съпругата и трите си деца. Може би, казах му, ще започна практика във Вашингтон или Балтимор. Той поклати глава, посочи моите публикувани статии, подредени прегледно върху бюрото му, и каза: „Публикации като тези подсказват нещо друго. Те са стъ­палата на академичната стълбица, които ученият трябва да из­качи. Имам силното предчувствие, че ако продължиш да мислиш и пишеш по същия начин, най-вероятно те очаква бляскаво бъдеще като преподавател в университет от ранга на „Джонс Хопкинс“. А последните му думи звънтяха в съзнанието ми много години след това: „Би пропилял отличните си шансове, ако не се отдадеш на академична кариера“. Той постави край на срещата ни, като ми подари поставена в рамка своя снимка с посвещението: „На д-р Ървин Ялом, с привързаност и възхи­щение“. Тя е окачена в кабинета ми. Стои някак странно до портрета на Разтърсващия Джо Димаджо. „Привързаност и възхищение“ – като се замисля върху смисъла на тези думи, ме обзема удивление: нито веднъж по онова време не съм долавял подобни чувства в него. Чак сега си давам сметка, че той, а също и Джероум Франк всъщност са били мои наставници – прекрас­ни наставници! Вече е време да се разделя с убеждението, че съм се изградил сам.
В края на моята тригодишна специализация приключи и дългата кариера на д-р Уайтхорн в „Джоне Хопкинс“ и аз, оста­налите специализанти и всички преподаватели в медицинското училище присъствахме на тържеството по случай пенсионира­нето му. Спомням си добре началото на неговото прощално обръщение. След духовитото встъпление на проф. Лион Айзенбърг, моя супервайзър по детска психиатрия, който скоро щеше да оглави харвардската катедра по психиатрия, д-р Уайтхорн се изправи, застана пред микрофона и заговори с характерния си отмерен, сериозен тон: „Твърди се, че за характера на човек мо­же да се съди по характера на неговите приятели. Ако това е така... – Той направи пауза и много бавно и съсредоточено, от­ляво надясно, обходи с поглед многобройните присъстващи. – Тогава аз би трябвало да съм действително един много добър човек“.
След това имах само два контакта с Джон Уайтхорн. Някол­ко години по-късно, когато вече преподавах в Станфордския университет, негов близък се свърза с мен и ми каза, че д-р Уайтхорн го насочил към мен за психотерапия. Доволен съм, че успях да му помогна в рамките на няколко месеца. После, през 1974 г., петнайсет години след последната ми среща лице в лице с него, ми се обади дъщеря му, която не познавах. Тя ми каза, че баща ѝ получил масивен инсулт, бил на смъртно легло и изрич­но помолил да го посетя. Бях смаян. Защо аз? Какво можех да му предложа аз? Разбира се, без да се двоумя, на следващата сутрин се качих на самолет и прекосих цялата страна, за да отида във Вашингтон. Там, както винаги, отседнах при сестра си Джийн и съпруга ѝ Мортън. Заех автомобила им, взех майка ми, която винаги бе готова да се повози, и отидохме в санатори­ума в покрайнините на Балтимор, където бе настанен д-р Уайт­хорн. Настаних майка ми в удобно кресло във фоайето и с асансьора се качих до стаята му.
Стори ми се много отслабнал. Едната половина на тялото му бе парализирана и имаше експресивна афазия – сериозно нару­шение на говора. Какъв шок бе да видя от устата на най-красноречивия човек, когото съм познавал, да се проточват лиги, до­като той се бори за всяка дума. След няколко неуспешни опита той най-накрая успя да изговори: „Много... много... съм уплашен, по дяволите!“. И аз бях уплашен от това, което виждах: един величествен колос лежеше рухнал пред мен.
Д-р Уайтхорн беше обучил две поколения психиатри, мно­зина от които сега ръководеха катедри в престижни универси­тети. Питах се: „Защо аз? Какво мога да сторя за него аз?“.
И не сторих кой знае какво. Държах се като всеки нервен посетител, който отчаяно търси утешителни думи. Припомних му първите си дни с него в „Джонс Хопкинс“, казах му колко съм ценял онези наши петъци, колко много съм научил от него за интервюирането на пациенти, че съм последвал съвета му и съм станал университетски преподавател, че се опитвам да му подражавам в работата си, проявявайки към пациентите уваже­ние и интерес, че – пак по неговия съвет – позволявам на паци­ентите да ме учат. Той издаваше звуци, но не успяваше да със­тави думи и накрая, след трийсетина минути, потъна в дълбок сън. По-късно научих от дъщеря му, че починал два дни след моето посещение.
Въпросът „Защо аз?“ не спря да кръжи из съзнанието ми години наред. Защо бе повикал мен, безпокойния и неуверен син на беден имигрант бакалин? Може би му напомнях за сина, когото беше загубил във Втората световна война. Колко самот­на бе смъртта на д-р Уайтхорн. Как ми се иска да можех да му дам повече. Само да можеше да ми се даде втори шанс. Трябва­ше да му кажа как ценя времето, прекарано с него, и колко чес­то, докато интервюирам пациенти, се сещам за него. Трябваше да се опитам да изразя ужаса, който вероятно чувстваше. Или трябваше да го докосна, да подържа ръката му, да го целуна по бузата. Но се въздържах – твърде дълго в мен се бе затвърждавал образът му на строг, дистанциран човек, а освен това беше тъй безпомощен, че бе възможно да приеме моя жест на нежност като оскърбление.
Двайсетина години по-късно, докато веднъж обядвахме с Дейвид Хамбърг – ръководител на катедрата по психиатрия в Станфордския университет, който ме покани да започна работа там след военната служба, той ми разказа, че разчиствайки у дома, открил препоръка за моето назначение от д-р Уайтхорн. Впоследствие той ми показа писмото и аз бях смаян от послед­ното изречение: „Убеден съм, че д-р Ялом ще стане водеща фи­гура в американската психиатрия“. Сега, докато преразглеждам взаимоотношенията си с Джон Уайтхорн, мисля, че разбирам защо ме бе повикал край смъртното си легло. Той трябва да ме е смятал за наследник на своето дело. Обръщам се и поглеждам неговия портрет, окачен над бюрото ми, и се опитвам да уловя погледа му. Надявам се да му е донесла утеха мисълта, че по­средством мен влиянието му ще се разпростре и в бъдещето.


ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА.
НА СЛУЖБА В РАЯ


През август 1960 г., месец след приключването на специа­лизацията ми в „Джонс Хопкинс“, бях зачислен на служба в армията. В онези години военната служба беше задължителна, но студентите медици имаха възможност да се запишат в една програма за отсрочване, наречена План „Бери“, която им позво­ляваше да завършат следването и специализацията си, преди да постъпят в армията. Първите шест седмици от военната служба прекарах в учебния център във Форт „Сам Хюстън“ в Сан Ан­тонио и докато бях там, бях уведомен, че ще прекарам следва­щите две години във военна база в Германия. Няколко дни по-късно с друга записка бях уведомен, че ще бъда изпратен във Франция. А две седмици след това – о, чудо! – ми бе наредено да се явя на служба в болница „Триплър“ в Хонолулу, Хаваи. И това беше окончателното ми разпределение.
Много ясно си спомням първите си мигове в Хаваи. Още щом слязох от самолета, Джим Никълъс – военен психиатър, който бе мой близък другар в следващите две години, постави хавайски венец от цветове на плумерия около шията ми. Вдъхнах ухание­то им – сладникаво и тежко – и почувствах как нещо в мен се промени. Сетивата ми се пробудиха и скоро бях опиянен от аромата на плумериите, които бяха навсякъде: на летището, по улиците, в апартаментчето в квартала Уайкики, което Джим беше избрал и заредил с хранителни продукти и цветя. Хаваи през 1960 г. беше място с впечатляваща естествена красота: пъстри птици, палми, хибискуси, червен джинджифил, бели нилски лилии, райски птици и разбира се, океанът със своите тюркоазени вълни, които тихо се плъзгаха по проблясващия пясък. Всички носеха чудато и красиво облекло: Джим ме по­срещна с риза на цветя, къси панталони и сандали, наречени зори, и ме отведе в един квартален магазин, където смених воен­ната си униформа, поне за деня, със зори, теменужена риза и яркосини къси панталони.
Мерилин и трите ни деца пристигнаха два дни по-късно и с автомобил се качихме до върха на Нууану Пали, един от хребе­тите на планината Коолау, откъдето се откриваше неземна гледка към източната част на острова. Докато се взирахме към тъмнозелените назъбени планини, които ни заобикаляха, водо­падите и дъгите, синьо-зеления океан, безкрайните плажове, Мерилин посочи към Кайлуа и Ланикай и обяви: „Това е раят. Искам да живея там“.
Радвах се на нейната радост. Беше преживяла няколко ужас­ни седмици. Военната ми служба беше започнала с шестседмично обучение в Сан Антонио, където животът беше тежък и за двама ни, но особено за нея. Не познавахме никого в този град, където температурата всеки ден надвишаваше 37°С. В учебния център програмата ми беше много натоварена и отсъствах пет или шест дни в седмицата, а Мерилин беше сама с трите ни малки деца. Но нещата удариха дъното, когато трябваше да за­мина на едноседмично учение в една база на няколко часа път от Сан Антонио. Там усвоявах ред безценни умения, като напри­мер да боравя с оръжие (дори спечелих медал за точна стрелба с карабина) и да пълзя под бодлива тел, докато над мен свистяха истински куршуми, изстреляни от картечница (поне ни казваха, че били истински – никой да не се осмели да провери дали е истина). В онези дни преди айфона нямаше как да поддържам връзка с Мерилин, докато ме няма. При връщането си научих, че в деня на заминаването ми развила остър апендицит. Била приета във военната болница за спешна апендектомия, а хора от военния персонал поели грижите за децата ни. Четири дни след операцията ръководителят на специализантите по хирургия дошъл у дома, за да съобщи на Мерилин, че според заключение­то на патолога тя има рак на дебелото черво, което налагало сериозна резекция. Той дори нарисувал кои точно части от чер­вото ще бъдат отстранени. Аз се върнах на следващия ден и бях потресен от новината и скиците на хирурга. Втурнах се към военната болница и поисках от патолога снимките, които изпра­тих с експресна поща на мои приятели лекари. Те всичките бяха на мнение, че Мерилин има доброкачествен карциноиден тумор, който не изисква никакво лечение. Дори сега, петдесет години по-късно, описвайки този случай, чувствам как ме обзема силен гняв към военните: за това, че не ме известиха какво се случва с жена ми и че препоръчаха тежка хирургична операция с не­обратими последствия за съвсем доброкачествено образувание.
Но всичко това бе вече зад гърба ни, докато съзерцавахме планините и океана на това ново място, и аз изпитвах вълнение и облекчение от факта, че моята жизнена, витална Мерилин се е завърнала. Отново погледнах към Кайлуа и Ланикай. Да жи­веем там щеше да е много непрактично: разполагахме с оскъдни средства, а ни бе осигурено евтино армейско жилище в „Скофийлд Баръкс“. Но аз бях омагьосан от това място не по-малко от Мерилин и след няколко дни ние вече бяхме наели малка къща в Ланикай, само на пресечка от най-красивите плажове в света. И двамата никога няма да забравим плажа на Ланикай: за нас той и до днес си остава най-красивият, който някога сме виждали, и винаги когато стъпим на бряг с фин като пудра, но твърд пясък, ние се поглеждаме и си казваме: „Ланикайски пя­сък“.
Дълго след като напуснахме Хаваи, ние редовно се връщахме на този плаж, който сега, уви, е в голяма степен отмит. Живяхме на това място една година, докато научихме, че някакъв адмирал неочаквано е бил преразпределен някъде в Южния Тихи океан и къщата му на плажа на Кайлуа се отдава под наем. Незабавно я наехме и там бяхме толкова близо до водата, че аз можех да сърфирам или да се гмуркам, докато бях дежурен на повикване: Мерилин ми даваше сигнал, че ме търсят по телефона, като размахваше голяма бяла кърпа от верандата.
Малко след пристигането ни получихме поздравителни писма от трима генерали на служба в Хаваи, Германия и Фран­ция, всеки от които ме приветстваше на своето местоназначение. Заради първоначалното объркване на разпределението ми голя­ма част от имуществото ни беше изгубено, така че се наложи да започнем от начало и за един ден да си накупим мебели, спално бельо и завивки от една гаражна разпродажба.
Военната ми служба не беше тежка. През повечето време работех с пациенти от различни тихоокеански бази. Беше 1960 г. и Виетнамската война предстоеше, но много от пациен­тите бяха участвали в неофициални бойни действия в Лаос. Повечето със сериозни психични болести вече бяха изпратени по щатските болници. Затова много от пациентите бяха млади мъже, които не страдаха от психози, но симулираха с надежда­та да бъдат уволнени.
Един от първите ми пациенти – сержант с деветнайсетгодишен стаж, комуто предстоеше пенсиониране, бе арестуван за употреба на алкохол по време на служба – сериозно провинение, което можеше да му струва пенсията. На прегледа при мен той отговори неправилно на всички въпроси, които му зададох. Но винаги бе много близо до истината, сякаш някаква част от него знаеше правилните отговори: шест по седем беше четирийсет и едно, Коледа беше на 26 декември, масата имаше пет крака. Никога преди не бях се сблъсквал с нещо подобно и след като се консултирах с колеги и поразрових съответната литература, научих, че това е класически случай на Ганзеров синдром (или както често го наричат – Синдром на приблизителните отгово­ри) – мнимо разстройство, при което пациентът симулира забо­ляване, без да е наистина болен, най-често в опит да избегне отговорността за свое провинение. Прекарах доста време с него през четиридневния му болничен престой (пациентите, които се нуждаеха от по-дълготрайна хоспитализация, бяха препра­щани към Континенталните щати), но така и не успях да уста­новя контакт с искрения му Аз. Но най-странното, както научих от данните от дългосрочни проследявания, бе, че голям дял от пациентите с Ганзеров синдром години по-късно развиваха истинско психотично разстройство!
Всеки ден трябваше да решаваме дали някой войник дейст­вително страдаше от психично заболяване, или симулираше, за да бъде освободен от военна служба. Почти всеки пациент, който пристигаше при нас, искаше да се избави от Армията на САЩ, Военноморските сили или Корпуса на морската пехота – занимавахме се със служещи във всички клонове на Въоръже­ните сили на САЩ – и аз, и колегите ми се затруднявахме, тъй като процесът на взимане на решения беше неопределен: указа­нията бяха неясни и имаше моменти, когато бяхме непоследо­вателни в препоръките си.
Военната ми служба беше изключително лека в сравнение със стажа и специализацията: след четири години дежурства през нощта и почивните дни аз се чувствах като в двегодишен отпуск. Бяхме трима психиатри, всеки от които беше на повик­ване всяка трета вечер и всеки трети уикенд. За целия срок на военната служба ми се наложи броени пъти да отида в болни­цата нощем. Тримата се разбирахме добре помежду си и с ко­мандващия офицер – полковник Пол Йеслер, сърдечен и компе­тентен колега лекар, който ни предоставяше пълна свобода в работата. Макар нашето психиатрично крило „Литъл Триплър“ да беше само на стотина метра от голямата болница „Триплър“, в него цареше спокойна цивилна атмосфера. Аз обядвах и от време на време извършвах консултации в болницата, но общо взето ходех там рядко и в повечето случаи минаваха седмици, без да се наложи да козирувам или някой да козирува на мен.
Предвид тази свобода, реших отново да се отдам на интере­са си към груповата работа и сформирах редица терапевтични групи: болнични групи за пациенти, амбулаторни групи за съп­руги на военнослужещи и – за свободното време – група за ци­вилни специализанти по психиатрия в Хавайската щатска болница в Канеохе.
Чувствах се най-полезен в групите за съпруги на военнослу­жещи. На много от тях им беше трудно далеч от средата, с коя­то бяха свикнали, но някои се впускаха в дълбинна работа, из­следвайки самотата си и неспособността да създават връзки с другите в новата общност. С групата на специализантите ми беше далеч по-трудно. Те желаеха този терапевтичен опит да им е от полза както в личен план, така и в практиката им като гру­пови терапевти. Бяха дочули, че съм опитен групов терапевт, и бяха помолили да ръководя сесиите им. Притеснявах се – нико­га не бях водил подобна група и опитът ми беше само с година или две повече от техния, – но тъй като специализантите бяха достатъчно мотивирани и настойчиви, склоних. Не след дълго си дадох сметка в какво се бях забъркал. Груповата работа няма ефект, докато участниците не започнат да поемат рискове и да разкриват свои интимни мисли и чувства, а членовете на тази група никак не желаеха да предприемат тази крачка. Бавно аз започнах да осъзнавам, че тъй като основният инструмент на терапевта е собствената му личност, разкривайки свои недоста­тъци, той се излага на двоен риск: да бъде съден не само харак­терът, но и професионалната му компетентност. Макар ситуа­цията да ми бе пределно ясна, не можех да намеря изход от затруднението, в резултат на което групата отбелязваше само умерен напредък. По-късно осъзнах, че за да бъде ефективен ръководител при такива обстоятелства, терапевтът, няма как, трябва да даде пример за себеразкриване, като самият започне да поема рискове в груповата работа.
Двете години в Хаваи без съмнение промениха живота ми. Преди военната служба дългосрочните ми планове бяха да се върна на Източния бряг, както ме беше посъветвал д-р Уайтхорн, и да кандидатствам за някаква академична длъжност или да се върна във Вашингтон при приятелите и семейството си и да започна частна практика. Но само след няколко слънчеви хавайс­ки месеца сивият, студен и неприветлив Източен бряг започна да ме привлича все по-слабо. Години наред Мерилин бе искала да се преместим някъде по-далеч от Вашингтон и скоро ние бяхме на едно мнение: и двамата искахме да останем в Хаваи или възможно най-близо. Преди да отидем там, целият ми живот се въртеше около работата, отделях твърде малко време на съп­ругата и децата си. В Хаваи обаче очите и сърцето ми се отво­риха за красотата. Плажовете ме притегляха неустоимо и с Мерилин се разхождахме по тях с часове, хванати за ръце, както в гимназията. Прекарвах много повече време с децата, голяма част от него в топлите океански води, учейки ги да плу­ват, да се гмуркат и карат бодисърф. (Така и не овладях сърфборда – не умеех да пазя равновесие.) В петък вечер ги водех в кварталното кино, където гледахме самурайски филми.
Военните не пожелаха да превозят моята ламбрета до Хаваи, но се съгласиха да ми донесат телескоп, затова, докато бях още в Балтимор, замених скутера за механизиран рефлекторен те­лескоп с диаметър двайсет сантиметра, за какъвто си бях мечтал от времето на детските си опити да си направя телескоп. Като се изключат двата пъти, когато го мъкнах до върха на един хълм, не използвах този телескоп, тъй като нощното небе над Хаваи беше почти винаги мъгливо.
Един от пациентите ми беше ръководител-полети в местна­та военновъздушна база и благодарение на него имах възмож­ността през почивните дни да отскачам до Филипините и Япо­ния. Гмурках се в превъзходните води край един малък остров във Филипините и съзерцавах в Манила залези, които са се за­печатали завинаги в паметта ми. Отсядах в офицерския клуб в Токио и се впусках да изследвам града. Изгубех ли се, махвах на някое такси и показвах на шофьора клубната си карта с адре­са на японски език. Управителят на клуба ме бе предупредил да наблюдавам шофьора, когато му покажа картата: ако рязко си поемеше въздух, трябваше веднага да сляза – никой токийски таксиметров шофьор не би се посрамил с признанието, че не знае даден адрес.
Скоро след пристигането ни Мерилин започна работа като преподавател във факултета по френски език и литература на Хавайския университет. Тя беше особено щастлива да чете курс от лекции по съвременна френска литература пред многобройни виетнамски студенти, които си служеха свободно с френския език, макар да схващаха трудно идеите на Сартр за отчуждение­то, при положение че всеки път след лекциите плуваха заедно в топлия син океан. Мерилин пътуваше с автомобила ни до уни­верситета, затова аз си купих един пъргав мотоциклет „Ямаха“ и с него за трийсетина минути сутрин стигах до „Триплър“, отвъд хребета Пали. Малко по-късно отвориха планинския тунел „Уилсън“ и започнах да минавам през него, тъй като съкраща­ваше пътя ми. Това беше необикновено преживяване, защото влизах в него сгрян от топлото слънце, а на излизане ме посре­щаше приятен, прохладен хавайски дъжд. Близо до дома ми в Кайлуа имаше малък тенис клуб с тревни кортове, където в почивните дни ние, членуващите в него, играехме срещу игра­чи от други клубове. Един от моите армейски приятели ме за­пали по шнорхелинга и водолазното гмуркане и в следващите четирийсет години с огромно удоволствие се плъзгах над оке­анското дъно и се възхищавах на фауната в Хаваите, Карибите и много други кътчета на света. Няколко пъти правих нощни гмуркания, които бяха особено вълнуващи, тъй като всички нощни създания, особено големите ракообразни, бяха на лов.
Джак Ръсел, един от армейските ми колеги, който се бе обу­чавал в клиниката „Менинджър“, ме представи на свой бивш състудент – К. Й. Лъм, психиатър, практикуващ в Хонолулу. Ние двамата и още няколко хавайски психиатри сформирахме група за представяне на случаи, която се събираше веднъж месечно. Започнахме и психиатърска игра на покер, която провеждахме през седмица и поддържахме три десетилетия.
Един ден, още в първите ни седмици в Хаваи, с шахматна дъска в ръка пред къщата ни спря Андре Тао Ким Хай – възрастен виетнамец, който живееше наблизо, и ме попита: „Играете ли шахмат?“. Манна небесна! С Андре бяхме равностойни против­ници и изиграхме безброй партии. В Хаваи той се беше устано­вил след пенсионирането си от многогодишна служба като представител на Виетнам в Организацията на обединените на­ции, но няколко години по-късно, с избухването на Виетнамска­та война, в знак на протест напусна Съединените щати и се пресели в Париж, а после на остров Мадейра. Ние продължихме приятелството и шахматното си съперничество и аз му ходех на гости в дома му в Париж и на остров Мадейра.
В Хаваи ни посещаваха моите родители, както и майката на Мерилин и сестра ми Джийн със семейството си. Мерилин си създаде приятелства в университета и за първи път започнахме социален живот, сформирайки осемчленно общество със соци­олога Ройъл Дени, автор на „Самотната тълпа“ (The Lonely Crowd), и съпругата му Рут; индонезийския философ и поет Такдир Алисджабана и германската му съпруга; Джордж Барати, диригент на Хавайския симфоничен оркестър, и очаровател­ната му съпруга, и тя на име Рут, практикуваща йога. С тях прекарахме много щастливи вечери, четейки преводи на поези­ята на Такдир, обсъждайки някоя от книгите на Ройъл, слушай­ки музика или, една вечер, слушайки аудиозапис на поемата „Пуста земя“, прочетена от самия Т. С. Елиът, който ни потопи в мрачно настроение. И до днес си спомням как малката ни група си организираше луау10 на плажа с хавайски напитки и гуава, личи, манго, ананас и любимата ми папая. Все още си спомням вкуса на говеждите шишчета на Такдир, потопени в неговия индонезийски фъстъчен сос.
С покер, шнорхелинг, плажни разходки, каране на мотоцик­лет, игра с децата и шахмат аз водех далеч по-забавен живот. Харесваше ми непринудеността, сандалите, простичкият акт да седнеш на пясъка и да съзерцаваш океана. Аз се променях: ра­ботата не беше всичко. Сивият Източен бряг със своите мразовити зими и душни, знойни лета вече не ме притегляше. Чувст­вах се у дома в Хаваи и започнах да фантазирам как ще остана там до края на живота си.
С наближаването на края на двете години в Хаваи ние тряб­ваше да вземем решение къде да живеем. Бях публикувал още две научни статии и бях склонен да се отдам на академична кариера. Но, уви, нямаше как да направя това в Хаваи: медицин­ското училище там предлагаше само първите две, неклинични години от обучението на студентите и не поддържаше позиции за психиатри на пълен работен ден. Не знаех как да постъпя, чувствах липсата на ментор, който да ми даде съвет. Въобще не ми хрумна да се свържа с преподавателите си в „Джонс Хопкинс“ – Джон Уайтхорн или Джери Франк. Сега, като си мисля за този период, съм наистина озадачен: как не съм се сетил да се обърна към тях за съвет или напътствие? Сигурно съм смятал, че са ме забравили след края на специализацията.
Вместо това аз предприех възможно най-баналния подход: обявите за работа! Прегледах бюлетина на Американската пси­хиатрична асоциация и там имаше три интересни предложения: преподавателски места в медицинските училища на Станфордския университет и Калифорнийския университет в Сан Франциско и лекарска позиция в държавната болница „Мендота“ в Уисконсин (която събуди интереса ми само защото изтъкнатият психолог Карл Роджърс работеше там). Кандидатствах и за три­те позиции. Получих три покани за интервю и се качих на един военен самолет до Сан Франциско.
Първото интервю – в Калифорнийския университет в Сан Франциско, беше с един възрастен член на катедрата – Джейкъб Епщайн, който в края на събеседването ми предложи мястото и годишна заплата от осемнайсет хиляди долара. Тъй като запла­тата ми през третата година на специализацията беше три хи­ляди долара, а заплатата ми в армията – дванайсет хиляди, бях склонен да приема предложението, макар да знаех, че ще съм много ангажиран: щях не само да преподавам на студенти по медицина и специализанти по психиатрия, но и да ръководя изключително голямо и натоварено болнично отделение.
На следващия ден ме интервюира Дейвид Хамбърг, който беше новият ръководител на катедрата по психиатрия в Станфордския университет. Медицинското училище и болницата на Станфордския университет току-що се бяха преместили от Сан Франциско в нови постройки в кампуса в Пало Алто и на него му бе предоставена пълната свобода да сформира изцяло нова катедра. Бях удивен от възвишените намерения на Дейвид Хамбърг, от загрижеността му за нашата сфера и мъдростта му. И от речта му! От устата му се лееха великолепни, сложни из­речения и аз имах усещането, че слушам красива симфония. Освен това имах силното предчувствие, че в добавка към него­вото наставничество ще разполагам с всички необходими ре­сурси и академичната свобода, от която се нуждаех.
Казвам това в ретроспекция: не смятам, че по това време имах някаква представа как ще се развие бъдещето ми и на как­во съм способен. Знаех какво представлява частната практика, знаех, че ще водя достоен живот, знаех и че частната практика вероятно би ми осигурила доход, надвишаващ тройно заплатата ми на университетски психиатър.
Д-р Хамбърг ми предложи позицията на лектор и само еди­найсет хиляди долара на година – с хиляда долара по-малко от заплатата ми в армията. Разясни ми и станфордската политика: от членовете на катедрата на пълен работен ден се очакваше да са само учени и изследователи и да не допълват дохода си с частна практика.
Първоначално ме учуди голямата разлика между заплатите в Станфордския и Калифорнийския университет, но докато обмис­лях двете предложения, тя престана да е решаващ фактор. Въпре­ки че с Мерилин нямахме никакви спестявания и живеехме от заплата до заплата, парите за нас не бяха основна грижа. Визията на Дейвид Хамбърг ме впечатли и аз пожелах да стана част от катедрата, която той създаваше. Дадох си сметка, че в действи­телност желаех да водя живот, посветен на преподаването и из­следванията. Освен това, ако спешно ни дотрябваха пари, бях убеден, че мога да разчитам на финансовата подкрепа на родите­лите си, а също и на доходите от работата, която Мерилин евен­туално щеше да си намери. След като се консултирах по телефона с жена си, аз приех позицията в Станфордския университет и отмених полета си до държавната болница „Мендота“.


СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА.
ОТНОВО НА КОНТИНЕНТА


През 1964 г., три години след началото на кариерата ми в Станфордския университет, аз реших да участвам в осемдневен курс в Националния тренингов лабораторен институт в Лейк Ероухед в Южна Калифорния. В едноседмичната програма на института бяха включени много дейности в сферата на соци­алната психология, но нейната сърцевина – и причината да се запиша за участие – бяха ежедневните тричасови срещи на малочислената терапевтична група. За първата среща отидох ня­колко минути по-рано, седнах на един от тринайсетте стола, поставени в кръг, и огледах ръководителя и другите подранили участници. Въпреки че имах доста опит във воденето на тера­певтични групи, участвах активно в изследвания, свързани с груповата терапия, и преподавах, самият никога не бях ставал член на група. Време бе да попълня този пропуск.
Докато останалите идваха и заемаха местата си, цареше мълчание. В осем и половина ръководителката – Дороти Гарууд, терапевт с частна практика и два доктората (по биохимия и психология), се изправи и се представи:
– Добре дошли на курса на Националния обучителен лабо­раторен институт в Лейк Ероухед. Тази група в продължение на осем дни ще се събира тук всяка сутрин по това време и ще провежда тричасова сесия. Бих желала всичко, което казваме тук, всичките ни коментари да касаят „тук и сега“.
Последва дълго мълчание. Помислих си „Това ли е всичко?“, огледах се и видях, че по всичките единайсет лица бе изписано недоумение. Единайсет глави се поклащаха недоумяващо. По­степенно членовете на групата започнаха да се окопитват:
– Твърде оскъдни указания.
– Това да не е някаква шега?
– Та ние дори не знаем имената си.
Никаква реакция от страна на ръководителката. Постепенно общата несигурност започна да генерира своя енергия:
– Жалка работа. Що за ръководител е това?
– Не бъди груб. Тя си върши работата. Не схващаш ли, че това е група с фокус върху процеса. Трябва да изследваме процеса си.
– Да, имам чувството, всъщност нещо повече от чувство е, че тя знае точно какво прави.
– Не вярвай на предчувствия, никога не съм харесвал сляпа­та вяра. Истината е, че се лутаме, а какво прави тя? Със сигурност не ни помага.
Няколко пъти членовете на групата притихваха в очакване ръководителката да реагира. Но тя само се усмихваше и продъл­жаваше да мълчи.
Включиха се и други членове:
– И как във всеки случай от нас се очаква да се придържаме към тук и сега, когато нямаме съвместна история? Запознахме се едва вчера.
– При подобни мълчания се чувствам винаги неловко.
– И аз. Платихме доста пари, а седим, без да правим нищо, и си губим времето.
– Аз лично харесвам мълчанието. Присъствието ви ме успо­коява.
– Аз също. Навлизам в медитация. Усещам се съсредоточен, готов за каквото и да предстои.
Когато и аз се включих в разговора, за да споделя мислите си, ме осени откровение – бях научил нещо, което по-късно включих в сърцевината на собствения си подход в груповата терапия. Току-що бях станал свидетел на един прост, но изклю­чително важен феномен: цялата група беше изложена на един стимул (в случая изискването всички коментари да касаят „тук и сега“), а всеки отделен участник бе реагирал по различен начин. Един общ стимул и тринайсет различни реакции! Защо? Въз­можният отговор на този въпрос е само един: Имаше тринай­сет различни вътрешни свята! И тринайсетте различни ре­акции навярно бяха царският път към всеки от тези отделни светове.
След това, без повече да чакаме съдействието на ръководи­телката, ние се представихме един на друг и казахме по някол­ко думи за професиите си и причините да се включим в този курс. Аз отбелязах, че съм единственият психиатър – имаше един психолог, а останалите бяха педагози и представители на хуманитарните и социалните науки.
После се обърнах директно към ръководителката:
– Любопитно ми е вашето мълчание. Бихте ли казали нещо за ролята си тук?
Този път тя отговори (кратко):
– Ролята ми е да съм ръководител и да приемам чувствата и фантазиите, които членовете хранят относно ръководителите.
Продължихме да се срещаме и през следващите седем дни и постепенно започнахме да изследваме взаимоотношенията си един с друг. Психологът в групата беше особено гневен човек и често ме нападаше, че съм бил надут и високомерен. На третия или четвъртия ден той разказа свое съновидение, в което го преследвал някакъв великан – който, изглежда, бях аз. В крайна сметка двамата с него поработихме сериозно: аз върху дискомфорта, който пораждаше у мен неговият гняв, а той – върху импулса си за съревнование, който аз разпалвах у него, а освен това преработихме известна част от недоверието, което всеки от нас хранеше към професията на другия.
Тъй като бях единственият лекар в този курс, бях повикан да се погрижа, а впоследствие и да хоспитализирам член на друга група, който бе развил психотична реакция към генери­рания в групата стрес. Това ме накара да си дам още по-ясно сметка за силата на малката група – сила, която можеше не само да лекува, но и да вреди.
Постепенно се сближих с Дороти Гарууд и години по-късно тя и съпругът ѝ, Мерилин и аз прекарахме заедно чудесна ва­канция на остров Мауи. Тя съвсем не беше резервиран човек, но бе обучена в традицията на клиниката „Тависток“, според която ръководителят трябваше да остава извън групата и да ограни­чава изказванията си до общите явления в групата. Три години по-късно, по време на своя творчески отпуск в клиниката „Та­висток“, аз разбрах в по-голяма дълбочина обосновката за тази нейна роля.
Когато петчленното ни семейство пристигна за първи път в Пало Алто след приключването на военната ми служба през 1962 г., Мерилин и аз се заехме да търсим място, където да жи­веем. Можехме да си купим дом в жилищния комплекс на Стан­фордския университет, но както и в Хаваи, избрахме по-разнороден квартал. Купихме си трийсетгодишна къща (почти антика по калифорнийските критерии), на петнайсет минути от кампуса. Тогава икономическата ситуация беше съвсем различна: с ниските си доходи ние без затруднение си купихме дом, разпо­ложен на земя с площ един акър, за трийсет и две хиляди дола­ра. Цената на имота се равняваше на три мои годишни заплати в Станфордския университет. Днес положението се е променило дотолкова, че един млад преподавател би дал за същия имот около трийсет-четирийсет свои заплати. Родителите ми дадоха седемте хиляди долара за авансовото плащане и това беше по­следният път, когато съм приемал пари от тях. Все пак, дори след като бях завършил обучението си и семейството ни беше вече шестчленно, баща ми винаги настояваше да плаща сметката в ресторанта. Харесваше ми да проявява подобна грижа за мен и възразявах не твърде решително. Сега предавам неговата щед­рост на своите вече пораснали деца (които на свой ред също възразяват не твърде решително). Това е начин да останеш в паметта на другите: когато плащам сметката на децата си, в съзнанието ми винаги изплува лицето на баща ми. (Освен това ние също дадохме на децата си пари за авансовите вноски на техните домове.)
Още в първия си работен ден в моята катедра научих, че съм назначен за управител на голямо отделение в новата станфордска болница за ветерани, която се намираше на десет минути от медицинското училище и бе изцяло управлявана от станфордската катедра. Въпреки че бях супервайзър на специализантите, организирах ориентирана към процеса група за студенти меди­ци (тоест група, в която изследвахме как се отнасяме един към друг) и имах време да посещавам лекции и изследователски симпозиуми, не бях щастлив във ветеранската болница. Сякаш твърде много от пациентите там – почти всичките ветерани от Втората световна война – бяха невъзприемчиви към моя тера­певтичен подход. Навярно защото облагите, които получаваха, бяха твърде примамливи: безплатни медицински грижи, безпла­тен подслон и храна, уютна среда. Към края на първата година казах на Дейвид Хамбърг, че болницата за ветерани ми предла­га малко възможности за развитие на конкретните ми изследо­вателски интереси. Той ме попита къде желая да работя и аз посочих амбулаторията на Станфордската болница, средище на специализантската програма и място, където бих могъл да ор­ганизирам програма за обучение по групова терапия и да из­вършвам изследователска дейност. Тъй като познаваше работа­та ми и бе присъствал на мои представяния, Дейвид Хамбърг ми имаше достатъчно доверие, за да удовлетвори желанието ми. Той винаги се е стараел да ми помага и да ме подкрепя и от този момент нататък в продължение на много години аз не бях анга­жиран с административни отговорности и разполагах с почти пълната свобода да следвам своите клинични, преподавателски и изследователски интереси.
През 1963 г. Мерилин завърши докторската си дисертация (със заглавие „Мотивът за процеса в творбите на Франц Кафка и Албер Камю“) в програмата по сравнително литературознание на „Джоне Хопкинс“. Тя взе полет до Балтимор за устните из­пити, издържа ги успешно и защити докторската си степен с отличие. Върна се с надеждата да започне работа в Станфордския университет, но бе съкрушена, когато ръководителят на катед­рата по френски език и литература – Джон Лап, ѝ казал: „Не взимаме на работа съпругите на наши преподаватели“.
Трийсетина години по-късно, когато бях далеч по-чувстви­телен към проблемите на жените, аз бих потърсил работа в университет с по-свободомислещ дух, където биха оценили Мерилин единствено въз основа на качествата ѝ, но през 1962 г. тази мисъл въобще не ми хрумна, нито пък на Мерилин. Болеше ме заради нея. Знаех, че заслужава място в Станфорд, но и два­мата се примирихме и просто започнахме да търсим алтернати­ви. Не след дълго с Мерилин се свърза деканът на факултета по хуманитарни науки в новия Калифорнийски държавен колеж в Хейуърд – чул за нея от свой колега в Станфорд. Той дойде до дома ни и ѝ предложи позицията на главен асистент по чужди езици. До Хейуърд тя пътуваше почти час във всяка посока, четири дни в седмицата, тринайсет години поред. Стартовата заплата на Мерилин беше осем хиляди долара – с три хиляди долара по-ниска от моята стартова заплата в Станфордския университет. Но двете заплати заедно ни позволяваха да живе­ем комфортно в Пало Алто, да плащаме на домашна помощница на пълен работен ден и дори да направим няколко паметни пътувания. Работата в Калифорнийския държавен колеж удовлетво­ряваше Мерилин и скоро тя беше повишена в доцент, а след това стана и професор.
През следващите петнайсет години в Станфордския универ­ситет аз усилено се занимавах с групова терапия като клиницист, преподавател, изследовател и автор на учебник. Сформирах терапевтична група в амбулаторната клиника, чиито сесии мои­те студенти, дванайсетте специализанти по психиатрия първа година, наблюдаваха през двупосочно огледало – също както аз бях наблюдавал групата на Джери Франк в студентските си години. Първоначално водех сесиите съвместно с мой колега, друг член на катедрата, но от следващата година въведох прак­тиката в продължение на година да ми помага някой от специа­лизантите, след което той бе заместван от друг.
Подходът ми еволюираше устойчиво към една по-лична и прозрачна форма на ръководене и все повече се отдалечаваше от дистанцирания професионален стил. Тъй като участниците в групата – всичките обикновени калифорнийци, се обръщаха един към друг с малките си имена, ми беше все по-неловко да се обръщам към тях с фамилията или да ги наричам с малко име и да очаквам те да се обръщат към мен с „д-р Ялом“. Затова предприех нещо възмутително за онова време и ги помолих да ме наричат „Ърв“. Още доста години обаче се придържах към професионалната си идентичност и носех бяла болнична манта подобно на всички други лекари в Станфордската болница. В крайна сметка оставих и мантата, тъй като стигнах до убежде­нието, че в терапията имаше значение личната искреност и прозрачност, а не професионалният авторитет. (Не изхвърлих бялата манта – тя до днес виси окачена в килера у дома – запазих я като спомен за лекарската ми идентичност.) Но въпреки че се освободих от атрибутите на професията, аз все още дълбоко уважавам медицината и Хипократовата клетва с множеството ѝ клаузи, като: „Ще запазя живота си чист и свещен, както и мо­ето изкуство“ и „Ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща“.
След всяка групова сесия диктувах дълги резюмета, които ми помагаха да задълбочавам собственото си разбиране и да преподавам на студентите. (Ръководството на Станфорд прояви щедростта да ми осигури секретарка.) В един момент ми хрум­на, че може би за пациентите ще е от полза, ако им давам да четат резюметата и размислите ми относно терапевтичните сесии. Това хрумване ме подтикна да направя един смел и мно­го необичаен експеримент върху прозрачността на терапевта: в деня след всяка сесия изпращах по пощата на всички членове копие от своето резюме. Всяко резюме отразяваше основните теми (обикновено две или три) в проведената сесия, както и участието и поведението на всеки от членовете. Добавях също обосновка за всяко от своите изказвания по време на срещата, а често и коментари какво би ми се искало да съм казал или какво съжалявам, че съм казал.
Често сесията започваше с критики към резюмето ми на предишната среща. Понякога членовете изразяваха несъгласие, понякога посочваха някои мои пропуски, но почти винаги сеси­ята започваше с повече енергия и взаимодействие от преди. Това ми се стори толкова полезно, че продължих да правя тези резюмета чак докато не спрях групите. Когато заедно с мен во­деше някой специализант, той пишеше резюмето вместо мен през седмица. Съставянето на резюме обаче отнема толкова време и налага такова себеразкриване, че доколкото знам, мал­цина групови терапевти в страната последваха примера ми. Въпреки че някои психотерапевти ме критикуваха заради себеразкриването, не помня и един случай, в който споделянето на мои лични чувства и мисли да не е било от помощ за пациента. Защо ми бе така лесно да разкривам себе си? Първо, бях избрал да не преминавам през никакво следуниверситетско обучение – никакви фройдистки, юнгиански или лаканиански психоана­литични институти. Не се придържах към никакви ръководни правила, водех се единствено от резултатите си, които внима­телно следях. За това може да са изиграли роля редица фактори: вроденото ми бунтарство (видно в ранните ми реакции към религиозната вяра и ритуали), неблагоприятният ми опит с безучастна и безлична психоаналитичка и експерименталният дух в моята новосформирана катедра със свободомислещ ръко­водител.
Ежеседмичните заседания на катедрата обаче никак не бяха по вкуса ми: винаги присъствах на тях, но рядко взимах думата. Не ме интересуваше никоя от обсъжданите теми – финансиране, субсидиране, разпределяне или боричкания за пространство, взаимоотношенията с други катедри, декански доклади. Инте­ресуваше ме само онова, което говореше Дейв Хамбърг. Възхи­щавах се на неговата дълбока мисъл, на стратегиите му в разре­шаването на конфликти и преди всичко на удивителната му реторична дарба. Обичам устното слово също както други обичат музикалното изпълнение и изпитвам възторг при речта на надарен оратор.
Беше очевидно, че не притежавам административни умения. Никога не изразих желание да поема някаква ръководна длъж­ност, нито пък бях натоварен с такава. Откровено казано, прос­то исках да бъда оставен на мира, за да извършвам изследвани­ята си, да пиша, да провеждам терапия и да преподавам. И почти веднага започнах да публикувам статии в професио­налните журнали. Това ми носеше радост и ме караше да се чувствам полезен. Понякога се питам дали не съм симулирал административна негодност. Възможно е също да съм се чувствал безсилен като конкурент на другите млади немирници в катедрата, които се надпреварваха за власт и признание.
Реших да участвам в споменатата конференция в Лейк Ероухед не само за да събера опит като участник в терапевтична група, но и за да науча възможно най-много за така наречената „Т-група“, важен, немедицински феномен, който се зароди през 60-те години на миналия век и започна много бързо да се раз­пространява из страната. („Т“ означава „тренингова“ – тоест целта на този род групи бе да се развиват умения както в сфе­рата на междуличностните взаимоотношения, така и в тази на груповата динамика.) Основателите на този подход, ръководи­тели на Националната асоциация по образованието, не бяха клиницисти, а учени, изучаващи груповата динамика, чиято първоначална цел бе да променят нагласите и поведението в организациите, а по-късно и да помагат на хората да развиват чувствителността си към другите. Тяхната организация – На­ционални тренингови лаборатории (НТЛ), проведе семинари, или социални лаборатории, с продължителност няколко дни в Бетел и Плимут, щата Мейн, а по-късно и тази, в която участвах, в Лейк Ероухед, Калифорния.
Лабораторията на НТЛ включваше много дейности: малки групи за развиване на умения, групи за обсъждане и разреша­ване на проблеми, групи за тиймбилдинг, големи групи. Но скоро стана ясно, че малките Т-групи, чиито членове си даваха един на друг незабавна обратна информация, представляват най-динамичното и интересно занимание.
Постепенно, с напредването на годините и с разпростране­нието на НТЛ групите на запад, както и вследствие на влизане­то на Карл Роджърс в тази сфера, Т-групата измести своя акцент върху индивидуалната личностна промяна. „Личностна промя­на!“ Звучи като наименование на терапия, нали? Участниците бяха насърчавани да дават и приемат обратна информация, да наблюдават активно, да бъдат автентични, да поемат рискове. Впоследствие духът на Т-групите започна да се изменя и срещи­те им все повече заприличваха на особен род психотерапия. Целта на груповите занимания бе да се променят нагласи и по­ведения и да се подобряват междуличностните взаимоотношения – скоро вече често се чуваха лозунги като „Терапията е нещо твърде хубаво, за да се предлага само на болните“. Т-групата еволюира в нещо ново: групова терапия за нормални хора.
Не е изненадващо, че този развой породи безпокойство сред психиатрите, които се смятаха за владетели на психотерапията и гледаха на Т-групите като на някаква нерегламентирана, не­законна форма на терапия, посредством която се заграбваше част от тяхната територия. Аз обаче възприемах нещата съвсем раз­лично. Най-напред бях впечатлен от изследователския подход на основателите на това направление. Един от ранните пионери беше социалният психолог Курт Левин, благодарение на чието мото „Нито едно действие без изследване, нито едно изследване без действие“ бе генериран огромен обем от ценни данни, които аз намирах за много по-интересни от основаните на медицина­та изследвания върху груповата терапия.
Един от най-важните принципи според опита ми с групата в Лейк Ероухед беше изключителният фокус върху „тук и сега“ и аз започнах настойчиво да го въвеждам в собствената си ра­бота. В Лейк Ероухед научих, че не е достатъчно да призовеш участниците в групата да се съсредоточат върху „тук и сега“: трябва да им дадеш както основание, така и указания как да го правят. С времето разработих кратка подготвителна беседа, която изнасях пред пациентите, преди да започнат работа с гру­пата. В нея подчертавах, че много от междуличностните им проблеми ще се проявят в групата, което им предлага чудесна възможност да научат повече за самите себе си и да осъществят промяна. От това следваше (и аз им го повтарях неведнъж), че тяхната задача в груповата работа е да разберат възможно най-много за своите взаимоотношения с всеки пациент от групата и с водещите. Доста нови членове бяха озадачени от някои аспекти на подготовката и често възразяваха, че имат проблем с началника, брачния партньор, приятел или с гнева и не виждат смисъл да се фокусират върху взаимоотношенията си с участниците в групата, тъй като в бъдеще едва ли ще срещат друг път тези хора.
В отговор на тези чести възражения аз обяснявах, че група­та е един социален микрокосмос и че проблемите, които въз­никват и се разискват в нея, повтарят или наподобяват меж­дуличностните проблеми, които са породили необходимостта от терапия. По-късно аз проведох и публикувах изследване, което демонстрираше, че пациентите, които бяха ефективно подготвени за групова терапия, се справяха много по-добре от останалите.
Още няколко години продължих да поддържам връзка с движението на Т-групите и дори участвах като обучител от състава на НТЛ в работилниците в Линкълн, Ню Хемпшир, както и в едноседмична работилница за висши мениджъри в Сандъски, Охайо. И до днес съм благодарен на пионерите от зората на Т-групите за това, че ми показаха начина да водя и изследвам групи за работа върху междуличностните отношения.
С годините аз постепенно разработих програма за интензив­но обучение по групова терапия за специализанти по психиатрия, която се състоеше от няколко компонента: седмична лекция, наблюдение и обсъждане на седмичната ми групова сесия, во­дене на сесия под супервайзърство и накрая – участие в седмич­на групова сесия, съсредоточена върху процеса, която водех заедно с колега.
Как реагираха преуморените специализанти първа година на необходимостта да посвещават толкова време на груповата терапия? С доста ропот! Някои от тях се противяха особено упорито срещу двата часа наблюдение на груповата сесия и често пристигаха със закъснение или въобще не идваха. Но с течение на времето станах свидетел на един неочакван феномен: участниците в групата започнаха да взаимодействат помежду си все повече и да поемат все повече рискове, интересът на сту­дентите към разгръщащата се пред очите им драма взе да на­раства, вследствие на което посещаемостта рязко се повиши. Скоро те започнаха да наричат групата „Пейтън Плейс на Ялом“ („Пейтън Плейс“ е заглавието на телевизионна сапунена опера от 60-те години на миналия век). Ефектът от наблюдението наподобява потапяне в добре структуриран разказ или роман и за мен е благоприятен знак, когато терапевтът с нетърпение очаква да научи какво ще последва. Дори днес, след половин век практика, аз обикновено очаквам с нетърпение всяка нова сесия, независимо индивидуална или групова, любопитен какъв ли ще е развоят. Ако това чувство липсва, ако започвам сесията без вълнение, допускам, че най-вероятно и пациентът изпитва съ­щото, и се опитвам да го предразположа да поговорим за това и да променим нещата.
Какво въздействие оказваше върху пациентите наблюдение­то от страна на студентите? Този крайно важен въпрос не ми даваше мира, понеже виждах колко са нервни членовете на групата, когато студентите бяха зад огледалото. Опитах се да ги успокоя, като им обясних, че обучаващите се психиатри са под­властни на същите правила за поверителност, които спазват и професионалните терапевти, но това не помогна кой знае колко. Тогава реших да пробвам един експеримент: да превърна драз­нещото присъствие на наблюдателите в нещо положително. Помолих членовете на групата и студентите да си сменят мес­тата за двайсет минути в края на всяка среща. Така членовете на групата имаха възможност от залата за наблюдение да виждат мен и студентите, докато обсъждаме приключилата сесия. Този ход мигновено оживи както терапевтичния, така и обучителния процес! Участниците в терапевтичната група слушаха с изострен интерес наблюденията, които студентите споделяха относно тях, а студентите, понеже чувстваха, че всяка тяхна дума внимател­но се следи, бяха по-съсредоточени в наблюдението на групата. Впоследствие възникна необходимост от още един елемент: членовете на групата имаха за споделяне толкова чувства, по­родени от коментарите на наблюдаващите, а и от самите наблю­даващи, че искаха допълнително време, за да обсъдят своите наблюдения относно наблюдаващите. Затова добавих още двай­сет минути, в които студентите се връщаха в залата за наблю­дение, а аз и пациентите се връщахме в залата за сесии, за да обсъдим коментарите на наблюдаващите. Осъзнавам, че това е твърде времеемко за всекидневна практика, но съм убеден, че съществено повиши ефективността на терапевтичната работа и обучението.
Всичко това беше новост. По онова време бях благодарен, че не принадлежа към някоя от традиционните терапевтични шко­ли. Имах пълната свобода да създавам нови подходи, а и вече бях опознал достатъчно методите за изследване на крайните резултати, за да тествам своите предположения. Припомням си този епизод от професионалния си живот с удивление. Мнозина терапевти ветерани се чувстваха некомфортно, ако друг наблю­даваше как водят терапията си, а аз се чувствах съвсем спокоен. Тази увереност не отговаряше на вътрешния образ, който имах за себе си – някъде в мен живееше онзи тревожен, неспокоен и неуверен младеж, който бях по-рано. Но в психотерапията, и особено в груповата терапия аз вече не се страхувах да поемам рискове и да признавам грешките си. Нововъведенията пораж­даха у мен известна тревожност, но тя ми беше стара познайни­ца и се бях научил да я понасям.
За осемдесетия си рожден ден организирах празненство у дома, на което поканих всичките си специализанти от онези ранни години в Станфордския университет. Много от тях си припомниха обучението по групова терапия и споделиха, че в целия курс на обучение единствено при мен са имали възмож­ността да наблюдават със собствените си очи как опитен терапевт води групова терапия. Разбира се, това ми напомни за собственото ми обучение в „Джонс Хопкинс“ и малкото дву­посочно огледало, през което наблюдавахме групови сесии. Благодаря ти, Джери Франк!
Членовете на университетските катедри не ги повишават заради постижения в преподаването. Старото мото „Публикувай или мри“ не е шега, а отразява самата истина за живота в ака­демичните среди. Двайсетте групи в амбулаторната програма предоставяха отлична възможност за осъществяване на изслед­вания и публикуване на научни статии. Заех се да изследвам как терапевтите могат най-добре да подготвят пациентите си за груповата терапия, как да сформират групи, защо някои учас­тници бързо отпадаха от групите и кои бяха най-полезните те­рапевтични фактори.
В хода на преподаването аз си дадох сметка, че съществува остра необходимост от изчерпателен учебник по групова психо­терапия и че целият ми опит – лекции, изследвания и нововъве­дения – би могъл да бъде инкорпориран в един такъв текст. След няколко години работа в Станфордския университет аз започнах да разработвам идеята за учебник.
В този период поддържах интензивна връзка с Института за изследвания на психиката, колектив от напредничави клиницисти и изследователи, като Грегъри Бейтсън, Дон Джаксън, Пол Вацлавик, Джей Хейли и Вирджиния Сатир. В продължение на година всеки петък участвах в целодневен курс по семейна те­рапия, ръководен от Вирджиния Сатир, и започнах да оценям ефективността на този подход, при който терапевтът се срещаше с всички членове на домакинството. По това време семейната терапия беше далеч по-популярна, отколкото е днес, и аз знаех за поне дузина терапевти в Пало Алто, които се занимаваха изключително със семейна терапия.
Срещах се с един пациент с улцерозен колит и помолих Дон Джаксън да води заедно с мен няколко семейни сесии. Впослед­ствие заедно с него публикувахме статия с откритията си. През следващата година се срещах с няколко семейства, но в крайна сметка стигнах до заключението, че индивидуалната и групо­вата терапия ме вълнуват повече. Оттогава не съм водил семей­на терапия, макар че често я препоръчвам на свои пациенти. Друг член на Института за изследване на психиката беше Грегъри Бейтсън – именит антрополог и един от създателите на концепцията за „двойната връзка“ (double bind) в теорията за шизофренията. Бейтсън беше забележителен разказвач и всеки четвъртък вечер организираше в дома си открити беседи, които аз често посещавах и много харесвах.
Друга област, която ме интересуваше през първите години в Станфорд, бяха „сексуалните разстройства“, с които се запоз­нах по време на специализацията си, докато работих с извърши­тели на сексуални престъпления в затвора „Патуксънт“. След като постъпих в Станфорд, през почивните си дни започнах редовни консултации в щатската болница за извършители на сексуални престъпления „Атаскадеро“ и през следващите ня­колко години се срещах с пациенти, които страдаха от воайорство, ексхибиционизъм или други сексуални компулсии и обсесии. Често провеждах терапия с хомосексуалисти, които, сега като си мисля, страдаха най-вече от схващанията на общество­то към тях. В университета направих представяне на някои случаи и непосредствено след това един пластичен хирург – Дон Лауб, от станфордската катедра по хирургия ме помоли да стана негов консултант по новата му програма с транссексуални па­циенти, които желаели да се подложат на операция за смяна на пола. (Понятието „трансджендър“ все още не съществуваше.) По това време в Съединените щати не се извършваха такъв род хирургични операции и пациентите, които искаха да сменят пола си, отиваха или в Тихуана, или в Казабланка.
В рамките на следващите няколко седмици от катедрата по хирургия изпратиха при мен около десетима пациенти за предоперативна оценка. Никой от тях не страдаше от сериозно психично разстройство и аз бях изумен от силата и дълбочина­та на тяхната мотивация за смяна на пола. Повечето бяха бедни и години наред бяха спестявали пари за операцията. Всичките бяха в анатомично отношение мъже, които искаха да станат жени: хирурзите все още не извършваха по-трудната операция по превръщането на жена в мъж. Катедрата по хирургия нае социален работник, който да води предоперативна група за ус­вояване на женски маниери. Присъствах на едно от занимания­та, в което пациентите изпълняваха следното упражнение: представяха си, че седят на бара в заведение, а инструкторът подхвърляше монета в скута им и ги учеше да разтварят колене, за да я хванат в полата си, вместо инстинктивно да притискат колене като мъжете.
Този проект беше далеч изпреварил времето си, но след ня­колко месеца се сблъска с проблеми: един от пациентите със сменен пол стана стриптийзьорка в нощен клуб и започна да се рекламира като творение на Станфордската болница, а друг се опита да съди болницата за телесна повреда, след като генита­лиите му бяха отстранени. Проектът беше прекратен и минаха много години, докато в Станфордската болница отново бъде направена подобна операция.
Първите пет години от живота ни в Пало Алто – от 1962 до 1967 г., съвпаднаха с разцвета на няколко движения – движение­то за човешки права, антивоенното движение, хипи движението и битничеството – всичките зародили се в района на залива на Сан Франциско. Студенти от Бъркли провъзгласиха създаване­то на Движението за свободно слово, а избягали от домовете си юноши се тълпяха в Хейт Ашбъри в Сан Франциско. Но в Стан­форд, който е само на петдесетина километра оттам, бе относи­телно спокойно. Джоан Байз живееше наблизо, а веднъж на една антивоенна демонстрация заедно с нея се появи Мерилин Монро. Най-яркият ми спомен от този период е един многолюден концерт на Боб Дилън в Сан Хосе, когато на сцената неочаквано се качи Джоан Байз и изпълни няколко песни. Тогава станах неин до­животен почитател и с вълнение си спомням как години по-къс­но танцувах с нея след един клубен концерт.
Като всички останали и ние бяхме съкрушени от новината за убийството на Джон Кенеди през 1963 г. То разби представата, че спокойният живот в Пало Алто ще остане незасегнат от злините на външния свят, и ние за първи път си купихме теле­визор, за да следим събитията около смъртта на Кенеди и погре­балната церемония. Аз се въздържах от всякакви религиозни убеждения и практики, но в този случай Мерилин, чувствайки потребност от общност и ритуал, заведе двете ни по-големи деца – осемгодишната Ийв и седемгодишния Рийд – на служба в Станфордската мемориална църква. Тъй като не бяхме се осво­бодили изцяло от притегателната сила на церемониите, на Пас­ха ние винаги си устройвахме Седер11 със семейството и прия­телите у дома. Понеже така и не научих иврит, винаги се обръщах към приятел да чете церемониалните молитви.






Изтегляне 3.96 Mb.

Сподели с приятели:
1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   ...   55



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание